Нелсън Демил
На север (24)

22.

Продължихме на север по магистрала 1 през Вунг Ро, морски курорт с няколко пансиона и хотелче с кафе на открито. Ако го нямаше господин Кам, щяхме да спрем и да пийнем по нещо. Определено имах нужда.

След Вунг Ро пътят се отдалечи от брега и отново се превърна в мрачна пустош с оризища, насипи и тук-там по някоя селска колиба.

Виетнамецът мълчеше. Предполагам, разбираше, че ако сме имали намерение да го очистим, вече сме щели да го направим. Това заключение кара някои пленници да се отпускат и да не оказват съпротива, други имат впечатлението, че не е опасно да направят опит за бягство.

Постоянно поглеждах в огледалото и следях за фарове. Фаровете означаваха проблеми.

— По тази главна национална пътна артерия няма нито една кола — казах на Сюзан.

— Хората не пътуват нощем, освен някои автобуси. Денем магистрала номер едно е толкова оживена, че едва можеш да вдигнеш петдесет километра в час. Казват, че след залез-слънце полицията престава да патрулира по шосетата.

— Това е добре за нас.

— Всъщност не. Военните патрулират по пътищата до зори. Ченгетата остават в градовете. Военните патрули спират всички по шосетата.

— Кой е следващият голям град?

Сюзан погледна на картата.

— Казва се Куи Нон. Но магистрала номер едно минава на запад, от него, така че не се налага да прекосяваме града.

— Там имаше голяма американска болница.

— Помниш ли Куи Нон?

— Да. Там пращаха ранените, дето не ги взимаха на лазаретните кораби. Имаше и много виетнамски войници и цивилни. Освен това извън града имаше голяма болница за прокажени.

— О… чувала съм за нея. Все още съществува.

— Имахме един санитар, който беше получил толкова тежки изгаряния, че пожела да работи в лепрозориума. Майтапехме се с тая история. Нали разбираш, винаги щом стане напечено, всички сме доброволци за Куи Нон. — Сюзан не се засмя. — Сигурно си идвала тук. На какво разстояние е градът?

— Само на няколко километра, струва ми се.

— Можеш ли да четеш карта, или си измисляш?

— Това е сексистки въпрос.

— Ксин лой.

Тя ме ощипа по рамото, което изненада господин Кам.

— Жената на господин Кам никога не го щипе — заявих аз. — Ще се оженя за виетнамка.

— Те са толкова покорни, че ще се пръснеш от скука.

— Звучи супер.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— Малко съм обезпокоен за шофьора на камиона.

Сюзан се замисли.

— Ами… шофьорът на камиона не знаеше, че сме чужденци. Решил е, че сме виетнамци и че ни гонят ченгетата. Не е видял абсолютно нищо.

— Имаш право.

Подминахме пътя за Куи Нон, който пресичаше магистрала 1. На кръстовището имаше няколко постройки, включително бензиностанция, но затворена.

— Дали има отворена бензиностанция, как смяташ? — попитах Сюзан.

— Защо да има отворена бензиностанция?

— Ясно. Струва ми се, че бензинът няма да ни стигне до Хюе, включително тубите.

— Изключи фаровете. Така се пести бензин. Питай господин Кам.

Погледнах индикатора за резервоара и пресметнах наум. Реших, че можем да изминем още двеста, двеста и петдесет километра, в зависимост от вместимостта на резервоара и това колко харчехме. Десетте литра в тубите означаваха още петдесет-шейсет километра.

— Питай господин Кам къде можем да заредим — казах на Сюзан.

Тя го попита, виетнамецът отговори и Сюзан преведе:

— Не знае. Никога не е пътувал толкова на север и рядко пътува нощем.

Засмях се.

— Ами тогава къде е щял да напълни резервоара?

— Явно не е имал намерение да ни закара в Хюе — отвърна тя.

— Зная. Кажи му го.

Сюзан му го каза и господин Кам видимо се смути.

— Спомням си няколко нощни бензиностанции в Дананг — рече тя.

— На какво разстояние е Дананг?

Сюзан направи справка с картата в скута си.

— На триста километра.

Пак погледнах индикатора на резервоара.

— Надявам се да не се налага да се изкачваме, иначе няма да успеем. Може би трябва да изхвърлим шишкото от колата.

— Той ни трябва, за да налеем бензин, Пол.

— Дано резервоарът ни е по-голям или пък да харчим по-малко. Ако се случи най-лошото, ще спрем, ще изчакаме до зори и ще потърсим отворена бензиностанция.

Вгледах се право напред и на хоризонта забелязах сияние.

— Това ли е Бонг Сон?

— Би трябвало.

Започнах да намалявам скоростта и се огледах. Пустият пейзаж ми се стори познат.

— Тук видях слона — по-скоро на себе си, отколкото на Сюзан, казах аз.

— Какъв слон?

Помълчах Няколко секунди, после отвърнах:

— Когато за пръв път си участвал в сражение, казваш „Видях слона“. — Погледнах към пътя и земята от двете му страни, където за пръв път бях участвал в престрелка в една ранна утрин през ноември 1967-а, точно след Деня на благодарността.

— Какво означава това?

— Не зная. Обаче зная, че изразът е стар — отпреди Виетнам. Може да се отнася за римско време, когато Ханибал прекосил Алпите със слонове. Тук видях слона — повторих аз.

— Звучи почти мистично — отбеляза Сюзан.

Кимнах.

— На света няма по-мистично, суеверно и религиозно същество от войника. Виждал съм мъже да целуват кръстчетата си и да се кръстят преди битка… Други поставяха под лентата на каската си куршум от калашник, който изобразяваше предназначения за тях вражески куршум. Някои пъхаха в каските си асо пика, защото виетнамците го смятаха за символ на смъртта. Имаше всевъзможни други талисмани и ритуали, които се изпълняваха преди сражение… с две думи, молиш се.

Сюзан помълча, после попита:

— И тук си видял слона, така ли?

— Тук видях слона.

Тя се замисли.

— Когато ни обстрелваха отзад… струва ми се, че видях слона.

— Вледени ли се от страх, усети ли устата си да пресъхва и сърцето ти да се опитва да изскочи от гърдите?

— Да.

— Значи си видяла слона.

Напред видях мост, който си спомнях — моста над река Ан Лао. На отсрещния бряг се намираше Бонг Сон. Сюзан си сложи тъмните очила и попита:

— Приличам ли на туземка?

Погледнах я в огледалото. С дългата си, разделена по средата права коса и с очилата тя можеше да мине за виетнамка в тъмна движеща се кола. Погледнах господин Кам. И той можеше да мине за виетнамец, защото си беше такъв. Проблемът бях аз.

Пак го погледнах и останах с впечатлението, че ще се опита да избяга, когато влезем в града.

Отбих, спрях и казах на Сюзан:

— Извади връзката от едната обувка в куфара ми.

Тя слезе, отвори багажника, извади някои неща от багажа и подвикна:

— Започва да става студено.

Спуснах прозореца и ми се стори, че още е топло, обаче нали не бях живял тук три години. Спомних си мириса на влажна нощна пръст и река.

Сюзан затвори багажника и се върна в нисана. Подаде ми кожената връзка. Носеше едната си копринена блуза с висока яка — облече я върху полото си.

Взех връзката и дадох знак на господин Кам да се наведе напред и да постави ръце зад гърба си. Той, изглежда, се зарадва, че ще го завържа, а няма да го удуша, и ми оказа пълно съдействие.

Завързах палците му един за друг и после за колана му.

Сюзан ми подаде тъмните очила, които ми бе купила.

— Напоследък гъзарите ги носят денонощно. И няма да изглеждаш преуморен.

Сложих си очилата, обаче що се отнасяше до мен, пак си приличах на бял мъж, висок над метър и осемдесет, с чуплива коса и дълъг нос.

Включих на скорост и подкарах към моста.

— Виждаш ли ония бетонни бункери в краищата на моста? — попитах Сюзан. — Построени са от французите. Американските взводове се редуваха да ги пазят. Беше приятен наряд — по-приятен от джунглата. Отвсякъде бяха оградени с бодлива тел и минни полета. През седмица-две партизаните идваха да ни проверяват дали сме будни. Адски им се искаше да вдигнат моста във въздуха, но така и не успяха да преодолеят бодливата тел и минните полета. Мините бяха заложени от французите и ние нямахме карта, затова когато виетнамците навлизаха в тях и се взривяваха, не можехме да събираме труповете. Седмици наред оставаха да си лежат там за храна на лешоядите и червеите. Страшно вонеше. Сега си мирише нормално. — Вдигнах прозореца.

Сюзан не отговори.

Прекосихме Ан Лао, която се вливаше в Южнокитайско море. Превключих на втора и се смъкнах на седалката.

Поехме по главната улица. Градът като че ли не се беше променил. Тухлените постройки бяха сравнително прилични и тук-там растяха палми. Очевидно Бонг Сон не бе пострадал много от войната.

По улицата имаше няколко ресторанта и аз си спомнях, че някога тук бяха живели много индийци и китайци, които притежаваха повечето магазини и заведения, но сега не забелязах следи от тях. Войнишките барове, салоните за масаж и бардаците се бяха намирали на една странична улица, далеч от порядъчните граждани.

Върнах се в настоящето и видях, че наоколо има мотопеди, велосипеди и няколко коли, така че нямаше да изпъкваме много.

— Някога участъкът на Националната полиция беше в края на града — казах аз. — Повечето ченгета бяха от семейства с дебели връзки и службата в полицията ги спасяваше от казармата. Освен това бяха садисти. Виждаш ли оная каменна стена отдясно? И оня голям железен портал?

— Да.

— Зад стената има френска колониална сграда. Била е градски съвет или нещо такова. Една нощ група партизани проникнали в града и я атакували. Полицаите убили част от тях и пленили десетина. След няколко дни заедно с неколцина приятели дойдохме с един джип в Бонг Сон, за да видим какво можем да купим или разменим на черния пазар. Ченгетата бяха обесили партизаните на оня портал. Повечето бяха целите надупчени, обаче някои бяха обесени, живи и не за шията, а за палците. Труповете се разлагаха на слънцето… Военните просто щяха да разстрелят пленените партизани в главата. Полицаите не бяха толкова милостиви.

Вдигнах очи към огледалото. Сюзан не гледаше портала, обаче когато минавахме покрай него, аз го погледнах и видях труповете да висят там.

— Още си спомням вонята.

Тя не каза нищо.

— Докладвахме случая на нашия ротен и той го предаде нагоре. В Националната полиция бяха бесни, че им се бъркаме в нагледния урок. Не ме разбирай грешно — и ние не бяхме ангели, но някъде трябва да теглиш чертата. Войната е едно нещо, но това беше съвсем друго. Обаче виетнамците толкова отдавна воюваха и бяха изгубили толкова много приятели и близки, че още преди да пристигнем бяха изгубили представа за нещата.

— След Тет преместиха Първа въздушнопреносима от Бонг Сон в Куанг Три — продължих аз, — и там се оказа много по-зле.

Пак погледнах в огледалото и видях, че Сюзан седи неподвижно.

— Бях осемнайсетгодишен.

Участъкът на Националната полиция се появи от лявата ни страна и на сградата висеше червено знаме с жълта звезда. Отпред бяха паркирани четири жълти джипа и шестима полицаи пушеха и си приказваха. Когато наближихме, извърнах глава в другата посока и продължих да шофирам.

— След победата на комунистите кървавата баня, която всички предсказваха, не се оказа чак толкова страшна — поднових разказа си аз. — Екзекуциите бяха избирателни и повечето врагове на народа бяха пратени в превъзпитателни лагери. Но ченгетата от Националната полиция, които бяха омразни на всички, систематично бяха преследвани и екзекутирани от новата Национална полиция. — Помълчах и прибавих: — Каквото посееш, такова ще пожънеш.

Видях, че Сюзан държи пакет цигари в едната си ръка и запалка в драгата, ала без да помръдва.

— В Сайгон си нямах представа за тези неща — накрая каза тя.

— Войната извън градовете беше адски мръсна. Обаче е минало. Спомените избледняват и животът продължава. Следващото поколение може да е нормално. — Погледнах господин Кам и се зачудих за неговото минало. Може би по-късно щях да го попитам.

Бонг Сон продължаваше още стотина метра покрай магистрала 1, после отново се озовахме в пустошта.

— Отляво на няколко километра от тук имаше голяма американска база, „Десантна зона Инглиш“. Реката в тамошната долина се казва Ан Лао, извира от хълмовете. Изселихме всички от долината в стратегически села, за да не могат да помагат на местните партизани и на северновиетнамската армия с храна и работна сила. Долината на Ан Лао стана свободна огнева зона. Стреляше се по всичко, което се движеше, включително по домашни и диви животни. Даже ходехме на лов за птици с автомати браунинг. Изгорихме всички постройки, изсякохме всички плодни дръвчета, заляхме оризищата с петрол и унищожихме гората. После хвърлихме със самолети кашони, пълни с кристали, които образуват отвратителен задушлив газ. Прекръстихме долината на Ан Лао в Долината на смъртта. — Замълчах за миг. — Чудя се дали сега там живее някой.

Сюзан мълчеше.

Продължихме на север и отново вдигнах сто километра в час. Магистрала 1 пак зави на изток към морето. По брега се появиха бели пясъчни плажове, а отляво — бели дюни, покрити с храсталаци.

— През шейсет и седма тук прекарах Коледа — казах на Сюзан. — Белите пясъци на Бонг Сон. Преструвахме се, че са сняг. Имаше двудневно примирие. Получихме много коледни подаръци от Червения кръст, частни организации и отделни хора. По онова време, преди Тет, американците все още подкрепяха войниците, ако не и самата война.

Спомних си, че онази Коледа бе особено зноен ден и из белите пясъци нямаше дървета, под чиято сянка да се скриеш. Донесоха ни коледната вечеря с хеликоптер и ние седяхме на пясъка, ядохме пуйка с всички традиционни гарнитури и гонехме пясъчните мухи от храната.

Един хлапак от Бруклин, казваше се Савино, видя дълъг бамбуков прът и реши да си направи с него заслон, като опъне отгоре му дъждобрана си. Посегна към пръта, някой му викна да спре, но Савино дръпна бамбука, който бе свързан с жица за огромно взривно устройство, и после трябваше да го върнат в Бруклин в чувал.

Бяха ранени шестима, половината взвод оглуша и навсякъде се бяха разхвърчали парчета от Савино, включително в чиниите и чашите. Весела Коледа.

— На Коледа едно момче от моя взвод попадна на мина — казах аз.

— Приятел ли ти беше?

— Той… беше пристигнал съвсем наскоро. — Помълчах и прибавих: — Беше нещо като загуба на време да се сприятеляваш с новобранците. Те често загиваха, около тях имаше много смърт. Ако след трийсет дни още са живи, можеш да се ръкуваш с тях или нещо такова.

Напуснахме района на някогашната ми база и пътят вече не ми бе познат.

Господин Кам, изглежда, започваше да се чувства неудобно със завързани на гърба ръце. Сюзан забеляза това и ме попита:

— Не трябва ли да го развържем?

— Не.

— При тази скорост не може да избяга.

— Не.

Тя най-после запали цигара. И на мен ми се пушеше, сигурно защото мислите ми все още бяха в Бонг Сон, където не ми стигаше по един пакет на ден.

— Хайде да поразпитаме господин Кам — казах аз. — Питай го дали помни войната.

Сюзан преведе въпроса. Той като че ли не искаше да отговори, но накрая измънка нещо.

— Когато войната свършила, бил тринайсетгодишен — преведе Сюзан. — Живеел в някакво село на запад от Натранг и си спомнял пристигането на комунистите. Казва, че хиляди южновиетнамски войници отстъпвали през селото му и всички знаели, че идва краят. Мнозина избягали в Натранг, но той останал в селото си заедно с майка си и двете си сестри.

— И какво станало?

Тя продължи да го разпитва и после ми каза:

— Всички много се страхували, но северновиетнамците се държали добре. В селото били останали само жени и деца и войниците не закачали жените. Обаче комунистите открили един млад офицер, чийто крак бил ампутиран, и го отвели. По-късно дошли политически функционери и разпитали всички. Намерили двама държавни чиновници, преоблечени като селяни, и ги арестували. Но никой не бил разстрелян в селото.

Кимнах.

— Ами баща му? Братята му?

Сюзан го попита.

— Баща му загинал много години преди това. По-големият му брат служел в южновиетнамската армия, но така и не се върнал у дома. Майка му още го чакала.

Погледнах господин Кам и видях, че е разстроен. Разказът на виетнамеца бе смутил и Сюзан. Собствените ми спомени от онова време започваха да се роят в главата ми.

Когато започваш такова пътуване, трябва да очакваш най-лошото и няма да останеш разочарован.

Продължавахме по черната магистрала — в нощта и в миналото.