Метаданни
Данни
- Серия
- Пол Бренер (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Up Country, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 22 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нелсън Демил. На север
Американска. Първо издание
ИК „Бард“, София, 2002
Редактор: Иван Тотоманов
Коректор: Линче Шопова
ISBN: 954-585-372-7
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция от hammster
45.
Продължихме на север по шосе 12, което си оставаше еднолентов черен път отдясно на река На. Небето беше покрито с ниски тъмни облаци, които сякаш щяха да си останат там до пролетта. Откакто бяхме минали през прохода Хайван по пътя за Хюе, не бях виждал слънчев ден.
Доколкото климатът влияе върху културата, наистина съществуваха два различни Виетнам: слънчев, шумен и усмихнат на юг и сив, мълчалив и мрачен тук на север. Познайте кой спечели войната.
Със Сюзан почти не разговаряхме, което ме устройваше. Мразя тия кавги между любовници, когато единият иска да убие някого, а другият — не.
Опитах се да осмисля всичко това и предполагам, че до голяма степен го разбирах, поне политическия, икономическия и глобално стратегическия му аспект. И естествено, нямаше никакъв смисъл, както и при предишната ни намеса в тая страна. В крайна сметка обаче трябваше да има смисъл за ония във Вашингтон, които разсъждаваха различно от нормалните хора.
Колкото до мотивите на Вашингтон, те представляваха смесица от основателен страх от Китай, нездрава вманиаченост изобщо по Виетнам и дълбоко вкорененото разбиране, че властта е като голяма пишка, която Господ ти е дал, за да я използваш и да се забавляваш.
Освен това в тези задълбочени размисли имаше й човешки елементи. Като начало, Едуард Блейк трябваше да отиде в затвора за убийство. Президент можеше да стане някой друг.
После идваше Карл. Полковник Хелман се нуждаеше от генералска звезда, иначе щеше да е принуден да мине в запаса, а полковник, който се стреми към звезда, е като гимназистка, която иска да си уреди среща в нощта преди завършването. Свирките не бяха изключени. Не го обвинявах, обаче нямаше нужда да въвлича и мен.
След това бяха ключовите актьори като Бил Станли, Дъг Конуей и един Господ знае кой още, които четяха от сценарий със заглавие „Боже, пази Америка“, който продуцентите и режисьорите всъщност щяха да пуснат като „Г-н Блейк отива във Вашингтон“ и в който президентът Блейк изхвърля руснаците от залива Камран, превръща Виетнам в американска петролна компания, с това изкупва миналото и в последното действие Седми флот напуска залива Камран, отправя се към комунистически Китай и хвърля всички в паника.
Тия хора може би трябваше да започнат да играят тенис.
Синтия пък беше манипулирана от Карл Хелман да намекне на Пол Бренър, че има нужда от работа и че това е най-добрият начин да спасят връзката си. Нейните мотиви може и да бяха чисти, само че ако наистина ме разбираше, щеше да е напълно откровена, а не да се преструва, че не са го намислили двамата с Карл. Боже, пази ме от жени, които са взели моето благо присърце.
И накрая идваше Сюзан, моето пухкаво котенце с големите зъбки. И най-страшното бе, че тя наистина бе влюбена в мен. Изглежда, привличам интелигентни жени с психически проблеми. Или, ако го погледнех от друг ъгъл, проблемът можеше да е в мен. Обикновено обвинявам Хуйчо Дръвски за повечето си затруднения с жени, обаче тоя път, струва ми се, трябваше да обвиня сърцето си.
Според картата скоро щяхме да стигнем в град Лай Чау. За съжаление не беше Лао Кай — оставаше още много път.
Пак се бяхме пременили в планинските си носии и военните нямаше да познаят, че сме чужденци, и да ни спрат за кеф. Обаче, когато наближихме Лай Чау, си свалихме шаловете, кожените ушанки и очилата и спряхме на бензиностанцията в центъра на града, който приличаше на позападнал Диен Биен Фу.
Сюзан отиде до тоалетната, докато аз помпах, за да напълня резервоара. По-бавно ли е, ако помпиш литри вместо галони? Или по-бързо?
Тя се върна, вече без синя боя по лицето и ръцете.
— Аз ще налея. Ти иди да използваш кофата.
— Обичам да помпам.
Сюзан се усмихна.
— Може ли да ти подържа маркуча?
Абсолютно шантава. Обаче яко се чукаше.
— Сърдиш ли ми се?
— Не, разбира се.
— Вярваш ли ми?
— Това вече го упражнявахме.
— Добре, вярваш ли, че съм на твоя страна? Че също като теб съм убедена, че Едуард Блейк трябва да даде публично обяснение как е загинал Уилям Хайнс?
— Категорично. — Напълних резервоара и я попитах: — Имаш ли пари?
Тя плати на служителя, който стоеше до нас, зяпаше ни и оглеждаше беемвето. Защо не наливат бензина тия хора? Положението тук ще се оправи, когато всички бензиностанции станат американска собственост и преминат в американски ръце. Това ще им покаже на тия копелета кой е спечелил войната.
Исках аз да карам, затова се качих. Сюзан се приближи до мотора.
— Погледни ме, Пол.
Обърнах се към нея.
— Не можех да убия онзи човек. Трябва да ми повярваш.
Вгледах се в очите й.
— Вярвам ти.
Тя се усмихна.
— Обаче ти ме побъркваш.
И аз се усмихнах, обаче отвърнах:
— Не е смешно.
— Зная. Извинявай. Когато съм нервна, губя чувството си за хумор.
— Качвай се.
Сюзан седна зад мен и ме прегърна през кръста.
Потеглихме по шосе 12, което следваше наклона на долината на На и постепенно се издигаше.
Сюзан бе гладна, както обикновено, затова отбихме и си направихме пикник до едно смрадливо оризище. Банани, оризови сладки и литър вода. За последен път бях погълнал протеин предишната вечер — морското свинче.
След обяда тя запали цигара.
— Ако се чудиш защо са избрали теб, една от причините е, че им е трябвал ветеран от войната. Между старите войници има някаква връзка, даже да са воювали едни срещу други. Веднага го забелязах между теб и господин Вин.
Замислих се за това.
— А не съществува никаква връзка между мен и полковник Манг?
— Всъщност съществува.
Не обърнах внимание на думите й.
— Значи ме е избрал компютър, така ли? Красив, владеещ френски и виетнамски, отлично познаване на страната, обича местната храна, шофьорска книжка за мотор и умения за работа с хора.
Сюзан се усмихна.
— Не забравяй и страхотното чукане.
— Да. Ще ти кажа нещо — сбъркали са.
— Може би. А може би не.
Пуснах и тая реплика покрай ушите си и се качихме на мотора.
На шейсетина километра и два часа от Лай Чау шосето се раздвои и за пръв път видях пътен знак: лявото разклонение водеше към лаоската граница, която бе на десет километра, а дясното — към Лао Кай на шейсет и седем километра. Избрах дясното, тъй като не ми се ходеше в Лаос и определено не исках да се натъкна на повече граничари или военни.
В огледалото обаче видях, че зад мен вдига прах военен джип.
— Военни — казах на Сюзан.
Тя не погледна назад, но също се наведе към огледалото.
— Лесно можеш да им избягаш на този изровен черен път.
Искаше да каже, че коловозите са много неравни, докато ивицата помежду им бе по-гладка. Дадох газ, вдигнах шейсет километра и видях, че облакът прах зад мен се смалява в далечината.
Половин час продължихме с тази скорост и реших, че ако джипът се движи наполовина толкова бързо, трябва да е на петнайсет километра зад нас.
— Нали ти казах, че моторът е по-подходящ — напомни ми Сюзан.
Голяма част от това пътуване беше обмислена предварително и онова, което ми се бе струвало случайно, беше пресметнато. Бях допуснал грешката да подценя своите приятели във Вашингтон, които не можеха да са толкова тъпи, колкото изглеждаха.
Този участък от шосето бе съвсем пуст и според картата се наричаше 4Д. Започваше да застудява и да се стъмва. Хванах ръката на Сюзан и погледнах часовника й. Наближаваше седем. Както бях установил през 1968-а, в тия ширини слънцето бързо залязва и мракът може да те изненада.
Шосе 4Д започваше да се изкачва към планината и пред нас се извисиха върхове. Отгоре на всичко се появи мъгла. Нямаше да стигнем до Лао Кай.
Пак започнах да се оглеждам за място, където да отбия и да пренощуваме. Дъхът ми излизаше на пара и предположих, че температурата е близо до нулата.
Тъкмо се канех да отбия към един планински поток, когато видях табела „Са Па“, следвана от надпис на английски: „Красива гледка. Добри хотели“. Спрях и зяпнах табелата. Дали някой стопаджия не се беше измайтапил?
— Това истина ли е? — попитах.
— Има един планински град Са Па — каза Сюзан. — Стар френски курорт. Някой от ханойския ни офис беше ходил там. Дай да погледнем картата.
Извадих я и я разгледахме на отслабващата светлина. И естествено, открихме точица с надпис Са Па, обаче нищо не показваше, че там има нещо повече от поредното затънтено градче. Според картата височината бе хиляда и осемстотин метра, което обясняваше защо дъхът ми излиза на пара и не си чувствам носа.
— От Са Па до Лао Кай е трийсет километра — казах аз. — Ще спрем в Са Па.
Потеглих нагоре по стръмния черен път. Мъглата се сгъсти, обаче не включих фара и се движех в средата на шосето.
След петнайсет минути видяхме светлини и след още няколко бяхме в Са Па.
Градчето беше приятно и на тъмно можех да си представя, че се намирам във френско алпийско селище.
Пообиколихме наоколо и установихме, че през зимата в градчето е пълно мъртвило. Имаше много хотелчета и странноприемници и всички щяха да докладват за пристигането ни в имиграционната полиция.
Видях няколко души по улиците — повечето бяха планинци. Забелязах един виетнамец с мотопед и казах на Сюзан:
— Попитай го кой е най-добрият хотел в града. — Дадох газ и го настигнах. Сюзан го заговори и той я упъти.
— Направи обратен завой — каза ми тя.
Обърнах на пустата улица и Сюзан ме насочи към път, който се издигаше над града.
В самия му край като мираж се очерта силуетът на огромен модерен хотел, наречен „Виктория Са Па“.
Дадохме мотора на портиера, извадихме раниците си и влязохме в просторното луксозно фоайе.
— Само най-хубавото за моя герой — каза Сюзан. — Използвай кредитната си карта. Струва ми се, че вече няма да ми изплащат разходите.
— Хайде първо да пийнем нещо.
До фоайето имаше бар. Хванах я за ръка и я поведох в това модерно заведение с панорамен изглед към мъгливите планински склонове. Оставихме раниците си и седнахме на една от масите. Сервитьорката взе поръчката ни за две бири. Огледах се и видях десетина бели туристи. Нямаше да изпъкваме. Точно затова бях попитал за най-добрия хотел в града.
— Имам предчувствието, че няма да се настаним тук — рече Сюзан.
— Няма — потвърдих аз и прибавих: — Полковник Манг вече знае, че сме отседнали в мотела в Диен Биен Фу, значи му е известно, че сме в северозападен Виетнам. Ще му се да научи точно къде се намираме, обаче не съм сигурен как ще използва тази информация. Във всеки случай, не искам той или местните горили да се присъединят към нас за коктейла. Затова ще продължим.
— Съгласна съм, че не бива да отсядаме в хотел — отвърна Сюзан, — но може би трябва да потърсим друго място в града, където да пренощуваме, например някоя черква или онзи парк, покрай който минахме. Лао Кай е на около два часа опасно каране в планинската мъгла. Ако ни настигне джип, няма да го чуем заради рева на мотора и може да не успеем да му избягаме. — Тя ме погледна. — А и ти изхвърли пистолета ми.
— Нали имаш още два.
Сюзан се усмихна.
— Е, зная един кашишки трик за нощно бягство — казах аз. — Ще вървим пеш.
Тя не отговори.
Донесоха бирите и Сюзан вдигна чашата си.
— За най-ужасните три дни, които съм прекарвала във Виетнам с най-добрия мъж, когото познавам.
Чукнахме се.
— Нали искаше малко приключения.
— Освен това исках горещ душ и меко легло. Да не споменавам за прилична вечеря.
— В затвора няма да получиш нищо подобно. — Погледнах я. — Стигнахме прекалено далеч, за да допуснем грешка накрая.
— Зная. Ти си майстор по измъкването в последния момент.
— Вече два пъти съм го правил.
Сюзан повика сервитьорката и й каза на френски, че искаме да вечеряме.
После ми се усмихна.
— Може би през лятото пак ще дойдем тук.
— Прати ми картичка.
Тя замислено отпи глътка бира.
— Тук трябва да има факс машина. — Погледна към десетината посетители в бара. — Можем да помолим някой от тези да прати факс вместо нас. Просто за да съобщим, че сме стигнали до тук.
— Ако не се явим в Ханой с доклад за изпълнението на задачата, какво ги интересува докъде сме стигнали?
— Ами… поне трябва да им кажем, че сме се срещнали с Тран Ван Вин и че ни е дал някои неща.
— Колкото по-малко знаят в Сайгон, Вашингтон и американското посолство в Ханой, Сюзан, толкова по-добре. Не им дължа нищо след лъжите, с които ме засипват от две седмици. И не без твое съдействие.
Сервитьорката донесе паничка с фъстъци и две порции шишчета соте, залети с нещо, което миришеше на фъстъчено маслен сос.
— Какво е месото? — попитах аз.
— Не ставай дребнав. Чака те дълъг път. — Сюзан се изправи. — Във фоайето видях няколко туристически брошури. Ей сега се връщам.
Останах пред бирата си и загадъчното месо. Ревнивците не обичат да изпускат жените си от поглед. Не съм ревнивец, обаче се бях научил, че не бива да изпускам Сюзан от поглед.
Тя се върна след няколко минути с наръч брошури, седна и почна да ги преглежда.
— Тук има карта на Са Па. Виждам пътя за Лао Кай. Искаш ли да ти прочета за пътя?
— Естествено.
— Добре… „заобикаля ни планината Хоанг Лиен, която французите наричат „Тонкинските Алпи“… районът изобилства с диви животни, сред които планински кози и маймуни…“
— Мразя маймуните.
— През зимата е много студено. Ако вървим пеш, както предполагам, ще направим, няма планински хижи и заслони и ни трябва екипировка за дъжд и газов котлон…
— Това са само трийсет и пет километра, Сюзан. Мога да ги извървя по гащи. Трябва ли да минаваме през села?
— Едва ли… не пише… обаче в планината имало планинци, които били много затворени и не обичали гости.
— Хубаво.
— Добре… „на дванайсет километра от Са Па е проходът Дин Део, най-високият планински проход във Виетнам, две хиляди и петстотин метра. От тази страна времето е студено, влажно и мъгливо. Оттатък прохода често е слънчево.“
— Даже нощем ли?
— Млъкни, Пол. Добре… „в прохода духа силен вятър, но само неколкостотин метра надолу времето започва да се затопля. Са Па е най-студеното място във Виетнам, а Лао Кай е най-топлото.“ Това е добре… „проходът Дин Део е граница между две големи климатични системи“.
— Може ли да кажа нещо?
— Не. На десетина километра от Са Па е Сребърният водопад, където можем да се избавим от мотора.
— И това ли го пише в брошурата?
Тя ме погледна.
— В Сайгон ми казаха, че Пол Бренър имал репутация на голям досадник. Явно не знаят и половината истина.
— Във Вашингтон ми казаха, че си бизнес дама и правиш услуга на Чичо Сам — осведомих я аз. — Явно са ми съобщили по-малко от един процент от истината.
— Късметът ти просто е свършил.
— Да се махаме от тук, преди да сме си намерили компания — казах аз.
Платихме сметката, излязохме, дадохме бакшиш на портиера и взехме мотора.
— Студено е — отбеляза Сюзан.
— Оттатък прохода е слънчево.
Сложихме си ръкавиците, ушанките и шаловете, яхнахме мотора и потеглихме. Спуснахме се в града и Сюзан ме упъти към шосето за Лао Кай.
Мрачният мъглив път се издигаше в планината. Беше асфалтиран, обаче видимостта бе толкова ниска, че трябваше да карам със скорост между десет и петнайсет километра в час.
Около четирийсет и пет минути след като излязохме от Са Па чух звук на падаща отвисоко вода и минута по-късно видяхме водопада отляво на пътя. Отстрани на шосето имаше урва и аз слязох. Не виждах нищо в мъглата, затова вдигнах един голям камък и го хвърлих. След няколко секунди го чух да се удря в друг камък, после във втори, докато ехото не заглъхна.
— Е, както пише в брошурата, тук ще се избавим от мотора — казах аз.
Оставихме двигателя да работи и бутнахме беемвето Париж-Дакар от ръба на пропастта. След две секунди го чухме да се блъска, после отново и отново, докато накрая всичко утихна.
— Хубав мотор беше — отбелязах аз. — Мисля да си купя такъв.
Продължихме пеш нагоре по стръмния път. Беше лют студ и северният вятър брулеше лицата ни.
Трябваше ни близо час, за да изминем тези два-три километра до прохода Дин Део. Когато наближихме билото, вятърът започна да вие. Наведохме се напред и се затътрихме в мълчание.
На върха вятърът стана толкова силен, че трябваше да спрем и да си починем на завет зад една скала.
Сюзан успя да запали цигарата си едва след няколко опита.
— Трябва да ги откажа — заяви тя. — Не ми остана дъх.
— Надолу би трябвало да е по-лесно. Добре ли си?
— Да… просто ми трябва малко почивка.
— Искаш ли якето ми?
— Не. Нали сме в тропиците.
Погледнах я на слабата светлина и очите ни се срещнаха.
— Харесваш ми — казах аз.
Тя се усмихна.
— И ти ми харесваш. Можем добре да си живеем заедно.
— Можем.
Сюзан угаси фаса си и тъкмо понечихме да се изправим, когато тя се вцепени и прошепна:
— Залегни!
Едновременно залегнахме зад скалата.
Чух рева на двигател и видях жълти фарове в мъглата. Колата се приближаваше от посоката, от която бяхме дошли. За миг зърнах голям военен камион.
Останахме да лежим още цяла минута, после Сюзан попита:
— Смяташ ли, че търсят нас?
— Нямам представа, но ако е така, търсят двама души с мотор.
Изтече още една минута. После станахме, излязохме иззад скалата и закрачихме срещу вятъра. Смъкнах шала на шията си и вдигнах ушите на ушанката, за да чувам по-добре. Сегиз-тогиз се озъртах за фарове. Вероятността някой да ни забележи от кола, преди да го чуем или видим беше минимална. Обаче трябваше да сме нащрек.
Пресякохме билото на прохода и вятърът се усили, ала вече вървяхме надолу и се движехме с добро темпо.
На около петстотин метра от върха вятърът отслабна и наистина усетихме, че започва да се затопля.
След пет минути видях да се приближават жълти фарове и вятърът донесе до нас рева на двигател.
Отляво имаше пропаст, отдясно течеше тесен поток, на отсрещния бряг на който се издигаше отвесна скала. Поколебахме се за половин секунда, после скочихме в леденостудената вода.
Автомобилът бавно се приближаваше, двигателят се чуваше по-силно и лъчите на фаровете ставаха по-ярки.
Неподвижно лежахме в потока.
Накрая колата ни отмина, без да успея да я видя.
Дадох й трийсет секунди, после се изправих на едно коляно и погледнах на юг. Зърнах светлини, които се качваха към прохода. Станах и казах:
— Добре, да вървим.
Сюзан ме последва на пътя. Бяхме мокри до кости и зъзнехме, ала стига да продължавахме да се движим, нямаше да замръзнем.
По пътя не се забелязваше следа от живот. Щом смятаха, че в Диен Биен Фу е студено, виетнамците и планинците определено не биха живели тук.
На два часа от прохода мъглата се вдигна и стана по-топло. Бяхме почти изсъхнали и аз си свалих ръкавиците, шала и ушанката и ги прибрах в раницата. Сюзан продължи както си беше.
След половин час видяхме градски светлини в дълбока долина, която трябваше да е долината на Червената река.
Спряхме и седнахме на един плосък камък. Сюзан извади една от мокрите туристически брошури и я прочете на светлината на запалката си.
— Това трябва да е Лао Кай, а на северозападния бряг на реката е Китай — каза тя. — Пише, че Лао Кай бил разрушен по време на китайското нашествие през седемдесет и девета, но границата пак била отворена, ако искаме да посетим Китайската народна република.
— Другия път. Какво пише за транспорта до Ханой?
Сюзан отново щракна запалката.
— Има по два влака дневно, първият в седем и четирийсет, пристига в Ханой в шест и половина следобед.
Погледнах си часовника, обаче него го нямаше.
— Колко е часът? — попитах я.
— Почти един. Къде ти е часовникът?
— Подарих го на господин Вин.
— Много мило от твоя страна.
— Догодина ще му пратя нова батерия.
— Какво ще правим през следващите шест часа? — попита тя.
— Ще отида да си прегледам главата.
— И аз мога да ти поставя диагноза. Искаш ли да я чуеш?
— Не. Дай да слезем на по-топло, по-близо до Лао Кай, и да се скрием някъде до сутринта. — Изправих се. — Готова ли си?
Тя стана и закрачихме надолу по пътя.
Планината се превърна в хълмове и видяхме колиби и селца, но никъде не светеше. Пътят стръмно се спускаше към долината и вече различавах Червената река и пръснатите светлини на два града от двете страни на реката. На отсамния бряг се намираше Лао Кай, а на отсрещния, на около километър от тук, трябваше да е Китай.
Смътно си спомнях граничната война през 1979-а между Китай и Виетнам, обаче знаех, че виетнамците бяха сритали червените китайци в задниците. Тия хора бяха жилави и както бях казал на господин Лок на път за долината А Шау, в следващата война исках да сме съюзници. И предполагам, че в известен смисъл целта на тази операция отчасти бе тъкмо такава.
Искам да кажа, не ми се щеше да ме обвинят, че нарушавам глобалното равновесие на силите — военните и политическите гении във Вашингтон явно здравата се потяха, за да изковат нов виетнамско-американски съюз срещу комунистически Китай. По някакъв начин вицепрезидентът Блейк беше важен за този съюз и трябваше да стане президент. Аз само трябваше да забравя какво съм видял и чул в Бан Хин и с малко късмет заливът Камран пак щеше да е наш, освен това щяхме да получим нови източници на петрол, щяхме да разполагаме с голяма виетнамска армия, разположена на китайската граница, и всички заедно можехме да сритаме китайците в гъза — или поне да ги заплашим с това, ако не престанеха да се държат като задници. Звучеше добре.
Още по-хубаво бе, че можех да изнудя президента Блейк да ме назначи за военен министър, за да уволня полковник Карл Хелман или да го разжалвам в редник и да го пратя на вечен наряд в клозетите.
Очевидно можеха да се случат много хубави неща, ако просто си затворех устата — или може би ако някой ми я затвореше.
Не знаех, нито някога щях да узная дали Сюзан Уебър е трябвало да сложи край на кариерата ми и да превърне пенсията ми в пожизнена рента за мама и тате. Тя залагаше достатъчно много, за да е мотивирана да вземе такъв курс на действие — искам да кажа, щом във Вашингтон бяха заплашили да избият цялото семейство на господин Ан, ако се окаже предател, залозите определено бяха достатъчно високи, за да включат старши подофицер Пол Бренър в списъка на жертвите.
През войната в рамките на програмата „Финикс“ бяха убити над двайсет и пет хиляди виетнамци, заподозрени в сътрудничество с Виетконг. Прибавете към тях неколцина американци във Виетнам, които бяха съчувствали на партизаните, както и местни французи, които откровено им бяха помагали, а също други европейци, живеещи във Виетнам и с прекалено леви убеждения. Получаваше се удивителната цифра двайсет и пет хиляди мъже и жени, най-мащабната програма за убийства, изпълнявана от Съединените американски щати. Можех да допусна и че някои от американците, които бяха участвали в програмата и които бяха мои съвременници, са готови и способни мигновено да очистят неколцина недоволници и бунтари като мен.
Ако погледнех на положението откъм по-веселата му страна, бях открил момичето на своите мечти. Тук, във Виетнам. Никой не би могъл да е по-щастлив.
— Нали разбираш, че ще надуя свирката за Едуард Блейк? — казах на Сюзан, докато вървяхме към Лао Кай.
Отговорът й се позабави.
— Помисли си. Понякога не всички желаят и се нуждаят от правдата и справедливостта.
— Е, когато настъпи този ден, ако още не е дошъл, ще се преселя в някой град като Сайгон или Ханой. Там поне никой не се преструва, че правдата и справедливостта имат някакво значение.
Сюзан запали цигара.
— Под външността си ти си оставаш романтично хлапе.
Не отговорих.
— С теб съм, каквото и да решиш — каза тя.
Пак не отговорих.
Стигнахме до бамбуков гъсталак и навлязохме в него, развихме дъждобраните си и легнахме на земята. Не си падам много по бамбукови усойници и се надявах, че е достатъчно студено, за да ги държи в дрямка, докато не ги стопли слънцето. Така пишеше в наръчника по пехотно укриване.
Сюзан заспа, ала аз не можах. Небето се проясняваше и зърнах звезди през разкъсаните облаци. След няколко часа започна да изсветлява и чух нещо като крякане на папагали. Някъде от далечината се носеше глупаво маймунско бръщолевене.
Трябваше да се размърдаме преди бамбуковите усойници и събудих Сюзан. Тя седна на земята, прозя се и стана.
Отново излязохме на пътя и продължихме.
Отдясно течеше широк поток, който се вливаше в Червената река. Край шосето имаше колиби, но беше много рано и още нямаше движение.
Стигнахме в долината и влязохме в невероятно грозния град Лао Кай.
Сградите бяха сравнително нови, което показваше, че по време на войната през 1979-а всичко е било разрушено. Поне за този унищожен виетнамски град никой не можеше да обвинява сухопътните сили, морската пехота, флота и военновъздушните сили на Съединените щати.
Наоколо се мяркаха хора, обаче никой не ни обръщаше внимание. Видях група от петнайсетина западни стопаджии — седяха и лежаха на пазара, сякаш са прекарали там нощта.
— С нашите раници можем да минем за студенти — казах на Сюзан.
— Аз поне бих могла.
После спря една виетнамка и я попита:
— Гакселуа?
Жената посочи с ръка, направи няколко жеста и й отговори. Сюзан й благодари на френски, аз й благодарих на испански и продължихме.
— Трябва да пресечем реката — каза тя.
Пресякохме Червената река по нов мост. Малко по-нагоре по течението видях пилоните на два разрушени моста. Още по-нагоре реката се разклоняваше и забелязах сгради с надписи с китайски йероглифи.
Сюзан проследи погледа ми.
— Китай.
Докато слизахме от моста, видях на виетнамския бряг няколко разрушени постройки, които не бяха възстановени. Това бе била странна война и дори не си спомнях какво бе накарало китайците и виетнамците да се хванат за гушата толкова скоро след като китайците бяха оказвали помощ на виетнамците през Американската война. Общо взето, те не се обичаха и това беше така от около хиляда години. Сигурно не им бе трябвало много, за да се нахвърлят отново едни срещу други.
Вървяхме по път, успореден на някаква теснолинейка. Скоро наближихме гарата, нова панелна постройка. Старата сигурно беше станала първа жертва на войната.
Влязохме в гарата и на двете гишета видяхме стотици хора. Други се блъскаха на перона за Ханой. Няколко души чакаха на западния перон за Китай, който се намираше едва на километър и половина по релсите.
Часовникът на стената показваше 06:40 и изглежда, щяхме да чакаме на опашка поне час. Нямаше голяма вероятност да си намерим места. Според разписанието следващият влак потегляше в 18:30 и стигаше в Ханой в 05:30 в събота.
Не бързах много, обаче не исках да вися дванайсет часа в Лао Кай. Освен това понякога е добре да се появиш по-рано и да изненадаш хората.
— Защо не използваш чара си и американските си мангизи, за да прередиш опашката? — попитах Сюзан.
— Тъкмо се канех да го направя. — Тя отиде в началото на една от опашките и поговори с някакъв младеж. Бутна в ръката му няколко банкноти и след десет минути се върна с два билета за Ханой.
— Взех места за по десет долара, платих на хлапето спален вагон за седемнайсет и му дадох още пет. Следиш ли разходите ни?
— Просто ще ги впиша в общата сума. Всъщност откакто си с мен, мога да поискам и вредни.
— Страшно си забавен. Това не беше шега.
Излязохме на перона, където стояха, седяха и лежаха на студения бетон стотици хора. Теснолинейката чакаше на една глуха линия и приличаше на влакче от анимационен филм.
Небето бе светло, ала имаше облаци и температурата беше дванайсет-тринайсет градуса. Забелязах доста западни туристи — мнозина от тях носеха наскоро закупени дрехи, съчетаващи облекла на различни планински племена, а навярно и полове. Истинските планинци на перона ги сочеха и се кикотеха.
Сюзан запали цигара и ме попита:
— Колко печелеше на фронта?
— Петдесет и пет долара на месец. Шестстотин и шейсет годишно. Не беше чак толкова изгодно. Междувременно хора като Едуард Блейк, които не ходеха в джунглата да си рискуват кожата, се занимаваха с неща като черна борса, валутни сделки и откровено плячкосване. Някои забогатяха от войната, обаче повече загинаха, бяха ранени или откачиха, за което, разбира се, получаваха по петдесет и пет долара месечно.
Сюзан се замисли за миг.
— Разбирам защо го приемаш толкова лично.
Не отговорих.
— Чудя се дали Блейк е занесъл откраднатото в Щатите.
— Може никога да не узнаем, обаче не беше чак толкова сложно. Преди да си заминеш те претърсваха, за да се уверят, че не мъкнеш дрога или боеприпаси. Иначе не им пукаше какво носиш в мешката си. На митницата в Щатите само ти махаха с ръка да минеш, защото знаеха, че тук са те преджобили за наркотици и експлозиви. Освен това офицерите като капитан Блейк бяха на почит.
Тя кимна.
— Зад всяко голямо богатство стои престъпление.
Тъй като градът беше граничен, имаше много униформени, главно граничари, но и тежковъоръжени войници, като че ли всеки момент очакваха да избухне нова война. Това бе малко зловещо, обаче имаше достатъчно търсачи на приключения от Европа, Австралия и Америка, за да ни осигурят известно прикритие.
Граничарите започнаха да патрулират на перона, искаха документи и изпросваха дарения за вдовиците и сираците. Забелязах, че тормозят етническите китайци и избират западняци без екскурзоводи.
Сюзан също не спеше.
— Виждаш ли онази група ей там? Струва ми се, че са американци. Да се смесим с тях.
Знаех, че са американци, защото двама от мъжете носеха шорти в това време и жените бяха накичени с достатъчно планински накити, за да приличат на ходещи елхички.
Приближихме се до групата, с която имаше виетнамски екскурзовод.
Сюзан, която беше по-общителна от мен, завърза разговор с няколко жени. Приказваха си за бижута и платове.
Граничарите стояха на разстояние от нас.
Към седем часа анимационната теснолинейка спря на перона. Сюзан се сбогува с новите си приятелки и се запътихме към втори вагон. Качихме се и потърсихме местата си.
Купето бе тясно, само с две седалки отляво, пътеката минаваше покрай прозорците отдясно.
Качихме раниците си на багажника.
— Ти седни откъм пътеката, за да можеш да си протегнеш краката — предложи Сюзан. — Адски е тясно. — Седнахме.
И двамата мълчахме. Струва ми се, разбирахме, че сме използвали повече от полагащия ни се дял късмет и не бива да говорим за това. Разбира се, много зависеше от уменията, ума и опита. Оказваше се, че Сюзан Уебър е добра спътница. Чудех се дали щях да се справя сам и знаех, че ще продължавам да си задавам този въпрос до края на живота си.
В 07:40 влакът напусна гарата и потеглихме за Ханой.
Релсите минаваха по северния бряг на Червената река и Тонкинските Алпи се извисяваха от двете страни на долината. С малко фантазия можех да си представя, че съм в Европа и пътувам за някое хубаво място.
Влакът беше претъпкан и имаше хора и в коридора, обаче не и на тясната пътека до нас.
Известно време седяхме в мълчание и гледахме през прозорците. Влакът тракаше ужасно и скоро усетих, че купето не се отоплява. Освен това предположих, че няма вагон-ресторант.
— До тук добре — каза Сюзан.
— До тук добре.
— Е, бях ли ти добро другарче?
— Да не би вече да съм си пристигнал у дома жив и здрав?
Сюзан запали цигара и няколко минути гледа през прозореца, после попита:
— Какви са инструкциите ти за Ханой?
— Ами твоите?
Отговорът й се забави малко.
— Казаха ми да се явя в посолството на инструктаж.
— Виетнамската полиция охранява ли посолството?
— Била съм там само веднъж… да, има полицейски пост. Освен това ми казаха, че имало тайни агенти, които следели кой влиза и излиза, даже правели снимки и понякога спирали хората.
— Какво си правила в посолството?
— Просто се отбих.
— Ясно.
— Какви са инструкциите ти? — повтори тя.
— Казаха ми да отида в „Метропол“ и да чакам нови инструкции. Може да се свържат с мен, а може и да не ме потърсят. Може да ме приемат в посолството, но може и да не ме приемат. Утре трябва да замина за друг град…
— За Банкок. Видях ти билетите, както и полковник Манг.
— Да. „Метропол“ е изключен, ханойското летище също, а посолството се наблюдава.
— И? Какво ще правим?
— Още ли е отворен ханойският „Хилтън“?
— Това не е за майтап.
— Майтапя се, когато съм нервен. Както и да е, да разбирам ли, че вицепрезидентът Блейк е на посещение в Ханой?
— Дошъл е на гости при своя стар приятел посланик Патрик Куин и ще участва в конференция за изчезналите войници. Убедена съм, че ще има и още някои по-конфиденциални срещи с виетнамски правителствени ръководители.
— Освен това трябва да проведе и една непредвидена среща. С нас.
Известно време Сюзан не отговори, после рече:
— Тази идея може да се окаже или добра, или много лоша.
— Ако знае, че има проблем, той трябва да е в Ханой, където може да окаже някакво въздействие върху ситуацията. И ние сме в състояние да му помогнем.
— Честно казано, не зная дали му е известно, че има проблем. Със сигурност обаче е известно на други хора и ми се струва, че те ще информират господин Блейк в Ханой. Лошата новина, господин вицепрезидент, е следната: знаем, че сте убили трима виетнамци и един американски офицер във Виетнам. Добрата новина е, че сме овладели положението.
— Не са го овладели — поправих я аз.
— Предполага се, че е овладяно.
Влакът тракаше на изток към Ханой. Със Сюзан обсъдихме някои идеи и възможности и се опитахме да разработим план. Преструвах се, че й вярвам. Тя също се преструваше.
Постоянно имах чувството, че не се очаква да съм стигнал толкова надалеч и че Сюзан внася промени за личното ми присъствие. Обаче може би ме обземаше параноя. Навярно се очакваше да стигна до Банкок, където щяха да преценят какво съм открил и както се бе изразил господин Конуей, как да се отнесат с мен. Може би се очакваше Сюзан да стане свидетелка за или срещу мен. И може би моят приятел Карл, който беше загрижен за мен, щеше да ми е съдия.
— Ти ще ходиш ли в Банкок?
Сюзан не отговори.
— Ей, Сюзан?
— Да.
— Добре. Ако има вероятност да се наложи… да речем, да ме погребат с военни почести, преди да съм готов за това, хрумвало ли ти е, че и ти може да си в същото положение?
— Хрумвало ми е.
— Добре. — Оставих въпроса открит.
Пътувахме към изгряващото слънце, към Ханой, към края на операцията и към края на моя трети и определено последен мандат във Виетнам.
Влакът от Лао Кай бавно навлезе в северните предградия на Ханой и в 18:34 спряхме на гара „Лонг Биен“.
Пътуването от знойния порочен Сайгон ме бе отвело по бойните полета на Южен Виетнам, в сърцето на собствения ми мрак, и на север, за да стигна до някои открития и надявах се, до малко повече познание за самия мен.
Най-после бях сключил мир с това място, също като мнозина други, които бяха идвали тук, и като много мъже и жени от моето поколение, които не бяха стъпвали в тази страна, ала преди много години бяха преживели Виетнам.
И все пак в неочаквани мигове войната притежава способността да се появява в сънищата ни и да се натрапва в дните ни. И за Едуард Блейк бе настъпил един от тези моменти.