Нелсън Демил
На север (48)

46.

Ханой. Многозначително име за хората от моето поколение като Берлин и Токио за поколението на баща ми. През войната не минаваше седмица без репортаж за бомбардировка на Ханой. „Днес американски бомбардировачи нанесоха удар на три километра от центъра на Ханой срещу железопътен мост над Червената река, електростанция и вероятни вражески ракетни площадки.“ След пет-шест години това престанаха да са новини, освен за пилотите и хората на земята.

Пътниците около нас си събираха багажа и започваха да слизат от влака.

Със Сюзан останахме седнали и зяпахме перона. Навън имаше много униформени граничари, които наблюдаваха пътниците. Забелязах и цивилни ченгета — лесно се разпознават.

— Някои от тези хора държат снимки — казах на Сюзан.

Тя продължаваше да гледа през прозореца.

— Това не е необичайна гледка на гарите… не бива автоматично да приемаме, че търсят нас… обаче наистина следят само чужденците.

— Да. — Освен това смятах, че са им дали снимките от остров Пирамид, така че нямаше да ни познаят облечени. Всъщност някои ченгета, изглежда, повече се интересуваха от снимките, отколкото от пътниците.

— Хайде да се закачим за американската група от сутринта.

Изправихме се, смъкнахме раниците си и отидохме в шести вагон. Американската група тъкмо слизаше след своя виетнамски екскурзовод.

Докато се тътрехме към изхода, пред нас вървеше една виетнамка и Сюзан я заговори, после се обърна към мен. „Лонг Биен“ се намирала в далечен квартал на източния бряг на Червената река и трябвало да се прехвърлим на друг влак до Централна гара. Можело също да вземем автобус или такси.

Една от най-забележителните особености на Сюзан бе нейната права, дълга до раменете коса и тя ме помоли да я напъхам под яката на ватираното й яке.

Аз имам много забележителни особености, обаче не можех да ги скрия всички с шалове, без да привлека вниманието или да изчерпя шаловете, така че просто си увих един тъмносин на шията и брадичката.

— Когато слезем, се разделяме.

Слязохме на перона, разделихме се и се вмъкнахме в средата на групата от двайсетината американци и техния екскурзовод.

Сюзан бъбреше с хората наоколо, а аз поведох разговор с двама мъже, като не откъсвах поглед от ченгетата. Някои от тях ни наблюдаваха, обаче не проявяваха признаци да са ни познали.

Групата се събра и вкупом напуснахме перона. Като че ли щяхме да се измъкнем, ала въпреки това затаих дъх.

Гарата представляваше съчетание от минало и настояще — виждах местата, където разрушенията от бомбардировките бяха закърпени с по-нов бетон. Държава, която е воювала, никога не изглежда същата, поне за хората, които си я спомнят отпреди.

Времето беше облачно и много по-топло, отколкото в планините. Тая страна се нуждаеше от един слънчев ден. Аз се нуждаех от един слънчев ден.

Отляво забелязах таксиметрова стоянка. Двама граничари и един цивилен наблюдаваха туристите, които се качваха на такситата.

Нашата група се насочи към автобус с надпис „Лъв Планет Туре“ и започна да се качва в него. Сюзан бе преди мен. Каза нещо на виетнамския екскурзовод и му подаде няколко банкноти, което го накара да се усмихне. Аз стигнах до виетнамеца и също му подадох петачка. Той отново се усмихна и кимна.

Качих се в автобуса. Шофьорът, който не познаваше никого от групата, не ми обърна внимание, обаче даже да беше, щях и на него да дам някой долар.

Рейсът можеше да побере четирийсетина души и имаше много свободни места, ала Сюзан се бе настанила до пътеката в съседство с жена на средна възраст с планински обеци. Седнах срещу нея и метнах раницата си на свободната седалка до прозореца. Чувах как товарят куфарите в багажното отделение под краката ми.

На туткавите американци им трябваше цяла вечност, за да се качат. Граничарите обикаляха навън, все още зяпаха снимките и продължаваха да търсят някого.

Най-после всички се качиха. Виетнамският екскурзовод беше последен.

— Добре, всички ли са тук? — попита той.

— Да — в един глас отговори групата.

Мразя туристическите групи, обаче алтернативата в този случай — полицейска кола — можеше да се окаже по-кофти, макар и не много.

Един граничар се приближи към рейса и се качи.

Наложи се да си завържа връзките на обувките. Сюзан направи същото. Междувременно жената до нея продължаваше да дудне и на ченгето сигурно му се стори, че си приказва сама.

Чух, че екскурзоводът и граничарят разменят няколко думи и реших, че след секунди ченгето ще ме потупа по рамото. Хвърлих поглед към Сюзан и очите ни се срещнаха.

След цяла вечност, че и отгоре, се разнесе хидравличният звук от затваряне на врата. Секунди по-късно автобусът потегли. Въпреки това със Сюзан продължихме да си връзваме обувките, докато не напуснахме района на гарата.

Изправих се и казах на Сюзан:

— Здрасти, аз съм Пол. За пръв път ли си във Виетнам?

Тя затвори очи, отпусна глава назад и дълбоко си пое дъх. Жената до нея не преставаше да дрънка.

Автобусът се насочи на юг и залязващото слънце прати последните си лъчи през десните прозорци. Двамата си свалихме сините планински шалове и ги прибрахме в раниците си.

— Откъде си? — попитах я.

— Млъкни, моля те.

Жената до нея се обиди, млъкна и се обърна към прозореца.

— Извинете, говорех на тоя досадник — каза й Сюзан.

Американката се обърна към мен и ме изгледа строго. Екскурзоводът стоеше до шофьора с лице към пътниците. Видях, че ме наблюдава, погледите ни се срещнаха за половин секунда, после той се извърна.

Нямах представа какво го е накарало да си държи устата затворена, обаче сигурно до голяма степен се дължеше на страх — не от нас със Сюзан, а от ченгето. Приемането на няколко долара от извънредни пътници бе дребно престъпление. Укриването на бегълци, макар и неволно, можеше да му докара глоба, уволнение и арест. Тази страна се управляваше със страх. Бил съм в такива държави и това може да е и в полза, и в ущърб на властите. Този път беше в ущърб. Следващия можеше да не извадим такъв късмет.

Автобусът продължи по някаква широка улица и екскурзоводът каза:

— Сега приближава към моста „Чуонг Дуонг“ над Сонг Хонг — Червената река. Красива река. Прави снимки.

Всички надлежно снимаха моста и Червената река.

— Сега отива в Ханой — каза виетнамецът. — Квартал Хоан Кием — Стария град. Много красив. Прави снимки.

Пресякохме моста към Стария град. Тук улиците и тротоарите гъмжаха от народ, ала далеч не толкова много, колкото в Сайгон, а и на лицата на всички бе изписана мълчалива решителност, хората се движеха по-бавно и целеустремено. Напомниха ми за армия мравки.

Повечето сгради бяха във френски колониален стил, много старомодни и порутени, но все още притежаваха чар. По улиците имаше широколистни дървета и ако не бяха надписите на виетнамски, можех да си представя, че се намирам в някое френско провинциално градче, където предпочитах да съм.

На хоризонта виждах светлините на високи нови небостъргачи.

— Не е толкова мрачно, колкото си мислех — казах на Сюзан.

Тя се извини, че прекъсва монолога на жената, и ми отговори:

— Външният вид заблуждава.

— Не бъди песимистка. Мисли за успеха.

Сюзан не беше в настроение за мен и отново насочи вниманието си към плямпалото.

Пак погледнах през прозореца. Спомних си, че всъщност никога не сме бомбардирали центъра на града, поради което той продължаваше да изглежда френски, а не източногермански. Не си спомнях обаче американците да са получили похвала от пресата, че са пощадили централната градска част. Трудно е да представиш в положителна светлина бомбардировките, даже да са грижливо планирани.

Автобусът се движеше по тесните лъкатушни улици. Екскурзоводът даваше съответните разяснения и също не поздравяваше американците за това, че са оставили Стария град непокътнат. Хората наистина не оценяват американците.

— Утре вижда мавзолей на Хо Ши Мин, дом на Хо Ши Мин, паметник на Ленин, Военен музей, Военновъздушен музей и езеро в град, къде американски бомбардировач Бе петдесет и две разбива и още на дъно — съобщи ни екскурзоводът.

— Ще пропуснем всичко това — казах на Сюзан.

Тя не отговори.

Погледнах през прозореца, после я попитах:

— Знаеш ли къде се намираме?

— Имам обща представа — отвърна Сюзан. — А ти знаеш ли къде отиваме?

Не бях мислил за друго, освен за непосредствените проблеми. Всъщност никога не бях вярвал, че ще стигнем толкова далеч, обаче ето че бяхме тук и сега трябваше да реша къде ще пренощуваме.

— Е, ако търсят нас, не можем да отидем в посолството и в „Метропол“. Какво ще кажеш за вашето ханойско представителство?

— Представителството е затворено и нямам ключ — отвърна тя. — А и може да го наблюдават.

— Не може ли да се обадиш на някой от вашите служители?

— Не искам да ги замесвам.

— Да не искаш да кажеш, че нито един от тях не работи за ЦРУ?

Сюзан не отговори.

— Е, аз имам свръзка в посолството. Казва се Джон Игън, тукашният човек на ФБР. Утре ще му се обадя от външен телефон и ще си уговоря среща.

— Известно ти е, че телефоните на посолството се подслушват. Нямаш ли предварително уговорена среща?

— Не. Но ще се оправя. Знаеш ли какво е „голям грозен тъпкач“?

— В момента седя срещу такъв.

Усмихнах се.

— Това е бомбардировач Бе петдесет и две. Военен жаргон. Някой от посолството би трябвало да го знае. Например военният аташе полковник Марк Гудман.

Жената до Сюзан подслушваше разговора ни и големите й обеци стърчаха право нагоре.

— Знаеш ли езерото, където е големият грозен тъпкач? — попитах аз.

Жената се ококори. Сюзан се усмихна и кимна.

— Хубаво. Там ще е срещата. Игън е човекът. В случай че се разделим. Става ли?

Тя отново кимна.

— А коя е твоята свръзка в посолството?

— Също Игън — след кратко колебание отвърна Сюзан.

Смених темата.

— Що се отнася за пренощуването, трябва да потърсим американец, който да ни пусне в хотелската си стая. Обаче не от тая група.

— Аз лесно ще намеря някой, който да ме приеме в стаята си — отвърна тя. — Ами ти къде ще спиш?

— В някой бардак.

— Не и в този град.

Тя като че ли се замисли.

— Всъщност има едно място, където можем да идем…

По изражението й реших, че има предвид стар любовник, което предпочитах да избегна. Обаче Сюзан продължи:

— Довечера съм канена на прием… в резиденцията на американския посланик.

— А стига бе! Аз канен ли съм?

— Зависи.

— От какво?

— Дали тази вечер сме стигнали до Ханой.

Струва ми се, че главно зависеше от това дали съм жив, или мъртъв.

— Мислех, че си ми казала всичко.

Тя избегна погледа ми.

— Присъствието ми на този прием не беше сигурно и не е важно.

— Разбирам. Е, нека отгатна кой ще е на приема. Тъй като вицепрезидентът е в Ханой, допускам, че почетен гост ще е Едуард Блейк. — Погледнах я.

Сюзан кимна.

— И се е очаквало ти да го информираш по някои въпроси, към които той може би проявява известен интерес.

— Не лично него.

Жената до Сюзан се бе навела толкова наляво, че се уплаших рейсът да не се преобърне.

— Облечен ли съм за дипломатически прием? — попитах аз.

Тя се усмихна.

— Ти си толкова секси, Пол, че можеш да се появиш по мръсни дънки, маратонки и кално кожено яке.

— Добре. В колко часа е купонът?

— Започва в осем.

Погледнах си часовника, който продължаваше да е на китката на господин Вин, и попитах:

— Колко е сега?

— Седем и петнайсет.

— Може ли да си купя часовник в тоя град?

— Аз ще ти купя.

Автобусът зави по една тясна улица и спря.

— Стигнали в хотел — съобщи екскурзоводът. — Добър хотел.

Погледнах през прозореца и видях стар хотел, за който едва ли се споменаваше в повечето пътеводители.

— Настаняваме се в хотел, после среща във фоайето и отива на хубава вечеря в италиански ресторант — продължи виетнамецът.

Това предизвика аплодисментите на туристите, които сигурно от една седмица бяха на ориз и невестулки. Аз също изръкоплясках.

Всички започнаха да се смъкват от автобуса и аз се озовах зад бъбривата приятелка на Сюзан. Тя обърна глава към мен и ме изгледа така, като че ли бях небръснат, опръскан с кал, смрадлив дегенерат.

— Вие с нашата група ли сте? — попита ме жената.

— Не, госпожо. Аз съм канадец.

Слязохме. Екскурзоводът се извърна от нас със Сюзан, но аз извадих една двайсетачка и когато минавахме покрай него, му я пъхнах в ръката.

Ето че бяхме в Ханой, на тясна улица, задръстена с пешеходци, циклоси и няколко коли. Вече беше тъмно и лампите светеха, обаче дърветата хвърляха плътна сянка.

Отдалечихме се от хотела.

— Знаеш ли къде се намираме? — попитах Сюзан.

— Недалеч от резиденцията на посланика — отвърна тя. — Хайде да потърсим къде да пийнем нещо, да отидем до тоалетната и да се измием. Освен това искам да се обадя на дежурния в посолството.

— Добра идея. — Погледнах към отсрещната страна на улицата за кафене или бар, после нещо ме накара да се обърна към хотела на петдесетина метра от нас. Пред автобуса бе паркиран тъмнозелен автомобил, седан, какъвто рядко се среща в тая страна. Останах с впечатлението, че е някаква служебна кола. На тротоара с гръб към нас стоеше униформен мъж и на светлината от хотела видях, че разговаря с нашия екскурзовод и шофьора на рейса. Това не ми хареса. Още по-малко ми хареса, когато шофьорът посочи към нас със Сюзан. Униформеният се обърна и ни погледна. Беше полковник Манг.