Нелсън Демил
На север (49)

47.

Полковник Манг се запъти към нас и извика:

— Господин Бренър! Госпожице Уебър!

— Той каза ли нещо? — попитах Сюзан.

— Мамка му… Пол… дали да не избягаме?

Преди да успея да взема решение, седанът потегли и спря до нас. Униформеният на предната дясна седалка извади пистолет и го насочи към мен.

Полковник Манг се приближи по тротоара. Носеше зелената си униформа, ала този път без кобур. Даде знак на горилата в колата да свали оръжието, после спря на няколко крачки от нас.

— Боях се, че съм ви изпуснал на гара „Лонг Биен“.

— Наистина ни изпуснахте — отвърнах аз.

— Да. Но сега ви намерих. Може ли да ви предложа да ви повозя?

Може да съжаляваше, че ни е зарязал в Куанг Три, и сега да искаше да изкупи вината си. Обаче му отговорих:

— Няма нищо, имам нужда от физически упражнения.

— Къде отивате?

— В „Метропол“.

— Нима? „Метропол“ е в обратната посока. Защо се качихте на този туристически автобус?

— Взех го за градски.

— Знаете, че не е така. Всъщност сякаш бягате от нещо.

— Не, отиваме в „Метропол“. Натам, така ли?

Полковникът погледна Сюзан.

— Получихте ли съобщението ми в „Сенчъри“?

Тя не отговори.

— Господин Тин ми каза, че ви го е пратил по телекс до пощата в град Вин. Какво сте правили във Вин?

— Ходихме да видим родното място на Хо Ши Мин — отвърна Сюзан.

— А, да. Вие сте канадски историци, както научих наскоро.

Не отговорихме. И не се зарадвахме на това съобщение.

Полковник Манг запали цигара. Дано да се гътнеше от инфаркт.

Над рамото му забелязах, че неколцина американци от автобуса ни наблюдават, после двама униформени пред хотела им дадоха знак да влязат вътре. Освен това видях, че шофьорът на рейса и екскурзоводът са изчезнали — сигурно бяха на път за там, където отивахме ние, и това не беше хотел „Метропол“.

Направи ми впечатление също, че пешеходците пресичат улицата, за да избегнат полицията на нашия тротоар.

— Много рано сте напуснали хотел „Сенчъри“ в Хюе — каза полковник Манг.

— И какво от това?

Той не обърна внимание на нахалния ми отговор, обаче трябваше да ми го върне, затова каза на Сюзан:

— За съжаление тук на Червената река няма нудистки плажове за вас.

— Върви по дяволите — изсумтя тя.

Виетнамецът неочаквано се усмихна.

— Станахте любимка на мъжете в моя отдел. Те много внимателно се запознаха със снимките ви от остров Пирамид.

— Върви по дяволите!

Полковник Манг запази самообладание и реших, че не иска да участва в състезание по надвикване пред хората си, които сигурно не разбираха, че Сюзан го праща по дяволите.

Манг ни измери с поглед.

— Изглежда, сте прекарали известно време в провинцията.

Не отговорихме.

— Къде ви е багажът? — попита ме той.

— Откраднаха го.

— Нима? А откъде взехте тези дрехи, които не бяха в багажа ви?

— Купихме ги.

— Защо?

— Защо не?

— Виждам и синя боя от планински шалове по лицата и ръцете ви. Струва ми се, че сте се опитвали да се дегизирате.

— Като какви?

— Не ми харесват отговорите ви, господин Бренър.

— На мен пък не ми харесват вашите въпроси.

— И никога не са ви харесвали. — Той смени темата. — Резервацията ви в „Метропол“, господин Бренър, е за утре. Защо пристигате един ден по-рано?

— Вижте, господин полковник, имаме покана… — започна Сюзан.

— По-късно — прекъснах я аз. Приемът в резиденцията на посланика беше асо, което можеше да се изиграе само веднъж, и моментът не бе подходящ.

Тя ме разбра.

— Утре рано сутринта имаме среща в посолството.

— С кого?

— С търговския представител.

— За какво?

— За търговия естествено.

Виетнамецът я изгледа сурово.

— Направих някои проверки и установих, че вие също имате резервация в „Метропол“, но за днес.

Полковник Манг разполагаше с повече информация за маршрута на госпожица Уебър от мен. За да съм честен обаче, в Натранг тя ми беше споменала нещо за командировка в Ханой, макар че вече не вярвах да е свързана с търговския представител.

Полковник Манг се наслаждаваше на собствения си сарказъм.

— Тъй като господин Бренър няма стая за тази нощ, предполагам, че ще го приемете в своята, но това ще остави впечатление за неблагоприличие.

— Върви по дяволите — предложи му пак Сюзан.

Беше време да видя дали тоя тип лови риба, ходи на лов или поставя капани.

— Оценявам, че сте си направили труда да ни посрещнете в Ханой, господин полковник — казах му, — и ако няма нищо друго, ние ще си вървим.

Той не отговори.

— Плашите туристите — прибавих аз.

— Нима? Но изглежда вие не се плашите.

— Ни най-малко.

— Има време. Някога идвали ли сте в Ханой, господин Бренър?

— Не, но мои приятели са прелитали от тук през войната, макар че не са се отбивали. — Добър удар.

Полковникът се усмихна.

— Всъщност някои се отбиваха и бяха настанени в хотел „Хилтън“.

Не беше зле. Обичам състезанията по вбесяване. Бе мой ред, затова казах:

— Исках да разгледам Военновъздушния музей, обаче ми съобщиха, че нямало какво да се види.

— А искате ли да разгледате министерството на държавната сигурност?

— Благодаря, вече видях онова в Сайгон.

— В Хошимин.

— Както и да е. — Той, изглежда, не бързаше да изпълни заплахата си или добре се забавляваше тук на улицата. Във всеки случай аз го осведомих: — С госпожица Уебър се обадихме на дежурния в посолството, за да съобщим за пристигането си в Ханой. Навярно с вас бихме могли да поговорим утре. Да речем, коктейл в шест, в бара на „Метропол“. Съгласен ли сте?

Той се втренчи в мен на слабата светлина.

— Не сте се обаждали във вашето посолство. Разбирам, че според вас се влияя от дипломатически съображения. Но ще ви кажа следното, господин Бренър: ако остана за петнайсет минути насаме с вас и госпожица Уебър, ще докажа, че двамата представлявате вашето правителство и действате срещу моята страна.

— Бихте ли се конкретизирали?

— Ще се конкретизирам в стаята за разпити.

Изглежда, бяхме в безизходица. Аз исках да отида в петзвезден хотел, а полковник Манг искаше да ме прати в затвора. Но също така искаше да се убеди, че не проваля кариерата си, затова си приказвахме на улицата и той чакаше аз или Сюзан да издрънкаме нещо, което да оправдае арестуването ни. И на мен ми се е случвало да изпадна в същата ситуация, обаче не му съчувствах особено.

Полковник Манг имаше решение на проблема.

— Бих желал двамата доброволно да ме придружите в министерството на държавната сигурност, за да си поговорим.

Хиляди пъти бях казвал същото на заподозрени и повечето от тях изобщо не се прибираха вкъщи.

— Шегувате се — отвърнах аз. — Нали?

— Не. Не се шегувам.

— Прозвуча ми като шега.

Манг или се смути, или се ядоса, че отхвърлям поканата му.

— Ако дойдете доброволно, ви обещавам, че ще можете да си тръгнете след един час.

— Казахте, че ви трябват само петнайсет минути с нас — напомни му Сюзан.

Вече добре познавах полковник Манг и виждах, че е страшно бесен. Забелязах също, че Сюзан го вбесява повече от мен. Едва ли между нас с него имаше някаква връзка, обаче бях сигурен, че мрази Сюзан. Поради тази и ред други причини не исках тя да попада в лапите му…

— Имам едно предложение, господин полковник — казах му. — Закарайте ни в посолството и оставете госпожа Уебър да влезе вътре. После доброволно ще дойда с вас в министерството.

Не му трябваше много време, за да отговори.

— Не.

Сюзан се присъедини към него.

— Не, където и да идем, отиваме заедно.

Никой не искаше да ми съдейства, затова казах на полковник Манг:

— Добре, тогава ни оставете да се обадим на дежурния в посолството и да му съобщим, че сме пристигнали в Ханой, че полковник Нгуен Куи Манг иска да ни зададе няколко въпроса и че ще го придружим в министерството на държавната сигурност. Доброволно естествено. Можете да слушате разговора.

Той поклати глава.

Полковник Манг не можеше да се пазари. Или си мислеше, че не му се налага.

— Добре, господин полковник, предложенията ми се изчерпаха. — Хванах Сюзан за ръка и му казах: — Приятна вечер.

Виетнамецът изгуби самообладание, за миг забрави английски и извика:

— Дунг лай!

Отново се задъхваше и след като го бяхме предизвикали, трябваше да направи нещо. Той поговори с мъжа на предната дясна седалка, който слезе от колата и отвори задната врата. Надявах се полковник Манг да си тръгва, ама де такъв късмет. Манг погледна през рамо, за да се увери, че всички американски туристи са влезли в хотела, и ни заповяда:

— Качете се в колата.

Не мръднахме от местата си. Той се усмихна.

— Страх ли ви е?

— Не. А вас?

— Защо да ме е страх? Качете се в колата.

— Някой трябва да насочи оръжие срещу нас, за да ни принуди да се качим — заявих аз.

Той разбра и кимна. Каза нещо на мъжа до седана, който с удоволствие насочи пистолета си срещу нас.

Отново хванах Сюзан за ръка и двамата се настанихме на задната седалка. Манг седна отпред, другият остана на тротоара.

Потеглихме в мълчание по улиците на Стария град и след няколко минути намалихме пред хотел „Метропол“, огромна внушителна сграда, чието истинско място беше в Париж.

Помислих си, че полковник Манг е променил решението си.

— Благодаря, че ни докарахте.

Той се завъртя на седалката.

— Исках да видите къде няма да пренощувате.

Гадняр.

Колата продължи на запад през Стария град. Само за да се уверя, че тия хора не са пълни идиоти, натиснах дръжката на вратата, обаче беше заключена.

От тежко положението бе станало страшно и не проявяваше признаци на подобрение. Анализирах възможностите, но не ми оставаше друго, освен да премина към насилие, за което бях готов. Не виждах Манг да има оръжие, само че шофьорът имаше, следователно първо трябваше да обезвредя него. Хвърлих поглед през задния прозорец и видях, че ни следва втора кола. Налагаше се да взема решение, както ме бяха учили в казармения курс по бягство от плен, дали е възможна физическа съпротива и ако е възможна, какви ще са последствията от неуспешен опит. Понякога усложняваш дребен или среден проблем, като извиеш нечия шия, друг път го решаваш. Всичко зависи от това какъв е краят на пътуването.

Обмислих всичко това, като взех предвид втората кола и факта, че със Сюзан не сме репетирали координиран опит за бягство.

На поредния завой се наведох към нея и прошепнах:

— Оръжие?

Тя поклати глава.

— Просто се пошегувах.

— Не разговаряйте — заповяда Манг.

Завихме в тясна, зле осветена улица, която според табелите се казваше „Йет Киеу“, и спряхме пред голяма пететажна сграда в колониален стил. Втората кола спря зад нас.

Полковник Манг взе едно дипломатическо куфарче от седалката и безмълвно слезе.

Сюзан ме сръга и тихо рече:

— Приемът при посланика, Пол. Тая вечер ли беше? Пол…

— Изиграй асото само когато се налага.

Тя ме погледна.

— Струва ми се, че се налага.

Двама мъже от втората кола дойдоха и отвориха задните врати. Слязохме и не особено любезно ни придружиха до входа на министерството на държавната сигурност, където стоеше полковник Манг.

Пазачът отвори вратата и полковникът влезе, последван от нас със Сюзан и двете горили.

Просторното фоайе беше много занемарено и ми напомни за своя сайгонски аналог. Имаше неколцина униформени и цивилни, които ни погледнаха така, като че ли не виждат чак толкова много бели туристи в министерството, но им се иска да виждат повече.

Полковник Манг ни заведе при един стар асансьор и когато петимата се качихме, каза нещо на оператора.

Слязохме на четвъртия етаж, който бе слабо осветен и мръсен. От едната страна на коридора имаше затворени врати и иззад една от тях чух мъжки мъчителен вик, последван от шамар и отново вик. Друга врата беше леко открехната и отвътре се носеше женски плач.

Полковник Манг сякаш не забеляза нищо, както и двете горили. Предполагам, че бяха свикнали, все едно това бе нормалният шум на четвъртия етаж.

Полковникът отвори една от вратите и докато влизаше вътре, зърнах на пода проснат гол мъж, целия окървавен. Зад бюрото седеше униформен, пушеше и четеше вестник.

Полковник Манг каза нещо на униформения и затвори вратата, после се обърна към нас и ни осведоми:

— Стаята е заета.

Ние със Сюзан се спогледахме и разбрах, че и тя е видяла сцената. Повечето хора никога не са виждали такова нещо и си спомних първото си сражение, мъртвите и умиращите навсякъде около мен — просто не приемаш действителността и така се справяш с нея.

Полковник Манг намери свободна стая и влязохме.

Помещението нямаше прозорци и вътре беше топло. От тавана висеше гола електрическа крушка. В средата имаше бюро, стол и две дървени табуретки.

Манг остави фуражката и дипломатическото си куфарче на бюрото, седна и запали цигара. После ни посочи табуретките.

— Седнете.

Останахме прави.

На пода имаше стар паркет, лекьосан с нещо кафеникавочервено. От помещението зад себе си чух викове, последвани от блъскане в стената.

Полковник Манг изглеждаше съвсем невъзмутим, като че ли боят в полицейския участък не беше нещо по-различно от взимането на отпечатъци и снимането на арестанти.

— Хората, които не съдействат по време на разпит, отиват в мазето, където винаги получаваме пълно съдействие и където не ви канят да седнете — отбеляза той и отново посочи с ръка. — Седнете.

Двете горили зад нас изритаха табуретките в краката ни и ни натиснаха да седнем.

Полковник Манг дълго ни наблюдава, после каза:

— Причинихте ми много главоболия. — И прибави: — Провалихте ми празника.

— И вие не ми направихте почивката много забавна — отвърнах аз.

— Млъкнете.

Без да пита, Сюзан извади цигарите си и запали. Манг не обърна внимание, сякаш пушенето беше едно от неотменните права на виетнамските затворници.

Всички мълчахме, докато двама от нас пушеха. Горилите зад мен дишаха тежко. Инстинктът ми подсказваше, че със Сюзан сме попаднали в затруднение. Най-големите ни проблеми, разбира се, бяха двете мъртви ченгета на магистрала 1 и двамата убити войници на шосе 214. Фактът, че по време на инцидентите двамата сме се намирали в района на местопрестъплението можеше да е чиста случайност, обаче Манг едва ли щеше да ни повярва. После идваше господин Кам, нашият шофьор, когото трябваше да убия. Истината бе, че навярно щяха да ни изправят пред наказателния взвод за убийство и правителството на САЩ с нищо не можеше да ни помогне.

Манг ни гледаше, ние също го гледахме на светлината на висящата крушка.

— Да започнем отначало — каза той и дръпна от цигарата си. — Най-после открих как сте пътували от Натранг до Хюе. Господин Тук много ми помогна, когато го посетих в туристическата му агенция.

За пръв път изпитах истински страх.

— Е, господин Бренър, вие сте наели частен автомобил, което ви беше казано да не правите…

Прекъснах го:

— Госпожа Уебър имаше право да пътува по какъвто начин желае. Аз бях само пътник.

— Млъкнете. И е шофирал Дуонг Ксуан Кам, който много подробно ми разказа за пътуването ви. — Полковник Манг се втренчи в мен. — Може би ще ми разкажете за него със свои думи, за да няма недоразумения.

От тия глупости заключих, че господин Кам или е умрял при разпит, без да признае, че е станал съучастник в убийство, или се крие, или бяга, за да си спаси живота.

— Убеден съм, че не мога да ви разкажа нищо повече от шофьора — отвърнах аз. — С госпожа Уебър през цялото време спахме.

— Вашият шофьор твърди друго.

— Какво по-точно?

— Ако ми зададете още един въпрос, господин Бренър, или вие, госпожице Уебър — заяви полковник Манг, — този разговор незабавно ще се премести в мазето. Ясен ли съм?

— Трябва да ви напомня, господин полковник, че нито госпожа Уебър, нито аз сме военнопленници в ханойския „Хилтън“, където през войната вашите сънародници са измъчвали стотици американци. Войната свърши, господин полковник, и вие ще отговаряте за действията си.

Той продължително ме изгледа.

— Ако с нещо незначително успея отново да направя вашата страна противник на моята, и аз, и други хора ще сме много щастливи. — Манг противно се усмихна. — Мисля, че открих начин да го постигна. Естествено, говоря за съдебен процес и екзекутиране на един така наречен американски турист и една така наречена американска бизнес дама или за убийство, или за противодържавна дейност, или и за двете.

Стори ми се, че има предвид нас, затова му напомних:

— Не само нашето правителство ще ви държи отговорен, но и вашето.

— Това не е ваша грижа, господин Бренър. Имате си други проблеми.

Полковникът замълча за миг, навярно замислен за моите и, надявах се, за своите потенциални проблеми.

— Когато се срещнахме в Куанг Три — каза той, — ние разговаряхме за посещението ви в Хюе, липсващото време от пътуването ви от Натранг до Хюе, дръзкото ви отношение към полицая в Хюе и по други въпроси, свързани с партньорите на госпожица Уебър. Освен това обсъдихме посещението ви в долината А Шау и Ке Сан и контактите ви с планинските племена. Смятам, че вече разполагам с достатъчно доказателства, за да ви арестувам.

— А аз смятам, че тормозите американски ветеран и видна американска бизнес дама поради политически и лични съображения.

— Нима? Тогава трябва да продължим разговора си докато и двамата не променим мнението си. Как напуснахте Хюе?

— Напуснахме Хюе с мотор и както ви е известно, по същия начин пристигнахме в Диен Биен Фу.

— Да, и по пътя станахте канадци.

Не отговорих.

— Откъде взехте мотора?

— Купих го.

— От кого?

— От един човек на улицата.

— Как се казваше?

— Нгуен.

— Търпението ми се изчерпва.

— Не може да изчерпите нещо, което не притежавате.

Това му хареса и той се усмихна.

— Струва ми се, че зная откъде сте взели този мотор.

— Тогава е излишно да ме питате.

Полковник Манг се вторачи в мен.

— Всъщност не зная. Но зная следното: преди с госпожица Уебър да си тръгнете от тук, ще настоявате да ми го кажете.

Значи засега нищо не заплашваше господин Юен, алчността на Гъзаря го беше вкарала в неприятности и господин Кам бе мъртъв или се криеше. Оставаше господин Ан, който, надявах се, щастливо се беше завърнал при семейството си в Лос Анжелис.

— Къде спряхте по време на двудневното си пътуване с мотор до Диен Биен Фу? — продължи разпита Манг.

— Спахме в гората.

— Възможно ли е да сте пренощували в планинско село?

Пак се връщахме на темата за планинците.

— Струва ми се, че щях да си спомням — отвърнах аз.

Той ме погледна внимателно.

— Двама войници са били убити на шосе номер двеста и четиринайсет близо до лаоската граница. Единият е застрелян в гърдите с американски автоматичен пистолет колт четирийсет и пети калибър. — Манг се вторачи в мен така, като че ли смяташе, че може да зная нещо по въпроса. — По това време вие сте се намирали в този район.

— Не зная къде е шосе номер двеста и четиринайсет, но пътувах по магистрала номер едно до шосе номер шест за Диен Биен Фу — без да извръщам очи, отвърнах аз. — А сега ми казвате, че съм бил на номер двеста и четиринайсет и ме обвинявате, че съм убил двама войници. Дори няма да отговоря на такова абсурдно обвинение.

Той продължаваше да ме гледа.

— Ние ви придружихме доброволно, за да ви отговорим на няколко въпроса — напомних му аз. — Съвсем скоро ще решим, че ни задържате против волята ни и вие, господин полковник, чието име е известно в нашето посолство, ще трябва да обясните отсъствието ни. — На мен ми прозвуча добре, ала не и на полковник Манг.

Той се усмихна.

— Не ме слушате, господин Бренър. Не ме интересува нито вашето посолство, нито правителството ви. Всъщност всеки конфликт ме радва.

— Определено ще се стигне до там, господин полковник.

— Губите ми времето. — Манг погледна Сюзан. — Разбирам, че ви пренебрегвам.

— Всъщност аз ви пренебрегвам.

Той се засмя.

— Струва ми се, че не ви харесвам.

— Така е.

— Защо? Заради онези снимки ли? Или защото подобно на повечето си сънародници изпитвате чувство на расово превъзходство над виетнамците?

Намесих се.

— Чакайте, този разпит е…

— Не разговарям с вас, господин Бренър. Но ако разговарях, щях да ви попитам колко пъти сте използвали расистки думи и изрази като „жълтур“ и „дръпнати очи“. Колко?

— Сигурно много. Но не и през последните двайсет и пет години. Сменете темата.

— Тази тема ме интересува. — Полковникът се обърна към Сюзан. — Защо сте във Виетнам?

— Тук ми харесва.

— Не ви вярвам.

— Не ми пука дали ми вярвате, но аз обичам народа на тази страна, неговата култура и традиции.

— Забравихте да споменете парите.

— Но не ми харесва вашето правителство. Правителство и народ не са едно и също. Даже да бяхте американец — прибави тя, — пак щяхте да сте ми отвратителен и противен.

Помислих си, че след около три секунди ще се озовем в асансьора за мазето, но полковник Манг просто зарея поглед в празното пространство.

— Проблемът пак е в чужденците — накрая каза той. — Тук има прекалено много туристи и бизнесмени. Скоро ще останат с двама по-малко.

Отново бях почти убеден, че говори за нас.

— Потърсете по-близо причината за проблемите си — посъветва го Сюзан. — Започнете с тази сграда.

— Няма нужда вие или който и да е чужденец да ни казва как да управляваме собствената си родина. Тези дни отминаха, госпожице Уебър. Моето и бащиното ми поколение платиха с кръвта си, за да освободят тази страна от Запада. И ако е необходима нова война, за да се избавим от капиталистите, ние сме готови пак да направим тази саможертва.

— Знаете, че не е вярно. Тези дни са отминали.

Полковник Манг се върна на темата за изправянето на двама ни със Сюзан пред наказателния отряд, която го караше да се чувства по-самоуверен, и отново насочи вниманието си към мен.

— Във вторник рано сутринта сте напуснали Хюе с мотор и в сряда късно вечерта сте пристигнали в Диен Биен Фу, където сте отседнали в мотел „Диен Биен Фу“.

— Точно така.

— И в четвъртък сутринта сте посетили бойните полета, където сте казали на екскурзовода, че сте канадски историци и струва ми се, биолози.

— Казах „кънектикътски историци“.

— Какво е това?

— Кънектикът. Част от Съединените щати.

Манг като че ли се обърка, затова прибавих:

— Щатът на индийското орехче.

Той остави думите ми без коментар и продължи:

— По-късно същия ден сте пристигнали с мотор в село Бан Хин и отново сте се представили за… историци.

Премълчах.

— Госпожица Уебър казала на един човек на селския пазарен площад, че сте канадци. Защо се представяхте за канадци?

— Някои хора не обичат американците. Всички обичат канадците.

— Аз не обичам канадците.

— Колко канадци познавате?

Той разбра, че го принуждавам да смени темата и че се опитвам да печеля време. Всъщност, ако имаше някаква вероятност да се измъкнем, тя зависеше от това дали Манг възнамерява да ни задържи повече от времето, след което може би щяха да ни търсят. Само че се чудех дали точно сега някой във Вашингтон, Сайгон или тукашното посолство наистина ще се загрижи за нас. Утре — да, тази вечер — може би не. Присъствието на приема при посланика, изглежда, не беше задължително. Ако се очакваше река На да носи трупа ми до този на господин Вин, отсъствието ми определено нямаше да направи впечатление. Замислих се дали да не изиграя нищожното си асо, обаче инстинктът ми подсказваше, че полковник Манг не е готов за това.

— Защо отидохте в Бан Хин? — попита ме той.

— Знаете защо.

— Зная. Но честно казано, не откривам смисъл в посещението ви при Тран Ван Вин. Така че можете да ми го обясните.

Имаше пет имена, които тази вечер не исках да чувам от полковник Манг: господин Тук, господин Кам, господин Ан, господин Юен и Тран Ван Вин. Вече бе споменал три от тях. Що се отнасяше до Тран Ван Вин, какъвто си беше верен другар, той напълно бе съдействал на полковника, обаче не беше успял да му обясни много. Повече се безпокоях за господин Ан и господин Юен, които бяха допуснали грешката да си пъхнат главата в торбата заради американците, също като двайсет милиона южновиетнамци през войната. Тия хора не си взимаха поука. Във всеки случай въпросните две имена още не бяха изскочили, ала вече разбирах методите на разпит на полковник Манг и знаех, че прескача някои моменти и пази най-хубавото за накрая.

Той започваше да губи търпение и повтори:

— Навярно ще можете да ми обясните целта на посещението си при господин Вин.

— Убеден съм, че господин Вин ви е съобщил целта на посещението ми.

— Той ми разказа за вас по телефона, но нямах възможност лично да разговарям с него. — Полковник Манг си погледна часовника. — Би трябвало скоро да пристигне със самолет и тогава по-подробно ще обсъдя въпроса с него. Засега ми кажете защо сте го посетили.

— Добре, ще ви кажа. — Като максимално се придържах към истината, изложих на полковник Манг същата версия за писмото, която бях представил на Тран Ван Вин: за Американските ветерани от Виетнам, семейството на лейтенант Уилям Хайнс, очевидното убийство на лейтенанта от неизвестен капитан — нямаше смисъл да споменавам за вицепрезидента на Съединените щати — и че съм обещал на семейство Хайнс да проуча случая, докато съм на носталгично пътуване във Виетнам.

Завърших разказа си и видях, че полковник Манг е потънал в дълбок размисъл. Вече бе чул същото от Тран Ван Вин и моята история не съответстваше на онова, което подозираше или знаеше. Разбира се, този поврат в хода на събитията повдигаше много нови въпроси и той бе объркан. Скоро щеше да поиска да види сувенирите от раницата на Сюзан. Имах чувството, че сме тук от много време. От цяла вечност.

Полковник Манг погледна Сюзан.

— Потвърждавате ли този разказ?

— Аз съм само курвата за ваканцията — отвърна тя.

Той се вторачи в нея.

— Какво значи „курва“?

Сюзан му отговори на виетнамски и полковникът кимна, сякаш за пръв път ни вярваше за нещо.

— Обаче връзката ви с господин Станли ми се струва подозрителна — все пак каза той.

— Спала съм с половината бели в Сайгон, господин полковник. Не бива да придавате толкова значение на връзката ми с Бил Станли.

Понякога, както казват в нашия бранш, голотата е най-доброто прикритие. Полковник Манг изглеждаше искрено щастлив, че мнението му за Сюзан е потвърдено от самата курва, въпреки че това омаловажаваше връзката с Бил Станли.

Освен това, разбира се, полковник Манг се чудеше за моята връзка със Сюзан Уебър и дали ще е в състояние да ме пречупи чрез нея. Всъщност в миналото аз бях проявявал забележителна вярност към курвите, обаче виетнамецът не го знаеше, затова я изгледах ядосано и се извърнах от нея.

Той забеляза реакцията ми и й каза:

— Вие не сте по-добра от проститутките по сайгонските улици.

— Но го правя безплатно — възрази Сюзан.

— Щяхте да сте по-откровена, ако взимахте пари.

След като постави Сюзан на мястото й, Манг отново насочи вниманието си към мен.

— Тран Ван Вин ми каза, че с госпожица Уебър сте се скарали за нещо. Тя напуснала дома му няколко минути преди вас. Така ли е?

— Да.

— Защо?

— Имахме много противоречия по време на пътуването и накрая се скарахме за това как е най-добре да стигнем до Ханой.

Той се замисли.

— И сте решили да вземете влака от Лао Кай.

— Естествено. Нали пристигнахме заедно на гара „Лонг Биен“.

— Знаех къде сте, знаех и че отивате в Ханой. Името ви не беше сред пътниците на самолетите, затова поставих под наблюдение гара „Лонг Биен“, автогарата, хотел „Метропол“ и американското посолство, в случай че вземете кола или вашия мотор до столицата.

— Откъде знаехте, че сме в туристическия автобус?

— Полицаят, който се качи в автобуса, забеляза, че екскурзоводът изглежда нервен, но не искаше да създава проблеми пред вашите сънародници, затова изчакахме. По-късно може да се срещнете с екскурзовода в друга част на тази сграда. — Полковник Манг се усмихна. — Нали ви казах, че пак ще се видим в Ханой.

— Ами ако вместо това бяхме заминали за Хошимин?

Той изглеждаше достатъчно радостен да отговаря на въпроси относно блестящите си професионални способности.

— Ако сега не седяхме тук, щяхме да сме в същото министерство в Хошимин. Нищо не ни убягва, господин Бренър.

Трябваше да оставя въпроса открит, обаче аз отбелязах:

— Нямате представа какво ви убягва.

Полковникът пак се усмихна.

— Вие с госпожица Уебър не успяхте да ни избягате и сега сте тук.

— Имате право — признах аз. — Имиграционната полиция в тази страна е безпощадна, господин полковник. Не е зле и ние да имахме такава в Америка.

Той отново се усмихна.

— Пътните нарушения, незаконният начин на пътуване и визовите нередности са сериозни въпроси, господин Бренър.

— Трябва да е така, за да ни обявите за общонационално издирване.

— Свършихте ли с игричките?

— Надявам се. Вие от отдел „А“ ли сте, или от „Б“?

— От отдел „А“. Който отговаря на вашето Централно разузнавателно управление.

— Е, при следващото си идване във Виетнам ще подам молба за виза по-рано.

Манг пак се усмихна.

— Няма да има следващо идване.

— Свършихме ли?

— Не. И престанете да задавате този въпрос.

Щях да си погледна часовника, обаче си спомних къде е.

Та седяхме си ние, докато Сюзан, Манг и двете горили пушеха и аз вдишвах дим втора ръка, без дори да има прозорец, който да отворим. Като че ли това място не беше достатъчно нездравословно, ами по пода имаше стари петна от кръв и инквизиторът в стаята зад гърба ми, изглежда, обичаше да блъска госта си в стената, което караше крушката да се клати.

Известно време полковник Манг ни остави да слушаме виетнамския вариант на скуош в съседната стая, после се обърна към Сюзан.

— Защо пратихте телекс на господин Тин от хотел „Сенчъри“ в Хюе?

— Господин Бренър дал пътеводителя си на заем на един екскурзовод и го помолил да го върне до вторник сутринта. Тъй като го нямаше, пратих телекс, за да попитам дали са го донесли. Сигурна съм, че сте прочели телекса.

Той с нищо не показа дали го е чел.

— И какво щяхте да направите, ако бяха занесли пътеводителя в хотела? Да се върнете в Хюе ли?

— Не, разбира се. Щях да помоля господин Тин да ни го прати в „Метропол“.

Манг погледна към мен.

— И на кой екскурзовод сте дали пътеводителя?

Тъй като бях изчерпал Нгуените, отвърнах:

— Мисля, че се казваше господин Хан. Студент.

— Защо му дадохте пътеводителя си?

— Той ми го поиска на заем. Да не съм нарушил някой друг закон?

Даже полковник Манг усети иронията и се усмихна. Обикновено обаче усмивките му не вещаеха нищо добро.

— Трябва да ви призная нещо — каза той.

— Хубаво, защото аз нямам какво да ви призная.

— Наредих да ви следят в Хюе.

Не отговорих. Известно време всички седяхме и слушахме крясъците на някой, когото влачеха по коридора. Можеше да е екскурзоводът.

Накрая полковник Манг наруши мълчанието.

— Моите колеги са ви изпуснали, но ми докладваха, че сте се движили като човек, който смята, че го следят.

— А вие какво очаквахте да ви кажат? Че съм седял на някоя пейка в парка и са ме изпуснали, така ли?

Това не му хареса и полковникът се обърна към Сюзан.

— Същото се отнася за вас, госпожице Уебър. Движили сте се подозрително.

— Пазарувах.

— А, да. Дегизировката.

— Подходящи дрехи за пътуването до Диен Биен Фу. Ако искате, мога най-подробно да ви опиша пазаруването си.

Нито виетнамецът, нито аз проявихме интерес към тази тема. Освен това Манг може би реши, че е стигнал до поредната задънена улица. Всъщност не беше така, ала аз бях почти сигурен, че господин Ан се е спасил. Само че човек никога не знаеше какви изненади му готви полковник Манг.

— Къде е моторът, който сте купили в Хюе? — попита ме той.

— Продадох го на една австралийка в Лао Кай.

— Как се казваше?

— Шийла. Руса, синеока, с приятна усмивка.

Полковник Манг подозираше, че го баламосвам, обаче се включи в играта.

— Колко платихте за него в Хюе и за колко го продадохте?

— Купих го за три хиляди щатски долара, обаче успях да му взема едва петстотин от австралийката в Лао Кай. Тя знаеше, че гоним влака, и се пазари до дупка.

— Разбирам. Разменихте ли някакви документи с тази госпожа или с човека в Хюе?

— Господин полковник, откакто съм тук, не съм виждал квитанции.

Той остави забележката ми без отговор и погледна към Сюзан.

— Открих ключовете за мотора ви във вашия апартамент, но не успяхме да намерим самия мотор. Ще ни помогнете ли?

— Откраднаха го.

— Според мен е скрит.

— Отдел „А“ няма ли си друга работа, освен да търси мотори?

— Всъщност, госпожице Уебър, си имаме достатъчно работа и тъкмо затова сте тук.

— Нямам представа защо съм тук.

— Имате.

— Струва ми се, че самият вие не знаете, господин полковник.

— Ако не зная нещо, винаги го научавам от заподозрения — заяви Манг и ни напомни: — Това е само предварителен разпит. Следващият ще е като онези, които видяхте и чухте в съседните стаи. Последният ще е в мазето. Засега ще се върнем на въпроса за убитите полицаи и войници, както и на други теми като моторите, които изискват допълнителни обяснения.

— Мъчението е последното убежище на глупавия и мързелив инквизитор — осведомих го аз. — И признанията са безполезни.

Полковникът ме погледна така, сякаш никога не го бе чувал, и може би наистина не беше.

— Какво разбирате вие от разпити? — попита ме той.

— Гледам много полицейски предавания по телевизията.

— Всъщност се опитах да науча повече за вас с помощта на нашето посолство във Вашингтон.

— Не познавам никого там.

— Сарказмът ви не ми харесва.

— На никого не му харесва.

Манг се върна на темата за миналото ми.

— Установихме, че миналия септември сте напуснали американската армия с чин старши подофицер.

— Казах ви го още на „Тан Сон Нат“.

— Но не изяснихте с какво сте се занимавали.

— Никой в армията не е наясно с какво се занимава.

— Явно е така, като се има предвид представянето ви тук.

— Представихме се добре, господин полковник, и вие го знаете. Питайте когото искате от съучениците си от гимназията.

Полковник Манг окончателно изгуби самообладание и се разкрещя на виетнамски, удари с юмрук по бюрото и се изправи. Даже видях слюнка в ъгълчетата на устата му. Имах чувството, че не трябваше да споменавам за войната.

Той тичешком излезе иззад бюрото и дойде при мен. Скочих, ала преди да успея да реагирам, двете горили извиха ръцете ми зад гърба. Полковник Манг ме зашлеви през лицето и аз се отскубнах от войниците, които не бяха много силни. Единият дори падна на пода. Другият отново ми се нахвърли, Сюзан стана и изрита табуретката ми пред краката му. Той се просна по очи и ние с Манг застанахме един срещу друг.

Преди да успея да го размажа, двете горили допълзяха до стената, извадиха пистолетите си и се развикаха.

Полковник Манг им отговори, после ненадейно излезе от стаята. Сигурно му се беше допикало или нещо подобно.

— Приемът, Пол — напомни ми Сюзан.

Едната горила рязко й заговори на виетнамски и тя преведе:

— Казва да седнем и да млъкнем. Ако мръднем или проговорим, щял да ни застреля.

Седнахме пред двете горили, които ни държаха на мушка. Ако се бяха приближили, за пет секунди щях да им гепя патлаците, обаче те стояха на разстояние.

Тупурдията в стаята не бе привлякла особено внимание заради тупурдията в съседните стаи. На излизане полковник Манг не беше затворил вратата И чух много шамари откъм коридора.

Манг се върна след пет минути. С него бяха още две въоръжени горили, които също се изправиха зад нас. Когато минаваше покрай мен, усетих мирис на алкохол.

Той седна зад бюрото и запали цигара. Опитваше се да изглежда така, като че ли не се е случило нищо.

— Да се върнем на темата за убийствата на полицаите и войниците. Независимо дали ще се признаете за виновни, има свидетели, които ще ви разпознаят. Така че се смятайте за обвинени в убийство.

Замислих се дали да изиграя асото си, обаче то започваше да прилича на двойка спатия.

Полковник Манг ни остави да смелим обвинението, после каза:

— Готов съм да сваля обвинението в убийство в замяна на писмени показания, че двамата сте агенти на американското правителство и подробно обяснение на задачата ви във Виетнам.

— После ще отидем ли всички заедно в „Метропол“ да му ударим по едно?

— Не. Ще останете в затвора, докато ви експулсираме.

— И докато нашето правителство се извини и ви напише чек.

— Надявам се да не се извини. И можете да си задържите парите.

— Какво искате да призная?

— Искам двамата да признаете какво сте извършили — установили сте връзка с въоръжени бунтовници, оказали сте съдействие на ФУЛРО, шпионирали сте, влезли сте в контакт с врагове на държавата.

— Аз съм тук само от две седмици.

Той не схвана сарказма и кимна.

— Естествено, вие виждате преимуществото на това да се признаете за виновни в политически престъпления, вместо да ви обвиним в обикновено убийство. Правителствата ни могат да се договорят за политическите престъпления. Убийството си е убийство. Имам свидетели на четирите престъпления — напомни ми Манг. — Освен това имам свидетели на политическите престъпления. Вие избирате.

Правораздавателната система тук действаше малко по-различно, отколкото в Щатите. Струва ми се, че го бях споменал на Карл.

— Трябва да вземете решение, господин Бренър.

— Пак ме пренебрегвате — обади се Сюзан.

Той я погледна.

— Не искам нищо от вас, освен да си затваряте устата.

Преди Сюзан да успее пак да го прати по дяволите, аз се намесих:

— Ще оставя решението на вас, господин полковник. Моето доброволно съдействие приключи, както може би сте забелязали.

Полковник Манг каза нещо на горилите и си помислих, че тръгваме за мазето, обаче единият от войниците взе раниците ни и ги остави на бюрото.

Друг ни даде знак да си съблечем якетата. Подчинихме се и той ги хвърли при раниците.

Полковник Манг изпразни моята. Не каза нищо за липсата на бельо, затова пък попита:

— Къде са всичките ви дрехи?

— Очевидно в багажа, който ми откраднаха.

Той не ми обърна внимание и разгледа фотоапарата, лентата, планинската гривна и последната ми чиста риза. Извади всичко от тоалетния ми несесер и изстиска пастата ми за зъби и крема за бръснене.

— Е, с какво се занимавахте в армията? — докато си играеше с личните ми вещи, повтори полковникът.

— Вече ви казах.

— Казахте ми, че сте били готвач. После признахте, че сте били на фронта.

— Бях на фронта. После станах готвач.

— Струва ми се, че всъщност сте били разузнавач.

Топло, обаче не и горещо.

След като му омръзна да разглежда оскъдния ми багаж, Манг изпразни раницата на Сюзан. Наруши навиците си, като прескочи сутиените и бикините й, и претършува останалите й вещи, включително планинския шал, подарен й от старейшината Джон, пиринчените планински накити и други джунджурии.

Накрая остави фотоапарата й при моя заедно с всичките ни изснимани ленти.

После насочи вниманието си към вещите, които бяхме взели от Тран Ван Вин. Разгледа часовника, личните знаци, венчалната халка, дневника, портфейла и неговото съдържание, брезентовата чантичка с писмата и войсковия наряден списък. Списъкът го заинтригува само за няколко секунди и Манг прелисти писмата. След това вдигна поглед към Сюзан.

— Това ли са всички вещи, получени от Тран Ван Вин?

Тя кимна.

— Защо ги носите вие, а не господин Бренър?

— Има ли значение?

— Какво носите в себе си?

— Нищо.

— Скоро ще проверим.

— Ако ме докоснете, ще ви убия — обеща му Сюзан. — Ако не днес, някой ден.

— Защо една курва не иска да я докосват?

— Майната ти.

— Успокой се — казах й и се обърнах към Манг. — Ако я докоснете и тя не ви убие, ще го направя аз. Ако не днес, някой ден. Знаете, че съм способен на това.

Виетнамецът ме погледна.

— А, значи харесвате тази жена. И сте готов да убивате заради нея.

— Ще ви убия просто за кеф.

— И аз ще ви убия просто за кеф. Всъщност вече изгубихте възможността да си признаете политическите престъпления. Определено не искам толкова опасни хора като вас с госпожица Уебър някой ден да излязат на свобода. Можете да ме убиете.

— Ако не аз, ще го направи някой друг.

Той ме стрелна с поглед и разбра какво искам да му кажа: че не съм сам. Беше го подозирал и се радваше, че го потвърждавам, обаче не бе много радостен, че е попаднал в списъка на смъртниците.

Все пак предпочете да остави забележката ми без отговор и насочи вниманието си към якетата, в които нямаше нищо интересно.

— Къде са снимките, които ви пратих?

Сюзан му отвърна нещо на виетнамски, което обикновено го вбесяваше.

Манг рязко й отговори на родния си език и аз им напомних:

— Говорете на английски.

— Затваряй си плювалника — нареди ми той на чист английски.

Положението изискваше дипломатичност, затова използвах френски, международния език на дипломацията.

— Mangez merde.

Трябваше му секунда, за да разбере, че съм му казал да яде говна.

— Забавлявайте се, господин Бренър, използвайте възможността да се перчите пред дамата си — отвърна той. — По-късно и двамата няма да сте толкова смели.

Не отговорих.

Манг отвори дипломатическото си куфарче и извади куп снимки. Разгледа няколко, после ни подхвърли пет-шест и някои от тях паднаха на пода с лицето нагоре. Естествено бяха фотографиите от остров Пирамид.

— Може би бъркам за западняшкото благоприличие — заяви той на Сюзан. — Затруднявате ме с вашето претърсване.

— Да не сте ме докоснали — отвърна тя.

Виетнамецът ме погледна.

— Господин Бренър? Ще ми помогнете ли?

— Трябва да повикате жена, която да я претърси в друга стая.

— Защо всички не се престорим, че сме на плажа?

— Защо не престанете да се държите като гъз? — Изправих се и усетих нещо студено да се притиска към тила ми.

— Седнете — нареди ми полковник Манг.

Пистолетът зад мен щеше да е мой, ако го поисках, само че не бях сигурен дали другите три пистолета не са насочени към мен. Седнах.

Беше време да изиграя асото си.

— Американският посланик Патрик Куин ни покани с госпожа Уебър на прием в резиденцията си. В осем часа. Приемът е в чест на вицепрезидента на Съединените щати Едуард Блейк, който, както знаете, е в Ханой.

Полковник Манг ме погледна, после се обърна към Сюзан.

— И какво ще носите на приема при посланика? — попита ме той. — Не виждам подходящи дрехи в багажа ви.

— Госпожа Куин има подходящо облекло за мен — отвърна Сюзан. — Не се тревожете.

Виетнамецът пак ме изгледа.

— Ами вие, господин Бренър?

— Аз ще свиря на китара. И вече закъснявам.

Той не ми обърна внимание.

— Защо са ви поканили на такъв прием?

— Аз съм приятелка на госпожа Куин — заяви Сюзан.

— Нима. А вие, господин Бренър?

— С Пат Куин сме съученици.

— Аха. Много известни личности е имало в класа ви. Е, тогава задържам и двама ви от вечерята с вашите сънародници.

— Вашият външен министър господин Туанг също ще присъства — осведоми го Сюзан, — както и министърът на вътрешните работи господин Хуонг, който ви е началник, струва ми се. Може и да не му спомена за този проблем.

Обикновено не се впечатлявам от подхвърляне на имена, обаче в случая направих изключение. Естествено полковник Манг вече имаше основателна причина да не ни пусне от тук живи. Погледнах го, но лицето му продължаваше да е непроницаемо и нямах представа накъде ще се наклонят везните.

— От Лао Кай пратих телекс в посолството и съобщих, че пристигам с влак, ще се настаня в „Метропол“ и ще присъствам на приема в осем — заявих аз.

— Пощата не е отворена по времето, когато тръгва влакът от Лао Кай за Ханой.

Опа.

— Дадох съобщението на австралийката, която обеща да го прати. Жената, която купи мотора. — Страшно се радвам, че съм с ирландска кръв.

Полковник Манг запали нова цигара и се замисли. Накрая ме попита:

— Този Блейк ли ще е следващият ви президент?

— Сигурно. — И прибавих. — У нас има избори.

Той пак се засмя.

— Този човек не ми харесва.

Е, най-после да сме на едно мнение за нещо.

— Той е служил тук през войната — продължи Манг.

— Зная.

— Прекалено често идва на посещения.

— Той е приятел на Виетнам.

— Така твърди той. Чувал съм слухове, че иска пак да разположи американски военни на виетнамска територия.

Нито Сюзан, нито аз отговорихме. Полковник Манг имаше да мисли за много неща и не исках да го смущавам със заплахи или с обещания да кажа някоя добра дума за него на приема.

Той ни погледна.

— Все още не съм доволен от отговорите ви. Длъжен съм да защитавам родината си.

Не звучеше много уверено и го знаеше. Погледна си часовника, което бе добър признак. И все пак още не беше взел решение.

— Ще ви задам някои въпроси, господин Бренър и ако ми отговорите честно, може би ще ви освободя с госпожица Уебър.

Не казах нищо.

— Дошли сте да разследвате убийството на лейтенант Хайнс от американски капитан през февруари хиляда деветстотин шейсет и осма година в Куанг Три. Така ли е?

— Вече ви го казах.

— Но намекнахте, че провеждате разследването от страна на семейството.

— Точно така.

— И в същото време действате от името на вашето правителство.

— Да.

Откровеният отговор, изглежда, го изненада. Както и двама ни със Сюзан. Започвах да виждам изход от тая сграда и той беше свързан с Едуард Блейк, който в известен смисъл ме бе довел тук.

— Госпожица Уебър колежка ли ви е? — продължи полковник Манг.

Не бях сигурен, затова отвърнах:

— Тя прояви желание да ми помага с езика и при пътуването.

Манг погледна Сюзан.

— Каква връзка имате с вашето правителство?

— Спала съм с Бил Станли.

— Друга?

— Аз съм гражданка на моята страна и си плащам данъците.

Със Сюзан хич не можеха да мелят, затова той отново насочи вниманието си към мен.

— А каква е вашата връзка с правителството ви?

Веднъж бях спал с агентка на ФБР, обаче в момента това едва ли го интересуваше.

— Аз съм пенсиониран следовател в сухопътните сили на Съединените щати. — Имах право и да му съобщя служебния си номер, ако го помнех, естествено.

Полковник Манг се замисли. Сигурно се чудеше с какво се занимават служителите в КСО.

— Каква е сегашната ви връзка с вашето правителство?

— Цивилен служител.

— Работите ли за Централното разузнавателно управление?

Сигурно, обаче отвърнах:

— Не. Това е криминален въпрос. Разследвам убийство, а не извършвам такова.

Хуморът ми му убегна.

— Когато разговаряхте с Тран Ван Вин, открихте ли кой е убиецът?

— Може би.

— Защо е толкова важно след толкова много години?

— За да възтържествува справедливостта.

— За кого? За семейството ли? Или за властите?

— За всички.

Той замислено дръпна от цигарата си. Не беше глупак, аз също, затова мълчах. Полковникът сам трябваше да стигне до края.

— Значи след близо трийсет години сте се върнали във Виетнам, за да откриете истината за това убийство.

— Точно така.

— Заради справедливостта.

— Заради справедливостта.

— Този убит лейтенант Хайнс сигурно произхожда от заможно и влиятелно семейство, та вашето правителство да си прави такъв труд.

— Няма значение дали е богат. Убийството си е убийство. Справедливостта си е справедливост.

Той погледна Сюзан.

— Къде са снимките, които показахте на господин Вин?

— Изхвърлих ги.

— Защо?

— Вече не ми трябваха.

— Господин Вин ми каза, че сте имали две групи снимки. Едните на лейтенант Хайнс, другите на капитана, когото подозирате в извършването на убийството.

Сюзан кимна.

— Господин Вин ви е дал снимката на лейтенант Хайнс и тези вещи потвърждават, че именно той е жертвата.

— Точно така.

— Но господин Вин не е успял да разпознае на снимките на капитана човека, когото е видял да убива този лейтенант в Куанг Три. Нали така?

— Да.

— Как се казва този капитан?

— Не зная.

— Как така? Нали имате снимките му?

Намесих се.

— Тези снимки бяха мои, господин полковник. Госпожа Уебър само превеждаше.

— А, да. Тогава питам вас: как се казва този капитан?

— Нямам представа.

— Не са ли ви казали кого търсите?

— Не. Има ли значение? Смятате ли, че е възможно да го познавате?

Той ме изгледа.

— Всъщност след като сте си заминали, господин Вин се е замислил за вашето посещение и…

Виждах, че полковник Манг гори неврони и също като мен преди няколко дни и почти напипва отговора, обаче той все му се изплъзваше.

— Отговорих ви честно — напомних му аз. — Вече знаете целта на идването ми тук. Не сме нарушили закона. Трябва да си вървим.

Той наистина беше потънал в дълбок размисъл и инстинктивно разбираше, че най-после се е натъкнал на нещо.

— Щом разследвате убийство на американец от американец — попита ме полковникът, — защо вашето правителство не поиска съдействие от нашето? Вие плащате милиони за информация за изчезналите си войници.

Въпросът бе съвсем основателен — самият аз бях попитал същото Карл, макар че отговорът се съдържаше в самия въпрос. На Стената ми бяха трябвали около две минути, за да си отговоря. На полковник Манг му трябваше повече, затова той повтори въпроса, сякаш на себе си.

— Както сте научили от господин Вин — отвърнах аз, — този капитан е убил и трима виетнамски цивилни и е откраднал ценности от хазната в Куанг Три. Нашето правителство искаше да избегне настояване от ваша страна да изправите капитана на съд.

Полковник Манг не каза „глупости“, обаче погледът му беше достатъчно красноречив.

— Този отговор не е задоволителен.

— Тогава сам си отговорете на въпроса.

Виетнамецът кимна и прие предизвикателството. Запали нова цигара и ми се стори, че чувам часовника на телевизионната игра да тиктака.

Накрая Манг се зае да разглежда личните вещи на лейтенант Уилям Хайнс. Взе войсковия наряден списък и го прочете.

— Господин Вин отбеляза, че някакъв документ с американски имена е накарал двама ви да проявите известно вълнение. — Той ме погледна, после погледна Сюзан и й каза нещо на виетнамски. Като че ли чух думата „дай-юй“, „капитан“, и със сигурност чух името Блейк, произнесено с виетнамски акцент.

Сюзан кимна.

Полковник Манг имаше вид на човек, който е стигнал до истината. Беше доволен от себе си, ала също възбуден и навярно малко уплашен. Също като Карл, можеше да го очаква генералска звезда, но ако не използваше тази информация както трябва и я докладваше не на когото трябва в правителството, щеше до края на живота си да подпечатва визи на лаоската граница. Или още по-лошо.

Той ме погледна и ми зададе проницателен въпрос:

— Ще защитавате ли този човек, или ще го изобличите?

— Пратен съм тук, за да открия и съобщя истината. Нямам власт над неговото бъдеще.

— Трябваше да отговорите, че са ви пратили тук, за да го изобличите. Нали ви казах, че не ми харесва.

— Зная какво е трябвало да отговоря. Вие искахте истината и аз ви я дадох. Искате ли пак да започна да лъжа?

Манг не ми обърна внимание.

— Дайте ми визите си.

Това беше най-добрата новина, която бях чувал от много време насам, и веднага му дадох визата си. Сюзан последва примера ми. Той не си направи труда да иска паспортите ни, защото и тримата знаехме, че американското посолство за десет минути ще ни издаде нови, само че без виетнамските визи не можехме да напуснем страната. Обаче щяхме да напуснем тая сграда.

Полковник Манг нареди нещо на една от горилите и войникът излезе от стаята.

— Ще ви пусна с госпожица Уебър да отидете на приема — каза полковникът.

Искаше ми се да го поздравя за разумното решение, ала вместо това попитах:

— Кога да очакваме да ни върнете визите?

— Не ви трябва виза, за да ви арестуват пак, господин Бренър.

— Правите…

Вратата се отвори и горилата се върна с една униформена жена. Тя заговори Сюзан на виетнамски и Сюзан й позволи да я опипа, което, изглежда, задоволяваше изискванията за претърсване, без да дава сериозни основания за оплаквания на приема при посланика.

Беше мой ред и горилата ме претърси.

В себе си носехме само портфейлите си и Манг разгледа съдържанието им, после ги хвърли на бюрото.

— Вземете си портфейлите и си вървете.

Взехме си ги и започнахме да си събираме раниците.

— Наясно сте, че няма да вземете тези неща — каза полковникът.

— Трябват ни личните вещи на лейтенант Хайнс — отвърнах аз.

— И на мен ми трябват. Вървете.

— Трябва ми самолетният ми билет.

— Не ви е нужен.

— Трябват ни якетата ни.

— Вървете. Веднага.

— Искам лентата и фотоапарата си — каза Сюзан.

Той я изгледа, после се обърна към мен.

— Смаян съм от вашата арогантност. Аз ви подарявам живота, а вие се пазарите за онова, което взех в замяна.

Имаше право. Хванах Сюзан за ръка.

— Почакайте — спря ни Манг. — Можете да вземете нещо със себе си на приема. Вдигнете снимките от пода.

Почти чух Сюзан да го праща на майната му, затова бързо се обадих:

— Госпожа Уебър вече прати своите копия на търговския представител в посолството. Благодаря ви.

Той се усмихна.

— А аз ще пратя тези копия на посланика и госпожа Куин. Трябва да знаят, че приемат в дома си курва.

Сюзан мило му се усмихна.

— Ще предам поздравите ви на вътрешния министър.

— Благодаря. Непременно му съобщете, че неговият приятел Едуард Блейк е убиец и крадец.

Не биваше да отговарям, обаче му казах:

— Вие лично му го съобщете, господин полковник. Имате всички доказателства, Тран Ван Вин също ще потвърди. Но внимавайте. Дърпате тигъра за опашката.

Спогледахме се и в този кратък миг, струва ми се, се видяхме в лицето на другия — ние, той и аз, Америка и Виетнам, продължавахме да се блъскаме един в друг в най-неподходящия момент, на най-неподходящите места и поради най-неоснователни причини.