Нелсън Демил
На север (3)

1.

Неприятностите вървят на тройки. Първата неприятност беше един запис на телефонния ми секретар от Синтия Сънхил, бившата ми партньорка в Криминалния следствен отдел на Сухопътните сили. Синтия продължава да работи в КСО и освен това е важната личност в живота ми, въпреки че имахме известни затруднения с тая трудова характеристика.

Съобщението гласеше:

Трябва да поговорим, Пол. Обади ми се довечера, колкото и да е късно. Току-що ми възложиха ново следствие и утре сутрин заминавам. Налага се да поговорим.

Хубаво. Погледнах часовника над камината в малкия си кабинет. Десет вечерта или двайсет и два часа, както казвах по време на службата си в армията, с други думи, не чак толкова отдавна.

Живея в каменна къща край Фолс Чърч, Вирджиния, на по-малко от половин час път с кола от сградата на КСО. Разстоянието обаче няма значение, тъй като вече не работя там. Всъщност не работя никъде. Пенсиониран съм или може би уволнен.

Във всеки случай, откакто напуснах армията, беше изтекла половин година и започваше да ми писва, а ми оставаха още двайсетина-трийсет годинки.

Колкото до госпожа Сънхил, тя се намираше във Форт Бенинг, Джорджия, на четиринайсет часа път с кола от Фолс Чърч или дванайсет, ако съм много възбуден. Тя е претоварена в службата, а и съботите и неделите в армията често са си нормални работни дни. Последната половин година не беше лесна за нашата сравнително нова връзка и при нейната интересна кариера и моята задълбочаваща се пристрастеност към следобедната програма на телевизията, двамата нямахме много общи теми за разговор.

Както и да е, неприятност номер две. Проверих си имейла и открих съобщение, което гласеше: „Утре в 16:00 ч. на Стената“. Носеше подпис „К“.

„К“ е полковник Карл Хелман, бившият ми шеф от Отдела и настоящ началник на Синтия. Поне това беше ясно. Не беше ясно обаче защо Хелман иска да се срещнем при Мемориала на Виетнамската война. Но инстинктивно отнесох случая към категорията „неприятности“.

Обмислих няколко еднакво кратки отговора, нито един от които не особено положителен. Разбира се, изобщо не бях длъжен да му отговоря — нали бях в запаса. Но за разлика от цивилните професии, военната служба никога не приключва напълно. „Веднъж военен, завинаги военен“, както се казва. А аз бях подофицер по чин и криминален следовател по длъжност.

Истината е, че продължават да имат някаква законова власт над теб, макар че не съм съвсем сигурен точно каква. Ако не друго, поне могат да ти отнемат клубните права за цяла година.

Препрочетох имейла от Карл и забелязах, че е адресиран до господин Бренър. В американската армия към подофицерите се обръщат с „господин“, така че това напомняше за моя предишен — или може би настоящ — военен чин, а не обозначаваше цивилното ми положение. Карл не е от деликатните. Изчаках с отговора си.

И накрая, но не на последно място, третата неприятност. Явно бях забравил да пратя съобщение в литературния си клуб и с пощата ми пристигна роман на Даниъл Стийл. Дали трябваше да го върна? Или да го подаря на майка си за другата Коледа? Май че наближаваше рожденият й ден.

Добре де, повече не можех да отлагам разговора със Синтия, така че седнах на бюрото и набрах номера. Докато телефонът звънеше, погледнах през прозореца. В Северна Вирджиния беше студена януарска нощ и се сипеше лек снежец.

— Ало — отговори Синтия.

— Здрасти — казах аз.

Половин секунда мълчание, после:

— Здрасти, Пол. Как си?

Вече и без това бяхме объркали стъпката, затова отвърнах:

— Карай по същество, Синтия.

Тя се поколеба.

— Хм… Може ли първо да те попитам как мина денят ти?

— Страхотно. Един стар военен готвач ми даде рецептата си за чили — не знаех, че е за двеста души, и сготвих цялото количество. Замразих го във фризера. Ще ти пратя един пакет. После отидох в спортния комплекс, играх срещу баскетболния отбор на инвалидите — направо им скрих шапките — и накрая с момчетата се отбихме на по бира и хамбургер в местната кръчма. Ами при теб как мина?

— Хм… Тъкмо свърших със следствието на онова изнасилване, за което ти бях разправяла. Обаче вместо почивка трябва да замина за Форт Ръкър, възложиха ми разследване на сексуален тормоз. Случаят изглежда заплетен. Ще остана там, докато приключа. Може да отнеме няколко седмици. Ако решиш да ме потърсиш, ще отседна в ергенското офицерско общежитие.

Не отговорих.

— Ей, още си мисля за Коледа — прибави Синтия.

— И аз. — Това беше преди месец и оттогава не я бях виждал. — Какво ще кажеш за Великден?

— Нали знаеш, Пол… можеш да се пренесеш тук.

— Но теб по всяко време могат да те прехвърлят. Така ще се влача там, където те отведе службата ти. Нали вече го обсъждахме?

— Да, но…

— Тук ми харесва. Можеш да се нанесеш при мен.

— Това предложение ли е?

Леле.

— Ще е добре за кариерата ти — отвърнах. — В щаба.

— Не се грижи за кариерата ми. Пък и не си падам по щабната работа. Аз съм следовател. Точно какъвто беше ти. Искам да съм там, където съм полезна.

— Не мога да се мъкна след теб като пале или да вися в апартамента ти, докато си в командировка. Не е добре за самолюбието ми.

— Можеш да постъпиш в органите на реда.

— Действам по въпроса. Тук, във Вирджиния.

И така нататък. Кофти е, когато мъжът не работи, а службата на жената е свързана с пътуване. Пък и военните си умират да те преместят тъкмо когато си се настанил удобно, а това поставя под въпрос тяхната представа за постоянно място. И за капак на всичко, напоследък се появиха адски много временни назначения — на места като Босна, Сомалия, Южна Америка — където могат да те заврат за цяла година, а това поставя под въпрос представата на военните за временна служба. В заключение, със Синтия бяхме ГН, както му викат в последно време — географски неподходящи.

Както съм казвал винаги, армията не е място за лични връзки — това не е работа, а призвание, обвързаност, която прави другите ангажименти страшно сложни. Понякога невъзможни.

— Чуваш ли ме? — попита тя.

— Да.

— Не можем да продължаваме така, Пол. Мъчително е.

— Зная.

— Какво ще правим?

Според мен Синтия беше готова да се примири и да се откаже от високата си пенсия в замяна на оная четирибуквена думичка, дето започва с „б“. Тогава щяхме да решим къде да се установим, да си намерим работа и да заживеем щастливо до края на дните си. И защо не? Нали се обичахме.

— Пол?

— Да… Мисля.

— Вече трябваше да си помислил за всичко това.

— Права си. Виж, струва ми се, че това не е разговор за по телефона. Трябва да се видим.

— Когато се виждаме, само се чукаме.

— Това не… добре де, ще поговорим на вечеря. В ресторант.

— Хубаво. Ще ти се обадя, когато се върна от Ръкър. Ще дойда при теб или ти ще дойдеш тук.

— Добре. Ей, как върви разводът ти?

— Почти приключва.

— Чудесно. — Сетих се и за любящия й съпруг: — Често ли се виждаш с майор Откачалски?

— Не особено. От време на време в офицерския клуб. Неизбежно е.

— Още ли иска да се съберете?

— Не се мъчи да усложняваш иначе простата ситуация.

— Не се мъча. Просто се притеснявам, че пак може да се опита да ме убие.

— Той никога не се е опитвал да те убие, Пол.

— Значи грешно съм изтълкувал основанията му да насочи срещу мен зареден пистолет.

— Може ли да променим темата?

— Естествено. Ей, четеш ли Даниъл Стийл?

— Не, защо?

— Купих последната й книга. Ще ти я пратя.

— Може на майка ти да й хареса. Рожденият й ден е на десети февруари. Гледай да не го забравиш.

— Помня го. Между другото, имам имейл от Карл. Иска утре да се срещнем.

— Защо?

— Мислех, че може ти да знаеш.

— Не, нямам представа — отвърна тя. — Може просто да иска да пийнете по чашка и да си поговорите за едно време.

— Иска да се срещнем при Мемориала на Виетнамската война.

— Нима? Странно.

— Наистина е странно. Съвсем нищо ли не ти е споменавал?

— Не. Защо да ми споменава?

— Не зная. Нямам представа какво е намислил.

— Защо предполагаш, че непременно е намислил нещо? Толкова години сте работили заедно. Той те харесва.

— Не ме харесва — възразих аз. — Мрази ме.

— Не те мрази. Но с теб не е лесно да се работи. Всъщност не е лесно и да те обича човек.

— Майка ми ме обича.

— Не е зле пак да провериш. Що се отнася до Карл, той те уважава и знае, че си страшно добър. Има нужда или от съвет, или от информация за някой стар случай.

— А защо на Стената?

— Хм… Не зная. Ще разбереш, когато се срещнете.

— При мен е студено. Как е при теб?

— Двайсетина градуса.

— Тук вали сняг.

— Карай внимателно.

— Разбира се. — Помълчахме и през това време се замислих за миналото ни. Запознахме се в щабквартирата на НАТО в Брюксел. Тя беше сгодена за един майор от спецчастите, свалихме се, той побесня, извади ми гореспоменатия патлак, аз отстъпих, те се ожениха и една година по-късно със Синтия пак се натъкнахме един на друг.

Случи се в офицерския клуб във Форт Хадли, Джорджия, където и двамата бяхме по служба. Аз бях под прикритие, разследвах кражба и продажба на армейско оръжие, тя приключваше случай на изнасилване. Това й е специалността. Сексуалните престъпления. Предпочитам пак да ме пратят на война, отколкото да върша такава работа. Но все някой трябва да я върши и тя го прави отлично. Още по-важно е, че е в състояние да се абстрахира и изглежда, работата не й се отразява зле, макар че понякога се съмнявам.

Но да се върнем във Форт Хадли. Миналото лято. Докато сме там, откриват дъщерята на коменданта, капитан Ан Камбъл, на стрелбището гола, удушена и очевидно изнасилена. Така че ми нареждат да зарежа разследването на дребната оръжейна сделка и ми дават Синтия за помощничка. Разкриваме убиеца, после се опитваме да довършим предишните си следствия, което се оказва по-трудно. Поне тя разкара майор Откачалски.

— Хайде да го отложим, докато се срещнем, Пол. Съгласен ли си?

— Звучи ми добре. — Всъщност аз го бях предложил. Обаче защо да го посочвам? — Чудесна идея.

— И двамата трябва да помислим от какво се налага да се откажем и какво ще спечелим.

— Репетирала ли си тази реплика?

— Да. Но е вярно. Виж, обичам те…

— И аз те обичам.

— Зная. Тъкмо затова е толкова трудно. — Известно време никой от двама ни не се обади, после тя продължи: — Аз съм по-млада от теб…

— Но аз съм по-незрял.

— Млъкни, моля те. И си обичам работата, харесвам живота си, кариерата си, независимостта си. Но… Ще се откажа от тях, ако съм убедена…

— Натоварваш ме с голяма отговорност.

— Не те изнудвам, Пол. Дори не съм сигурна какво ми се струва, че искам.

Иначе съм интелигентен пич, обаче се смущавам, когато приказвам с жени. За да не я моля за обяснение, казах:

— Разбирам.

— Нима?

— Напълно. — Нямах ни най-малка представа.

— Липсвам ли ти?

— Непрекъснато.

— И ти ми липсваш. Наистина. Нямам търпение да се видим. Ще си взема малко отпуска. Обещавам.

— И аз ще си взема малко отпуска.

— Ти не си на работа.

— Права си. Но ако бях, щях да си взема отпуска, за да сме заедно. Този път аз ще дойда при теб. Там е по-топло.

— Добре. Ще е чудесно.

— Обичаш ли чили?

— Не.

— Мислех, че обичаш. Добре де, успешно разследване. Предупреди ме един ден предварително и идвам веднага.

— Няма да ме има две седмици. Може и три. Ще ти се обадя, когато се очертае да приключвам.

— Добре.

— Поздрави Карл от мен. Съобщи ми какво иска.

— Може да иска да ми разкаже как е бил отвлечен от извънземни.

Синтия се засмя.

И тъкмо когато разговорът щеше да свърши с весел тон, тя подметна:

— Знаеш ли, Пол, не трябваше да напускаш.

— Сериозно? — Случаят с дъщерята на генерала още от самото начало си беше истинско политическо, емоционално и професионално минно поле, и аз нагазих право в него. Щеше да е по-добре, ако не го бях разрешил, защото се оказа, че никой не желае да научи истината. — С онова строго мъмрене в досието ми армията иска да ми каже, че съм за пенсия — отвърнах на Синтия. — Може да е малко деликатно, ама…

— Струва ми се, че грешно си изтълкувал какво става. Смъмриха те, ти се наду и постъпи импулсивно, защото накърниха самолюбието ти.

— Нима? Е, благодаря за информацията, че съм провалил трийсетгодишната си кариера заради избухливия си нрав.

— Трябваше да се примириш. Ще ти кажа още нещо. Ако не си намериш също толкова важна и интересна работа, ще изпаднеш в депресия…

— Вече изпаднах. Ти току-що ме депримира. Много ти благодаря.

— Извинявай, но добре те познавам. Не беше чак толкова съсипан. Случаят „Камбъл“ просто те потресе. Той потресе всички. Даже мен. Беше най-тъжният, най-потискащият случай…

— Не ми се приказва за това.

— Добре. Обаче ти трябваше едномесечна отпуска, а не пенсия. Още си млад…

— Ти си по-млада.

— Останала ти е страшно много енергия, много хъс, но трябва да напишеш второто действие, Пол.

— Благодаря. Проучвам възможностите си. — Температурата в стаята и по телефона забележимо се беше понижила.

— Сърдиш ли се?

— Не. Ако беше тук, щеше да видиш, че съм усмихнат. Усмихнат съм.

— Нямаше да ти го кажа, ако не те обичах.

— Продължавам да съм усмихнат.

— Ще се видим след две-три седмици — отвърна тя. — Пази се.

— И ти.

Мълчание, после:

— Лека нощ.

— Чао.

Затворихме. Изправих се, отидох до бара и си налях. Скоч, сода, лед.

Седнах в кабинета си, вдигнах крака на бюрото и се зазяпах в снега. Скочът ухаеше приятно.

Та така. Имах си роман от Даниъл Стийл на бюрото, в ушите ми продължаваше да отеква неприятен телефонен разговор и на компютърния екран се мъдреше злокобен имейл от Карл Хелман.

Понякога неща, между които на пръв поглед няма никаква връзка, всъщност се оказват брънки от по-мащабен план. Не твой план естествено, нечий чужд план. Трябваше да повярвам, че Карл и Синтия не си приказват за мен, но госпожа Бренър не беше отгледала идиот.

Би трябвало да побеснявам, когато подценяват интелигентността ми, но е факт, че притежавам някакъв привиден мъжкарски идиотизъм, който насърчава другите да подценяват блестящия ми ум. По този начин съм пратил доста хора зад решетките.

За пореден път препрочетох имейла. „Утре в 16:00 ч. на Стената.“ Дори нямаше „моля“. Полковник Карл Густав Хелман понякога е малко арогантен. Както предполага името му, той е роден в Германия, докато Пол Зейвиър Бренър е типичен ирландски момък от южен Бостън, очарователно безотговорен и възхитително наперен. Хер Хелман е негова пълна противоположност. И все пак по някакъв странен начин ние се харесвахме. Той бе добър началник строг, но справедлив, и изключително мотивиран. Просто мотивите му изобщо не ми вдъхваха доверие.

Както и да е, смъкнах крака от бюрото и метнах един имейл на Карл: „Ще те чакам там“. Подписах се с „Пол Бренър, ВМС“, което в този случай не означаваше „Виетнам, младши сержант“, а както знаехме двамата с Карл — „върви на майната си“.