Нелсън Демил
На север (12)

10.

Слязох от асансьора и в осем и десет бях във фоайето на хотела.

Сюзан Уебър седеше под една палма и четеше списание. Краката й бяха кръстосани. Носеше черен спортен панталон и удобни обувки. Когато се приближих, видях, че списанието е на английски и се казва „Виетнам Икономик Таймс“.

Тя остави списанието и се изправи. Беше с тясна червена копринена риза с три четвърти ръкави и висока мандаринска яка. На шията й висяха слънчеви очила, а на кръста й бе закопчан гаден найлонов банан.

— Добро утро — каза Сюзан. — Тъкмо щях да започна да те търся.

— Жив и здрав съм.

— Снощи май прекалих с пиенето. Извинявам се.

— Определено не бях в състояние да преценя. Надявам се, че не ти е било скучно.

— Обичам да разговарям със сънародници.

Тази сутрин госпожа Уебър беше малко по-хладна от предишната вечер, което си бе разбираемо. Махнете алкохола, музиката, свещите и звездната нощ и жените стават по-резервирани към снощния си кавалер, даже да са се събудили в едно и също легло.

Носех обичайните си панталони каки и риза с къси ръкави.

— Добре ли съм облечен за черква? — попитах я.

— Нормално. Готов ли си?

— Чакай само да оставя ключа от стаята. — Отидох на рецепцията и дадох ключа на служителя. — Някакви съобщения?

Той провери в кутията ми.

— Не, господине.

Запътих се към изхода, където стоеше Сюзан. Това с паспорта наистина бе досадно. Манг знаеше, че заминавам на другия ден и че без паспорта не мога да пътувам.

— Виждам, че не са ти върнали паспорта — каза Сюзан, когато се приближих. — Но съм сигурна, че ще си го получиш днес, ако властите са убедени, че утре заминаваш.

— Май ще трябва да си го взема от щаба на Гестапо.

— Обикновено просто го връщат в хотела. Или ще ти съобщят да си го вземеш на летището. Но това означава, че се прибираш у дома по-рано, отколкото си мислиш.

Това напълно ме устройваше, обаче не й го казах.

— Носиш ли визата си? — попита ме тя.

— Визата ми е на рецепцията.

Сюзан се замисли за миг.

— Винаги трябва да носиш със себе си ксерокопия на паспорта и визата си.

— Носех. Полицаите ги откраднаха от сака ми на летището.

— О… Ще уредя да направят ксерокс на визата ти. — Тя отиде на рецепцията и поговори със служителя, който отвори някакво чекмедже, извади лист хартия, прочете го и й каза нещо. Сюзан се върна при мен. — От полицията са взели визата ти.

Не отговорих.

— Е, не се безпокой.

— Защо?

— Никой няма да ни спре. Готов ли си?

Излязохме. Беше по-горещо от предишния ден. В неделя движението по „Ле Лой“ не бе толкова натоварено, обаче велосипедите и циклосите бяха колкото в събота.

Сюзан даде на портиера един долар и тръгнахме към един червен мотопед, паркиран на тротоара. Тя спря до него, извади пакет цигари от банана и запали.

— Имам нужда от цигара, преди да тръгнем. — Усмихна се. — А ти може да имаш нужда, след като потеглим.

— Защо не вземем такси?

— Скучно е. — Тя потупа мотопеда. — Това е „Минск“, сто седемдесет и пет кубика. Руска машина, подходяща за града. Имам и мотор, „Урал“, седемстотин и петдесет кубика, истински звяр. Страхотен е за извънградско и за черни пътища. — Дръпна от цигарата. — Руснаците правят прилични мотори и кой знае защо, винаги има резервни части.

— Няма ли каски?

— Във Виетнам не ти трябва каска. Караш ли мотор?

— Когато бях на твоята възраст.

— Когато си бил на моята възраст, в Щатите не е имало закон за носене на каски. Ти носил ли си?

— Май че не.

Тя отново дръпна.

— Видя ли номера?

— Не успях да го открия.

— Как така? Аз отметнах номер трийсет и две на кръстословицата. Не го ли забеляза?

— Не съм чак толкова интелигентен. На няколко пъти съм падал от мотор.

Сюзан се засмя.

— Трийсет и две. Ще го запомня вместо теб. Всъщност какво означава?

— Трийсет и две вертикално ли? Като че ли беше „скара“.

На нея не й се стори смешно, обаче го преглътна.

Наблюдавах я, докато допушваше цигарата си. Тя издържа изпита на пряка слънчева светлина — дори изглеждаше по-добре от предишната вечер, имаше приятен тен и по-големи и по-светли очи, отколкото ми се беше сторило на пламъчето на свещта. Освен това ризата и панталонът й стояха страхотно.

Сюзан дръпна за последен път и каза:

— Ох, наистина трябва да ги откажа. — Хвърли фаса в канала. — Сутринта отидох в службата и пратих факса.

— Благодаря.

— По тяхно време беше към седем вечерта в събота, но някой ми отговори. Там работят до късно, където и да са.

— Какво отговориха?

— Просто потвърдиха, че са получили факса, и казаха да ги държим в течение. Поискаха да им кажа час, в който с теб ще сме близо до факса, за да ти дадат поверителен отговор. Обещах да съм в офиса в осем вечерта мое време. Добре ли е?

— Ами… като се има предвид, че не ти се плаща да ходиш на работа в неделя, направо е супер.

— Онова, което имат да ти казват, може да почака дванайсет часа — отвърна Сюзан и прибави: — Дотогава може да са ти върнали паспорта или визата. Готов ли си?

Тя си сложи очилата, метна се на мотопеда, запали двигателя и няколко пъти го форсира.

— Скачай. — После извади от джоба си еластична лента и завърза дългата си коса на опашка, за да не й пада в лицето.

Качих се на седалката, която ми беше малка, и се хванах за кожения ремък. Сюзан вдигна стойката и потегли по тротоара, после излезе на улицата. Вдигнах крака върху стъпалата тъкмо навреме, защото тя направи остър обратен завой.

След пет ужасяващи минути стигнахме до катедралата „Нотър Дам“, нелепа готическа сграда с две еднакви кули, само че от тухли, вместо от камък. Отпред имаше затревено площадче, където слязохме от мотопеда. Сюзан го заключи с верига на велосипедната стойка. Спомнях си този площад от 1972-ра и нищо не се беше променило. Даже голямата статуя на Богородица бе оцеляла от войната и комунистическата власт. Във връзка с това попитах Сюзан:

— Как се отнасят комунягите към религията?

— Зависи от програмата в момента. Изглежда, нямат проблеми с будистите, но не си падат по католиците — смятат ги за саботьори.

Запътихме се към катедралата.

— И ти затова ходиш на черква.

Тя продължи, като ми отговори:

— Страшно тормозят протестантите. Пречат на мисионерите, експулсират ги и затварят училищата и черквите им. В Сайгон няма протестантски черкви, само частни служби по домовете. — Стигнахме до стълбището на катедралата и Сюзан ме попита: — Идвал ли си тук през войната?

— Идвал съм. Два пъти, когато се случваше в неделя да съм в Сайгон.

— Значи тогава си бил добър католик.

— В окопа няма лоши католици.

Заизкачвахме се по стълбището на катедралата и Сюзан поздрави неколцина американци и хора с акцент, който определих като австралийски. Забелязах, че няма много виетнамци, и отбелязах този факт.

— Отец Туан води тази меса на английски — поясни Сюзан. — Следващата е на френски, останалите — на виетнамски.

— На всички ли ще останем?

Тя не ми обърна внимание. Влязохме в нартекса и Сюзан пак поговори с няколко души и ме запозна с някои от тях. Една от жените ме изгледа и попита Сюзан как е Бил. Винаги се намира по някой такъв.

Влязохме в това грамадно готическо чудовище, което спокойно можеше да е и във Франция, ако не бе украсено с цветя и кумкуатови дървета за Тет. Спомних си, че тук дори католиците празнуват местната Нова година.

Докато зяпах сводестия таван, Сюзан попита:

— Да не те е страх, че може да се срути отгоре ти?

— Казах ти, че ми трябва каска.

Закрачихме по централната пътека. Тук беше прохладно и сумрачно. Приблизително половината от местата бяха заети. Седнахме на една от предните пейки.

— Има вероятност да се появи Бил — предупреди ме Сюзан. — Снощи му споменах за теб.

— Той зарадва ли се, че се прибираш след полунощ?

— Бил не е ревнив и няма основание за ревност. — И прибави: — Ако ти се стори малко недружелюбен, той просто си е такъв.

— Ясно. Виж, защо след месата не се върна в хотела?

— Шшт. Започва.

Органът затръби и процесията пое по пътеката. Свещеникът и всички останали бяха виетнамци, освен мъжа на кръста, който беше евреин. Всичко това е поразително, ако се замисли човек.

Както и да е, месата започна и английският на отец Туан всъщност беше някакъв друг език. Струва ми се, че повече щях да разбера френската меса. Химните също бяха на английски и установих, че Сюзан има много приятен глас. Аз пеех фалшиво, макар че когато съм пиян, мога да изкарам „Ирландска роза“.

Проповедта се отнасяше за плътските грехове и многобройните съблазни на града. После идваше нещо за душите на бедните момичета, които продават телата си, и така нататък. Свещеникът посочи, че без грешници няма да има грях — опиум, проституция, хазарт, порнография и салони за масаж.

Имах усещането, че гледа мен. Започнах да се чувствам като герой от роман на Греъм Грийн, потящ се в някакъв забравен от Бога тропически климат, измъчван от католически угризения заради някакъв сексуален грях, който накрая не се оказва нищо сериозно.

Така или иначе, месата продължи час и пет минути, въпреки че времетраенето й нямаше нищо общо с мен.

Органът пак протръби и процесията отново пое. Последвах я по централната пътека и изгубих Сюзан в множеството.

Застанах на площада до мотопеда. Всъщност се радвах, че съм дошъл на черква.

Видях Сюзан до стълбището — разговаряше с отец Туан и други богомолци.

Може пък да има нещо вярно в тая работа с природата на чужденеца. Искам да кажа, голяма работа, ако си чужденец в Лондон, Париж или Рим. Трябва да избереш някакво адски скапано място като това тук, където си петнайсет сантиметра по-висок и десет тона по-светъл от другите и където изпъкваш като подут палец. И толкова по-добре, ако тоя палец е пред очите на местните власти. И всички други бледокожи кръглооки са ти приятели, събирате се на коктейли и се жалвате едни на други от страната. Хората в родината те смятат за безчувствен и скришом ти завиждат, а ти честваш американските празници, които у дома са просто тридневен уикенд и разпродажба в универсалния магазин. Даже за разнообразие гласуваш в консулството или посолството.

Разбира се, има и друг тип чужденци, хора, които мразят родината си или бягат от нещо. Или от самите себе си.

Според собственото й признание, Сюзан спадаше към категорията на чужденците, смятащи, че е върхът да си американец на място, където изпъкваш, където семейството и близките ти трябва да използват друг и всъщност неизвестен стандарт, за да преценяват успеха и живота ти.

Добре де, не исках да съм прекалено циничен и аналитичен, още повече че тя ми харесваше и бе наясно със себе си.

Сюзан тръгна към мен. Придружаваше я мъж на нейната възраст — носеше леко тропическо спортно сако и не изглеждаше зле, висок и много слаб, с пясъчноруса коса. Приличаше на принстънски възпитаник, така че трябваше да е Бил.

— Пол, това е моят приятел Бил Станли — представи го тя. — Бил, това е Пол Бренър.

Ръкувахме се, но нито един от двама ни не поздрави гласно. Сюзан пое топката и се обърна към него:

— Пол е бил тук през шейсет и осма и… кога?

— Седемдесет и втора.

— Да. Тогава сигурно е било съвсем различно.

— Наистина.

— Тъкмо разказвах на Бил, че си имал проблеми на летището.

Не отговорих.

— Мисля, че Джим Чапман може да е тук през почивните дни — каза тя. — Ще му се обадя вкъщи. — После ме информира: — Той е от новото консулско представителство. Приятел на Бил.

Самият Бил нямаше какво да каже по въпроса аз също. Разговорът не вървеше, затова заявих:

— Мисля да се прибера в хотела и да направя някои проверки от там. Сюзан, благодаря ти, че ме доведе на черква. Когато пътувам, не обичам да пропускам месата. Радвам се, че се запознахме, Бил. — Обърнах се и си тръгнах.

Имам добра ориентация и след петнайсет минути бях пред хотела на улица „Ле Лой“. Забелязах, че не съм потен като предишния ден. Сигурно се аклиматизирах.

На тротоара зад себе си чух мотопед и отстъпих надясно. Тя спря до мен.

— Качвай се.

— Сюзан…

— Качвай се.

Подчиних се.

Тя настъпи газта и се стрелнахме по улицата. Не разговаряхме. Сюзан летеше из града, като правеше неочаквани остри завои.

— Забавно е да вдигнеш скорост в неделя, когато улиците са чисти — извика тя.

На мен пък ми изглеждаха доста оживени.

Тя извади мобилния си телефон от банана си и ми го подаде.

— Дай ми го, ако чуеш да звъни. Или ако усетиш да вибрира. С вибратор е.

Тъй като току-що излизах от черква, устоях на изкушението да подхвърля нецензурна забележка и прибрах мобифона в джоба на ризата си.

Той иззвъня и завибрира. Подадох й го. Сюзан го притисна до ухото си с лявата си ръка и продължи да шофира с дясната. Ако се наложеше рязко да спрем, нямаше да е в състояние да стисне предната спирачка, обаче това, изглежда, изобщо не смущаваше нито нея, нито водачите на другите мотопеди с мобифони.

Явно разговаряше с Бил или поне го слушаше, защото главно мълчеше. Накрая високо заяви:

— Не те чувам. Ще ти се обадя довечера. — И след малко: — Не зная по кое време. — После изключи и ми подаде мобифона. — Ако пак звънне, отговори ти.

Отново прибрах сгъваемия телефон в джоба на ризата си.

Сюзан продължи смъртоносното си надбягване, с което, разбира се, просто даваше отдушник на яда си към Бил. Само че аз не му бях ядосан и нямах основание да се размазвам на паважа.

— Намали, Сюзан.

— Не говори с водача.

На едно островче на улицата стоеше полицай и когато наближихме, вдигна ръка. Сюзан рязко го заобиколи. Когато погледнах през рамо, ченгето размахваше ръце и крещеше.

— За малко да го прегазиш.

— Ако спра, ще ме глоби за нещо и ще ми вземе два долара. Освен това можеше да се заяде, защото нямаш паспорт.

— Ами ако ти е записал номера?

— Движех се прекалено бързо. Но другия път скрий номера с длан.

— Какъв друг път?

— Номерът ми е с буквите „НН“, които показват, че съм чужденка — „нгуои нуок нгоя“. Чужденка, а не туристка. На туристите им взимат по десет долара глоба, защото си мислят, че е малко, а и са уплашени. Не е заради парите, а заради принципа.

— Май че си тук от прекалено отдавна.

— Възможно е.

Наближихме оградените градини, в които се намираше Дворецът на обединението, бившето седалище на южновиетнамските президенти. Спомнях си го от 1972-ра, когато се наричаше Дворец на независимостта. После го бях видял по телевизията през 1975-а във вече известния запис на комунистически танк, който прегазва масивната порта от ковано желязо.

Завихме по една странична уличка и влязохме на територията на президентския дворец, спряхме на малък паркинг и слязохме. Сюзан заключи мотопеда за велосипедната стойка и си свали тъмните очила.

— Реших, че ще ти е приятно да разгледаш някогашния президентски дворец.

— Очакват ли ни?

— Той е открит за посещение.

Тя отвори една от страничните чанти на мотопеда, извади фотоапарат и го провеси през рамо.

— Гарантирам ти, че не са ни проследили, но ако са съобщили по радиостанцията или нещо подобно и знаят, че си тук, просто обикаляш забележителностите с местно гадже, което си забърсал някъде. Нали така?

— Не се грижи за прикритието ми.

— Тук съм, за да ти помогна. Освен това обичам да развеждам новопристигнали из Сайгон. Ела.

Заобиколихме двореца по алеята и излязохме пред голямата сграда, която не бе традиционен натруфен палат, а панелна постройка, чийто стил можеше да се характеризира като „модерен тропически противоартилерийски“. Оттатък стометровата морава се намираше порталът от ковано желязо, който в момента изглеждаше в по-добра форма, отколкото под веригите на северновиетнамския танк. Всъщност на бетонна платформа от лявата му страна се издигаше огромен руски Т-59 и аз реших, че тъкмо това е Танкът.

— Знаеш ли кое е това място? — попита ме Сюзан.

— Да. Онова там ли е танкът?

— Да. Още съм била малка, когато се е случило, но съм гледала видеозаписа. И ти можеш да го видиш вътре за един долар.

— Когато се случи, го гледах по телевизията.

Забелязах много западняци, които снимаха танка. Обаче, за разлика от ръждивия американски танк в Музея на военните престъпления, тази руска машина бе оградена с вериги и цялата обкичена със знамена. Много важен танк.

— Водила съм тук много американци, дори родителите си, и помня наизуст обясненията на екскурзовода. Искаш ли да ги чуеш? — попита Сюзан.

— Естествено.

— Ела. — Изкачихме се по стълбището на двореца и застанахме горе. — На трийсети април хиляда деветстотин седемдесет и пета комунистите влизат в Сайгон — започна тя. — Танкът минава по улица „Ле Дуан“ и разбива портала, продължава по моравата и спира тук пред двореца. Това си видял на записа, направен от репортер, който се случил на подходящото място в подходящия момент.

— След около минута през портала влиза камион, прекосява моравата и спира до танка — продължи Сюзан. — От него изскача северновиетнамски офицер и се качва по стълбището. Точно на нашето място стои генерал Мин, който два дни преди това е станал президент на Южен Виетнам, след като президентът Тиеу офейква. Мин е заобиколен от новия си кабинет и всички са много нервни, чудят се дали ще ги разстрелят на място. Комунистическият офицер се качва по стълбището и Мин казва: „От зори чакам да ви предам властта“. „Не можете да предадете нещо, което не притежавате“ — отвръща офицерът. Край на историята, край на войната, край на Южен Виетнам.

„И край на кошмара“ — помислих си. Когато видях по телевизията танка да прегазва портала, осъзнах, че всички американци, загинали в опит да защитят Южен Виетнам, напразно са изгубили живота си.

Опитах се да си спомня съдбата на генерал Мин, но подобно на всички други в Америка, след 30 април 1975-а бях изключил Виетнамското шоу.

— Искаш ли да те снимам на фона на танка? — попита тя.

— Не.

На входа на двореца имаше будка за билети и надписът на английски гласеше: „За чужденци — четири долара, за виетнамци безплатно“.

Сюзан поспори с мъжа в будката и аз предположих, че е заради принципа, не заради парите.

— Кажи му, че искам намаление за старши гражданин — заявих аз.

— Днес ми е кофти ден — отвърна тя.

Накрая се споразумяха за шест долара, той ни даде хартиени билети и влязохме.

— Изключи телефона — каза Сюзан. — Побесняват, ако в някое тяхно светилище иззвъни телефон.

В двореца нямаше климатична инсталация, но беше по-прохладно, отколкото на слънце. Озовахме се в просторна приемна зала и продължихме из грамадната четириетажна сграда. Отвътре изглеждаше по-добре, отколкото отвън и модерната архитектура оставяше впечатление за свободно пространство й много въздух. Повечето мебели бяха западни модули от шейсетте години, но с много традиционни виетнамски нотки, например колекция от отсечени слонски крака.

Ако се съдеше по късите панталони, повечето от многобройните туристи бяха американци. Във всяко крило на Двореца имаше виетнамски екскурзоводи, които непрекъснато повтаряха на Сюзан на английски да не се отделяме от групата. Тя им отговаряше на виетнамски и провеждаше с тях кратък спор, който винаги печелеше.

Сюзан всъщност преиграваше и предполагам, че това бе част от личността й — искаше да я приемат като американка, но не като туристка. Освен това, честно казано, малко си падаше кучка. Мисля, че Бил щеше да се съгласи с мен по този въпрос.

Качихме се на покрива на двореца, откъдето десетки туристи снимаха града. Виетнамската екскурзоводка, която стоеше на въздушнопреносимата площадка до стар американски „Хюи“, каза:

— Когато победоносната Народна армия наближава Сайгон, американската марионетка и престъпник номер едно Тиеу, семейството и приятелите му отлитат от тук с хеликоптер на американски военен кораб.

Въздушнопреносимата площадка беше подходящо място за пушене и Сюзан запали.

— Откакто съм тук, познанията ми по история много се обогатиха. Интересно е да си с човек, който наистина е преживял някои от тези неща.

— Да не би да искаш да кажеш, че съм реликва от миналото?

Тя като че ли за пръв път се смути.

— Не, просто исках да кажа, че… ами, сигурно си бил страшно млад, когато си бил тук. — Сюзан се усмихна. — И още си млад.

Всъщност Синтия и Сюзан бяха горе-долу на еднаква възраст, затова предполагам, все още бях в играта. Жените сигурно се подвеждаха по незрялата ми личност.

Тя допуши цигарата си и се върнахме в двореца. На втория етаж влязохме в президентската приемна. Сюзан даде един долар на екскурзовода и ми каза:

— Можеш да седнеш на президентския стол. Ще те снимам.

Не обичам да ме снимат по време на операция.

— Няма нуж…

— Вече платих. Сядай.

Така че се настаних на глупавия стол на бившия южновиетнамски президент и Сюзан ме снима. Дойде ми до гуша от забавления и я попитах:

— Всичко ли разгледахме?

— Не, запазих най-хубавото за накрая. Ела.

Спуснахме се по няколко стълбища и се озовахме в зле осветен коридор с много врати.

— Това е бомбоубежището и военният щаб — осведоми ме тя.

Влязохме в голяма стая, осветена със стари флуоресцентни лампи. Бяхме единствените посетители. Стените бяха с евтина шперплатова ламперия, имитираща махагон, с каквато някога американците бяха оборудвали подземните щабни помещения.

Навсякъде висяха десетки карти на Южен Виетнам в различен мащаб, карти на отделни провинции и детайлни карти на градове. Цветни символи обозначаваха местонахождението на американски, южновиетнамски и вражески бойни части, разгърнати из страната.

Картите носеха дати и някои бяха от времето на офанзивата „Тет“ през януари и февруари 1968-а. Видях местоположението на моя пехотен батальон край Куанг Три, обозначено с флагче, и изпитах зловещо усещане. Други карти носеха дати от април 1972-ра, времето на Великденската офанзива, на която също бях станал свидетел.

— Това интересува ли те? — попита ме Сюзан.

— Да.

— Покажи ми къде си служил.

Показах й флагчето край Куанг Три.

— Тук беше базовият ми лагер през шейсет и осма, казваше се ДЗ Шарън.

— ДЗ означава „десантна зона“ — каза ми го друг ветеран. И ми обясни, че всички лагери носели женски имена.

— Повечето, но не всички. — Показах й друго флагче. — Това беше ДЗ Бети, стар френски форт, също край Куанг Три. Там беше бригадният щаб.

— Ще отидеш ли на някои от тези места.

— Може би.

— Мисля, че трябва. А къде си бил през седемдесет и втора?

— В Биен Хоа. Точно край Сайгон. Трябва да го знаеш.

— Естествено. Но нямах представа, че е бил американска база.

Една от картите носеше дата от април 1975-а. Все още мога да разчитам военните символи и разпознах позициите на южновиетнамските сили и на частите на напредващата северновиетнамска армия, изобразени с червени стрелки. Изглежда, от някой момент нататък никой не си бе правил труда да актуализира картата и да мести флагчетата. Сигурно бяха разбирали, че е настъпил краят.

Ако се заслушаше и имаше развинтено въображение, човек можеше да чуе призраците, да си представи военните и политиците, денонощно заседавали тук през април 1975-а, когато бяха започнали да осъзнават, че червените стрелки на картата не са абстракция, а стотици хиляди вражески войници и танкове, напредващи към Сайгон — към тях.

Обиколихме подземните помещения: заседателни зали, свързочен център с някога модерни радиостанции и телефони, луксозно мебелирана спалня и дневна за президента и така нататък, всичко замръзнало във времето.

Излязохме на слънце зад двореца, където все още стоеше старият мерцедес на президента Тиеу — още едно късче замръзнало време, което правеше това място зловещо.

Прекосихме градината на някогашния президентски дворец — отлично поддържана.

— Как беше? — попита тя.

— Интересно. Благодаря.

— Никога не съм сигурна какво искат да видят хората, но понеже си ветеран, реших, че ще оцениш това историческо място. Обичайната ми туристическа обиколка включва още няколко посещения, после ти избираш.

— Наистина няма нужда да ми показваш Сайгон.

— Харесва ми. Когато живеех в Ню Йорк, никога нямаше да разгледам Статуята на свободата и Емпайър Стейт Билдинг, ако не се налагаше да развеждам гости от други градове.

— И с мен е същото във Вашингтон.

— Знаеш ли, никога не съм била във Вашингтон.

— Понякога ми се ще и аз никога да не съм бил там.

Сюзан ме стрелна с поглед.

— Ако дойда във Вашингтон, ще ми дължиш една обиколка.

— Дадено…

Продължихме през градината. Въздухът ухаеше на цветя — през януари те са разкошни. Спряхме на един павилион и си купихме половинлитрови бутилки вода. Отворихме ги в движение.

— Как реагираха родителите ти, когато ти гостуваха за пръв път? — попитах аз.

— Бяха ужасени. Настояваха да си събера багажа и веднага да си замина. — Тя се засмя и прибави: — Не можеха да си представят глезеното си момиченце да живее в страна от Третия свят. Бяха страшно потиснати от проститутките, комунистите, просяците, храната, зноя, болестите, от това, че пуша и че ходя в католическа черква — от какво ли не, бяха тотално разстроени. — Сюзан пак се засмя.

— Разхожда ли ги с мотопеда си?

— Божичко, не. Та те не искаха да се качат даже на циклос. Движехме се с таксита. — После прибави: — Брат ми и сестра ми веднъж дойдоха сами и им хареса. Една нощ брат ми изчезна и се прибра усмихнат.

— Убеден съм, че е бил на куклен театър. На колко години е?

— Тогава беше в колежа.

— С какво се занимават родителите ти?

— Баща ми е хирург, а майка ми — гимназиална учителка. Идеално, нали?

— Моят баща беше монтьор, а майка ми — домакиня. Израснах в южен Бостън.

Тя не отговори, обаче явно си го отбеляза.

Изглежда, се насочваше към конкретна цел. Вървяхме по алея, която водеше през цъфтящи храсти. Пред нас имаше затревен склон. Сюзан се спусна до средата му и седна. Събу си обувките и чорапите и размърда пръстите на краката си, после разкопча горните копчета на копринената си риза.

Седнах на няколко крачки от нея.

Тя си свали банана и запали цигара.

Извадих мобилния телефон от джоба си.

— Може би трябва да се обадя в хотела.

Сюзан взе мобифона и го прибра в банана.

— Не бързай. Аз ще се обадя по-късно. По-отзивчиви са, когато им говориш на виетнамски.

Тя допуши цигарата си, нави ръкави, отпусна се по гръб на тревата и затвори очи.

— Ох, върхът е. Съблечи си ризата и се попечи на слънце.

Послушах я и легнах до нея, само че не много близо. Пъхнах ризата и празната бутилка под главата си.

Слънцето приятно грееше кожата ми, вече подухваше и ветрец.

— Много си бял — отбеляза Сюзан.

— Просто идвам от място, където е зима.

— Липсва ми зимата. Липсва ми есента в Бъркшир.

Известно време не говорихме за нищо съществено, после й казах:

— Може да не е моя работа, но се чувствам малко виновен, ако с Бил сте се скарали, че прекарваш неделята с мен. — Изобщо не изпитвах угризения, обаче исках да видя как ще реагира.

Тя не отговори веднага; явно обмисляше думите си.

— Обясних му, че в понеделник сутрин заминаваш на север и имаш нужда от съвет — че това се включва в глупавата услуга, за която той сам ме помоли — накрая каза Сюзан. — Искаше да дойде с мен. Отрязах го.

— Защо?

— Тук три е нещастно число и трима души заедно носят нещастие.

— Мислех, че във Виетнам три е щастливо число — възразих аз. — Нали се сещаш — Ба Ба Ба, щастливата бира.

Сюзан помълча за миг, после отвърна:

— Може да съм сгрешила. — И се засмя, но не отговори на въпроса ми.

Стана горещо и започнах да се потя, обаче Сюзан изглеждаше хладна като нар.

— Ами тогава давай със съветите — предложих аз.

— За къде заминаваш от Сайгон?

— Не съм сигурен.

— Тогава как да те съветвам? И защо не знаеш за къде заминаваш?

— Просто трябва да попътувам, може би по някои от местата, където съм се сражавал, и след около седмица имам друга среща.

— Къде?

— Не мога да ти кажа.

— Не ми помагаш.

— Само ми обрисувай общите особености на транспорта и комуникациите, как работят хотелите, обичаите, валутата и така нататък.

— Добре. Сега е Тет, както ти е известно, и до другата седмица е трудно да си осигуриш транспорт. От Нова година нататък почти всичко ще е затворено — влаковете не работят цели четири дни. Пътищата, самолетите и автобусите са празни, защото всички си стоят вкъщи, ядат и спят. След девет месеца ще има бум на раждаемостта, но това не те интересува.

— И повечето хора са в родните си градове и села, нали?

— Да. Деветдесет процента от населението се прибира у дома. Големите градове, които са пълни с народ, прииждащ от провинцията, опустяват — а селяните се радват на гости в малките си колиби цяла седмица.

Спомнях си седмиците преди Тет шейсет и осма и гледката на хиляди хора, които вървяха, караха колела или пътуваха с волски каруци по селските пътища. Въоръжените сили бяха издали комюнике, в което се обясняваше каква е причината за това масово придвижване на хора и ни се нареждаше да не му пречим, обаче да внимаваме за партизани. „Партизанин“ означаваше всеки мъж на възраст за военна служба, който има две ръце и два крака, не носи южновиетнамска униформа и няма карта за самоличност.

Не си спомнях да съм откривал партизани, но като се замисля, тия тълпи от цивилни трябва да са гъмжали от хора на Виетконг, които са заемали позиции. Отгоре на всичко много южновиетнамски войници също бяха или в отпуска, или в самоотлъчка. Генерал Гиап в Ханой, който бе планирал изненадващата атака на Тет, най-святия и военно беззащитен ден в годината, беше умен човек. Надявах се полковник Хелман във Вашингтон, който бе планирал моята операция „Тет“, да е поне също толкова умен.

Сюзан продължаваше да описва общите условия в провинцията и допълни донякъде информацията, която бях получил от Конуей.

— Като цяло, хората са дружелюбни — каза тя — и няма да те изпортят на полицията. Те не обичат властите, но обичат страната си. Отнасяй се с уважение към обичаите и традициите им и проявявай интерес към начина им на живот.

— Не познавам обичаите им.

— Аз също. Познавам Сайгон, но в провинцията е съвсем друго. Не потупвай никого по главата. Главата е свещена. Краката са най-долната част от тялото. Не си вдигай краката над главите им. Това е проява на неуважение.

— Как мога да си вдигна краката над нечия глава?

— Сещам се за няколко начина.

Лежахме на тревата и Сюзан ми разказваше за обичаите, уловките, полицията, здравните проблеми, храната, хотелите, където не съобщават за присъствието ти на властите, и така нататък.

— Има ли още опасност от противопехотни мини? — попитах аз.

— Изглежда, има. От време на време пишат за някое дете, което се е взривило. Ако наистина ще ходиш в джунглата, движи се по утъпкани пътища. — И добави: — Нали не искаш да откриеш онова, което си пропуснал миналия път?

— Не.

— Ще ходиш ли в бившия Северен Виетнам?

— Възможно е.

— В такъв случай положението се променя. Там комунистите са на власт от петдесетте години и са доста добре организирани. Според информационния бюлетин на моята компания тайната полиция на север разполага с обширна мрежа информатори. Хората не са особено дружелюбни към американците, както установих по време на първата си командировка в Ханой. Ние сме избили около един милион северновиетнамци. Тези хора вече ще те предадат на полицията. — Тя ме погледна. — Ако ще ходиш на север, трябва да си готов за по-ефикасна полицейска държава.

— И аз така съм чувал.

— Представяй се за австралиец. Така ще са по-дружелюбни. Но разбира се, този номер няма да мине пред ченгетата, които могат да ти проверят паспорта.

— Как се държат австралийците?

— Винаги носят кутия бира в ръка.

— Ясно.

— Може да чуеш да те наричат „Лиен Ксо“. Селските деца, които не виждат много бели хора, викат „Лиен Ксо!“ Това означава „чужденец“, но буквалният превод е „Съветски съюз“.

— Я повтори.

— Виж сега, когато руснаците са били тук от седемдесет и пета до осемдесетте години, във Виетнам не е имало други бели хора и „Лиен Ксо“ постепенно започнало да означава „бял чужденец“. На север този израз не е обиден — Съветите са били техни съюзници. На юг имал обиден смисъл, защото южняците мразели руските военни и цивилни съветници. Сега просто значи „бял чужденец“. Разбираш ли?

— Почти. На юг съм американец, на север съм австралиец. Обаче хората ще ми викат „руснак“.

— Това означава просто „бял чужденец“. Не бъркай нещата.

— Защо да не съм новозеландец, британец или може би канадец?

— Не зная. Опитай. Виж, хората на север не са такива материалисти, каквито са на юг.

— Чудесно.

— Не, лошо е. Те са истински комуняги и не можеш да ги подкупиш като на юг. Може да е свързано с философия или политика, но е и защото на север няма толкова много стоки и американските пари не са Господ. Затова не можеш да дадеш на някое ченге десетачка и да очакваш да си затвори очите. Разбираш ли?

— Ами двайсетачка?

Тя ненадейно се надигна и седна.

— Знаеш ли… по-другата седмица нашата служба е в почивка за празника. А тази седмица е много слаба. Искаш ли компания?

Аз също се надигнах.

— С удоволствие ще попътувам из провинцията — продължи Сюзан. — От година почти не съм излизала от Сайгон. Сигурно ще е интересно да разгледам някои места, свързани с войната, заедно с ветеран.

— Благодаря, но…

— Ще имаш нужда от преводач. Извън градовете не знаят много английски. Нямам нищо против да си взема малко отпуска.

— Сигурен съм, че има къде другаде да отидеш. Например можеш да прекараш една зима в Бъркшир.

— Винаги прекарвам отпуските си извън Виетнам, но сега ми се ще да попътувам из страната.

— Сигурен съм, че Бил с радост ще дойде с теб.

— Той не харесва Виетнам. Не можеш да го измъкнеш от Сайгон.

— Сигурен съм, че ще направи изключение, особено ако ни търси.

Тя се засмя.

— Можем да пътуваме като приятели. Всички го правят. Имам ти доверие. Ти си държавен служител.

— Струва ми се, че хората, които са ме пратили, няма да одобрят решението ми да си взема компания.

— Ще го одобрят, ако разбират какво представлява Виетнам. Освен езиковия проблем, мъжете, които пътуват сами, безмилостно са атакувани от сводници и проститутки. Това няма да се случи, ако пътуваш с жена. А и така вероятността полицията да ти досажда, е по-малка. Сам мъж поражда подозрения. Не зная защо изобщо са те пратили сам.

Аз също не знаех. Може би заради силното желание да ограничат информацията за това разследване на убийство, което всъщност не беше разследване на убийство. Усмихнах се.

— Откъде да зная, че не си двойна агентка?

Сюзан също се усмихна.

— Аз съм скучаеща инвестиционна консултантка. Имам нужда от малко вълнения.

— Карай си мотопеда.

— Карам го. Обмисли предложението ми. Довечера мога да оставя съобщение в службата, да си събера багажа и най-късно утре сутрин в десет да съм в „Рекс“.

— Ами Бил?

— Какво толкова се занимаваш с него?

— Това си е мъжка работа. Има ли оръжие?

Сюзан се засмя.

— Не. Няма, разбира се. Във Виетнам притежаването на оръжие е тежко престъпление.

— Радвам се.

— Ще му пратя телеграма от първата ни спирка — каза Сюзан. — Където и да е тя.

— Ще си помисля.

— Добре, но ако решиш да ме вземеш, искам да разбереш, че отношенията ни ще са чисто платонични. Сериозно. Сама ще си плащам стаята, а ти ще си свободен да се забавляваш с местните жени, освен ако нямам нужда от компания за вечеря.

— Кой ще плаща вечерята?

— Ти, разбира се. Аз поръчвам, ти плащаш. И когато се налага да излизаш на тайни срещи, ще изчезвам.

Замислих се за всичко това, седнал на тревата в парка на президентския дворец, заобиколен от сайгонските сгради, уханието на цветята и слънчевата светлина. Погледнах я и очите ни се срещнаха.

Сюзан запали нова цигара, обаче продължи да мълчи.

Свикнал съм да работя сам и го предпочитам. Ако се прецаках, вашингтонските ми приятели щяха да се разочароват и може би да ми съчувстват, в зависимост от обстоятелствата. Ако се прецаках, докато пътувах с жена, щяха да ме обесят за ташаците. Джеймс Бонд никога не бе имал такива проблеми.

Освен това изобщо не бях сигурен какви са намеренията на Сюзан. Тя убедително беше обяснила, че иска да пообиколи страната, после идваше моментът с вълненията и приключенията и това можеше да е главният й мотив. На второ място бе моя милост. Голям съм чаровник. Обаче не чак толкова.

Във всеки случай нейните мотиви нямаха абсолютно никакво отношение към възложената ми задача. Когато водя следствие, съм напълно съсредоточен и даже не си и помислям за жени. Почти никога. Сегиз-тогиз, но само в свободното си време.

И после, разбира се, стоеше въпросът със Синтия. Тя беше професионалистка и работеше с много мъже, затова бях сигурен, че ще ме разбере. А може би нямаше.

— Мислиш ли?

— Гледах ей онова водно конче.

— Ами тогава ми съобщи решението си до шест утре сутринта. После, както казваме в бизнеса, офертата се анулира. — Сюзан си обу чорапите и обувките, закопча си ризата, изправи се и си сложи слънчевите очила.

Станах и докато тя си закопчаваше банана, си облякох ризата. — Готов ли си?

Спуснахме се по склона към паркинга. Сюзан отключи веригата на мотопеда, извади мобилния си телефон и набра някакъв номер.

— Обаждам се в „Рекс“ — осведоми ме тя, после заговори на виетнамски и спомена името ми. Отговорът очевидно не я задоволи и гласът й стана малко остър. Кучка. След дълга поредица едносрични думи и съгласни Сюзан затвори. — Нямало нищо за теб. Но им дадох номера на мобифона си и им казах да ми позвънят веднага щом донесат паспорта ти или някакво съобщение за теб.

Подаде ми телефона, запали мотопеда й аз се метнах зад нея.

— Извинявай, трябваше да те попитам дали ти искаш да караш — рече Сюзан.

— По-късно.

Понесохме се по сайгонските улици.

— Помниш ли името на онзи човек на летището? — попита тя.

— Защо? Да не би да познаваш лошите по име?

— Някои. Имената се носят от уста на уста.

— Казваше се Манг. Полковник.

— Манг е собственото му име — каза Сюзан. — Знаеш ли фамилията му?

— Представи се като полковник Манг — отвърнах аз. — Как може това да е собствено име?

— Мислех, че си живял тук. След чина или титлата си виетнамците използват малките си имена — които всъщност стоят накрая. Така ти ще си господин Пол, а аз — госпожица Сюзан.

— Защо?

— Не зная. Те са си в родината. Могат да правят каквото си искат. Не си ли го научил, когато си бил тук?

— Честно казано, американските войници не знаеха почти нищо за виетнамците. Може би това е бил един от проблемите.

Тя продължи, без да отговори на забележката ми.

— Те много внимават за обръщенията. Винаги използвай съответната титла, господин, госпожица, госпожа, полковник, професор и така нататък, след това малкото им име. Става им приятно, ако знаеш виетнамската дума. Дай-та Манг. Полковник Манг. Онг Пол. Дядо Пол. — Сюзан се засмя.

Как ли беше на виетнамски „кучка“?

— Ще поразпитам за полковник Манг — каза тя, — но ако го срещнеш пак, опитай се да научиш фамилното му име.

— Убеден съм, че ще го срещна пак.

— Каза ли му къде отиваш?

— Хотелските ми резервации му дават част от маршрута ми. Той обаче иска да знае и останалата част и тогава ще ми върне паспорта.

— Ти искаш ли Манг да знае къде отиваш?

— Не особено.

— Тогава излъжи. Това не е ефикасна полицейска държава. Искаш ли да видиш още една забележителност?

— Естествено.

— Приятно ли ти е?

— Приятно ми е при тази скорост.

Тя се пресегна назад и ме потупа по коляното.

— По-късно ще изкарам звяра и ще се поразходим до каучуковата плантация на „Мишлен“. Искам да излезем от града. Съгласен?

— Може би трябва да остана в хотела, в случай че полковникът ме повика.

— Днес е неделя. Той си е вкъщи и чете биографията на Хо Ши Мин, докато жена му готви семейното куче. — Сюзан се засмя.

Засмях се и аз. Искам да кажа, понякога трябва да се смееш.

За някой друг Сюзан Уебър щеше да е оживяла мъжка фантазия. Обаче нещо ми подсказваше, че е като страната, в която живее: красива и екзотична, съблазнителна като тропически вятър в звездна нощ. Ала някъде в ума си чувах приближаващото се потропване на бамбукови пръчки.