Нелсън Демил
На север (29)

27.

През следващите няколко часа обикалях забележителностите с пътеводителя в ръка, правих снимки, возих се на циклоси и таксита и изобщо стъжнявах живота на онези, които се опитваха да ме следят.

Заради нощния празник из града нямаше много хора и имах усещането, че моята свръзка може да почака до два часа, когато улиците щяха да се оживят.

Почти всички наоколо бяха чужденци, така че не изпъквах сред тях. Забелязах, че повечето утринни туристи се движат в организирани групи, но с напредването на деня видях няколко виетнамски семейства, които бяха излезли на разходка. Стените на Цитаделата бяха дълги по над два километра от двете страни и аз се движех там, където имаше най-много хора.

В 11:30 излязох през порта, която водеше към крайречната улица. Запътих се на юг сред тълпи от народ и десетки циклоси, които неотлъчно ме следваха и водачите им крещяха: „Ей! Циклос? Ей! Циклос?“.

Също като в Сайгон и Натранг, те приличаха на представители на победената във войната страна. Победителите напомняха на ченгето в имиграционната полиция. Единствената надежда виждах в очите на децата и дори техните очи невинаги изглеждаха обнадеждаващи.

Продължих покрай реката и стигнах до главната порта срещу кулата, където предишната вечер бяхме дошли със Сюзан. Днес портата беше отворена за публика и аз отново влязох в Цитаделата и пресякох декоративния мост, където правеха снимки десетки туристи. Сега се намирах в Императорската крепост, някога достъпна само за императора и неговия двор. Входната зала бе от червено и черно лакирано дърво с много позлатени дракони и зелени демони с изцъклени очи, образи, които не помагат много срещу махмурлук.

Излязох зад двореца и се озовах точно пред Мандаринските зали, номер 32 в моя пътеводител.

Богато орнаментираната сграда била възстановена от пепелището на 1968-а, пишеше в пътеводителя, и имаше онзи стар-нов вид на павилион в Дисниленд. Снимах я.

Беше 11:45 и нямах представа точно къде трябва да се срещна със свръзката си. Сградата бе голяма и подобно на всички сгради, имаше „вътре“ и „вън“, обаче господин Конуей не се беше конкретизирал, макар че здравомислието налагаше „вътре“, ако валеше, а сега не валеше.

Обиколих Мандаринските зали и вече бях убеден, че не ме наблюдават. Противно на телевизионните филми, почти не е възможно три часа да следиш някого, без да те забележат.

Освен това, ако забележех, че някой ме наблюдава, той спокойно можеше да е моята свръзка.

Опасността, знаех го, не се състоеше в това да ме следят: аз съм по-голям майстор да се избавям от опашки, отколкото женен мъж — от ревнива жена.

Истинската опасност беше свръзката ми да е позната на министерството на държавната сигурност, отдели „А“, „Б“, „В“, „Г“ и „Д“. Почти винаги местният аматьор, нает от някой вашингтонски малоумник, се домъква на тайната среща с петнайсет ченгета след себе си, половината от които с видеокамери.

Слава Богу, не се налагаше да ми предават нищо, което можеше да ме уличи, например кутия документи с надпис „строго секретно“.

Никой не се приближаваше към мен, обаче оставаха още пет-шест минути, затова влязох през друг портал, който водеше в Забранения порфирен град, светая светих на Императорската крепост. Тия императори бяха обичали да се уединяват и според Сюзан единствено императорът, неговите наложници и евнусите можели да влизат в Порфирния град. С други думи, цялото това пространство беше запазено само за два ташака. Имах нужда от такова място.

Всъщност в Забранения порфирен град не бе останало много — нямаше императори, евнуси и за съжаление, нямаше наложници, само обширни празни участъци и ниски основи на древни сгради. Единствената цяла постройка беше реставрираната Императорска библиотека, номер 23 в моя пътеводител и втората ми явка в два часа, ако първата не се състоеше.

В Порфирния град имаше доста туристи и чух една двойка на средна възраст да разговаря на английски с американски акцент. Жената мърмореше колко ужасно било, че американските военни бомбардирали тия архитектурни съкровища и ги превърнали в купчина камъни. Мъжът се съгласи и прибави:

— Ние сеем смърт и опустошение, където и да идем.

Едва ли имаше предвид себе си и жена си, които сееха само глупост, където и да идеха. За да подсиля прикритието си, им предложих да ги снимам заедно пред обраслите с трева развалини. Те, изглежда, се зарадваха и ми дадоха идиотски сложния си фотоапарат.

— Знаете ли, че комунистите атакуваха този красив град по време на примирието за Тет, най-святата нощ в будистката година? — попитах ги аз, докато намествах фокуса. — Усмихнете се. Знаете ли, че комунистическите функционери екзекутираха над три хиляди граждани на Хюе, мъже и жени, като ги разстрелваха, разбиваха им главите или ги погребваха живи? Усмихнете се.

Двамата, кой знае защо, не се усмихваха, обаче щяха да запомнят тая снимка, затова направих две пози, втората с мъжа, който се приближаваше към мен и протягаше ръка към фотоапарата.

Той си взе апарата, без да каже дори едно „благодаря“, и си тръгна с жена си не чак толкова арогантен, колкото преди минута, но явно не особено доволен от новопридобитата информация. Но пък когато пътуваш, трябва да научаваш разни неща.

Излязох от Порфирния град, върнах се при Мандаринските зали и се заскитах вътре. Сградата беше голяма и нямах представа как ще ме открие моята свръзка. Ако и двамата имахме опашки, те можеха да ни помогнат да се срещнем за една снимка.

Въпреки несериозността си вече започвах малко да се безпокоя. Бях убеден, че съм сам, обаче не вярвах, че и другият не е под наблюдение.

В 12:20 продължавах да се мотая из сградата и огнедишащите дракони започваха да изглеждат така, както се чувствах аз.

Излязох навън. Слънцето надничаше през пролуките между облаците и бе малко по-топло.

Обиколих Мандаринските зали, ала явно никой не искаше да се запознае с мен.

Срещата не се беше състояла. Имах около час и половина до следващата и през това време можех да отида да си прегледам главата.

Излязох от вътрешния град на крайречната улица, където бях забелязал няколко закусвални. Купих си еднолитрова бутилка вода и оризова топка, увита в бананови листа.

Настаних се на една пейка до млада виетнамска двойка и позяпах Благоуханната река, изядох един сладолед с пластмасова лъжичка и отпих топла вода от пластмасовото шише.

Отхапах от лепкавата оризова топка. Направо смърдеше. Джеймс Бонд никога не седеше на пейка с махмурлук, не пиеше хладка вода и не ядеше лепкави оризови топки с пръсти.

Благоуханната река течеше бързо заради зимните дъждове надолу по течението видях трите каменни пилона, които бяха носили стария мост. Преди години бях приказвал с един морски пехотинец, който бе участвал в сраженията за Хюе. Та според него човек можел да прекоси реката по труповете, които носело течението. Това си беше чисто преувеличение, типично за морските пехотинци, разбира се, обаче във всяка военна история има зрънце истина, преди да се превърне в цял пясъчник от измислици. Не съм чувал някоя военна история да се смали от преразказване.

Край реката се разхождаха две виетнамки в розови ао дай и дългите им, разделени по средата прави коси ми напомниха за Сюзан. Изправих се, подвикнах им и посочих фотоапарата си.

Те спряха, изкискаха се и ми позираха. Снимах ги и им казах:

— Чук мунг нам мои.

Момичетата отговориха на поздрава и ме подминаха, като продължаваха да се кикотят и да се озъртат през рамо. Това ме поободри.

Повечето хора, струва ми се, водят нормален живот. Но не и аз. В този момент в целия свят едва ли имаше повече от няколко десетки мъже и жени, ако имаше и толкова, които да вършат същото като мен. Повечето тайни срещи бяха любовни и сега се осъществяваха милиони такива, утре и вдругиден щеше да има нови милиони. И някои от тези любовници щяха да умрат, обаче повечето щяха да умрат в обятията на любимите си.

Пол Бренър, от друга страна, или щеше да бъде арестуван, или щеше да получи информация, заради която можеха да го убият, а в най-добрия случай щяха да му увеличат пенсията с няколко долара и щеше да спечели дамата на мечтите си в Щатите.

Във Вашингтон всичко това ми се беше сторило примамливо — е, не чак примамливо, обаче поне нещо, от което можех да имам някаква полза.

Вдигнах очи към реката и към Новия град на отсрещния бряг. По крайречната алея вървяха хиляди хора. Пропускането на първата среща бе нещо като отлагане на присъдата и имах предостатъчно основателни причини да прекратя изпълнението на задачата, не на последно място заради полковник Манг. Беше време да се прибера в хотела и да се чупя от тая страна.

Продължих да седя на пейката.

В 13:30 се изправих, влязох в Цитаделата през външната стена, после в Императорската крепост, след това през последната стена в Забранения порфирен град. Тогава ми хрумна, че драматично настроените кретени във Вашингтон са схванали символиката на името и разбрах, че тъкмо тук ще се срещна със свръзката си и навярно със съдбата си.