Нелсън Демил
На север (22)

20.

Като повечето държавни служби, и тя беше затворена за празниците. Всъщност започваха да затварят всичко в града, освен хранителните и цветарските магазини.

След това бе ред на гарата, но се оказа, че от следващия ден няма да има влакове чак до другия петък. За днес не можехме да си купим дори правостоящи билети. Отгоре на всичко, даже да успеехме с подкуп да се качим на влака, щяхме да стигнем само до Дананг, където пак трябваше да минем през същата процедура или да останем там.

— Защо са те пратили тук през празниците? — попита Сюзан на излизане от гарата.

— Не е толкова глупаво, колкото изглежда. Трябва да открия един човек в родното му място.

— Аха. Е, би трябвало да си е вкъщи.

— Надявам се. Нямаме друг адрес.

— Там Ки ли? Това ли е селото?

— Струва ми се, че такова място не съществува. Но ще науча името в Хюе. После трябва да отида там. Обаче ти няма… повтарям, няма… да дойдеш с мен.

— Зная. Ще остана в Хюе. После ще отида в Ханой и ще те чакам.

— Чудесно. А засега трябва да стигнем до Хюе.

— Парите оправят всичко. Ще уредя да стигнем до Хюе. Ориентирахме се по туристическата карта, която бях купил на плажа, но двете частни туристически агенции бяха затворени.

Докато вървяхме, се оглеждах за опашка, макар да бях почти убеден, че сме сами. С малко разпитване по улиците, до централния пазар открихме отворена агенция за екскурзии с микробус. На гишето стоеше лъскав младеж с тъмни очила и инстинкт на лешояд. Той подуши парите и отчаянието така, както тези отвратителни птици подушват мириса на наближаваща смърт. След десетина минутно обсъждане Сюзан се обърна към мен.

— Имат туристическа група, която заминава утре в седем сутринта. Пристигат в Хюе към шест следобед, навреме за Тет. Кога е срещата ти с твоя човек?

— Чак на обяд в неделя. На самата Нова година.

— Добре. Той твърди, че в микробуса не били останали места, но можело да седнем до вратата или където сварим. И имало достатъчно място за багажа ни. Петдесетачка на човек.

— Каква е тая туристическа група?

Тя попита Гъзаря и ми отговори:

— Били французи.

— Я дай да отидем до Хюе пеш.

Сюзан се засмя.

— Кажи му, че той трябва да ни плати.

Тя наистина му преведе думите ми и Гъзаря се изхили и ме потупа по рамото.

— Питай го дали има кола с шофьор за днес.

Сюзан преведе и на лицето му се изписа колебливо изражение, което казваше: „Да, обаче ще ви струва цяло състояние“.

— Имал човек, който можел да ни закара в Хюе — каза Сюзан, — но заради празниците щяло да ни струва петстотин долара.

— Това не е мой празник — отвърнах аз. — Двеста.

Спазарихме се за триста.

— Шофьорът и колата щели да са свободни чак към шест — поясни Сюзан и прибави: — Ако тръгнем тогава, можем да стигнем за седем-осем часа. С други думи, към един-два през нощта. Става ли?

— Естествено. Ако няма свободни стаи, можем да спим във фоайето на хотела.

— Добре… нали разбираш, че нощното пътуване с кола не е особено безопасно?

— Тук и дневното не е безопасно.

— Така е. Ще му кажа да ни вземе към шест от хотела.

Дръпнах я настрани.

— Не. Кажи му, че ще дойдем тук. И че отиваме на летище „Хюе-Фу Бай“ в Хюе.

Тя кимна и преведе думите ми на Гъзаря. Излязохме от агенцията и седнахме да изпием по кафе в едно заведение.

— Чудесно се справи — похвалих я аз. — Вече започвах малко да се безпокоя дали ще успеем да напуснем Натранг.

— За толкова много пари, около едногодишна заплата, можеш да получиш каквото искаш. Както казваше баща ми, „Бедните страдат, богатите са леко притеснени“. — Тя ме погледна. — Щом имаме триста долара, значи трябва да имаме още. И пътуваме през нощта, така че недей да заспиваш.

— Известно ми е. Затова още съм жив. — И прибавих: — Ако това довечера не ни хареса, утре сутрин можем да вземем микробуса.

Сюзан отпи глътка кафе.

— Защо не искаше шофьорът да ни вземе от хотела?

— Защото полковник Манг не иска да пътувам с частен превоз.

— Защо?

— Защото е параноичен задник. Трябва да отида в имиграционната полиция и да им покажа билет за Хюе. Нали каза, че можеш да намериш билет за автобус?

— Да. Билетът важи за всеки курс от Натранг до Хюе. Така че в полицията няма да те питат с кой автобус възнамеряваш да заминеш. Хюе е на около петстотин и петдесет километра от тук и с рейс това е десетина-дванайсет часа, така че, предполагам, последният автобус за Хюе тръгва от тук към един следобед, за да пристигне в полунощ.

— Значи, ако наистина пътувах с автобус, скоро трябваше да замина.

— Точно така. И скоро щеше да напуснеш хотела.

— Добре. — Изправих се. — Към автогарата.

Платихме сметката, тръгнахме и отидохме на автогарата.

Вътре беше пълно с беден народ и не видях нито един бял човек, даже младежи и учители.

Опашките бяха дълги, обаче Сюзан отиде отпред и даде на един виетнамец няколко долара да ми купи билет.

— Еднопосочен или двупосочен? — попита ме тя.

— Еднопосочен, първа класа, до прозореца.

— Един билет за покрива. — Виетнамецът купи билета и напуснахме оживената автогара.

— На касата казаха, че има рейсове в дванайсет и в един часа — каза Сюзан.

Запътихме се към полицейското управление.

— Ти остани тук — казах. — Те вече са наясно, че знаеш виетнамски. По-добре ще се справя на първобитен английски.

— По-важното е, че ако не излезеш от там, ще се свържа с посолството — отвърна тя.

Не отговорих и тръгнах към имиграционната полиция.

На пропуска седеше друг полицай и аз се представих с писмото на полковник Манг.

Този път в чакалнята нямаше почти никой, освен двама млади туристи, които спяха на пейките.

— Къде отива сега? — попита ченгето.

— В Хюе.

— Как отива в Хюе?

Показах му автобусния си билет.

Той като че ли малко се изненада, обаче аз разполагах с петдоларовия билет и явно казвах истината.

— Кога заминава?

— Сега.

— Нима? Напуска хотел?

Виетнамецът знаеше, че съм платил за още един ден.

— Да, напускам хотела сега — потвърдих аз.

— Защо заминава днес?

— Утре няма влак за Хюе. Няма самолет. Заминавам с автобус. Днес.

— Да. Добре. Отива в полиция в Хюе.

— Знам — рязко отвърнах аз.

— Госпожа заминава с вас?

— Може би. Може би не. Обсъждаме.

— Къде госпожа сега?

— Госпожа пазарува. — Погледнах си часовника. — Заминавам сега.

— Не. Трябва печат. — Той извади ксерокопията, които им бях оставил при пристигането си. — Аз подпечатва. Десет долара.

Дадох му десетачка. Той подпечата ксероксите и написа нещо върху печатите. Струва ми се, че измисли всичко това на момента.

Тръгнах си, преди да е измислил още нещо.

Погледнах печата и видях, че е написал върху червено мастило „Хюе — Сенчъри“. Явно вече знаеше къде ще отседна. Беше отбелязал също часа, 11:15, и датата.

Излязох при Сюзан на улицата и тя попита:

— Някакви проблеми?

— Не. Само поредната такса за кръглооки. — Показах й ксероксите с червените печати и попитах: — Какво означават?

Тя ги разгледа.

— Това са старите печати за пътуване в страната, които бяха задължителни преди няколко години.

— Струваха ми десетачка.

— Аз си купувам гумени печати за по петара.

— Другия път ги носи.

— Значи си в „Сенчъри Ривърсайд“, така ли? — попита Сюзан. — Точно там отседнах и аз, когато бях в Хюе.

— Е, и този път ще си там. Обаче ще се опитаме да получим отделни стаи.

Взехме такси до „Гранд хотел“.

— Ако ме нямаше — попита ме Сюзан по пътя, — цялата седмица с една виетнамка ли щеше да спиш в хотела, или всяка нощ щеше да избираш ново момиче? Или щеше да забършеш някоя бяла в яхтклуба?

Не успях да открия верен отговор сред трите възможности.

— Щях по-дълго да стоя в Океанографския институт и да продължавам със студени душове.

— Не, сериозно.

— Имам връзка в Щатите.

Мълчание.

Много ме бива в тия неща, затова прибавих:

— Даже да нямах връзка, щом съм по служба, никога не правя нищо, което може да усложни или компрометира операцията. В този случай обаче ти си нещо като член на екипа, както съвсем неотдавна установих, и затова реших, че мога да направя изключение.

— Не съм член на екипа и ти не знаеше нищо за това в Сайгон, когато решихме да дойдем в Натранг заедно.

Не си спомнях да съм взимал такова решение, но пък зная кога да млъкна.

— Така че, когато си по служба с колежки — продължи тя, — допускаш сексуални или романтични връзки. Точно така си се запознал с оная, как й беше името.

— Може ли да се отбием до пазара за каишка?

— Извинявай.

Стигнахме в „Гранд“ без повече коментари. На рецепцията я очакваше нов факс на фирмена бланка на „Банк ъв Америка“.

— Може да ти отпускат заем за циклос — предположих аз.

Тя прочете факса и ми го подаде. Беше от Бил естествено и гласеше:

„От Вашингтон категорично настояват колкото може по-скоро да се върнеш в Сайгон. Трябва да се свържеш с тях по имейла си. Не възразявам да дойдеш на новогодишния купон у семейство Винсънт. Можем да се държим цивилизовано и да обсъдим отношенията си. Прати пълен отговор.“

Върнах й факса.

— Сега ти решаваш, Пол — каза тя. — Те са твои шефове.

— Писмото е до теб, не до мен.

— Уф, добре, аз нямам шефове във Вашингтон. Направих услуга на американското консулство в Сайгон. Точка по въпроса.

Не бях толкова сигурен, обаче отвърнах:

— Прати факс на Бил, че идваш с мен в Хюе.

Тя взе хартия от служителя и написа:

„С господин Бренър заминаваме за Хюе. Осведоми неговите хора за това. Ще се върна в Сайгон по-следващата седмица. Поздрави семейство Винсънт от мое име и им предай извиненията ми.“

Сюзан влезе в кабинката заедно със служителя и след няколко минути излезе.

— Казах му, че заминаваме днес и ни трябва такси за след половин час. Ти отиваш на автогарата, а аз — на гарата.

Заизкачвахме се по стълбището.

— Облечи се за приключения — посъветвах я аз.

 

 

По обяд слязохме във фоайето, и двамата по дънки, поло и спортни обувки. Уредихме сметката и Сюзан ме заведе в трапезарията. Заварихме Луси да обслужва масите на верандата и Сюзан й пъхна в ръцете няколко банкноти. Старицата многословно ни благодари и каза нещо на Сюзан, която преведе:

— Тя не си те спомняла, но си спомняла американските войници, които идвали тук… много жизнерадостни и… диви, обаче винаги били мили с нея. Желае ни приятно пътуване.

— Кажи й, че винаги ще запомня любезността и търпението на момичетата тук. Те правеха отпуските ни много приятни.

Сюзан й предаде думите ми, старицата се поклони, после се прегърнахме и целунахме по френски — по двете бузи.

Върнахме се във фоайето, взехме си багажа и излязохме на отбивката, където таксито вече ни чакаше.

— Беше много мило — рече Сюзан. — Онова, което си казахте.

— Ние сме стари приятели. Заедно сме преживели войната.