Нелсън Демил
На север (6)

4.

Боингът на „Ейжиана Еърлайнс“ се спускаше към сеулското международно летище „Кимпо“. След петнайсет часа във въздуха не бях сигурен колко е часът по местното време, нито даже кой ден сме. Слънцето пламтеше на около петдесет и пет градуса над хоризонта, така че беше или предобед, или привечер, в зависимост от това къде са изтокът и западът. Когато обикаляш земното кълбо, тези неща всъщност нямат значение, освен ако не си пилотът.

Забелязах, че земята под нас е покрита със сняг. Заслушах се в звуците на хидравликата, докато самолетът кацаше.

Мястото до мен бе свободно и се надявах да имам същия късмет по време на последната част от пътуването.

Но пък ако в Сеул получех нареждане да се върна, можеше и да няма последна част. Разбира се, тази вероятност почти се равняваше на нула, обаче винаги ти подхвърлят идеята като щастлив шанс. Същото се случи и по време на първите два пъти, когато пътувах за Виетнам. В заповедта ми пишеше „Югоизточна Азия“, вместо думичката, започваща с буквата „В“, като че ли можеше да пътувам за Банкок или Бали. Така де.

Беше време да прочета писмото, с което бе започнала цялата тая история. Измъкнах белия плик от джоба си, отворих го и извадих няколко сгънати листа. На първия имаше ксерокопие на оригиналния плик, адресиран до Тран Куан Ли, следван от съкращение, което сигурно обозначаваше чина му, и от поредица цифри и букви, кода на бойната му част в северновиетнамската армия.

Обратният адрес беше този на Тран Ван Вин, следван от чина му и кода на бойната му част. Нито един от адресите не бе географско място, разбира се, защото армиите се придвижват и пощата следва войниците.

Оставих плика настрани и погледнах самото писмо. Трите страници на превода бяха написани на машина и нямаше ксерокопие на оригиналното писмо на виетнамски, което пак ме накара да се запитам какво е пропуснато или променено.

Що се отнасяше до произхода на писмото, опитах се да си представя северновиетнамската военна поща през войната: сигурно беше била първобитна като пощенската система през деветнайсети век — писмата се предават от човек на човек и бавно пътуват от цивилните до войниците, от войниците до техните близки или от войници до войници, както в този случай, и много често подателят, получателят или и двамата загиват преди писмото да стигне местоназначението си.

Пътят на писмата до техните получатели сигурно бе отнемал месеци. Замислих се за тристате хиляди изчезнали северновиетнамски войници и за милионите загинали, мнозина от които изпарени от петстотинкилограмовите бомби, хвърляни от самолети Б-52 по линиите на настъпление.

Беше цяло чудо, че това писмо изобщо е напуснало обсадения град Куанг Три, че е стигнало до получателя си Тран Куан Ли в долината А Шау на близо хиляда километра от там и че накрая е попаднало в ръцете на американски войник. И също, че този американски войник, Виктор Орт, е останал жив, пазил е писмото цели трийсет години и после се е опитал да го прати в Ханой с помощта на Американските ветерани от Виетнам.

Писмото обаче бе пренасочено към КСО на Сухопътните сили във Фолс Чърч, Вирджиния, от някакъв наблюдателен ветеран от АВВ, който инстинктивно се бе обърнал към КСО, вместо към ФБР. Знаех, че ако от ФБР първи се бяха добрали до него, КСО изобщо нямаше да научи за случая, нито пък аз. Само че сега той беше в юрисдикцията на Отдела и ФБР само помагаше, което навярно не удовлетворяваше никого, включително мен.

Пак погледнах превода на писмото — още не бях готов да го прочета, докато не разберях напълно как съм се озовал в това положение.

И накрая идваше въпросът защо го правя. Освен Синтия имаше неща като дълг, чест и родина, да не споменавам за скука, любопитство и малко мъжкарско позьорство. Всъщност раздялата ми с армията не беше завършила с приятна музика и тази задача определено щеше да е заключителната нота, висока или ниска.

Погледнах писмото и видях, че носи датата 8 февруари 1968 г. Прочетох думите на Тран Ван Вин до неговия загинал малко по-късно брат:

Мили братко Ли,

Докато ти пиша това писмо, което, надявам се, ще те завари в добро здраве и бодър дух, лежа ранен заедно с неколцина мои другари в град Куанг Три. Не се тревожи, не съм тежко ранен: няколко шрапнела ме улучиха в гърба и краката, но ще оздравея. Лекува ни един пленен доктор от Католическата болница и лекари от нашата Народна армия.

Битката за града бушува наоколо ни, американските самолети денонощно ни бомбардират и артилерията им не престава да ни обстрелва. Но ние сме на сигурно място в дълбоката изба на будистката гимназия извън стените на Цитаделата. Имаме храна и вода и се надявам скоро да се завърна в строя.

Вдигнах поглед и си спомних ония дни край Куанг Три. Моят батальон се намираше на запад от там и не участвахме в сраженията за града, но виждахме да бягат северновиетнамски войници. Само след около седмица южновиетнамската армия окончателно ги прогони. Враговете започнаха да се оттеглят на малки групи в опит да достигнат относителната безопасност на хълмовете и джунглата на запад и моят батальон имаше задача да ги пресреща. Успяхме да открием, убием или пленим някои, но не всички. Статистическите шансове на Тран Ван Вин да се измъкне от града бяха малки. Още по-малки бяха шансовете му да се спаси през последните седем години от войната. А ако все пак се беше спасил, щеше ли да е жив след трийсет години? Едва ли обаче в уравнението имаше няколко чудеса.

Върнах се към писмото.

Трябва да ти разкажа за един странен и интересен случай, на който вчера станах свидетел. Лежах на втория етаж на една държавна сграда в Цитаделата, след като бях ранен от шрапнел от избухнал артилерийски снаряд, който уби двама мои другари. В пода имаше дупка и аз гледах през нея с надеждата да видя някой другар. В този момент в сградата влязоха двама американци. Първата ми мисъл беше да ги убия с автомата си, но не знаех още колко има наблизо, затова изчаках.

Двамата не претърсиха сградата, която вече наполовина беше разрушена. Вместо това започнаха да разговарят. По отличията на каските им видях, че единият е капитан, а другият — лейтенант. Двама офицери! Каква чудесна плячка! Но изчаках. Видях също, че носят на раменете си знаци на хеликоптерните части, които са многобройни в района, въпреки че дотогава не ги бях срещал в града.

Докато ги наблюдавах, готов да ги убия, ако ме забележат, те започнаха да се карат. Лейтенантът се държеше непочтително със старшия офицер и капитанът много се ядоса. Това продължи две-три минути, после лейтенантът обърна гръб на капитана и се запъти към отвора, през който бяха влезли.

Тогава капитанът извади пистолета си и му изкрещя нещо. Лейтенантът се завъртя към него. Без повече думи капитанът го простреля в челото. Каската на лейтенанта отхвърча във въздуха, той политна назад и се строполи мъртъв.

Сцената толкова ме изненада, че не успях да реагирам. Капитанът тичешком напусна сградата. Изчаках да видя дали пистолетният изстрел няма да привлече вражеските войници, но из града ехтяха гърмежи и експлозии, които го бяха заглушили.

До вечерта останах да лежа на мястото си и гледах през дупката. После се спуснах по стълбището и отидох при трупа на убития американец. Взех манерката му с вода, няколко консерви, автомата и пистолета му, портфейла му и други негови вещи. Имаше хубав часовник, който свалих от китката му, но както знаеш, ако американците ме пленят с него или с друга американска вещ, ще ме застрелят. Затова трябва да реша какво да правя с плячката.

Мисля, че тази история ще те заинтригува, въпреки че не разбирам смисъла й.

Имаш ли вести от родителите и сестра ни? Аз от два месеца нямам новини от Там Ки. Братовчед ни Лием ми писа, че всяка седмица виждали камиони, пълни с ранени другари, и дълги колони войници, които се отправяли на юг, за да освободят родината от американските нашественици и техните сайгонски марионетки, Според Лием американските бомбардировачи засилили атаките си в района, затова, разбира се, се безпокоя за близките ни. Той твърди, че в Там Ки имало достатъчно храна, макар и не, много. Априлската реколта би трябвало да осигури ориза на селото.

Нямам вести от Май, но зная, че е заминала за Ханой, за да се грижи за болните и ранените. Надявам се, че там е в безопасност от американските бомби. Предпочитах да остане в Там Ки, но тя е истинска патриотка и отива там, където има нужда от нея.

Надявам се, че си добре, братко, и че писмото ми ще стигне до теб, а после и до семейството ни. Ако майка, татко и сестра ни го прочетат, пращам им топлите си поздрави. Вярвам, че след ден-два ще напусна Куанг Три и ще се скрия на сигурно място, където напълно да оздравея и да се върна, за да изпълня дълга си и да освободя нашата родина. Пиши ми и ми разкажи как е при теб и твоите другари.

(Подпис)

Твой любящ брат Вин

Сгънах листовете и се замислих върху прочетеното. Написано до брата, който скоро щеше да загине, това писмо определено ми представяше войната от друг ъгъл. Въпреки скования превод и патриотичните шаблони, според мен можеше да го напише всеки американски войник — под редовете доловях самотност, носталгия, страх, загриженост за близките и разбира се, едва прикрита тревога за Май, която сигурно бе неговата приятелка. Приятелките, работещи във военни болници в големия град, определено бяха изложени на някои изкушения. Усмихнах се.

Осъзнах, че с Тран Ван Вин еднакво сме възприемали войната, при това на едно и също място по едно и също време. Ако се бяхме срещнали, дори може би щеше да ми хареса. Разбира се, ако се бяхме срещнали през 1968-а, щеше да се наложи да го убия.

Що се отнасяше до Ли, пътищата ни навярно също се бяха пресекли. След февруарските сражения при Куанг Три, през април натовариха моя батальон от Първа въздушнопреносима пехотна дивизия на хеликоптери и ни прехвърлиха в обсадения Ке Сан, после през май — в долината А Шау. Ние бяхме въздушна подвижна част и това означаваше, че ни пращаха навсякъде, където се разхвърчат говна. Голям съм късметлия, а?

Добре де, стига приятни спомени. Препрочетох писмото и се съсредоточих върху подробностите и обстоятелствата на предполагаемото убийство. Първо, наистина приличаше на убийство, макар че това можеше да зависи от причината за спора между двамата. Второ, случаят наистина беше странен и интересен, както пишеше сержант Тран Ван Вин.

Започнах от началото на писмото — държавна сграда в Цитаделата. В много виетнамски градове имаше цитадели, най-често построени от французите. Те представляваха ограден и укрепен център, в който се намираха държавните учреждения, училища, болници, военни щабове, дори жилищни квартали. Познавах Цитаделата в Куанг Три, защото през юли 1968-а там се проведе церемонията по награждаването ми — на плаца, където виетнамското правителство връчваше медали на американски войници за различни сражения. Половината Цитадела бе в развалини и сега разбирах, че сигурно съм стоял близо до мястото, където половин година преди това е било извършено убийството. Получих виетнамския кръст за храброст и за мое нещастие виетнамският полковник, който го забоде на гърдите ми, беше обучен от французи и ме целуна по двете бузи. Трябваше да му кажа да ми цуне гъза, обаче той не бе виновен, че съм там.

Във всеки случай почти си представях местопрестъплението. Опитах се да си представя и двамата американски офицери — как влизат в полуразрушената сграда, докато наоколо се води сражение, и как раненият от американски артилерийски снаряд Тран Ван Вин лежи на пода, поставил изтръпналия си показалец на спусъка на своя АК-47.

Американските офицери определено не бяха редови пехотинци, иначе щяха да са заедно с войниците си. Те несъмнено бяха от задния ешелон, най-вероятно военни съветници, и доколкото си спомнях, щабът им се намираше някъде в Цитаделата. Поради някаква причина явно се бяха отделили от южновиетнамската бойна част, към която ги бяха придали, или пък южновиетнамците си бяха плюли на петите, както правеха понякога. Това бе само предположение, но най-логично обясняваше присъствието на двама американски офицери без войници в град, защитаван само от южновиетнамската армия.

Та тия двамата попадат насред тупаницата между северните и южните виетнамци, в града е страшно опасно и те намират време да се отклонят и да се скарат за нещо, в резултат на което единият опушква другия. Странно. И напълно бях съгласен с Тран Ван Вин: „не разбирам смисъла й“. Обаче имах предчувствието, че причината за спора стои в основата на цялата тая история.

Отново погледнах писмото: „капитанът тичешком напусна сградата“. Хитрият Тран Ван Вин не помръдва от убежището си до вечерта, после слиза на долния етаж при трупа на лейтенанта, утолява жаждата си, което за него е най-важно, после взима консервите на убития американец, наред с автомата и пистолета му, навярно колт 45-и калибър, портфейла му и „други негови вещи“. Какви например? Несъмнено личния номер. Това беше голяма плячка за врага и доказваше, че са убили американец, за което ги награждаваха с парче риба или нещо подобно. Обаче както посочваше сержант Тран Ван Вин, ако го бяха пленили с американски военни вещи, щяха да го застрелят без оглед на Женевската конвенция. Затова бе трябвало да реши какво да прави с тези вещи, тези военни трофеи.

Може би ги беше задържал и независимо дали сега бе жив, те може би гордо красяха родната му колиба. Може би.

Е, какво липсваше от превода на писмото? Изразът „и други негови вещи“ може да заместваше истинските думи на Вин.

Само че имаше вероятност да придавам прекалено голямо значение на нещо маловажно и навярно бях по-подозрителен, отколкото трябваше. Малко подозрителност и предположения са полезни, но ако прекалиш, започваш да се самозаблуждаваш.

Забелязах, че сме почти на земята. След няколко секунди боингът кацна, намали скоростта и се насочи към терминала.

Във Втори терминал на сеулското летище „Кимпо“ бързо минах през паспортната проверка и митницата.

Всъщност преди повече от двайсет години бях служил в Корея: шест месеца в демилитаризираната зона, шест месеца в Сеул. Службата беше лека, корейците, изглежда, харесваха американските си съюзници и в замяна американските войници се държаха сравнително добре. Имах само едно убийство, три изнасилвания и няколко случая на пиянство и хулигански прояви, в които бяха замесени корейски граждани. Хич не беше зле за петдесет хиляди души на място, на което не желаят да се намират.

Влязох в главния терминал, който бе огромен и имаше мецанин от четирите страни. Предстояха ми четири часа чакане. Вече бяха чекирали багажа ми за Хошимин или поне така ми бяха казали на „Дълес“.

Имаше много закусвални и навсякъде вонеше на риба и зеле, което ми навя спомени отпреди двайсет години.

Забелязах на стената голям дигитален часовник. Показваше 15:26 и пишеше на английски, че сме петък. Всъщност почти всички надписи бяха дублирани на английски и аз последвах онзи от тях, който гласеше „Чакални“.

„Морнинг Колм Клъб“ се намираше на мецанина и щом влязох, подадох билета си на момичето на гишето.

— Добре дошли в клуба — усмихна се то. — Моля, подпишете се тук.

Подписах се и видях, че се взира в билета ми.

— А, господин Бренър, има съобщение за вас — както и очаквах, каза служителката и ми подаде запечатан плик, на който беше написано името ми.

— Благодаря. — Взех си сака и влязох в голяма, отлично мебелирана чакалня. Поръчах си кафе, седнах на един фотьойл и прочетох телекса от Карл:

Продължавай. Всички инструкции на г-н К. са в сила. Стесняваме обсега на търсене в архива. Може да се срещнем в Банкок. Хонолулу е реална възможност. Приятно и успешно пътуване.

К.

Прибрах листа в джоба си и отпих глътка кафе. Да продължавам. Страхотна новина. „Хонолулу е реална възможност.“ Какво означаваше това, по дяволите?

Отидох в бизнес центъра на клуба и с помощта на машината за рязане на хартия унищожих телекса от Карл, моя имейл до Синтия и писмото на Тран Ван Вин. После направих две ксерокопия на визата и паспорта си, прибрах ги в сака и се върнах в чакалнята. Намерих вчерашен брой на „Уошингтън Поуст“ и го прелистих.

Предполагам, че ме дразнеше това „Хонолулу е реална възможност“ и неяснотата на тази забележка. Дали беше разговарял със Синтия? Или искаше да каже, че не възразява против Хонолулу, но Синтия се колебае? А може би думите му означаваха, че Хонолулу е реална възможност в зависимост от резултата в Банкок? И какво ставаше със Синтия, по дяволите? Карл е толкова безчувствен, че изобщо не споменаваше дали е разговарял с нея.

Започвах да се ядосвам, а това не беше начинът да пристъпя към изпълнението на задачата.

Задрямах, и през ума ми запрелитаха неочаквани образи: Пеги, Джени, отец Бенет, родителите ми, сянката на свещеника зад завесата в изповедалнята, „Сейнт Бриджид“, някогашният ми квартал и детските ми приятели, кухнята на майка ми и тенджера, от която се носи миризма на зеле. Кой знае защо, всичко това бе много тъжно.