Нелсън Демил
На север (28)

26.

Не беше най-тежкият новогодишен махмурлук в живота ми, обаче май никога не се бях събуждал толкова рано, за да го осъзная напълно. Взех душ и облякох най-късметлийските си дрехи — син блейзър, бяла риза, панталон цвят каки и мокасини.

Извадих кутия портокалов сок от минибара и изгълтах два аспирина заедно с хапчето против малария. Добре че не ми бяха дали таблетка за самоубийство, защото се чувствах достатъчно кофти, за да я изпия.

Слязох долу, прескочих закуската и извървях пеш няколкото преки до улица „Бен Нге“, където се намираше имиграционната полиция.

Беше студена влажна утрин с висока облачна покривка и улиците пустееха, целите в боклуци от предишната нощ.

Помислих си, че може би трябваше да се обадя на Сюзан, обаче понякога малко раздяла действа благотворно. Бях прекарал повече време далеч от Синтия, отколкото заедно с нея, и страхотно се погаждахме. Е, може би не чак страхотно, ама биваше.

Стигнах до панелната сграда на участъка и влязох. В малкото фоайе седеше униформен виетнамец, който ме попита на английски:

— Какво иска?

Вместо да отговоря и да объркам тоя идиот, му дадох ксерокопие на писмото от полковник Манг и той го прочете, изправи се и изчезна в коридора зад бюрото си.

След минута отново се появи.

— Стая. — И вдигна два пръста.

Отвърнах на мирния знак и отидох в стая 2, малък кабинет, чиято врата бе отворена. Зад бюрото седеше униформен мъж на моята възраст, който явно страдаше от още по-тежък махмурлук.

Не ме покани да седна, само известно време ме наблюдаваше. И аз го наблюдавах. Помежду ни премина нещо неприятно.

На бюрото лежаха коланът и кобурът му, в който имаше деветмилиметров чиком. В нито един американски полицейски участък не можеш да се доближиш до оръжието на ченге. Тук ченгетата бяха немарливи и арогантни. Това ме обиди, а висенето прав ме вбеси.

Ченгето погледна писмото в ръката си.

— Кога пристигнал в Хюе?

Беше ми дошло до гуша от тия глупости.

— От хотел „Сенчъри Ривърсайд“ са ви съобщили кога съм пристигнал. Знаете къде съм отседнал за три дни. Други въпроси?

Не му хареса нито отговорът, нито тонът ми. Виетнамецът повиши глас и почти пискливо попита?

— Защо не се явил тук вчера?

— Защото не исках.

И това не му хареса. Искам да кажа, човекът беше работил на Нова година, в главата му се блъскаха винени дяволчета, а някакъв кръглоок му се дървеше.

Двамата се спогледахме и както казах, помежду ни премина нещо нездраво, което не бе само ядът от махмурлука ни.

— Ти войник тук? — попита ченгето.

— Да. А ти?

— И аз.

Продължихме да се зяпаме и забелязах неравен белег, който започваше от оцелялата половина на ухото му, лъкатушеше отстрани по шията му и изчезваше под разкопчаната му яка. Половината му зъби липсваха или бяха нащърбени, останалите бяха кафяви.

— Кога бил тук? — попита той.

— През шейсет и осма, бях в Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, сражавал съм се в Бонг Сон, Ан Ке, Куанг Три, Ке Сан, долината А Шау и из цялата провинция Куанг Три. Бих се със северновиетнамската армия и Виетконг, вие убихте много мои приятели и ние убихме много ваши приятели. Всички заедно убихме много цивилни, включително трите хиляди мъже и жени, които вие очистихте в Хюе. Други въпроси?

Ченгето се изправи и впери поглед в мен. В очите му видях, че побеснява, още преди лицето му да потръпне.

— Други въпроси? — повторих аз. — Ако няма, ще си тръгвам.

— Остава! — изкрещя той. — Остава тук!

Придърпах си стол, кръстосах крака и си погледнах часовника.

Виетнамецът като че ли се смути, после се усети, че трябва да седне, и го направи.

Прокашля се и взе лист хартия. Вдигна химикалката си, овладя се и ме попита:

— Как стигнал в Хюе?

— С автобус.

Ченгето записа отговора ми.

— Кога напуснал Натранг?

— В петък следобед.

— По кое време стигнал в Хюе?

Пресметнах наум.

— В десет-единайсет часа в петък вечерта.

— Къде прекарал нощ?

— В мотел.

— Как казва мотел?

— Не зная.

— Защо не знае?

Когато се налага да обяснявате липсващи интервали от време в полицията, винаги измисляте сексуална връзка, обаче не използвате това оправдание вкъщи.

— В рейса се запознах с една жена. Тя ме заведе в мотела. Биет?

Той се замисли и пак попита:

— Как казва мотел?

— Мотел „Чукарски“. Откъде да зная, по дяволите?

Виетнамецът дълго ме гледа, после каза:

— Къде отива от Хюе?

— Не зная.

— Как напуска Хюе?

— Не зная.

Той почука с пръсти по бюрото до кобура си.

— Паспорт и виза.

Хвърлих ксероксите пред него. Ченгето поклати глава.

— Иска паспорт и виза.

— В хотела са.

— Донеси ги.

— Няма.

Той присви очи и извика:

— Донеси ги!

— Върви по дяволите. — Изправих се и излязох от стаята.

Виетнамецът се втурна след мен и ме сграбчи за рамото. Отблъснах ръката му и двамата застанахме един срещу друг в коридора.

Погледите ни се срещнаха и всеки от нас видя в очите на другия едно и също: бездънна пропаст от чиста омраза.

Бях се приближавал толкова много само до трима виетнамски войници и в двама от тях бях видял и усетил страх. Третият обаче ми бе отвърнал с този поглед, който не излъчваше фронтовашка враждебност, а чиста ненавист, въплътена във всеки атом на неговото същество, която разяждаше сърцето и душата му.

И за миг, който ми се стори цяла вечност, отново се озовах в долината А Шау, онзи войник пак ме гледаше, аз му отвръщах и двамата горяхме от нетърпение да се убием един друг.

Върнах се в настоящето и се опитах да възвърна здравия си разум, ала наистина ми се искаше да убия този човек с голи ръце, да размажа лицето му на каша, да изтръгна ръцете му от ставите, да му смачкам тестисите, да му пречупя гръкляна и да го гледам как се задушава.

Той усети всичко това, разбира се, и също преживя своите кръвожадни фантазии, навярно свързани с остър месарски нож.

Обаче, за разлика от фронта, и двамата имахме други заповеди и неохотно се отдръпнахме от това най-мрачно кътче на сърцата си.

Чувствах се изчерпан, като че ли наистина съм се сражавал, ченгето имаше същия вид.

Почти едновременно си кимнахме, обърнахме се и се разделихме.

Излязох на улицата, спрях и дълбоко си поех дъх. Опитах се да проясня лошите си помисли, но изпитвах почти неовладяемо желание да се втурна обратно вътре и да смажа копелето на кървава каша. Направо усещах как плътта му се цепи под юмруците ми. Насилих се да тръгна.

Известно време крачих безцелно в опит да смъкна равнището на адреналина в кръвта си. Усетих се, че ритам бутилките по улицата и удрям стълбовете. Това не бе добре, обаче беше неизбежно и в крайна сметка можеше да е добре. За съжаление не действаше успокоително — тъкмо напротив.

Наближаваше девет и Новият град започваше да се раздвижва. Запътих се към Благоуханната река по улица „Хуонг Вуонг“, която ме отведе до моста Транг Тиен. Близо до моста имаше плаващ ресторант, който бях забелязал предишната вечер. По масите на палубата седяха няколко души и аз минах по трапа.

Посрещна ме сънен младеж, който ме настани на една от масите, и аз си поръчах кафе с двоен коняк, което го ощастливи и още повече щеше да ощастливи мен.

По палубата бяха разхвърляни украси, картонени празнични шапки, бутилки от шампанско и дори една дамска обувка. Явно не всички бяха прекарали нощта на семейната маса и пред домашния олтар.

Донесоха кафето с коняка и аз излях половината чаша в гърлото си. Стомахът ми вече кипеше от жлъч и киселини и горещата течност само допълни нездравата смес.

Седях на леко поклащащата се палуба на речния ресторант и се взирах в мрачните сиви стени на Цитаделата.

Всъщност не исках да мисля за случилото се в участъка — знаех какво и защо се е случило, знаех и че може пак да се случи, навсякъде и по всяко време.

Допих си чашата и поръчах още една. Младежът постави бутилката коняк на масата, явно видял в мен човек, който има нужда от повечко алкохол.

След второто кафе с коняк се почувствах малко по-добре и се замислих за работата си. Трябваше да се избавя от евентуалната си опашка и по обяд да се срещна с някого на отсрещния бряг на реката. И ако свръзката ми не дойдеше на срещата и пропуснеше алтернативите в два и четири часа, трябваше да чакам вест в хотела и да съм готов незабавно да си замина.

Ако обаче срещата минеше нормално, щях да науча за къде трябва да продължа.

Всеки човек на опасна мисия тайничко се надява всичко да се провали. С нетърпение очакваш да получиш зелен сигнал, и все пак няма да се разочароваш, ако отменят операцията.

Спомнях си това усещане от времето, когато напуснахме хълмовете и се насочихме към Куанг Три със заповед да си върнем града. Когато стигнахме там, южновиетнамците вече бяха свършили мръсната работа и всички скришом бяхме облекчени, ала външно изразявахме огромно разочарование, че не сме успели да се включим в бойните действия. Даже самите ние не си вярвахме. Обаче нали в това се състои мъжкарското перчене.

После в края на март желанието ни да се включим в бойните действия се изпълни — съобщиха ни, че заминаваме за Ке Сан срещу двайсет хиляди добре въоръжени и здраво окопали се северновиетнамци, които от януари бяха обкръжили морските пехотинци в огневата база Ке Сан. Такава вест не може да ти стопли деня.

Едва ли някога ще забравя вида и рева на стотиците хеликоптери, пренасящи хиляди пехотинци към хълмовете край Ке Сан. Ако на този свят има апокалиптично видение, освен ядрена експлозия, трябваше да е тази въздушна атака: изтребители — бомбардировачи пускат стотици петстотинкилограмови бомби, които карат небеса и земя да се разтърсват, реактивни изтребители хвърлят кутии напалм, земята пламти, горят реките, потоците й езерата, горите избухват в огън, цели полета със слонска трева и бамбук се възпламеняват и хеликоптерите непрекъснато обстрелват с ракети и картечници ада под нас, сипят се артилерийски снаряди с мощни експлозиви и бял фосфор и от черната пръст изригват малки вулкани. Небето е черно от дим, земята е червена от огън и тънкият въздушен пласт помежду им е смъртоносна зона от червени и зелени трасиращи куршуми, назъбени нажежени шрапнели и връхлитащи хеликоптери. Апокалипсис сега.

Спомням си как нашият хеликоптер се спускаше към земята и аз стоях на рампата, готов за скок. Войникът до мен доближи устни към ухото ми и надвика грохота на експлозиите: „Ей, Бренър, смяташ ли, че ще ни пуснат?“.

И двамата се засмяхме в потвърждение на онова, за което всички си бяхме мислили, преди да започне атаката, и в този момент бяхме свързани с всеки войник в историята, очаквал звука на сигналната тръба, бойните гайди, свирката, червената ракета или каквото и да е друго, означаващо „Напред“.

Напред. Вече не си човек, нямаш майка, съпруга, не мислиш за никой друг освен за човека до теб. Напред. Това е моментът, от който винаги си се ужасявал, това е страхът, който те връхлита нощем, преди да заспиш, и кошмарът, който те събужда. Това е той — тук и сега, в действителност. Напред. Посрещни го.

Избърсах лепкавата пот от лицето си и изтрих длани в панталона си.

И после дойде долината А Шау.

Когато си мислиш, че си се спуснал до самото дъно на страха, когато си стигнал до края на тунела и той повече не може да се стеснява и да става по-тъмен, когато вече не си способен да се боиш, в едно далечно кътче на тунела, където се присмиваш на смъртта, откриваш тайна стаичка с най-големия страх: вътре си самият ти.

Изправих се, оставих пет долара на масата и тръгнах по моста към Цитаделата.