Нелсън Демил
На север (26)

24.

На дневна светлина видях, че по предната лява врата на нисана е останала жълта боя от сблъсъка с полицейския джип. Със Сюзан имахме швейцарски ножчета и остъргахме следите. Господин Кам — бях го развързал — ни помагаше с парче стъкло.

Разрязах на две пластмасовите бутилки от вода и с тях събрах кал от оризището, с която замазахме издрасканите места. В тинята открихме няколко пиявици. Сюзан се погнуси от тях, господин Кам не им обърна нула внимание, а аз си припомних някои неприятни случки.

Сюзан погледна една голяма тлъста пиявица и попита:

— Хапят ли?

— Залепват се за кожата ти. Слюнката им съдържа естествено обезболяващо и не усещаш, че са те ухапали. Съдържа и кръворазреждащо вещество и кръвта ти постоянно тече, докато тия гадинки се насмучат. Може цял ден да ги влачиш със себе си, без да ги забележиш, освен ако периодично не се проверяваш. Веднъж една ми се залепи под мишницата и толкова се наду от кръвта ми, че случайно я смачках, когато легнах да си почина.

Сюзан се намръщи.

След завръщането си от Виетнам сигурно бях разказал повече истории за пиявици, отколкото за сражения. Тези случки не ужасяваха хората чак толкова и направо се бях специализирал в тях.

Избърсахме си ръцете в една от ризите ми.

Оставих господин Кам да шофира и това го направи по-щастлив, отколкото да е със завързани палци. Седнах до него, Сюзан — отзад. Излязохме от черквата и се върнахме на магистрала 1. Виетнамци на колела и мотопеди ни зяпаха, обаче по всичко личеше, че сме двама западни туристи с виетнамски шофьор, спрели да разгледат някакви разрушения от войната или да си починат.

След броени минути бяхме в провинциалната столица Куанг Нгаи.

Държах под око господин Кам, а Сюзан ангажираше вниманието му с разговор. Той изглеждаше нормално, но Сюзан ми каза:

— Господин Кам иска нещо за ядене и да се обади на семейството си.

— Да прави каквото си иска, след като ни остави на летище „Хюе-Фу Бай“.

Тя му преведе отговора ми и на лицето на виетнамеца се изписа недоволно изражение.

В Куанг Нгаи нямаше нищо, което да се опише. Всъщност градчето беше грозно, обаче забелязах красива бензиностанция.

Отбихме и аз казах на Сюзан:

— Ти напълни резервоара. Господин Кам ще ми прави компания.

Тя слезе и наля бензин. Неколцина местни, които се мотаеха наоколо, я гледаха как пълни, докато ние с господин Кам си седим в колата. Сигурно стигнаха до заключението, че белите са дресирали жените си по-добре от виетнамците.

Сюзан плати на служителя, който бе стоял до нея и с любопитство беше зяпал нас и нисана ни. Даже привлече вниманието й към драскотините и огънатата ламарина. Тя се престори, че не знае виетнамски.

Погледнах господин Кам. Ако се канеше да направи опит за бягство, това щеше да е най-добрата му възможност.

Служителят излая нещо на нашия шофьор и той му отговори.

Сюзан се качи отзад и каза на господин Кам:

— Куди.

Той запали двигателя и включи на първа.

— Какво си приказваха? — попитах Сюзан.

— Бензинджията забеляза, че номерата са от Натранг, и попита дали сме пътували през нощта. Господин Кам отговори отрицателно и онзи го попита къде сме пренощували. Господин Кам не му отговори. Обикновен учтив разговор, обаче не мина добре.

— Е, нали тук никой не се обажда в полицията за нищо?

Сюзан не каза нищо.

Пресякохме останалата част от грозното градче и прекосихме река Тра Кук по мост, който явно бе бил голямата награда в шампионат между виетконгските сапьори и сапьорния корпус на американските сухопътни сили. Накрая като че ли бяха спечелили нашите, обаче за малко.

Сега магистрала 1 гъмжеше от моторни превозни средства, волски каруци, велосипеди и пешеходци. Едва пълзяхме с петдесетина километра в час и вече разбирах защо денем пътят от Натранг до Хюе може да отнеме единайсет-дванайсет часа.

Погледнах на картата и на север от Куанг Нгаи видях звездичка, която обозначаваше забележително място. Въпросното забележително място, което се намираше само на няколко километра, се описваше на виетнамски и английски: „Клането при Ми Лай. На 16 март 1968 г. тук е извършено военно престъпление — три пехотни роти на САЩ избиват няколкостотин невъоръжени селяни. Издигнат е паметник в памет на жертвите, който напомня за едно от безумствата и трагедиите на войната“.

— Амин — казах на глас.

Наближихме тесен път, обозначен със саморъчно направена табела на английски: „Клането при Ми Лай“.

Както казах, до този момент не бях видял нито един полезен пътен знак и не можех да не се зачудя кой и защо е поставил този. Зачудих се и дали тук се е завърнал някой от оцелелите триста американски войници, които бяха участвали в клането.

Огледах се и видях обширни оризища и селца по склоновете на ниските хълмове — бяха скрити в сянката на палмови горички и заобиколени от висок бамбук. Тъкмо това си спомнях, когато се замислех за Виетнам, макар че бях воювал и в по-пресечен терен, далеч от предпочитаното крайбрежие.

Когато войната се водеше в джунглите и хълмовете, се чувствахме по-добре, нещо като момчешко приключение, върховният посветителен обред. Там човек не убиваше цивилни, нито случайно, нито нарочно като при Ми Лай, нямаше села, които да опожарява, нито биволи, по които да стреля. Момчетата изглеждаха по-съсредоточени в джунглата — там бяхме само ние и те в най-великата игра на оцеляване, измисляна и играна някога. Войната притежаваше яснота, убийствата бяха чисти, наоколо не умираха жени и деца и нямаше никакви Ми Лай.

Влязохме в провинция Куанг Нам и наближихме някога огромната американска военновъздушна база при Чу Лай. Спомних си, че там бяха служили неколцина от моите приятели от „Апокалипсис сега“. Видях парчета ръждясала бодлива тел от старата база, после изоставени бетонни сгради, хангари и десетки бетонни подпорни стени, издигнати върху белите пясъци, които се спускаха към морето. Различих и очертанията на писта, покрита с някакви бели неща. Сюзан проследи погледа ми.

— Селяните използват старите писти, за да сушат корени от маниока.

— А стига бе! Искаш да кажеш, че са похарчени милиони долари на американския данъкоплатец за изграждането на самолетни писти, за да ги използват сега за сушене на корени от маниока, така ли?

— Така изглежда. Мечовете на рала. Пистите на…

— Какво е това маниока, мама му стара?

— Нали се сещаш, от него се прави пудинг от тапиока.

— Не мога да понасям тапиока. Майка ми ме тъпчеше насила. Ще поискам да нанесат въздушен удар срещу тая писта.

Сюзан се засмя и господин Кам се усмихна. Обичаше доволни пътници.

— Ще ми се да съм тук, когато ония шантави пилоти от „Апокалипсис сега“ дойдат в Чу Лай — казах аз. — Направо ще припаднат.

Базата Чу Лай обхващаше огромна площ и дълго минавахме покрай части от нея. Видях деца да теглят каручки из района и попитах Сюзан:

— Какво правят?

— Събират старо желязо. Преди това бил доходен бизнес, но металът вече не се намира толкова лесно. Понякога попадали на неизбухнали бомби и се взривявали. Ежегодно загивали и се осакатявали стотици събирачи на старо желязо. Сега добивът е по-скромен, но по-безопасен.

Загледах се в хлапетиите, които ровеха из пясъка. След трийсет години война и близо трийсет години мир и възстановяване тази страна все още имаше белези и незараснали рани, които продължаваха да кървят. Може би тъкмо това беше общото помежду ни.

— Когато и ако отидеш във вътрешността на страната, предупреждавам те, че там все още има много невзривени експлозиви — каза Сюзан.

— Благодаря. — Всъщност даже през войната невзривените експлозиви бяха толкова много, че имаше еднакво голяма вероятност да попаднеш на родна и на партизанска мина.

Погледнах господин Кам, който очевидно не бе спал добре през нощта. Започваше да клюма и го разтърсих за рамото.

— Известно ли ти е, че двайсет и пет процента от тежките автомобилни катастрофи в Съединените щати са причинени от уморени шофьори? — попитах го.

— А?

Сюзан му преведе нещо, обаче не точните ми думи.

— Иска кафе — каза тя.

— Ще спрем на следващия „Бъргър Кинг“.

Тя пак му каза нещо, но не чух думите „Бъргър Кинг“.

Брегът се врязваше в сушата и магистралата мина по няколко мостчета над вади и потоци, които се спускаха от хълмовете и се вливаха в морето. Тази страна наистина беше красива и сега я оценявах повече, отколкото когато трябваше по седем дни седмично да я кръстосвам пеш.

— Този район е бил център на цивилизацията Чампа — каза Сюзан. — Когато си бил тук, виждал ли си чамските кули?

— Да, макар че не знаех какви са. Използвахме ги като стражеви кули или артилерийски вишки. Виждах всичко през очите на войник. Радвам се, че се върнах. Радвам се, че ти си с мен.

— Много мило. Не забравяй, че си го казал.

След известно време пак погледнах картата и отбелязах: Според картата магистрала номер едно минава далеч на запад от Дананг, така че не се налага да пресичаме града.

— Не спомена ли, че си напуснал Виетнам от Дананг?

— Да. На трети ноември хиляда деветстотин шейсет и осма. Взех хеликоптер от Куанг Три до базата ни в Ан Ке, събрах си багажа в куфара, който не бях виждал от отпуската, приведох в ред всичките си документи, прегледах се за венерически болести, сбогувах се с приятелите и си плюх на петите. Качих се на един голям вертолет „Чинук“ до Дананг. Някъде над хълмовете започнаха да ни обстрелват. Искам да кажа, оставаха ми по-малко от седемдесет и два часа в страната, а ония копелета се опитваха да ме очистят на път за Дананг. Обаче като се изключат няколко дупки в хеликоптера, стигнахме невредими. После, докато чаках полета за Щатите в транзитната казарма, към три през нощта партизаните хвърлиха по нас няколко мини. — Прибавих: — Нарочно го направиха.

— Пострада ли някой?

— Беше разрушено съседното помещение, столовата, и няколко шрапнела прелетяха през нашата стая. Аз паднах от леглото на втория етаж и претърпях поредното нараняване на главата. Обаче никой не забеляза и взех самолета за Сан Франциско.

— Басирам се, че си бил щастлив да си заминеш.

Известно време не отговорих, после казах:

— Наистина… но… обмислях дали да не остана в ротата си… всички си заминаваха със смесени чувства, защото изоставяха другарите си… беше странно и месеци наред продължих да се чувствам така… не беше желание за смърт, а смесица от емоции, включително мисълта, че няма да се впиша сред нормалните хора. Трудно е да се обясни, обаче почти всички, които са воювали, ще ти кажат същото.

Тя не отвърна нищо.

Продължихме в мълчание и скоро минахме по моста над река Кам Ле.

— Попитай господин Кам дали река Кам Ле е кръстена на него — казах аз.

— На виетнамски няма чак толкова много думи, Пол, и още по-малко лични имена, затова често ще срещаш едни и същи имена и думи. Реката не е кръстена на господин Кам.

Господин Кам разбираше, че разговаряме за него, и поглеждаше назад към Сюзан. Тя постави ръка на рамото му и му каза нещо. Виетнамецът се засмя.

Предполагам, вече бе преодолял шока от това, че са го отвлекли, че едва не е загинал в скоростна автомобилна гонитба, че е спал на студено и са го заплашили да го убият. А може да се усмихваше, защото мислеше за бакшиша си. А може би за отмъщението си. Тъжната истина беше, че ако пътувах без Сюзан, нямаше да имам друг избор, освен да убия господин Кам. Е, естествено че щях да имам избор, обаче верният избор щеше да е да се избавя от него. И все пак дълбоко в себе си съзнавах, че съм убил прекалено много виетнамци, включително двамата полицаи, и от мисълта да очистя още един стомахът ми се свиваше на топка. Но ако бях убеден, че онова, което правя тук, е важно и правилно, също като през 1968-а, когато вярвах в тия бабини деветини, щях да направя каквото трябва за Бог, отечеството и Пол Бренър.

Летището на Дананг се появи отдясно в далечината и зад него различих големия град.

Спомнях си, че летището е по-голямо и по-хубаво от „Тан Сон Нат“, защото го бяха построили американците. На картата бе обозначено като международно.

— На тези писти можеш да изсушиш много маниока — казах на Сюзан.

— Това е голямо гражданско и военно летище. След няколко години от тук ще има полети за Щатите.

— Ами сега?

— От време на време кацат американски товарни самолети.

Всъщност това ми беше известно. План за бягство В, според господин Конуей. Пол Бренър в самолетен контейнер с надпис „банани“ или нещо подобно. Случайно можеше и да се получи.

Сюзан извади фотоапарата и снима летището в далечината.

— Спомен за теб — рече тя. — И този път никой не се опитва да те убие… хм… знаеш какво искам да кажа.

— Да.

— Понякога летя до тук в командировка. Не спомена ли, че никога не си ходил в Чайна Бийч?

— Не.

— А на Маймунската планина?

— Мразя маймуните.

— Сигурно не си имал достатъчно време.

— Останах тук точно седемдесет и един часа и десет минути. И дори не си показах носа извън военновъздушната база.

— Ясно. Искал си да си идеш у дома.

— В пътническия, а не в товарния отсек.

Спомних си друго телевизионно предаване от последните дни на Южен Виетнам.

— В края на март седемдесет и пета — казах на Сюзан, — когато изходът от войната стана ясен, „Уърлд Еъруейс“ пратиха два боинга седемстотин двайсет и седем на спасителна мисия във военновъздушната база Дананг. Когато първият кацна, го атакуваха около хиляда изпаднали в истерия мъже, жени и деца. Южновиетнамските военни обаче решиха, че те повече заслужават да се спасят, и откриха огън по бежанците. Двеста войници от южновиетнамския полк „Черната пантера“ изхвърлиха от самолета всички цивилни.

— Ужасно!

— Пилотът на втория боинг прояви благоразумието да не се приземи, но телевизионните камери в самолета показаха бежанци, увиснали на колесниците на първия боинг, който отлиташе над Южнокитайско море. Падаха един по един.

— Боже мой…

Опитах се да си представя паниката и отчаянието на онези последни дни преди окончателната капитулация. Милионите бежанци, цели бойни части, които се разпадат, вместо да се сражават, парализата в Сайгон и Вашингтон, хипнотичните кадри на хаоса и разложението по световните телевизионни канали. Пълно унижение за нас, пълна катастрофа за тях.

Оказа се, че лошите не са чак толкова лоши и че добрите не са чак толкова добри. И без това всичко е гледна точка, реклама и пропаганда. И двете страни страшно много време се бяха очерняли една друга и бяха забравили, че всички са виетнамци, че всички са хора.

— Нямах представа… — промълви Сюзан. — Никой не приказва за това.

— Може би е по-добре.

Магистрала 1 стигна до Т-образно кръстовище. Погледнах картата и посочих наляво. Господин Кам зави и продължихме. Отсечката край Дананг гъмжеше от камиони, автомобили и автобуси и господин Кам час по час подлагаше на изпитание нервите на шофьорите от отсрещното платно.

Сюзан му каза да се поуспокои и той остана зад поредния камион, което го изпълни с недоволство. Беше навечерието на Тет и виетнамецът искаше да се прибере при семейството си в Натранг. За малко му се бе разминало да се върне при тях само духом.

Теренът започна да се издига и пред нас се появи огромна планина, чиито хребети се спускаха към Южнокитайско море. Според картата магистралата минаваше през планината, обаче не виждах как ще стане това.

— Пътувала ли си от тук? — попитах Сюзан.

— Да. Нали ти казах, пътувах с рейса на мъчението от Сайгон до Хюе. Беше кошмарно. Почти колкото това пътуване.

— Ясно. Пътят опасен ли е?

— Зашеметяващ. Има само един проход през планината, казва се Хайван. Французите го наричат Col des Nuages.

— Облачният проход.

— Oui. — Тя продължи: — Някога планината разделяла Виетнам и царство Чампа, което току-що прекосихме. Времето от двете страни на прохода определено е различно, особено сега през зимата.

— Да не би в Хюе да вали сняг?

— Не, Пол. Но от отсрещната страна на Облачния проход ще е много по-студено и сигурно ще вали дъжд. Това е северната граница на тропиците. Надявам се, че си носиш топли дрехи.

Всъщност не си носех. Обаче не биваше да обвинявам Карл или някой друг за това. През януари и февруари 1968-а бях минавал от другата страна на прохода и си спомнях дъждовните дни и студените нощи.

— Ти имаш ли нещо топло в бездънния си самар? — попитах я.

— Не. Ще си купя.

— Естествено.

Продължихме да се изкачваме по планинския склон. Отляво на пътя се издигаше отвесна скална стена, а отдясно, недалеч от гумите на колата, зееше дълбока урва, на дъното на която плискаха вълните на Южнокитайско море.

— Поразително — възкликна Сюзан.

Господин Кам не зяпаше гледката, слава Богу, но видях, че кокалчетата на пръстите му са побелели.

— Кажи му да отбие — обърнах се към Сюзан. — Ще го сменя.

— Не. Горе в прохода има полиция.

Стигнахме на около петстотин метра височина, ако се съдеше по водата долу. Отляво планината се извисяваше на още поне хиляда метра. Ако бях шофирал по този път снощи в мрака, нямаше да е много забавно.

След цяла вечност наближихме върха на Облачния проход. Теренът се изравни и от двете страни на пътя се появиха стари бетонни бункери.

Стигнахме на върха и видяхме още укрепления. Имаше един туристически автобус, няколко коли с виетнамски шофьори и западни туристи, десетки хлапета, които продаваха сувенири, и полицейски пост, пред който бяха паркирани два жълти джипа.

Господин Кам каза нещо и Сюзан преведе:

— Пита дали искаш да спрем, за да направим снимки.

— Другия път.

— Всички спират. Трябва да спрем. Така няма да изглежда подозрително.

— Кажи му да отбие.

Той спря близо до пропастта, която се спускаше до малък полуостров.

— Направи една снимка и да се махаме от тук — казах на Сюзан. Държах под око ченгетата, които висяха край джиповете си от двете страни на пътя. Те зяпаха всички коли и туристите, обаче явно ги мързеше да пресекат пътя. Но пък човек никога не знае.

Двайсетина хлапета връхлетяха нисана и започнаха да протягат безполезни и глупави сувенири към прозорците.

Някои предлагаха макети на хеликоптери „Хюи“ от алуминиеви консервени кутии, напомнящи на фигури оригами, и се смаях на достоверността на изработката близо трийсет години след заминаването на американците.

Едно от децата чукаше по прозореца с тенекиения си „Хюи“ и видях, че отстрани на вертолета идеално е нарисуван черно-жълтият герб на Първа въздушнопреносима.

— Ще го купя — казах.

Леко спуснах прозореца и се спазарих с хлапето. И двамата държахме хеликоптера, докато не пуснах един долар, все едно купувах, дрога.

Затворих прозореца и се обърнах към господин Кам.

— Ку ди.

Той превключи на първа и минахме през прохода.

— Харесва ли ти новата ти играчка? — попита Сюзан.

— Вече никъде не можеш да ги видиш. — Започнах да си играя с хеликоптера, после издадох звук като от изстреляни ракети, последвани от грохот на картечница „Гатлинг“.

Господин Кам се засмя, обаче нервно.

— Какво ти става? — попита Сюзан.

— Готвя се за кацане. — Приземих хеликоптера на арматурното табло.

Господин Кам и госпожица Сюзан мълчаха. Обожавам да се правя на луд.

Спускахме се по склона на Облачния проход и естествено пътят се скри в облаци и се надигна вятър, после по предното стъкло заплющя дъжд. Господин Кам включи чистачките и фаровете.

Продължихме надолу. Дъждът се усили и вятърът люлееше нисана. Погледнах господин Кам. Изглеждаше малко угрижен. Когато един виетнамски шофьор е угрижен, кръглооките му пътници трябва да са ужасени.

Нямаше много движение, но бе достатъчно, за да направи спускането още по-коварно.

След петнайсет минути облаците започнаха да оредяват и вятърът и дъждът поотслабнаха.

— Тези ветрове идват от североизток и ги наричат „китайски“ — поясни Сюзан. — Сега е тукашната зима, неподходящо време за пътуване.

Спуснахме се почти на морското равнище и след няколко минути видях обширна равнина от морето до планината на запад.

— Излязохме от древното царство Чампа и сега сме в провинция Хюе — каза Сюзан. — Хората тук са малко по-сдържани и изобщо не са толкова сговорчиви, колкото там, откъдето идваме.

— Значи Облачният проход е нещо като границата Мейсън-Диксън^[1].

— Нещо такова.

Погледнах небето. Докъдето ми стигаха очите, видях ниски и плътни сиви облаци. Земята също изглеждаше сива и влажна, а растителността — безцветна и оскъдна.

Съвсем ясно си спомнях зимния пейзаж и всъщност помнех внезапния мирис, който усещах сега, горящите въглища във всички колиби, малко топлинка срещу студения влажен вятър.

Вече бяхме в равнината и отдясно зърнах жалка бамбукова колиба — на прага стоеше селянин, пушеше и зяпаше дъжда. В мига, в който видях безизразното му лице, разбрах нещо за живота на тези хора — работа от изгрев до залез, вечеря у дома, сготвена на открит огън, после сън.

И после идваха пиявиците, гадинките в колибите и въшките в косите им.

И когато идваха войните, както винаги в тази страна, първи взимаха в армията селяните и пак те първи загиваха — милиони селяни, облечени в първите си прилични дрехи и въоръжени с пушки, които струваха две техни години в оризищата.

Отдавна бях видял всичко това, макар че едва сега го разбирах. Разбирах и защо толкова много от тях ставаха партизани с надеждата за по-добър живот след победата. Но както бе казал моят приятел французинът на „Тан Сон Нат“, колкото повече се променят нещата, толкова повече остават същите.

Небето сивееше, дъждът напояваше черните оризища, земята изглеждаше мъртва и пуста.

Беше навечерието на Тет и си спомних как на същия този ден преди много години бях зъзнал в един набързо построен бункер в подножието на планината западно от Куанг Три, недалеч от тук. Валеше, аз пушех, загледан в дъжда и мократа растителност, също като оня селянин на прага на колибата. Сивата влага се процеждаше в калните бункери и в душата ми.

 

 

 

Тогава не го знаехме, но след няколко часа щеше да започне кърваво сражение, което щеше да продължи цял месец. Накрая Хюе и Куанг Три щяха да са в развалини, чувалите за трупове щяха да свършат преди боеприпасите и вече нищо нямаше да е същото нито тук, нито у дома.

— Петдесет километра до Хюе — каза Сюзан.

Замислих се за разминаванията ми със смъртта през 1968-а и по-късно. Това място беше обагряло живота ми и бе променяло курса на личната ми съдба неведнъж, не дваж, а цели три пъти. Трябваше да се запитам какво ме връща тук.