Нелсън Демил
На север (46)

44.

Сюзан отиде при мъжа на прага, поклони се и каза нещо на виетнамски.

Той също се поклони и отговори, после се обърна към мен. Погледите ни се срещнаха. Не се съмнявах, че това е Тран Ван Вин.

Изглеждаше шейсетинагодишен, обаче може да бе по-млад. Беше слаб и по-висок от повечето виетнамци. Все още гъстата му коса бе гарвановочерна и късо подстригана. Носеше широк панталон и черно ватирано яке, сандали и чорапи.

— Пол, това е господин Вин — представи го Сюзан.

Приближих се към него и протегнах ръка. Той се поколеба, после я стисна.

— Аз съм Пол Бренър, американец, и идвам отдалеч, за да се срещна с вас.

Докато Сюзан превеждаше, виетнамецът се взираше в мен.

— Казахме на вашите сънародници, че сме канадци, защото смятахме, че във вашето село може да изпитват неприязън към американците.

Сюзан отново му преведе думите ми. Господин Вин продължаваше втренчено да ме наблюдава.

Вгледах се в очите му. Последният американец, когото бе видял, сигурно беше искал да го убие и обратно, ала не забелязах в изражението му враждебност. Всъщност лицето му бе абсолютно безизразно.

Извадих паспорта от джоба си и му го подадох, разтворен на първата страница.

Той го взе и го погледна, затвори го и ми го върна. После каза нещо.

— Какво искате? — преведе Сюзан.

— Първо, имам тежкото задължение да ви съобщя, че брат ви Ли е загинал в сраженията в долината А Шау през май хиляда деветстотин шейсет и осма. Трупът му бил открит от американски войник, който взел личните му вещи. Те доказват, че наистина е бил Тран Куан Ли.

Господин Вин чу „А Шау“ и името на брат си, което сигурно му подсказа, че няма да получи добра вест.

Сюзан преведе и той безизразно я изслуша. Продължаваше да ме наблюдава, после отиде при семейния олтар, вдигна една от снимките и дълго я гледа. Остави я на мястото й, обърна се и ми каза нещо.

Сюзан направо му отговори и ми обясни:

— Пита дали ти си убил брат му. Отговорих му, че не си.

— Кажи му, че съм служил в Първа въздушнопреносима пехотна дивизия, че през май шейсет и осма съм участвал в сраженията в долината на А Шау и че е възможно аз да съм убил брат му, но не аз съм открил трупа му.

Тя се поколеба.

— Убеден ли си, че искаш…

— Просто му кажи.

Сюзан се подчини и той ме погледна, после кимна.

— Кажи му, че по времето, когато той се е възстановявал от раните си в будистката гимназия, аз съм бил извън Куанг Три и е трябвало да убивам северновиетнамските войници, опитващи се да избягат от града.

Тя преведе и господин Вин, изглежда, се изненада, че зная за преживяванията му през войната. Отново се спогледахме и пак не забелязах враждебност. Не се съмнявах, че си мисли: „И този нещастник е бил там“.

— Радвам се, че не съм ви убил, радвам се, че и вие не сте ме убили — казах му аз.

На устните му плъзна лека усмивка, ала виетнамецът не отговори.

Стигахме донякъде, обаче още не знаех докъде.

— Честно казано, господин Вин, много съм изненадан, че сте останали жив след още седем години война.

Сюзан му преведе и Тран Ван Вин зарея поглед в празното пространство, и кимна сам на себе си, като че ли той също е изненадан. Стори ми се, че горната му устна потреперва, но може да съм си го въобразил. Виетнамецът беше истински стоик, стар военен навик, който отчасти бе в наша полза.

— Как сме с твоя превод? — попитах Сюзан.

— През войната той доста време е бил на юг и разбира южния ми акцент — отвърна тя. — И аз схващам повечето от неговите думи.

— Добре. Обичаме верните и точни преводи.

Сюзан не отговори.

Не казах нищо повече на господин Вин и го оставих да помисли дали иска той да ми каже нещо. Накрая виетнамецът заговори и Сюзан преведе:

— Господин Вин казва, че е служил в Триста и четвърта пехотна дивизия на Виетнамската народна армия.

Той продължи.

— През август шейсет и пета бил на юг и се сражавал в провинция Куанг Три. Казва, че трябвало да знаеш къде е била неговата дивизия по време на офанзивата „Тет“ през зимата на шейсет и осма.

Знаех, разбира се. Когато през януари 1968-а ме пратиха в Куанг Три, 304-та бе нашият главен противник. Този човек вече бе прекарал там две години и половина, без да му се вижда краят и без да го пускат в отпуски.

Господин Вин продължаваше да говори.

— През юни шейсет и осма върнали дивизията на север… в нея били останали малко хора… попълнили я с нови войници и през март седемдесет и първа пак я пратили в Куанг Три, после участвали в пролетната офанзива през седемдесет и втора… Великденската офанзива… неговата дивизия превзела провинцията и град Куанг Три… понесла тежки загуби от американските бомбардировки и се оттеглила на север за попълнение. Пита дали си бил тук по време на пролетната офанзива.

— И аз се завърнах в родината през шейсет и осма, през ноември, после пак дойдох във Виетнам през януари седемдесет и втора и по време на пролетната офанзива служих в Биен Хоа — отвърнах аз.

Сюзан му преведе и той кимна, после ме погледна. Съмнявах се, че е разговарял с американски ветеран, и очевидно беше любопитен, ала поради ненадейното ми пристигане се колебаеше — не бе имал две седмици да се подготви за срещата като мен.

Господин Вин отново заговори и Сюзан преведе:

— Казва, че през седемдесет и трета се върнал на фронта, след това през седемдесет и пета участвал в последната пролетна офанзива и Триста и четвърта дивизия превзела Хюе, после с пленени танкове продължила на юг по магистрала номер едно. На двайсет и девети април влязъл в Сайгон и на другия ден присъствал на капитулацията в президентския дворец.

А аз си мислех, че имам страхотни спомени от войната. Този човек я бе видял цялата, от начало до край, десет години кланета. Ако моята година ми се беше сторила като десет, неговите десет трябва да му се бяха сторили като сто. И ето че сега бе тук, в родното си село, и продължаваше да живее, след като бяха отнели десет години от младостта му.

— Сигурно сте получили много медали и награди — казах му аз.

Сюзан преведе и както се бях надявал, той без колебание отиде при една от плетените ракли и я отвори. Исках да го накарам да свикне да отваря куфари с военни спомени.

Господин Вин извади парче черна коприна и го разгърна върху ниската маса. После приклекна и подреди, един до друг дванайсет медала с различна форма и големина, всички с различен на цвят емайл — убедителни доказателства за десетте години в ада.

Назова всеки медал и Сюзан преведе.

Не исках да се държа покровителствено, като му казвам, че съм впечатлен — струваше ми се човек, който усеща баламосването, затова само кимнах.

— Благодаря, че ми ги показахте.

Сюзан му преведе и двамата с нея се спогледахме. Тя кимна, като че ли искаше да каже: „Добре се справяш за безчувствен идиот“.

Господин Вин прибра медалите си в раклата, затвори я и се изправи.

Няколко секунди тримата просто стояхме един до друг. Виетнамецът знаеше, сигурен съм, че не съм изминал близо двайсет хиляди километра, за да видя наградите му.

Моментът беше настъпил, затова му казах:

— Тук съм, за да поговорим за онова, което сте видели, докато сте лежали ранен в Цитаделата на Куанг Три.

Той чу „Куанг Три“ и може би дори „Цитаделата“ и погледна Сюзан, която му преведе.

Господин Вин отново се обърна към мен, ала не отговори.

— Американският войник, който открил трупа на брат ви в долината А Шау, взел от дрехите му писмо, пратено му от вас, докато сте се възстановявали от раните си в будистката гимназия — продължих аз. — Спомняте ли си това писмо?

Още докато Сюзан му превеждаше, той кимна, разбрал откъде зная за военните му преживявания. За пръв път го излъгах:

— Тук съм от страна на семейството на лейтенанта, който е бил убит от капитана. — Което може и да не беше пълна лъжа. — Помолиха ме да проуча въпроса и да открия истината, за да възтържествува справедливостта. — Погледнах Сюзан: „Преведи го точно“.

Тя отвърна на погледа ми и преведе. Господин Вин не отговори.

Опитах се да се поставя на негово място. Неговото поколение бе избито пред очите му и той не беше нито впечатлен, нито трогнат от желанието на едно американско семейство да потърси справедливост в онова масово клане. Ханойските власти винаги се бяха отнасяли недоверчиво към американското правителство, което харчеше милиони долари, за да открие останките на неколцина изчезнали по време на сражение. Не зная дали причината се състоеше в културните различия, или се отнасяше до чиста практичност — Виетнам не разполагаше нито с времето, нито с парите да търси над триста хиляди изчезнали войници. Ние, от друга страна, маниакално издирвахме нашите две хиляди изчезнали.

Господин Вин мълчеше, аз също. Не бива да припираш тия хора, още повече че продължителното мълчание не ги правеше нервни като американците.

Накрая виетнамецът заговори и Сюзан преведе:

— Казва, че не иска да участва в никакво издирване, ако не получи нареждане от властите.

Дълбоко си поех дъх. Нямах намерение да обидя този стар войник, като му предложа пари, обаче му напомних:

— Американското семейство е научило за съдбата на брат ви Ли, за която ви разказах. Ще бъдете ли така любезен да ми разкажете за съдбата на техния син, за да мога да им я предам? — Замълчах за миг и прибавих: — Това е частен семеен въпрос и няма отношение към властите.

Сюзан преведе и отново последва мълчание, нарушавано от пращенето на въглищата в пещта и птичите песни навън. Господин Вин се обърна и отиде до вратата. Със Сюзан се спогледахме.

Виетнамецът излезе и чух, че разговаря с някого, после се върна и каза нещо на Сюзан.

Тя му се поклони и помислих, че ни молят да си вървим или да останем, докато дойдат войниците, обаче Сюзан ми обясни:

— Господин Вин помолил внук си да потърси една тяхна роднина, за да направи чай.

Защо се съмнявам в себе си? Бива ме в тия неща. Свидетелите ме харесват. Заподозрените се страхуват от мен. Пък и съм голям късметлия.

Господин Вин посочи ниската маса, после седна по турски пред горещата пещ и даде знак на Сюзан да се настани от лявата му страна, а на мен — срещу него.

Тя извади цигарите си и му предложи. Виетнамецът прие. Сюзан поднесе пакета и на мен и ми кимна. Взех си цигара. Тя запали трите и остави пластмасовата си запалка на масата. Пепелникът бе парче смачкана стомана от шрапнел.

Дръпнах от цигарата и я оставих в пепелника. Господин Вин, изглежда, хареса своята марлборо лайт.

— Може ли да ви разкажа как се случи да прочета вашето писмо до брат ви? — попитах аз.

Сюзан преведе и той кимна.

Разказах му за Виктор Орт и Американските ветерани от Виетнам, като наблегнах на хуманитарната програма на АВВ да помагат на ханойските власти в търсенето на техните изчезнали войници. Разказът обаче бе леко променен и ние с господин Орт се превърнахме в членове на Американските ветерани от Виетнам и аз случайно познавах едно семейство, чийто син, лейтенант от Първа въздушнопреносима, беше загинал в Куанг Три. Прозвуча ми добре.

После обясних, че семейството е убедено, че този лейтенант, за когото се споменава в писмото на господин Вин, може да е техният син. Поукрасих историята — нали съм бостънски ирландец и съм голям майстор в тия работи. Не споменах за Криминалния следствен отдел, нито за името на убития лейтенант, защото не го знаех. Знаеше го господин Вин.

Сюзан преведе и той внимателно я изслуша.

В стаята влезе жена на средна възраст и без да каже нито дума, отиде при пещта, в която висеше чайник. Сложи три чаши на чергата, взе щипка чаени листа от една керамична кутия и пусна по малко във всяка чаша. После с един черпак напълни чашите с гореща вода, нареди ги върху плетен бамбуков поднос, придвижи се на колене до масата и се поклони.

Тая страна наистина ми харесваше. Погледнах Сюзан и й намигнах. Тя ми се изплези.

Така или иначе, след изпълнението на чайната церемония жената си тръгна.

Отпихме по глътка чай.

Усмихнах се и казах.

— Отвратително е.

Сюзан преведе на господин Вин нещо друго и той се усмихна. Двамата запушиха и се заговориха.

— Господин Вин пита дали сме любовници — каза ми Сюзан. — Отговорих му, че отначало сме били приятели, когато си ме наел в Сайгон за преводачка, но после сме станали любовници.

Погледнах го. Виетнамецът леко се усмихваше и сигурно си мислеше: „Голяма работа си, старче“.

— Господин Вин е удивен от броя на американските ветерани, които се завръщат на юг — продължи Сюзан. — Научава за това от вестниците и в училището, където имало телевизор.

Кимнах и си казах, че Бан Хин не е напълно откъснат от света. Този факт можеше да се окаже важен, ако се оправдаеха подозренията ми за убиеца.

Сюзан и господин Вин продължиха да си бъбрят. Знаех, че се налага, преди да преминем към деловата част, обаче започвах да губя търпение, да не споменавам за това, че се безпокоях кой може да е следващият посетител в къщата.

— Може ли да попитам дали тази жена беше ваша съпруга? — обърнах се аз направо към него.

Сюзан преведе и той кимна.

— Това ли е Май, за която споменавате в писмото си?

Сюзан се поколеба, после преведе.

Господин Вин остави чашата си, погледна право пред себе си и каза нещо, без да се обръща към никого.

— Май загинала при бомбардировка на Ханой през седемдесет и втора — преведе Сюзан. — Когато през седемдесет и първа той се върнал от фронта, двамата се оженили. Нямали деца.

— Съжалявам.

Той разбра и кимна.

Със Сюзан поговориха още малко и тя ми каза:

— Господин Вин се оженил повторно и има седем деца и много внуци. Пита дали ти имаш деца.

— Даже да имам, не ми е известно.

Сюзан му даде едносричен отговор, навярно отрицателен. След като приключихме с любезностите, господин Вин ме попита нещо и Сюзан преведе:

— Пита дали носиш писмото, което е пратил на брат си.

— Имах копие, но го изгубих по време на пътуването — отвърнах аз. — Ще му пратя оригинала, ако ни даде някакъв адрес.

Тя му преведе и господин Вин отговори.

— Имал братовчед в Диен Биен Фу, на когото можеш да го пратиш.

Кимнах.

Щеше ми се писмото да бе у мен, разбира се, за да видя дали преводът и оригиналът съвпадат. Надявах се обаче скоро да разбера.

Слава Богу, нямаше повторно да ни напълнят чашите, и господин Вин и Сюзан пропъждаха комарите с цигарения си дим.

— Измъчват ли ви раните? — попитах виетнамеца.

— Понякога — преведе Сюзан. — След Куанг Три получих още рани, но не толкова сериозни, за да отсъствам от частта си повече от месец.

Той ме посочи и вдигна вежди.

— Не съм раняван — отговорих.

Сюзан преведе и господин Вин кимна.

— Как избягахте от Куанг Три?

— Можех да ходя и ни казаха да се опитаме да избягаме през нощта. Тръгнах рано сутринта и вървях сам в дъждовна буря. Минах на десет метра от един американски окоп, после избягах в хълмовете на запад.

Надявах се, че е взел със себе си вещите на убития лейтенант. Той прибави още нещо и Сюзан преведе:

— Господин Вин казва, че може да е минал покрай теб.

— Наистина мина.

Това накара всички да се усмихнат, но не и да се засмеят искрено.

Добре, на работа.

— Може ли да ви покажа някои снимки, за да видим дали лейтенантът, чието семейство ме прати тук, е същият, когото сте видели в разрушената сграда в Куайг Три? — попитах аз.

Сюзан преведе и той кимна.

Тя се изправи, отиде при раницата си и се върна със снимките. Остави албумчето на масата и го разтвори на първата страница.

Господин Вин погледна снимката, стана и отиде до една плетена ракла. После донесе на масата нещо, увито в плат, и извади брезентов портфейл. Отвори го и измъкна найлоновия калъф за снимка, който постави до албума.

Сюзан погледна двете снимки, извади тази от албума и ми ги подаде.

На снимката от портфейла видях млада двойка. Жената бе хубава, а мъжа вече познавах от фотографиите в албума.

Вече имахме жертвата и ни трябваше името й, макар че в КСО вече го знаеха, за разлика от мен.

— Може ли да видя портфейла? — попитах господин Вин.

Той го побутна към мен.

Отворих го и го прерових. Имаше военни чекове, които използвахме вместо долари, и още няколко семейни снимки — мама и татко, две девойки, които сигурно бяха сестрите му, и бебе, което можеше да е детето на убития.

В портфейла имаше още някои дреболии: картата с Женевската конвенция, тази с правилата за водене на сухопътна война и трета с правилата за водене на сражение. Много правила. Повечето не значеха нищо, освен Правило номер едно: „Убий го, преди той да убие теб“.

Този млад офицер обаче бе носил задължителните карти и ми правеше впечатление на приличен младеж. Това още повече се подсилваше от картата за алкохолната му дажба, каквато имаха само офицерите. На нея имаше само две дупки, които показваха две покупки. Ако тая карта ми беше паднала във Виетнам, щеше да прилича на швейцарско сирене, улучено от шрапнел.

Накрая извадих личната му карта.

Прочетох името на убития. Уилям Хайнс, старши лейтенант от пехотата.

Вдигнах поглед към господин Вин.

— Може ли да върна този портфейл на семейството на лейтенант Хайнс?

Виетнамецът ме разбра и без превод и незабавно кимна.

Отместих портфейла настрани. Ако не друго, поне семейство Хайнс щяха да получат този портфейл след близо трийсет години, ако Пол Бренър се завърнеше от Виетнам, естествено.

— В писмото си казвате на брат си, че този човек е бил убит от американски капитан — продължих аз.

Сюзан преведе и господин Вин кимна.

— Имаме няколко снимки на мъж, който според нас е въпросният капитан. Навярно ще можете да го разпознаете.

Сюзан разтвори албума на следващите десет снимки и му ги показа една по една. Наблюдавах лицето му, докато внимателно ги гледаше.

Когато стигнаха до последната, виетнамецът се втренчи в нея и каза нещо, после се върна на първата и пак разгледа всичките, и продължи да говори. Имах чувството, че не е убеден или че не иска да се ангажира, за което не го обвинявах.

— Казва, че светлината била лоша — преведе Сюзан. — Лицето на капитана било покрито с мръсотия, носел каска и от втория етаж господин Вин не го виждал ясно. Във всеки случай след толкова години явно не си го спомня.

Кимнах. Бях близо, обаче стигах до задънена улица.

— Ще ми разкажете ли какво сте видели? — попитах го.

— Видях само онова, което описах в писмото — преведе Сюзан.

Не исках да споменавам, че неговото и моето писмо може да не са еднакви. Затова нахлупих детективската си шапка и започнах.

— В писмото си казвате на брат си, че не разбирате смисъла на убийството. Обаче споменавате, че са спорили. Възможно ли е лейтенантът да е заплашил капитана? Или лейтенантът да е проявил неподчинение или страхливост? Струва ми се необичайно офицер да извади пистолета си и да застреля свой колега заради някакъв спор. Помислете за онова, което сте видели, и може би ще се сетите нещо.

Сюзан преведе и господин Вин се втренчи в мен, макар че не разбирах защо. Накрая каза нещо.

— Все още не виждал смисъл в убийството — преведе Сюзан.

Нямаше толкова лесно да се откажа, особено след като бяхме рискували живота си, за да дойдем тук, и междувременно бяхме убили четирима души.

— Възможно е да не си спомням добре писмото или пък преводът му да не е бил точен — продължих аз. — Бихте ли ми разказали историята така, както си я спомняте?

Господин Вин дълбоко си пое дъх, като че ли не искаше да разказва случки от войната, и не отговори.

— Господин Вин, никой не обича да си припомня онова време, но откакто съм тук, обиколих местата на някогашните си сражения, включително Куанг Три и долината А Шау. Отново преживях миналото и разказах преживяванията си на тази госпожа. И мисля, че ми се отрази добре. Сега ви моля да си припомните този случай, за да има някаква полза от идването ми.

— Не иска да говори за това — преведе ми Сюзан.

Тук имаше нещо.

— Точно ли превеждаш? — попитах я.

Тя не отговори.

— Мама му стара, какво става тук, Сюзан?

Тя ме погледна.

— Наистина е по-добре да не научаваш, Пол.

Побиха ме тръпки.

— Да бе, по-добре било да не научавам.

— Изминахме дълъг път, Пол, и открихме господин Вин жив. Сега трябва да проверим дали има още вещи от войната, после да отидем в Ханой и да докладваме.

Погледнах господин Вин. Явно разбираше, че гостите му спорят.

Взех портфейла и го вдигнах във въздуха.

— Сувенир? — казах аз, дума, която повечето виетнамци знаят. — Souvenir de guerre? Дай-юй сувенир? Сувенир от капитана? Трунг-юй сувенир? Сувенир от лейтенанта? — Посочих раклата. — Beaucoup souvenir? Биет?

Той кимна, изправи се и отиде при раклата. Погледнах Сюзан.

— Знаеш ли какъв е проблемът?

— Да.

— Чела ли си истинския превод на писмото?

— Да.

— Лъжлива кучка.

— Прав си.

Господин Вин донесе няколко неща и ги остави на масата.

Погледнах ги. Видях американски военен часовник, чийто секундарник отдавна бе спрял, пластмасова манерка, която господин Вин все още можеше да използва, ако не бяха дупките от шрапнел, останали от някоя друга битка, златна венчална халка, лични знаци и документи в брезентова чантичка.

Взех личните знаци и прочетох името „Хайнс, Уилям Х.“, следвано от серийния му номер, кръвната му група и религиозната му принадлежност — методист.

Погледнах венчалната халка, от вътрешната страна на която пишеше „Бил Фран, 15.1.67“, около година преди да го убият.

Отворих брезентовата чантичка и открих връзка писма от Фран, родителите му и други хора. Оставих ги настрани и намерих недовършено писмо с дата 3 февруари 1968-а. Писмото гласеше:

Скъпа Фран,

Не зная кога и дали изобщо ще успея да довърша това писмо. Както вече ти е известно, Виетконг и северновиетнамската армия нанасят удари из цялата страна и дори атакуваха Цитаделата в Куанг Три. Щабът на американските военни съветници беше улучен от мини и имаме много ранени, които не могат да получат лекарска помощ. Южновиетнамските войници си плюха на петите и нашите се бият на живот и смърт. Толкова за сладката работа на военен съветник. Зная, че писмото ми звучи много песимистично, и нямам представа дали ще го получиш, но ако все пак стигне до теб, искам да знаеш…

И с това свършваше. Оставих го.

В чантичката имаше малък бележник и аз го отворих. Оказа се типичен офицерски дневник, в който бяха записани радиочестоти и позивни, пароли, имена на свръзки в южновиетнамската армия и така нататък. Освен това лейтенант Хайнс си бе водил личен дневник. Прелистих го и прочетох няколко откъса. Отнасяха се главно за времето, щабните съвещания, мисли за войната и други случайни записки.

Вниманието ми привлякоха бележките под датата 15 януари:

Капитан Б. е любимец на ст. офицери, но не и на мен и на другите. Прекалено много време прекарва на черния пазар и всяка нощ е в бардака.

Затворих дневника. Явно тоя капитан Б. се беше радвал на войната; поне до Тет.

Погледнах господин Вин и посочих вещите на масата, после себе си.

Той кимна.

Обърнах се към Сюзан.

— Семейство Хайнс ще искат да им предадем тези неща. Както и да научат как е загинал лейтенант Уилям Хайнс.

— Знаеш как е загинал — отвърна тя. — В бой.

— Съжалявам. Било е убийство.

— Няма нужда да го научават.

— Е, не мога да говоря от тяхно име, обаче съм пратен тук да открия кой е убил лейтенант Хайнс.

— Не, не си пратен тук за това. Пратен си тук, за да видиш дали свидетелят на убийството е жив. Жив е. И има ли у него веществени доказателства? Има. Ние можем ли да ги вземем? Можем. Хората във Вашингтон вече знаят името на убиеца, другия мъж на тези снимки, и нито ти, нито аз трябва да знаем името му. Не бива да го научаваш.

— Грешиш. — Погледнах сгънатия лист пожълтяла хартия на масата, последния сувенир от раклата на господин Вин. Бях познал в него войскови наряден списък й го придърпах към себе си. Беше напечатан на пишеща машина и имената бяха избелели, обаче се четяха. Най-отгоре пишеше: „Сухопътни сили на САЩ, Щаб на американските военни съветници, Куанг Три, Република Виетнам“. Носеше датата 3 януари 1968 г.

Прегледах имената и видях, че групата на съветниците се състои от шестнайсет души, всички офицери и старши сержанти. Тази работа не бе особено опасна, докато нещо не се прецакаше, като по време на офанзивата „Тет“.

Командир на групата беше подполковник Уолтър Дженкинс, а негов заместник — майор Стюарт Билингс. Трети по старшинство бе капитан, единственият капитан, посочен преди много лейтенанти, сред които Уилям Х. Хайнс. Капитанът се казваше Едуард Ф. Блейк.

Известно време зяпах името, после взех албума и се втренчих в една от снимките, на която капитанът носеше вратовръзка. Вдигнах очи към Сюзан и казах:

— Вицепрезидентът на Съединените щати Едуард Блейк.

Тя запали цигара и не отговори.

Дълбоко си поех дъх. Ако имах скоч със сода, щях да го пресуша. Едуард Ф. Блейк. Капитан Б.

Вицепрезидентът Едуард Блейк, само на една крачка и едни избори от президентския пост. Само че имаше проблем. Беше убил човек.

Погледнах Тран Ван Вин, който седеше търпеливо, макар че навярно вече усещаше лошите вибрации. Опитах се да си придам спокоен вид, за да не го разстроя.

— Каква е вероятността нашият домакин да разпознае вицепрезидента Едуард Блейк? — с нормален глас попитах Сюзан.

Тя дръпна от цигарата си.

— Това е въпросът, нали?

— Да. Искам да кажа, тук не хващат добре телевизията.

— Вече сме обсъждали всичко това във Вашингтон — отвърна Сюзан. — Поискаха моето мнение.

— И какво е твоето мнение?

— Ами, според мен почти всеки виетнамец в страната може да разпознае президента и сигурно даже вицепрезидента на Съединените щати по снимките във вестниците. Както в повечето комунистически страни, тук вестниците са еднакви, евтини и достъпни на масите, които общо взето са грамотни. Така отговорих във Вашингтон.

— Освен това новините са изключително политически и са съсредоточени върху Вашингтон — продължи тя. — Виетнамците не са зле информирани, дори в Бан Хин. Пък и има телевизор в училището. И както може би ти е известно, като сенатор, вицепрезидентът Блейк беше член на комисията по външни отношения и на тази за изчезналите войници и многократно е посещавал Виетнам. Навярно си спомняш, че той е близък приятел с нашия посланик в Ханой Патрик Куин. — Сюзан погледна към господин Вин. — Възможно е да се появи проблем, особено ако Едуард Блейк стане президент. — Тя се обърна към мен. — А ти как смяташ?

Представих си как Тран Ван Вин седи на градския пазар, пуши, чете тукашната „Правда“, вижда снимка на Едуард Блейк, в главата му звънва камбанка и той си вика: „Не… не може да бъде. Е, защо да не може? Ей, приятели, тоя тип, дето е президент на Империалистическите американски щати, е оня, за който ви разправях — дето гръмна лейтенанта в Куанг Три“.

И какво от това? Щеше ли да съобщи за това интересно съвпадение на местните власти? И ако го направеше, какви щяха да са последствията? Това беше въпросът.

— Как смяташ ти, Пол? — повтори Сюзан.

Погледнах я.

— Разбирам защо някои хора във Вашингтон имат основания да са нервни и защо Едуард Блейк може да страда от безсъние, ако допуснем, че знае за всичко това, включително за идването на Пол Бренър във Виетнам. Във всеки случай вероятността нашият домакин да го познае и да съобщи, е съвсем малка.

— По-добре да се подсигурим, отколкото после да съжаляваме. Обаче се поуспокоих, след като взехме всички тези военни сувенири — прибави тя.

— А ако го убиеш, съвсем ще се успокоиш.

Сюзан остави забележката ми без отговор.

— Той като че ли позна снимката. Искам да кажа, някой ден може да го направи. Например, когато прочете за визита на Едуард Блейк в някой вестник. Всъщност в момента вицепрезидентът Блейк е на официално посещение в Ханой.

— Какво съвпадение! Блейк знае ли, че има проблем? — попитах я аз. — Затова ли е тук?

— Нямам представа… Мисля, че ако не знае, скоро ще научи от съветниците си, ако и когато стигнем в Ханой. Поне така предполагам.

— Значи не ни е известно дали хората, които ни пратиха тук, се опитват да прикрият Блейк, или да го шантажират, така ли?

— Провинциалните вестници са седмичници, така че в следващия брой ще има нещо за посещението на Блейк със съответните снимки — все едно не бях казал нищо, продължи Сюзан. — Виетнамците често публикуват фотографии от войната наред със съвременните и винаги посочват кой къде и кога е служил, така че ще напишат, че Едуард Блейк е участвал в боевете в Куанг Три през шейсет и осма, но впоследствие е станал приятел на Виетнам. Много си падат по такива неща. — Тя ме погледна. — Как мислиш? Нашият приятел тук ще събере ли две и две, ако види поставени една до друга снимки на капитан Блейк и вицепрезидента Блейк?

— Животът му ли зависи от отговора ми?

Сюзан отново не каза нищо.

— Този човек не е преживял десет години ад, за да го очистиш в собствения му дом, защото някой ден може да си спомни нещо.

Господин Вин продължаваше да пуши, докато гостите му разговаряха на английски. Сигурно ни смяташе за много груби, обаче бе достатъчно учтив, за да не го покаже. Чудех се и дали името Едуард Блейк му говори нещо.

— Дали името му говори нещо? — попитах я.

— Не. На виетнамски се произнася различно. Обаче трябва да вземем нарядния списък, за да не може да сравни името във вестника… освен това той ще си спомни идването ни.

Погледнах я и се замислих. Още ли я обичах? Да, обаче щях да го преживея. Вярвах ли й? Нито за миг. Бях ли ядосан? Да, но също бях впечатлен. Много я биваше. И накрая, дали тя щеше да направи нещо прибързано? В момента взимаше решение.

Тя замислено дръпна от цигарата си.

— Наистина ми се ще да не беше толкова любопитен.

— Нали затова ми плащат. Затова ме наричат „детектив“.

Сюзан се усмихна, после си спомни, че сме забравили нашия домакин, и го заговори за бог знае какво. Може би го питаше откъде е взел пръстения си под. Пак го почерпи с цигара, после измъкна от джоба си сметката от мотела в Диен Биен Фу и написа нещо на гърба й, като продължаваше да бъбри с господин Вин. Може да си разменяха рецепти за фо, обаче после Сюзан ми каза:

— Взимам адреса на братовчеда на господин Вин в Диен Биен Фу, за да можем да му пратим писмото.

— Защо? Нали или ти ще убиеш господин Вин, или някой друг.

Сюзан не отговори.

Господин Вин ми се усмихна.

— Да се махаме от тук, преди да са се появили ченгетата — казах аз.

— Всичко е наред — отвърна тя. — Няма да повярваш, но господин Вин е окръжен партиен секретар. — Сюзан кимна към плаката на чичо Хо на стената. — Войниците няма да дойдат, освен ако господин Вин не ги повика.

Погледнах виетнамеца. Какъв късмет, да съм гостенин на главния комуняга в тоя окръг. Иначе, изглежда, искаше да помогне и ако Сюзан беше превела въпросите ми за случилото се в деня, в който бе видял капитан Блейк да застрелва лейтенант Хайнс, господин Вин щеше да отговори.

— Parlez-vous francais?^[1] — попитах го.

Той поклати глава.

— Поне мъничко? Ун рей?

Господин Вин не отговори.

— Е, може би вече трябва да си вървим, Пол, преди господин Вин да надуши нещо — каза Сюзан.

— Още не съм свършил.

— Остави го на мира.

— Кажи ми, Сюзан, защо е толкова важно да прикрият Едуард Блейк?

— Би трябвало по-внимателно да четеш вестниците, а и вече ти казах, Едуард Блейк има здрави връзки тук. Създал си е много приятели в ханойското правителство — сред новите хора, които искат да са в добри отношения с нас. Малко остава да се договори за залива Камран и да сключи търговски договор и сделка за петрол. Освен това ще се противопостави на Китай.

— И какво от това? Той е убиец.

— И какво от това? Той ще е следващият президент. Хората го харесват, военните го харесват, разузнавателната общност го харесва, бизнесмените го харесват. Басирам се, че допреди десет минути и ти си го харесвал.

Което си беше самата истина. Военен герой и така нататък. Даже майка ми го харесваше. Блейк бе хубавец.

— Добре, да допуснем, че Едуард Блейк е убил лейтенант Хайнс с основателна военна причина — казах аз. — Сега попитай господин Вин и без никакви глупости, какво е видял в оная сграда. Давай.

— Никога няма да узнаем причината и тя няма значение — възрази Сюзан. — А и господин Вин не я знае. — Тя се изправи. — Да вървим.

— Ти обаче я знаеш. Кажи ми я.

Сюзан тръгна към задната стена и сега беше много по-близо до пистолета от мен.

— Не искам да я научаваш — отвърна тя. — И без това вече знаеш прекалено много.

Господин Вин се опитваше да разбере какво става. И аз се изправих, без да откъсвам очи от нея. Тя знаеше, че зная къде отива.

— Пол… обичам те. Наистина. Затова не искам да знаеш повече, отколкото вече знаеш. Всъщност изобщо няма да спомена, че си се добрал до името Едуард Блейк.

— Само че аз ще го спомена. А сега го попитай каквото ти казах или сама ми го обясни.

— Няма. — Сюзан се поколеба. — Дай ми ключовете.

Извадих ключовете от джоба си и й ги подхвърлих. Тя ги хвана, погледна ме и каза нещо на господин Вин. Това го накара да се обърне към мен и да заговори.

Видях я да бърка под листата и да измъква пистолета. После го скри зад гърба си. Зачудих се дали изстрелът ще се чуе в селото. Или два изстрела.

— Убивал съм хора за родината си, вършил съм всякакви гадости за нея — казах й аз. — Чувала ли си старата поговорка „По-скоро ще предам родината си, отколкото своя приятел“? Някога не вярвах в това. Сега не съм толкова сигурен. Когато станеш на моя възраст, Сюзан, ще си спомниш този момент и може би ще го разбереш.

Спогледахме се и видях, че тя още малко и ще се разплаче, което не вещаеше нищо добро за моето здраве и за това на господин Вин.

Виетнамецът се беше изправил и ни гледаше.

Сюзан му каза нещо и той започна да събира вещите от масата. Искаше ми се да го спра, ала реших, че не бива — поради ред причини, не на последно място от които пистолетът.

Господин Вин върна албума на Сюзан, която го прибра в страничния джоб на ватираното си яке, после й даде брезентовата чантичка с писмата и нарядния списък, личните знаци, портфейла, венчалната халка и часовника, които също отидоха в джобовете й.

Нашият домакин вече се бе досетил, че със Сюзан не сме съгласни по някакъв въпрос, обаче какъвто си беше учтив, не искаше да се меси в скандала между двама западняци от различен пол.

Междувременно Сюзан преценяваше следващия си ход, който можеше да е чисто или мръсно изнасяне. Трябваше да заглуши гърмежа и може би обмисляше тъкмо това. Нещо не можех да си представя Сюзан Уебър да убива Тран Ван Вин или новия си любовник, обаче после си спомних как беше очистила ония двама войници, без да й мигне окото. Тя отиде при раницата си и извади кожата, която й бяха подарили планинците. Ето как щеше да заглуши изстрела. Погледнах я, но тя избягваше очите ми, което също не бе добър признак.

Сюзан дълго се колеба, накрая взе решение и затъкна пистолета зад гърба си, без господин Вин да разбере какво се е случило. Тя му поднесе кожата с поклон и виетнамецът й отвърна.

— Идваш ли с мен? — попита ме Сюзан.

— Ако дойда с теб, аз ще взема оръжието и уликите. Наясно си с това.

Тя дълбоко си пое дъх, каза „Съжалявам“ и си тръгна.

Ето как се озовах насред дълбоката провинция в дома на местния партиен секретар, който не знаеше даже френски, та камо ли английски, а новото ми гадже офейка с ключовете на мотора и патлака. Е, можеше да е и по-кофти.

Доближих показалец към слепоочието си и казах на господин Вин:

— Ко-деп диен кай дау. Побъркана.

Той се усмихна и кимна.

— Случайно дали днес ще има други рейсове?

— А?

Погледнах си часовника. Наближаваше три. Диен Биен Фу бе на трийсет километра. По равен път с бърз ход можех да взимам шест-седем километра в час. Щях да съм в града към осем, а можеше и да хвана нещо на стоп.

— Кам ун… — опитах се да си припомня някои думи. — Както и да е. Благодаря. Merci beaucoup. Страхотен чай. — Протегнах ръка и се ръкувахме. Вгледах се в очите му. Този стар ветеран се беше спасил от ада и сега бе беден селянин, провинциален комунист от старата школа, напълно непокварен и абсолютно маловажен. Ако Вашингтон не го очистеше, може би щяха да го направят новите хора в Ханой. С господин Вин имахме някои общи неща.

Свалих си часовника, отлично швейцарско производство, военен модел, и му го подадох. Той неохотно го взе и се поклони.

Нарамих раницата си и напуснах дома на Тран. Спуснах се през хълмовете и между надгробните могили и се върнах в Бан Хин.

Не привлякох толкова голямо внимание, колкото предишния път, или поне не забелязах.

В крайна сметка, въпреки перченето и сарказма си, продължавах да съм влюбен в тая кучка. Стомахът ми се свиваше и ме пробождаше сърцето. Замислих се за Сайгон, за покрива на „Рекс“, за влака до Натранг, за „Гранд хотел“, остров Пирамид, магистрала 1 до Хюе, навечерието на Тет, А Шау, Ке Сан и Куанг Три и ако пак трябваше да извървя този път, щях да го направя с нея.

После идваше тая работа с Едуард Блейк. Все още не бях в състояние да проумея всичко и не бях готов да го анализирам. Със сигурност знаех, че една или друга групировка е надушила за писмото и се е намесила в играта, а може да беше и обратното — първо писмото да е привлякло вниманието на ЦРУ или ФБР и военният КСО да бе само параван. А Пол Бренър беше Дон Кихот, който търчеше из затънтената провинция по рицарски дела с госпожа Санчо Панса, истинския двигател и мозък на операцията. Разбира се, отдавна се бях досетил за част от всичко това, обаче не бях направил почти нищо по въпроса.

Във всеки случай някои хора във Вашингтон бяха обзети от остра форма на параноя, в което много ги биваше. А според анкетите Едуард Блейк щеше да спечели следващите избори — хубавец и герой от войната, с красива жена и деца, пари и високопоставени приятели, така че всеки, който застрашаваше пътя му към президентския пост, щеше да бъде ликвидиран.

Иначе човекът едва ли щеше да загази, особено ако някой ни очистеше с господин Вин. Окончателният анализ показваше, че Сюзан не може да натисне спусъка, така че може би трябваше да й пратя благодарствена картичка.

Прекосих селския площад и хвърлих поглед към паметника на загиналите. Тази война, тази Виетнамска война, тази Американска война, просто продължаваше да взима жертви.

Стигнах до шосе 12. Надявах се на автостоп, обаче нали бе последният ден от празниците, всички си почиваха и никой не пътуваше никъде.

Закрачих на юг към Диен Биен Фу. Подминах военния пост и забелязах, че джипа го няма.

След около половин километър чух зад себе си рев на мощен мотор, ала продължих да вървя. Тя спря до мен и се спогледахме.

— Защо отиваш в Диен Биен Фу? Нали ти казах как да стигнеш до Ханой. Не щеш да ме слушаш. Трябва да чакаш стоп за Лао Кай. Аз отивам натам. Сядай.

— Благодаря, но предпочитам да вървя пеш и да отида там, където искам аз. — Продължих напред.

Чух я да вика след мен:

— Няма да се влача след теб, нито да те моля. Това е. Или ела с мен, или никога повече няма да се видим.

Вече бяхме разигравали тоя театър на шосе 6, обаче този път нямаше да отстъпя. Показах, че съм я чул, с махване на ръка. Моторът изрева и започна да се отдалечава. След десетина минути пак беше зад мен.

— Последен шанс, Пол.

— Обещаваш ли?

— Беше ме страх, че ще се качиш на стоп и ще те изпусна.

Продължавах да вървя и тя ме следваше.

— Ако искаш, ти карай.

Не отговорих.

— Трябва да отидеш в Ханой и в неделя да излетиш от страната. Ако не те заведа, ще загазя.

— Мислех, че трябва да ме убиеш.

— Това е смешно. Хайде, време е да си вървиш у дома.

— Сам ще намеря пътя, благодаря. Вече съм го правил два пъти.

— Моля те.

— Върви по дяволите, Сюзан.

— Не говори така. Моля те, ела с мен.

Погледнах я и казах:

— Наистина не искам да си с мен.

— Искаш, разбира се.

— Край.

— Така ли ми се отблагодаряваш, че не ви убих с господин Вин?

— Каква си добричка!

— Нещо против да запаля?

— Не ми пука, ако ще и да изгориш.

Сюзан запали цигара.

— Добре, чуй какво се е случило — каза тя. — Тран Ван Вин пише на брат си, че бил в хазната в Цитаделата на Куанг Три, лежал ранен на втория етаж и гледал надолу. Видял да влизат двама мъже и една жена, които отворили сейф в стената и започнали да вадят чували. Били цивилни и господин Вин решил, че или са там по официална работа, или пренасят плячката на сигурно място. Те отворили няколко чувала и господин Вин видял, че са пълни със златни монети, американска валута и накити. — Тя дръпна от цигарата. — Разбираш накъде отива работата. Искаш ли да стигнеш до края?

— Нали затова съм тук.

Сюзан се усмихна.

— Тази история се потвърждава от факта, че по време на битката била ограбена хазната в Куанг Три. Пише го в учебниците по история. Проверих.

— Довърши историята.

— Сержант Вин пише, че няколко часа преди това бил свършил боеприпасите, затова само ги наблюдавал. Скоро лейтенантът — Хайнс — влязъл в сградата и заговорил тримата цивилни така, като че ли и той участвал в спасяването на ценностите. Обаче ненадейно лейтенант Хайнс вдига автомата си и убива двамата мъже. Жената го умолявала да я пощади, но той я убил с изстрел в главата. Капитан Блейк влиза, вижда какво се е случило, двамата с лейтенант Хайнс се скарват и лейтенант Хайнс понечва да вдигне автомата си, само че капитан Блейк го изпреварва с пистолета си и го застрелва. После капитан Блейк връща парите и златото в сейфа, заключва го и си тръгва. По-късно плячката изчезва.

Сюзан хвърли фаса си.

— Та това се е случило. Тран Ван Вин го е видял и го е разказал в писмото до брат си.

— Струва ми се, че размени двамата американци — отбелязах аз.

Тя се подсмихна.

— Може и да си прав. Обаче според мен така звучи по-добре.

— Значи Едуард Блейк всъщност хладнокръвно е убил четирима души и освен това е крадец. Това ли е човекът, който искаш да ти е президент?

— Всички грешим, Пол. Особено по време на война. Всъщност и аз не бих гласувала за Едуард Блейк, но той е подходящ за страната.

— Не и за моята. Сбогом. — Обърнах се и закрачих.

Тя продължи успоредно с мен.

— Харесвам мъже, които се борят за правдата.

Не отговорих.

— Е, вече знаеш тайната. Ще я запазиш ли?

— Не.

— Нищо не можеш да докажеш.

— Ще опитам.

— Не бива.

Спрях и се огледах. Нямаше жива душа.

— Много удобно място да ме убиеш.

— Прав си. — Сюзан извади колта от колана си, майсторски го завъртя на предпазителя и ми го подаде. — Или пък ти да се избавиш от мен.

Взех оръжието и го хвърлих колкото можех по-надалеч в оризището.

— Имам друг — каза тя. — По-точно два.

— Сюзан, ти не си добре.

— Казах ти, че в нашето семейство сме побъркани.

— Наистина си побъркана.

— И какво от това? Така съм по-интересна. Ти да не си мислиш, че си съвсем наред?

— Виж, не ми се спори с теб тук…

— Обичаш ли ме?

— Естествено.

— Искаш ли да ми помогнеш да изхвърлим Едуард Блейк от мястото му?

— Нали беше подходящ за страната? — напомних й аз.

— Не и за моята. Хайде. Бензинът свършва, а си прекалено стар, за да вървиш пеш.

— Бил съм кашик.

— През коя война? Гражданската или Испано-американската^[2]? Качвай се. Можеш да се занимаваш с мен в Ханой. Имам нужда от напляскване.

Усмихнах се.

Тя обърна и протегна ръка. Поех я и Сюзан ме притегли към мотора. Качих се.

Потеглихме на север покрай Бан Хин към Лао Кай и от там за Ханой.

Това щеше да е приятен завършек на историята, ако вярвах и на половината от думите й.