Нелсън Демил
На север (36)

34.

Продължихме пътя си и влязохме в град Донг Ха, който приличаше на паркинг за камиони в Ню Джърси. Имаше жп и автогара, две бензиностанции и няколко мотела. Стигнахме до Т-образното кръстовище на магистрала 1 и завихме на юг. От отсрещната страна на двулентовия път видях сграда с надпис на английски „Туристическа агенция Куанг Три“. Пред нея имаше няколко туристически автобуса.

— Познаваш ли този град? — попита Сюзан.

— Никога не съм бил тук, но зная, че беше поддържаща база на морската пехота и сухопътните сили.

Сюзан попита нещо господин Лок, той й отговори и тя каза:

— Донг Ха е столицата на провинция Куанг Три. И след като поговори пак с шофьора, добави:

— През април седемдесет и втора американските бомбардировачи сринали из основи град Куанг Три и той така и не бил възстановен. Сега това е провинциалната столица.

— Какви ли не гадости се случват.

Продължихме на юг по магистрала 1, която бе почти пуста.

— Отсечката от тук до Хюе се наричаше Безрадостния път — казах на Сюзан.

Тя погледна оскъдната растителност, паянтовите къщи и редките оризища.

— И за какво се сражавахте — да задържите района или да принудите врага да го завладее?

Засмях се.

— Трябва да си спомня тая реплика, ако срещна някой, който е бил тук. Някъде наблизо свършваше оперативната зона на морската пехота и започваше нашата.

Стигнахме до новопостроен мост над приток на река Куа Виет и наредих на господин Лок:

— Спри.

Той спря на моста и аз слязох. Сюзан ме последва. Погледнах по течението на реката и видях пилоните на стария мост.

— Моят взвод на няколко пъти охраняваше този мост — казах. — Е, не точно този, а стария, който беше ей там. — Забелязах останките от френски бункер при разрушения мост. — Случвало ми се е да спя в оня бетонен бункер. Издрасках името си на стената до още неколкостотин имена, сред които Жак и Пиер.

Тя ме хвана за ръка.

— Да идем да видим.

— Питай Джеймс Бонд дали има фенерче.

Сюзан го попита и виетнамецът извади фенерче от жабката. Двамата се запътихме към разрушения мост. Френският бункер представляваше кръгла сграда с диаметър десетина метра, построена от железобетон, с куполовиден покрив, за да отразява ракети и мини. Приличаше на иглу. В основата му забелязах парчета зелен найлон — сигурно бяха останали от американски чували с пясък.

— Укрепвахме старите френски бетонни бункери с пясъчни чували — обясних на Сюзан, — защото новите боеприпаси проникваха на петнайсетина-двайсет сантиметра в стените и чувалите поемаха преките попадения. Въпреки това, ако си вътре, когато улучат бункера, после мозъкът ти няколко часа е като втечнен. Викахме му „да станеш морски пехотинец“. Стара шега.

Взех фенерчето от ръцете й и осветих вътрешността на бункера.

— Изглежда гадно. Дори не виждам бетонния под — само кал.

— Има ли пиявици?

— Тук вътре няма. Ще вляза пръв и ще изхвърля змиите навън. — Вмъкнах се през тесния отвор.

Центърът на купола бе висок пет метра и човек спокойно можеше да стои изправен до амбразурите.

Осветих бетонните стени и под и видях отвратителни пълзящи същества, нещо като стоножки, и много паяжини с големи колкото орех паяци, както и плужеци, обаче нямаше змии. Всички стени бяха плесенясали, но се виждаха издрасканите по бетона имена.

— Изхвърли малко змии — извика Сюзан.

— Няма змии. Само че внимавай и не пипай стените.

Тя влезе в бункера и застана до мен.

— Пфу, мирише.

— Някога ги поддържахме чисти, обаче от седемдесет и пета тук не е идвал никой.

През амбразурите се процеждаше сивкава светлина. Продължавах да движа лъча на фенерчето, за да не вляза в контакт с нещо неприятно.

— Къде е името ти? — попита Сюзан.

Бавно прокарах лъча по облите стени и спрях на няколко имена. Приближих се, като заобикалях паяжините, и осветих имената. Всички бяха френски и носеха датата avril 1954. Като че ли си ги спомнях. През 1968-а подписите бяха били само на четиринайсет години, обаче на мен, осемнайсетгодишния хлапак, който в края на войната във френски Индокитай беше бил четиригодишен, ми бяха изглеждали като писмена, останали от древна войска. Сега осъзнавах близостта на двете войни и изтеклото оттогава време.

— Някой е написал нещо под четирите имена — посочи Сюзан. — Виждаш ли?

Насочих лъча към френските думи.

— Пише „Шибан бункер“.

— Не е вярно. — Тя се приближи и прочете: „Les quatre amis, les ames perdues. — Четирима другари, изгубени души“.

Отново плъзнах лъча и спрях на името Сал Лонго.

— Този човек беше в моя взвод. Загина в долината А Шау… невероятно.

Открих името си, издраскано в бетона с върха на отварачката ми за бира. Покритите с черен мухъл букви едва се четяха. Втренчих се в името на Пол Бренър, следвано от датата 11 януари 1968.

Сюзан също погледна.

— Невероятно.

— По-добре тук, отколкото на Стената във Вашингтон.

Известно време просто зяпах името си, после преместих лъча и видях още няколко познати имена. Някой бе нарисувал сърце със стрела, под което пишеше „Анди и Барбара завинаги“. Ако ставаше въпрос за Анди Хол, това „завинаги“ беше настъпило през май 1968-а, също в А Шау. След ония три седмици рота Делта, моята рота, бе престанала да представлява ефикасна бойна част и почти всички оцелели получиха по още една нашивка на ръкава, бързо фронтово повишение, както се казваше в армията, само че ние им викахме „кървави нашивки“.

Хванах Сюзан за ръка и я поведох към изхода.

Излязохме под облачното небе.

— Не мога да повярвам — рече тя. — Там беше твоето име, написано преди близо трийсет години… и онези френски войници… малко е… тъжно… почти зловещо… искам да кажа, зная, че много от тези хора не са се завърнали.

Кимнах.

Върнахме се в тойотата и продължихме на юг по Безрадостния път.

Отляво видяхме писта, която си спомнях — летището на Куанг Три, където сухопътните сили поддържаха малки наблюдателни и разузнавателни самолети и хеликоптери. Сега пистата бе изоставена и бетонът беше обрасъл с трева. Контролната кула я нямаше, както и огромната френска вишка, която се бе намирала в близост до пистата. Спомнях си, че бетонните вишки някога осейваха района, ала до този момент не бях забелязал нито една. Всъщност бяха изчезнали всички някогашни по-стабилни сгради — училища, черкви, пагоди, френски и американски военни съоръжения.

— Този район беше опустошен по време на офанзивата „Тет“, но когато си заминавах, го възстановяваха — казах аз. — Изглежда, не е оцеляло нищо от великденската офанзива през седемдесет и втора и последното настъпление през седемдесет и пета.

— Бункерът е оцелял — възрази Сюзан.

— Да бе. Трябваше да прекарам там цялата война.

Отляво на пътя видях голяма разрушена бетонна сграда, която явно не бе улучена от бомби или артилерийски снаряди, защото покривът беше почти непокътнат. Щетите бяха нанесени от ужасна престрелка. Стените бяха надупчени от куршуми, забелязах характерните малки кръгли дупки от избухнали в бетона ракети. Трябваше ми малко време, за да позная будистката гимназия, мястото, където Тран Ван Вин беше написал писмото до брат си.

— О, Господи! — възкликна Сюзан. — Погледни ей онази сграда.

— Будистка гимназия.

Тя изглеждаше очарована от останките и снима постройката.

— Край Сайгон няма много развалини от войната… Виж! Танк!

Зад гимназията имаше огромен танк М-48 „Патън“. След трийсет години тъмнозелената боя все още изглеждаше като нова. Трябваше да си купя такава за къщата си.

Сюзан каза на господин Лок да спре и се обърна към мен.

— Иди да седнеш на танка.

— Ти иди. Седял съм на достатъчно танкове. — Взех фотоапарата от ръцете й.

Тя скочи от колата и се покатери по полегатата задна част на танка. Беше пъргава и се катереше като момче. Седна по турски на купола и аз я снимах и казах:

— Ще ми се всички танкисти да изглеждаха като теб.

Тя зае няколко пози за пред обектива и направих още няколко снимки.

После Сюзан скочи на земята и се върна при тойотата. Посочих на изток. На пет километра от нас се издигаха ниски хълмове.

— Бях сред ония хълмове в нощта, когато в края на януари започна офанзивата „Тет“. Строяхме поредната огнева база и към десет вечерта видяхме нещо, което помислихме за фойерверки, обаче после разбрахме, че сме сгрешили. По радиостанцията докладваха за вражеска атака срещу Куанг Три. Вдигнаха ни в пълна бойна готовност и малко по-късно получихме съобщение, че Куанг Три и Хюе са превзети и че бригадният ни щаб, десантна зона „Бети“ в предградията на Куанг Три, е обсаден.

Огледах се.

— Главният ни базов лагер се казваше десантна зона „Шарън“ и се намираше наблизо, обаче не виждам следи от него. — Погледнах към хълмовете. — Та ето къде отпразнувах Тет през шейсет и осма, годината на маймуната. Не беше благоприятна година за никого.

— Тази година ще е много по-хубава.

Качихме се в колата и потеглихме.

След стотина метра по магистрала 1, където някога се бе намирала гарата, господин Лок зави наляво по двулентов път. Помнех, че води към Куанг Три, на около километър и половина от магистралата. От двете страни имаше малки дъсчени къщи със сламени покриви, заобиколени от зеленчукови градини. Имаше и дървета, само че едва ли бяха отпреди 1972-ра.

— Край тоя път имаше сергии, където продаваха разни неща на войниците — казах на Сюзан.

— Какви например?

— Главно неща, отмъкнати от нас. Тук човек можеше да си ги откупи.

Господин Лок спря колата, огледа се и излая нещо на Сюзан. Тя ми преведе:

— Тук е бил Куанг Три. Някъде отляво трябвало да е градската цитадела.

Обърнах се наляво, обаче там нямаше нищо друго, освен къщурки, бамбукови огради, градини и кокошки.

Сюзан поговори с виетнамеца и каза:

— Той смята, че ровът на Цитаделата все още е там и че някой селянин може да ни упъти.

— Добре. Ще се бавим около час.

Тя извади фотоапарата от чантата си и слязохме от колата. Шофьорът се пресегна към задната седалка, подаде на Сюзан чантата й и й каза нещо.

Тръгнахме по тясна пътека между зеленчукови градини и къщурки, построени с материали от изчезналия град и някогашните укрепления. Видях парчета бетон, надупчени от куршуми дъски, гофриран метал от покриви на американски казарми, зелени найлонови пясъчни чували от бункери и градински алеи от червени керемиди.

— Преди тук имаше малък град, сега има голямо село — казах на Сюзан.

— Невероятно.

— Какво ти каза господин Лок?

— Кога? А, че ще паркира и ще остави колата, затова искаше да си взема багажа.

Кимнах.

Няколко дечурлига ни видяха и скоро ни следваше цяла тълпа. Двама-трима възрастни любопитно ни зяпаха от градините си. Продължихме по селските пътеки. Сюзан се оглеждаше.

— Никога не съм била в село.

— Аз съм бил в стотици. Всички са еднакви. Само че в някои имаше партизани, а в други — не. — Посочих. — Виждаш ли оная копа сено? Веднъж намерихме цяла стая, скрита в голяма копа. Партизаните ги нямаше, обаче бяха оставили част от снаряжението си. Подпалихме копата, после изгорихме няколко съседни колиби. — Всичко изплуваше пред очите ми, затова продължих: — После… после ония ями в градините, големи колкото в тях да се вмъкне дребен партизанин — викахме им „гнезда на паяци“ и адски трудно ги откривахме, освен ако партизанинът не решеше да изскочи и да открие огън по нас с калашника си. Освен това в градината на всяка колиба имаше землянка, в която се скриваше семейството, когато ставаше напечено. Само че във всяка землянка се криеха и партизани и никой не искаше да влезе вътре и да провери, защото никога повече нямаше да излезе, затова викахме всички да излязат с вдигнати ръце и обикновено се появяваха няколко гаджета, които майчето искаше да скрие от войниците, в случай че сме си наумили нещо друго, освен да търсим партизани. Та след като всички би трябвало да са излезли, хвърляш вътре газова граната и сегиз-тогиз се случваше да изскочи партизанин с гърмящ калашник, и ти го очистваш, после продължаваш напред.

Бях удивен, че толкова живо си спомням всичко, и продължих:

— В сламените покриви заравяха автомати, боеприпаси, пластични експлозиви и всевъзможни други полезни неща, и затова арестуваш семейството, предаваш го на националната полиция и изгаряш къщата им, въпреки че в девет десети от случаите нещастниците са крили партизани или оръжие под принуда. Веднъж — всъщност беше доста смешно — се опитахме да изтеглим въжето на един кладенец и естествено, онова долу се оказа тежко за кофа с вода, та затова три момчета издърпаха партизанина, целия мокър, и още преди да се покаже навън, хвърли калашника си горе, за да не го гръмнем. Та появява се той, изглежда почти засрамен — с две думи, намерихте ме — и ние се скъсваме да се хилим, после някой го удари в лицето и той падна в кладенеца, и петнайсет минути го оставихме да пляска във водата, преди да му хвърлим кофата и да го извадим. После оня, дето го удари в лицето, му даде цигара и му я запали, след това изгори къщата, в чийто двор беше кладенецът, завързахме жълтия и го качихме на хеликоптер за военнопленническия лагер, и продължихме. Ден след ден, село след село, докато ни писна до смърт от претърсване на тия мизерни села, от тарашене на къщи за оръжие, писна ни да се чудим кога ще изскочи партизанинът и ще те гръмне в главата. Случваше се да помогнем за израждане на бебе, за евакуиране на болно дете, да намажем с мехлем от походната аптечка забралата рана на някой старец и да раздадем бонбони на дечурлигата. Проявите на човещина се редуваха с прояви на крайна жестокост, обикновено в един и същи ден и често в едно и също село. Просто никога не знаеш как ще реагират в даден момент стотина въоръжени момчета. Мисля, че до голяма степен е зависело от това колко жертви сме дали предишния ден, дали сме открили нещо в селото, колко е горещо и дали сме жадни, дали офицерите и сержантите внимателно контролират момчетата, дали тоя ден не им пука, защото са получили кофти писмо от вкъщи, дали старшият командир ги е сдъвкал по радиостанцията, или самите те започват да откачат. Колкото повече напредваше войната, толкова по-млади ставаха лейтенантите и сержантите само до преди месец бяха били младши сержанти… и нормалните задръжки на по-зрелите хора… нали разбираш… хлапетата могат да издивеят… и ако някой убие един от техните, те искат в замяна кръв… и затова помитат селото… излизат извън контрол и това вече не е война, това са хлапета на лов, които с еднаква лекота могат да хвърлят граната в семейната землянка, да почерпят жълтото татенце с кутия сладки, получени с колет от дома, или да угасят фаса си в лицето му, ако открият в градината му гнездо на паяк.

Сюзан мълчаливо вървеше до мен и се зачудих дали трябва да й разказвам тези неща. Зачудих се също дали трябва да разказвам тези неща на себе си. В Щатите човек ги забравяше, изолираше ги в ума си или ги отдаваше на синдрома на фалшивата памет, резултат от гледане на прекалено много филми за Виетнам. Обаче тук… тук беше мястото на събитията и нямаше начин да го извъртиш.

Продължихме да вървим през селото и дечурлигата ни следваха, ала не просеха и не досаждаха като в Сайгон. Бяха селски хлапетии, които не бяха виждали много лиен ксо и може би се срамуваха, но може и да носеха родовата памет за огромните американци, които бяха вървели през селата на техните бащи и дядовци, и затова стояха на разстояние.

— Представи си какво е да си селянин — казах на Сюзан. — Нощем не спиш и денем не се усмихваш. Ти и всички наоколо сте на ръба на лудостта и отчаянието и сте изцяло в ръцете на два въоръжени противника, които твърдят, че искат да спечелят сърцата и умовете ви, обаче някой ден може да ви изнасилят и да ви прережат гърлата. Такъв беше животът в селата на тая измъчена страна. Когато всичко свърши, селяните не ги беше грижа кой е победил. Можеше да е спечелил самият дявол с адските си пълчища и това щеше да е чудесно, защото войната е свършила.

Сюзан помълча, после отвърна:

— Щях да се присъединя към партизаните и да се сражавам в хълмовете. Щях да предпочета да умра в бой.

Насилих се да се усмихна.

— Ти си борбена личност. Всъщност — прибавих — повечето младежи избираха едната или другата страна и постъпваха точно така. Обаче някои оставаха в селата да сеят и жънат, да се грижат за престарелите си родители и по-младите си братя и сестри и да се надяват на най-доброто. Във всеки случай, ако някога отново попаднеш в село, когато видиш хора на тази възраст, ще разбереш какво са преживели.

Тя кимна.

Сякаш по даден знак, отстрани на пътеката видяхме старец, който ни се поклони. Сюзан го заговори и той се усмихна, зарадван, че чужденката знае виетнамски. Двамата поприказваха няколко минути, после тя ми рече:

— Цитаделата е точно по тази пътека. Казва, че бил отдавнашен жител на Куанг Три и че ако си завърнал се войник, ще се изненадаш от гледката.

— Изненадан съм. Кажи му, че съм служил в Първа въздушнопреносима и бригадният ми щаб е бил в старата френска крепост.

Сюзан му предаде думите ми и той подробно й отговори. Тя ми преведе:

— През седемдесет и втора комунистите и южновиетнамската армия се сражавали за града и той попадал ту в едните, ту в другите ръце. Накрая южновиетнамците се оттеглили към Хюе, дошли американските бомбардировачи, унищожили всичко, каквото било останало от Куанг Три и убили много комунистически войници, които били в Цитаделата, френската крепост и американския базов лагер край града. Не останало абсолютно нищо.

Кимнах.

Старецът каза още нещо и Сюзан го преведе.

— Завръщали се и други американци от пехотата и винаги се натъжавали и изненадвали, че не е останало нищо от тяхното присъствие тук. Веднъж срещнал един французин, дошъл да види крепостта, в която бил служил, и французинът бил убеден, че е сбъркал мястото, та цял ден търсил своята крепост и… струва ми се, че има предвид вишките.

Старецът се засмя и продължи разказа си.

— Французинът очаквал да намери кафенето, където някога пиел, и може би някогашните си… приятелки.

— Е, и аз съм тук за това. Кажи му го.

Сюзан го направи и той се засмя още по-гръмогласно. Нямам представа защо му бе толкова забавно: навярно беше изплакал всичките си сълзи и не му бе останало нищо друго, освен да се смее на смъртта и опустошението.

Благодарихме му и продължихме нататък.

В края на пътеката стигнахме до обширно открито квадратно пространство с широчина около половин километър, заобиколено от селски колиби и градини. Беше обрасло с висока трева и дръвчета и отначало ми заприлича на селска мера. Само че около него минаваше буренясал ров, някога обграждал стените на Цитаделата. Тук-там зърнах части от стена, не по-високи от метър. Разрушена от бомба каменна арка показваше мястото, където се бе намирал мостът над рова.

— Тук беше Цитаделата — казах на Сюзан. — Това беше центърът на града и вътре се намираха държавните сгради, имаше болница, банка, няколко кафенета, казармата и щабът на южновиетнамската армия, а също лагерът на американските военни съветници. Повечето от тях били убити, когато комунистите превзели града по време на офанзивата „Тет“. Също като в Хюе. Опасно е, когато животът ти зависи от ненадеждни съюзници.

Сюзан погледна откритото пространство в средата на селото.

— Прилича на парк или спортно игрище, обаче е съвсем пусто.

— Сигурно са го оставили като паметник на един разрушен град и на хората, които са живели в него, обаче не виждам никакъв знак.

— Аз също… но погледни, Пол, там над рова има мост.

Погледнах натам, накъдето ми сочеше, и видях непокътнат, ала надупчен от шрапнели бетонен мост, който някога бе водил към порта в изчезналите стени.

Запътихме се към моста, пресякохме сухия ров и влязохме в някогашната Цитадела. Дечурлигата, които бяха вървели по петите ни, останаха от другата страна и едно от тях ни извика нещо.

— Казва, че било държавна собственост и влизането било забранено — преведе Сюзан. — Освен това казва „тан тан“ — прибави тя. — „Призраци“.

— Така залъгват децата, за да стоят надалеч от неизбухнали снаряди и мини.

— Сигурно си прав. Само гледай и ти да не настъпиш някой неизбухнал снаряд, че иначе наистина ще се превърнем в призраци.

— Не се отклонявай от пътеките.

— Тук няма пътеки, Пол.

— Ами тогава стъпвай внимателно.

Навлязохме в средата на тревистото поле, което някога беше било град.

— Тук беше плацът, а военната част на Цитаделата беше ей там… поне така ми се струва.

— Спомняш ли си я?

— Почти. Идвал съм тук веднъж, когато трябваше да участвам в някаква идиотска церемония по награждаване. Южновиетнамците често организираха такива.

— Искаш да кажеш, че тук са те наградили, така ли?

— Да. И не с медал за добро поведение.

— А с какво?

— С нещо, наречено кръст за храброст, по едноименния френски орден. Като нашата Бронзова звезда, струва ми се.

— За какво ти дадоха медала?

— Не съм съвсем сигурен. Цялата церемония беше на виетнамски.

— Стига де, Пол. Знаеш защо са ти дали медал.

— Да. За пропаганда. Снимаха всичко и го показваха преди филмите — в единствените шест кинотеатъра в цялата страна. Нашите смели американски съюзници и така нататък. Южновиетнамците просто взимаха списъка с войниците, които са получили американски награди, и им даваха съответния виетнамски медал. Аз получих Бронзова звезда за долината А Шау без никаква церемония и виетнамците ми връчиха кръста за храброст тук с невероятно помпозен ритуал.

— Дадоха ли ти копие от записа?

Усмихнах се.

— Това беше филмова лента, Сюзан. Тогава нямаше видеокасети. Ако имаха, сигурно щяха да ми продадат едно копие.

— Може да открием оригиналния запис в сайгонските архиви.

— Надявам се тоя боклук да е изгорял.

— Страшно си сантиментален.

— Да. Така или иначе, аз стоях горе-долу тук заедно с още стотина американци от Първа въздушнопреносима и един полковник ме целуна по двете бузи… беше юни или юли и температурата на плаца беше трийсет и два градуса, обаче моята рота, вече попълнена с новобранци, патрулираше някъде, така че не беше чак толкова зле. Мислех си, че ще мога да обиколя някой и друг бар в града след церемонията, само че сухопътните сили на Съединените щати бяха така любезни да ни натоварят всички в камиони и да ни върнат в десантна зона „Шарън“, която, струва ми се, вече не съществува. — Погледнах я. — Страхотно гадже съм, нали?

Тя се усмихна и ме прегърна.

— Това наистина е невероятно преживяване за мен.

— Хм… това е последният пункт от обиколката ти. Показах ти местата, където съм служил през първия си мандат: Бонг Сон през ноември и декември шейсет и седма, Куанг Три по време на офанзивата „Тет“ през януари и февруари, после Ке Сан през април и А Шау през май, след това пак тук в провинция Куанг Три, където останах, докато през ноември не се върнах в базовия лагер Ан Ке. Там си събрах багажа, качих се на самолет за Дананг и после за Сан Франциско.

— В Сан Франциско сигурно си прекарал супер уикенд.

— Бях готов яко да купонясвам с другите момчета… обаче не ни посрещнаха много топло.

Тя не каза нищо.

— Всъщност и без това не бях в настроение за купони и няколко дни останах на хотел, докато умът ми се поизбистри… къпех се и час по час пусках водата в тоалетната. — Усмихнах се. — Спях на мекото легло, гледах телевизия, изпразних две бутилки джин и постоянно се щипех, за да се уверя, че не сънувам… после взех самолета за Бостън. Обаче още не бях съвсем добре.

— А навремето не е имало психоаналитици, нали?

Едва не се изсмях.

— Говорим за шейсет и осма в разгара на голяма война. Минаваш на преглед при психиатър, преди да те вземат в казармата, и той винаги те определя за достатъчно психически здрав, за да убиваш хора, само че никога не ти преглеждат главата, след като се върнеш и знаеш ли какво? Не ги обвинявам.

— Психоанализата е можела да ви помогне.

— И екип от Зигмунд Фройд и Исус Христос нямаше да помогне. Ние си се оправяхме сами.

Вървяхме през ограденото с ров пространство, което някога бе било град Куанг Три. Спрях и вдигнах един нащърбен шрапнел, който събирачите на старо желязо не бяха забелязали.

— Може да е от бомба, ракета, мина, артилерийски снаряд или граната — или наши, или техни. Когато те улучи, всъщност няма никакво значение. — Подадох го на Сюзан. — Сувенир от изчезналия град Куанг Три.

Тя го прибра в джоба си.

Продължихме да вървим под сивото небе и видях, че неколцина виетнамци оттатък рова ни гледат. Сигурно се чудеха дали обикаляме Цитаделата в рамките на екскурзията из ДМЗ. Два долара, за да пресечеш оцелелия мост над рова и да се разходиш из Цитаделата. Екскурзоводите всяка сутрин можеха да разхвърлят метални парчета наоколо, преди да пристигнат автобусите, и всеки да си отнесе по едно у дома.

— Добре, ето ти още една част от мозайката — казах на Сюзан. — Писмото до Тран Куан Ли, което са открили у него в долината на А Шау, е от брат му Тран Ван Вин, който бил ранен тук по време на сраженията за Куанг Три по време на офанзивата „Тет“ през шейсет и осма. Вин лежал ранен в една от тукашните сгради и видял нещо, свързано с двама американци. Това говори ли ти нещо?

— Не.

— Добре. Та след един ден той пише писмото от избата на будистката гимназия, която също видяхме на идване, и това писмо стига до брат му в долината А Шау.

— Какво е видял?

— Тъкмо това е причината да съм тук. Въпросът е дали Тран Ван Вин е останал жив след това сражение или след сраженията през следващите седем години, дали още е жив и мога ли да го открия и ако успея, какво ще ми каже. — Пропуснах момента с това как убивам Тран Ван Вин и впоследствие може би ме ликвидират.

Продължихме да вървим и накрая Сюзан попита:

— Това ли е всичко?

— Това е.

— Важно ли е онова, което е видял?

— Явно. Иначе нямаше да съм тук на държавни разноски.

— В писмото казва ли се какво е видял?

— Пише, че видял капитан от американските сухопътни сили хладнокръвно да убива лейтенант от американските сухопътни сили — тук, в една полуразрушена сграда в Цитаделата, докато самият той лежал ранен на етажа над тях.

Тя се замисли за миг.

— Значи… това е разследване на убийство.

— Очевидно.

Сюзан известно време помълча, после каза:

— Но…

— Но.

Тя спря и погледна над пустото поле.

— Тук ли?

— Някъде тук. Не зная къде са били сградите, но винаги е полезно да дойдеш на местопрестъплението, макар да е след близо три десетилетия и местопрестъплението да е смляно от бомбардировки и артилерийски обстрел. Ченгетата са не по-малко суеверни и мистични от фронтоваците. Имаш чувството, че мъртвият — призракът — ще ти проговори или поне ще те вдъхнови да откриеш убиеца му. Не че вярвам в това, обаче не го и отхвърлям. — Усмихнах се. — Да опитаме ли един сеанс?

Сюзан също се усмихна.

— Разбирам как може да те вдъхнови идването на местопрестъплението. — Тя ме погледна. — Но смяташ ли, че не става въпрос само за убийство?

— Ти как смяташ?

— Нямам представа.

— Защо са ти казали, че е свързано със залива Камран?

— Не зная.

— Каква може да е връзката с едно убийство през войната?

— Не зная.

— Защо разузнаването се намесва в следствие на Криминалния следствен отдел?

— Нямам представа. А ти?

— Има прекалено много възможности. Някои съответстват на част от фактите, обаче нито една от тях не съответства на всички факти. Просто ми трябват повече факти. Да са ти известни такива?

— Не… освен… ако се съди по това колко бяха развълнувани Бил и полковник Гудман, изглежда, е нещо повече от някакво старо убийство.

Кимнах.

— Ти си много умна жена. Развий хипотезата си.

Тя се замисли за миг.

— Убиецът, този капитан, или свидетелят Тран Ван Вин, или навремето е бил, или сега е изключително важна личност.

— Извънредно проницателен отговор.

Сюзан принудено се усмихна.

— Получавам послания от отвъдното.

Постояхме на това място, където се бяха водили поне две големи сражения, ала където сега цареше гробна тишина. Под тази земя почиваха човешки кости и може би бомби — надявах се, че ще продължат да почиват и че не са очаквали моето завръщане.

— Мислиш ли, че този Тран Ван Вин е жив? — попита тя.

— Стигаме до поредното съвпадение… два дни след като северновиетнамците превзеха града, ние получихме заповед да се спуснем от хълмовете и да им попречим да избягат… и наистина убихме много от тях… така че е възможно аз или някой от моята рота да е убил главния ми свидетел.

— Звучи зловещо…

Кимнах.

— И все пак имам предчувствието, че Тран Ван Вин е жив.

— И че живее в Там Ки ли?

— Хм, не. Това беше измислено име. Моят човек в Хюе ми съобщи истинското име на селото.

— А именно?

— В момента не мога да ти кажа. Може би по-късно.

— Къде се намира?

— Много на север. Близо до Диен Биен Фу. Знаеш ли къде е това?

— Горе-долу. Доста далече. И там ли отиваш утре?

— Такъв е планът ми.

— Добре. Диен Биен Фу е в моя списък на забележителности. Как ще стигнем до там?

— Не зная как ще стигна до там. Мислех да взема влак по крайбрежието и после да продължа с кола.

— Влаковете започват да пътуват чак в петък.

— Ти как би стигнала до там?

— Ако ме поканиш на вечеря, ще ти кажа.

Погледнах я.

— Наистина ли имаш идея?

— Вчера не съм си изгубила целия ден в пазар.

— Казвай.

— Не. Няма нужда да знаеш, докато нямаш нужда да знаеш.

Хвана ме под ръка и се обърнахме към моста.

Първото нещо, което забелязах, бе, че са изчезнали всички дечурлига.

Второто нещо, което забелязах, бе, че някой стои насред някогашната Цитадела и ни наблюдава. Беше полковник Манг.