Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Age of Innocence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Едит Уортън. Невинни години

Американска. Първо издание

ИК „Отечество“, София, 1994

Редактор: Славчо Донков

Коректор: Весела Николова

ISBN: 954-419-033-3

История

  1. — Добавяне

3.

Вечно все същото. В деня на годишния си бал мисис Джулиъс Бъфърт никога не пропускаше да иде на театър; нещо повече, всеки път определяше бала си тъкмо за вечер, през която се играеше оперен спектакъл, за да покаже, че е под достойнството й да си губи времето с домакинство и че разполага с прислуга, която дори без нея може да предвиди всички подробности за предстоящото празненство.

Къщата на Бъфърт (вдигната дори преди къщите на мисис Менсън Мингът и на Хедли Чийвърс) бе сред малкото в Ню Йорк, които имаха бална зала, а по времето, когато вече минаваше за „провинциално“ да покриваш пода с грубо платно заради танците и да изнасяш мебелите по горните етажи, да имаш салон за балове, който не се използва за никакви други цели и чиито прозорци през триста четиридесет и четири дни в годината са затворени с капаци, позлатените столове — натикани в ъгъла, а полилеят — зашит в чувал, беше явно предимство, изкупващо всички достойни за съжаление страници от миналото на Бъфърт.

Мисис Арчър, която обичаше да изразява социалните си теории чрез афоризми, веднъж бе казала: „Ние всички си имаме любими парвенюта!“ и макар че фразата бе прозвучала доста смело, верността й намери скрит отклик в сърцата на мнозина от отбрания свят. Обаче, строго погледнато, семейство Бъфърт не бяха парвенюта — някои смятаха, че са нещо по-лошо. Всъщност мисис Бъфърт бе издънка на един от най-почтените американски родове: тя бе прекрасната Реджина Далас (от южнокаролинския клон) — разорена красавица, въведена в нюйоркското общество от братовчедка си, екстравагантната Медора Менсън, която винаги вършеше дивотии с най-добри намерения. Всеки роднина на Менсън и Рашуърт имаше (според израза на посетилия Тюйлери мистър Сайлъртън Джексън) droit de cite[1] в нюйоркската отбрана среда, но жена, омъжила се за Джулиъс Бъфърт, не беше ли го изгубила?

Въпросът беше кой е този Бъфърт. Минаваше за англичанин, беше учтив, хубав, сприхав, гостоприемен и остроумен. Пристигнал в Америка с препоръчителни писма от зетя на старата мисис Менсън Мингът, банкера, той бързо бе направил кариера в деловия свят, но живееше разпиляно, бе с доста злобен език и твърде неясен произход. Затова, когато Медора Менсън обяви годежа му с братовчедка й, всички го приеха като поредната глупост сред дългия списък от екстравагантности на горката Медора.

Ала глупостта спасява чедата си също толкова често, колкото и мъдростта. Две години след сватбата на младичката мисис Бъфърт всички признаха, че домът й е най-изисканият в Ню Йорк. Никой не разбираше как бе станало това чудо. Тя бе отпусната, бездейна, злите езици дори я наричаха тъпанарка, и въпреки това, нагиздена като идол, накичена с перли, с всяка изминала година все по-млада, по-руса и по-прекрасна, тя царуваше в масивния кафяв дворец на Бъфърт и без дори да мръдне покритото си с пръстени кутре, събираше около себе си цвета на обществото. Осведомените смятаха, че Бъфърт лично обучава слугите, учи готвача да приготвя нови ястия, обяснява на градинарите какви цветя да отглеждат в парниците, за да украсяват трапезата и гостните, прави следобедния пунш и диктува на жена си бележките до нейните приятелки. И така да беше, никой не бе видял; гостите посрещаше обаче гостоприемен безгрижен милионер, явяващ се в гостната си с небрежния вид на посетител с думите: „Не са ли чудесни глоксиниите на жена ми? Да ви кажа, изписва ги от лондонската ботаническа градина Кю.“

Според общественото мнение тайната на мистър Бъфърт бе, че без да му мигне окото, знаеше как да се измъкне от всяка бъркотия. Шушукайте си колкото искате, че международната банка, в която бил на служба, му „помогнала“ да напусне Англия — не се вълнуваше от този слух, както и от всички останали, и макар че съвестта на деловия Ню Йорк бе не по-малко чувствителна от нравствените му принципи, Бъфърт винаги се измъкваше сух от водата, а в същото време цял Ню Йорк се тъпчеше в гостните му и ето че от двайсет години хората казваха „отиваме у Бъфърт“ също тъй безгрижно, сякаш ставаше дума за мисис Менсън Мингът, на всичкото отгоре с приятната увереност, че там ги чака печена патица и най-изискани отлежали вина, а не топла „вдовица Клико“ от реколта кой знае коя година и претоплени крокети от Филаделфия.

И този път мисис Бъфърт, вярна на навика си, се появи в ложата си тъкмо преди арията с огърлицата, а когато в края на трето действие пак по навик стана, наметна прекрасните си рамене с мантото и изчезна, Ню Йорк вече знаеше, че балът започва след половин час.

Нюйоркчани до немай-къде се гордееха с къщата на Бъфърт и обичаха да я показват на чужденците, особено през деня на годишния бал. Едно от първите в града семейство Бъфърт се сдоби с червен кадифен килим, собствените им лакеи го постилаха върху стъпалата под навеса пред входа, докато всички останали се задоволяваха с взети под наем килими и столове и с вечеря от ресторант. Пак те бяха въвели правилото дамите да събличат мантата си в преддверието, а не да ги влачат горе в спалнята на домакинята и там да нагряват машите върху газени котлони; Бъфърт уж дори се бил изказал в смисъл, че доколкото му е известно, всички приятелки на жена му си имали прислужнички, които можели да се погрижат за техните coifures[2].

В тази къща, изградена екстравагантно, не се налагаше гостът да се промъква до балния салон по тесен коридор (като у Чийвърс), а тържествено крачеше през анфилада от гостни (с цвят на морска вълна, алена роза и bouton d’or[3]) и още отдалеч съзираше как ярките полилеи се отразяват в лъскавия паркет, а по-нататък, в зимната градина, буйната зеленина на камелиите и дървовидните папрати засенчва креслата от черен и златист бамбук.

Нюлънд Арчър, както подобава на младеж в положението на годеник, позакъсня. Щом остави палтото си на лакеите с копринени чорапи (тези чорапи бяха една от най-новите приумици на Бъфърт), известно време се въртя из библиотеката, тапицирана с цветна кордовска кожа, обзаведена с мебели „бул“ и украсена с малахит, където неколцина мъже разговаряха, докато си слагаха балните ръкавици, а сетне се прикачи към върволицата гости, които мисис Бъфърт посрещаше на прага на алената гостна.

Арчър явно бе нервен. След операта не се върна в клуба (както обикновено постъпваха отбраните младежи). Вечерта бе чудесна и той се разходи по Пето авеню и чак сетне се запъти към къщата на Бъфърт. Страхуваше се тези Мингът да не „отидат твърде далеч“ — току-виж бабата им заповядала да вземат на бала графиня Оленска.

От атмосферата в клубната ложа бе усетил, че подобно нещо би било крайно груба грешка, и макар че повече от всякога бе изпълнен с решимост „храбро да се държи докрай“, доста по-умерено, отколкото преди краткия разговор с братовчедката на годеницата си, напираше да се втурне в нейна защита с вдигнато забрало.

Щом стигна до гостната в цвят bouton d’or (където Бъфърт дръзко бе окачил „Победна любов“, толкова нашумялата ню на Бужеро), Арчър видя застаналата до вратите на балния салон мисис Уелънд и дъщеря й. Първите двойки вече се плъзгаха в танц, светлината от восъчните свещи в полилеите заливаше реещите се дантелени фусти, главите на девойките, обгърнати от скромни венчета, великолепните егретки и другите украшения в прическите на младите омъжени дами, проблясващите, твърдо колосани нагръдници и новите меки ръкавици.

Мис Уелънд, готова да се присъедини към танците, се бе задържала до вратите с момините сълзи в ръце (друг букет нямаше). Тя леко пребледня, очите й блеснаха от вълнение, което не се мъчеше да скрива. Насъбралите се около нея младежи и момичета й стискаха ръката, шегуваха се, смееха се, застаналата малко отстрани мисис Уелънд ги гледаше с одобрителна усмивка. Арчър разбра, че Мей Уелънд разгласява годежа си, а майка й се мъчи да изобрази подобаващо за случая родителско съмнение.

Арчър се забави минута. Бе настоявал за тази разгласа на годежа им, но му се бе искало обществото по съвсем друг начин да узнае за него. Известяването на годежа сред шумната тълпа в балната зала лишаваше новината от лекия оттенък на интимност, подобаваща за толкова близки на сърцето събития. Радостта му бе тъй дълбока, че тези леки браздулици не докоснаха същността й, но бе му се искало и повърхността да си остане гладка. Малко го поутеши, че същото изпитваше и Мей Уелънд. Очите им се срещнаха и умолителният й поглед му каза: „Нали знаете — постъпваме така, защото се налага.“

Зовът й веднага намери отклик в сърцето на Арчър, но все пак би му се искало действията им да се диктуват от по-възвишена причина от пристигането на клетата Елен Оленска. Групата около мис Уелънд се отдръпна с многозначителни усмивки и като получи своята част от честитките, той отведе годеница си в средата на залата и я прегърна през талията.

— Сега можем да помълчим — каза, загледан с усмивка в невинните й очи, и леките вълни на „Синия Дунав“ ги понесоха.

Мей Уелънд не отговори нищо. Устните й трепнаха в усмивка, но погледът й остана сериозен и вглъбен, сякаш бе насочен към нещо далечно.

— Мила — прошепна Арчър и я притисна до себе си. През тази минута си помисли, че първите часове след годежа, дори и в балната зала, крият нещо тържествено и свещено. Сега започва нов живот, а до него винаги ще бъде това белоснежно, бляскаво, безупречно същество!

Танцът завърши и както прилича на сгодени, те се запътиха към зимната градина. Щом се приютиха под свода на високите дървовидни папрати и камелии, Нюлънд притисна ръката й в ръкавица към устните си.

— Ето, постъпих както пожелахте — каза тя.

— Да, не мога да чакам повече — усмихнат отговори той и допълни: — Само исках това да се случи на бала.

— Да, зная. — Тя го погледна проникновено. — Но нали и тук все едно че сме сами?

— О, любима, винаги! — възкликна Арчър.

Не ще и дума — тя винаги всичко ще разбира, винаги ще казва тъкмо това, което трябва. Това откритие препълни чашата на блаженството му и той оживено продължи:

— Най-лошото е, че искам да ви целуна, а не смея.

При тези думи бързо огледа зимната градина и щом се убеди, че за малко са останали сами, дръпна я към себе си и припряно притисна устни в устните й. За да извини дързостта на постъпката си, я отведе до бамбуковия диван в по-оживената част на градината и като сядаше до нея, извади едно стръкче от букета й. Тя остана безмълвна и целият свят като огряна от слънцето долина се просна в нозете им.

— Казахте ли на братовчедката Елен? — сякаш пробудена от сън попита мис Уелънд.

— Не, просто нямах случай — припряно излъга той.

— Така ли… — разочаровано проточи тя и с меко упорство продължи: — Но трябва да сторите това, нали и аз нищо не съм й казала; не ми се иска да си помисли, че…

— Разбира се. Но може би ще е по-добре вие да сторите това.

— Трябваше навреме да поговоря с нея — замислено промълви тя, — но щом сме закъснели, ще трябва да й обясним, че ви бях помолила да й кажете в операта, преди да разгласим тук за годежа. Току-виж си помислила, че съм я забравила. Нали е от нашето семейство, толкова дълго я нямаше, сега лесно може да се засегне.

Арчър погледна годеницата си с грейнали очи.

— Добра сте като ангел! Разбира се, че ще й кажа — избъбри той, хвърляйки притеснен поглед към препълнената зала. — Обаче още не съм я видял. Тук ли е?

— Не е, в последния миг реши да не идва.

— В последния миг ли? — повтори той, като по този начин издаде учудването си, че въобще сериозно е допускала възможността да дойде.

— Да. Ужасно обичала да танцува — просто отвърна девойката. — Ала внезапно реши, че роклята й не била достатъчно хубава за бал, макар че на нас много ни хареса, и леля я откара в къщи.

— Така ли? — равнодушно пророни Арчър, потискайки радостта си. Нищо не го радваше толкова, колкото твърдата решимост на годеницата му да не забелязва нищо „неприятно“ — и двамата бяха възпитани да спазват това правило.

„Не по-зле от мен е наясно защо братовчедка й се е отказала да дойде — помисли си той, — но никога с нищо няма да се издам, че според мен върху доброто име на клетата Елен е паднала дори най-лека сянка.“

Бележки

[1] Право на гражданство — Б.пр.

[2] Прически (фр.) — Б.пр.

[3] Лютиче (фр.) — Б.пр.