Едит Уортън
Невинни години (28)

28.

— Ол… Ол… тук нещо не мога да разчета — каза наперената млада госпожица, на която Арчър подаде телеграмата през медното гише на кантората „Уестърн юниън“.

— Оленска. О-л-е-н-с-к-а — повтори той, като дръпна листчето, за да напише чуждестранното име с печатни букви над едрия почерк на Мей.

— Твърде необичайно име за нюйоркския телеграф, във всеки случай поне в тази част на града — произнесе нечий глас и щом се обърна, Арчър видя застаналия зад гърба му Лоурънс Лефъртс, който невъзмутимо сучеше мустак и се преструваше, че уж не гледа в текста.

— Хелоу, Нюлънд, така си и знаех, че ще ви хвана тук. Току-що чух за удара на старата мисис Мингът, но пътя към къщи ви зърнах да свивате насам, затова се завтекох да ви настигна. От там идвате, нали?

Арчър кимна и отново подаде телеграмата.

— Как е, на зле ли отива, та разпращате телеграми до роднините? Сигурно е съвсем безнадеждна, щом викат и графиня Оленска — заключи Лефъртс.

Арчър стисна устни — у него назря бясното желание да удари с юмрук тази длъгнеста, достолепна, самодоволна физиономия.

— Как ви хрумна подобно нещо? — попита той.

Лефъртс, известен с това, че никога не влизаше в пререкания, вдигна иронично вежди, за да предупреди събеседника за присъствието на любопитната телеграфистка зад гишето. Погледът му напомни на Арчър, че гневният изблик на обществено място е твърде „лош тон“.

Арчър никога не бе проявявал такова безразличие към изискванията на добрия тон, и все пак желанието му да напердаши Лоурънс Лефъртс бе съвсем краткотрайно. Да обсъжда Елен Оленска в такова време и по какъвто и да било повод, бе просто немислимо. Плати телеграмата и излезе навън заедно с Лефъртс. Там отново си възвърна самообладанието и заяви:

— Мисис Мингът е много по-добре, докторът не вижда причини за тревога. — Лефъртс, като изрази с куп приказки облекчението си, го попита дали знае, че отново се чуват дяволски лоши неща за Бъфърт…

През същия ден всички вестници съобщиха за фалита на Бъфърт. Новината затъмни вестта за удара на мисис Мингът и само малцината, подочули за връзката между двете събития, не си обясниха болестта на старата Кетрин с други причини извън тежкото бреме на годините и плътта.

Целият Ню Йорк посърна от историята за срама на Бъфърт. Както бе казал мистър Летърблър, той не помнеше нищо толкова лошо, както вероятно не помнеше подобно ужасно събитие дори далечният Летърблър, основателят на фирмата. Банката продължила да приема пари през целия ден, когато банкрутът бил вече съвсем ясен, а тъй като клиентите на Бъфърт бяха от един или друг господстващ клан, вероломството му изглеждаше съвсем цинично. Ако мисис Бъфърт не бе заявила, че подобни нещастия „проверявали дружеските чувства“ (неин израз), съчувствието към нея може би щеше да смекчи всеобщото възмущение от мъжа й. Но сега, особено откак стана известна целта на нощното й посещение у мисис Мингът, всички сметнаха, че цинизмът й надминава дори цинизма на Бъфърт, а тъй като тя не можеше да се оправдае с „чуждестранен“ произход, нищо не я извиняваше и нейните хулители злорадстваха. Някои (от тези, чиито ценни книжа не пострадаха) се утешаваха с мисълта, че Бъфърт е чисто и просто чужденец, но в края на краищата, щом представителка на южнокаролинските Далас застава на негова страна и се мъчи да твърди, че скоро отново щял да „си стъпи на краката“, този аргумент изгубваше силата си и оставаше само да приемат това отвратително доказателство за здравината на брачните връзки. Обществото занапред трябваше да минава без семейство Бъфърт и с това сложиха точка всички, освен, разбира се, злополучните стари госпожици Лейнънг и още няколко заблудени дами от добри семейства, които, ако бяха послушали навреме мистър Хенри ван дер Лайден…

— Най-доброто, което могат да сторят двамата Бъфърт — заключи мисис Арчър с тон, сякаш поставяше диагнозата и предписваше лечение, — е да се преместят в малкото имение на Реджина в Северна Каролина. Бъфърт винаги е отглеждал бегачи, сега е времето сериозно да се заеме с конезавод. Според мен има всички качества за подобно нещо и сигурно ще успее.

Всички се съгласиха с нея, но никой не слезе толкова ниско, че да обсъжда въпроса какво всъщност трябва да сторят Бъфърт.

На следващия ден мисис Менсън Мингът се почувства доста по-добре, вече бе в състояние ясно да говори и забрани пред нея да споменават за Бъфърт, а когато се яви доктор Бенкъм, го попита защо роднините й са вдигнали такава врява около здравето й.

— Когато на моите години човек вечеря кокошка със салтата, какво друго може да се очаква? — заяви тя и още щом докторът й предписа подходяща диета, превърна удара в лошо храносмилане.

Но въпреки решителния си тон старата Кетрин не можа да си възвърне предишното отношение към живота. Макар че разрастващият се старчески егоизъм не намали любопитството й към работите на другите, той притъпи и бездруго не кой знае колко острото съчувствие към техните злощастия и наглед без особени усилия тя изхвърли от главата си катастрофата на Бъфърт. За сметка на това за пръв път се захвана да изследва симптомите на болестта си и трогателно да се интересува от някои членове на семейството, които бе пренебрегвала преди.

С особеното й внимание се бе удостоил мистър Уелънд. От всичките си зетьове тя най-упорито не забелязваше тъкмо него и в отговор на опитите на мисис Уелънд да изобрази мъжа си като човек с твърд характер и забележителен ум („О, стига само да бе поискал!“), само иронично се изкискваше. Сега, напротив, феноменалните му болежки го направиха обект на изключителния й интерес и мисис Мингът му заповяда да се яви пред царствените й очи, щом му спадне температурата, защото сега вече старата Кетрин на драго сърце призна, че с температурата шега не бива.

Едно денонощие след като повикаха мадам Оленска, се получи вестта, че тя ще пристигне от Вашингтон на следващия ден. По време на закуската у Уелънд, където младите Арчър присъстваха случайно, веднага възникна въпросът кой ще я посрещне в Джърси Сити и семейството толкова разпалено се захвана да обсъжда тази задача, сякаш гарата Джърси Сити бе далечна крепост на Дивия Запад. Всички се съгласиха, че мисис Уелънд в никакъв случай не е в състояние, защото същия ден трябва да придружи мъжа си при старата Кетрин; каляската също е заета, защото, ако мистър Уелънд „се разстрои“, щом види тъща си за пръв път от заболяването й, ще се наложи веднага да бъде върнат в къщи. Младите Уелънд естествено ще бъдат заети в деловата част на града. Мистър Лауъл Мингът по същото време тъкмо ще се върне от лов и тяхната карета ще бъде пратена да го посрещне, а що се отнася до Мей, едва ли някому би минало през ум да я праща сама в зимната вечер на ферибота, дори и в собствената й карета. В същото време, да не посрещнат госпожа Оленска на гарата, би означавало да нарушат законите за гостоприемство и да погазят ясно изразеното желание на старата Кетрин.

— Съвсем в стила на Елен е да постави цялото семейство в толкова затруднено положение — уморено произнесе мисис Уелънд. — Лошото никога не идва само — заоплаква се клетницата, осмелила се веднъж в живота си да възроптае против съдбата. — Започвам да се опасявам, че състоянието на леля наистина е по-сериозно, отколкото доктор Бенкъм признава. Според мен само така може да се обясни болезненото й желание веднага да повика Елен, при положение че няма кой да я посрещне.

Тези думи, изречени в яда й, се оказаха доста необмислени, защото мистър Уелънд веднага се хвана за тях.

— Огъста — рече той, пребледнял и оставил вилицата, — имаш ли някакви причини да смяташ, че доктор Бенкъм не заслужава вече досегашното доверие? Може би си забелязала, че не следи вече толкова внимателно в какво състояние е моето здраве, както и здравето на леля ти?

Сега, когато пред мисис Уелънд се ширнаха неизброимите последици от нейната непредпазливост, тя на свой ред също пребледня, но все пак намери сили да се засмее и да си вземе втора порция печени в мидени черупки стриди, след това, отново навлякла изпитаната ризница от бодрост, възрази:

— Мили, как можа да ти хрумне? Само исках да кажа, че откак леля решително заяви: дълг на Елен е да се върне при мъжа си, изглежда странно, че ни в клин, ни в ръкав й щукна да я вика, при положение, че тук живеят дузина други нейни внуци и внучки. Но не бива да забравяме, че въпреки поразителната си енергия леля е много стара жена.

Челото на мистър Уелънд все още си оставаше навъсено и развълнуваното му въображение се съсредоточи върху последните й думи.

— Да, леля ги е много стара жена, а Бенкъм може би не умее да лекува много стари хора. Както каза преди малко, скъпа, лошото никога не идва само, след десет или петнайсет години пред мен явно ще се изправи приятната необходимост да си търся друг лекар. Винаги е най-разумно подобна промяна да се извърши навреме. — След толкова категоричното спартанско решение мистър Уелънд отново хвана вилицата.

— И все пак — отново поде мисис Уелънд, като стана от трапезата и се запъти към дебрите от лилав атлаз и малахит, известни с името „далечната гостна“, — и все пак още не ми е ясно как Елен ще стигне до тук утре вечерта, а нали съм свикнала да уреждам нещата не по-малко от ден напред.

Арчър откъсна вцепенен поглед от малката картина с осмоъгълна рамка от слонова кост с ониксови медальони, на която бяха изобразени двама гуляещи кардинали.

— Дали да не я посрещна аз? — предложи той. — Мога да изляза по-рано от кантората и при ферибота да се прехвърля в каляската, ако Мей я прати там.

При тези думи сърцето му заби развълнувано.

Мисис Уелънд въздъхна с облекчение, а Мей, която тъкмо се бе отдалечила към прозореца, се обърна към мъжа си и го дари с грейнала усмивка.

— Видяхте ли, мамо, как всичко се уреди един ден напред — избъбри тя и като се наведе, целуна угрижено сбърченото чело на майка си.

Каретата на Мей бе пред къщи, тя трябваше да откара Арчър на Юниън скуеър, където, прехвърляйки се на бродуейския конен трамвай, щеше да стигне до кантората. Щом се намести в ъгъла на каретата, тя му рече:

— Не исках да огорчавам мама с нови въпроси, но не ми е напълно ясно как тъй утре ще посрещнеш Елен и ще я докараш в Ню Йорк, като ще заминеш за Вашингтон.

— Няма да замина — отвърна Арчър.

— Така ли? Случило ли се е нещо? — гласът на Мей звучеше като камбанка и бе изпълнен със съпружеска загриженост.

— Делото е отложено.

— Виж ти! Колко странно. Тази сутрин видях бележка от мистър Летърблър, с която известява мама, че заминава утре за Вашингтон, за да пледира пред Върховния съд по важно дело. Нали тъкмо за това дело ми бе казал?

— Е, не може цялата кантора да зареже всичко и да хукне. Тази сутрин мистър Летърблър реши, че ще замине сам.

— Значи делото не е отложено? — продължи тя с неприсъщо й упорство, а Арчър така бурно се изчерви, сякаш жена му наведнъж бе нарушила всички обичайни условности.

— Не е отложено делото, а пътуване ми — отвърна той, като се проклинаше заради ненужните обяснения около намерението му да пътува до Вашингтон и се помъчи да си спомни къде бе чел, че умните лъжци посочват подробности, а най-умните ги избягват. Два пъти по-лесно бе да излъже Мей, отколкото да гледа как тя се мъчи да не се издаде, че го е хванала да я заблуждава.

— Ще замина следващия път — за удобство на семейството ти — продължи той, като страхливо се прикриваше със сарказъм. Докато говореше, през цялото време чувстваше, че тя го гледа, и за да не си помисли, че избягва погледа й, се втренчи право в нея. За миг погледите им се срещнаха и може би дори казаха и на двамата повече, отколкото биха желали.

— Да, страшно е удобно, че все пак ще можеш да посрещнеш Елен — бодро се съгласи Мей. — Нали си забелязал, че мама оцени твоята любезност.

— Разбира се, с удоволствие ще отида.

Каретата спря и когато той скочи на паважа, Мей се наведе към него и постави длан върху ръката му.

— Довиждане, мили — каза тя, загледана в него с толкова непоносимо сини очи, че сетне се попита дали не бяха блеснали от сълзи.

Обърна се и се забърза през Юниън скуеър, сякаш си тананикаше: „Цели два часа път от Джърси Сити до старата Кетрин, цели два часа, а може и повече.“