Нелсън Демил
На север (37)

35.

С полковник Манг се спогледахме от стотина метра.

— Кой е този? — попита Сюзан.

— Сети се.

— О… И какво прави тук?

— Ами, за начало иска да отида при него, което няма да направя.

— Познавам тези хора, Пол. Ако го унизиш, ще побеснее.

— Знаеш ли, Сюзан, писна ми бели хора да се безпокоят, че може да унизят някой източноазиатец. Майната му.

— Ще ида да поговоря с него.

— Ще останеш тук.

Тя не отговори, но остана при мен.

На стотина метра зад полковник Манг забелязах още двама мъже — стояха на моста над рова. Бяха униформени и носеха автомати. Всъщност въпреки далечината познах моя дундест приятел Нахалния от „Тан Сок Нат“.

Полковник Манг носеше тъмнозелена куртка, риза и вратовръзка, което бе по-подходящо за тукашния по-студен климат. Освен това беше с островърха шапка, кобур и пистолет.

Бе се надигнал вятър и слънцето се спускаше зад дърветата. По някогашната Цитадела се протягаха дълги сиви сенки и скоро щеше да се мръкне. Бях готов да остана тук до зори.

— Пол, хайде да изминем около една трета от разстоянието — предложи Сюзан. — Той ще направи същото.

— Майната му. Не съм го канил тук.

— Той няма нужда от покана. Довери ми се. Хайде. — Тя направи крачка напред.

Поколебах се, после закрачих към полковника. Сюзан тръгна с мен. След трийсетина крачки спрях.

Полковник Манг схвана идеята и направи точно трийсет крачки към нас. Всичко това беше адски тъпо, разбира се, обаче когато става въпрос за достойнство, мъжете си остават момчета.

Колебливо пристъпих към виетнамеца, той направи същото и двамата се запътихме един към друг. Накрая останаха десетина метра и дребосъкът спря. Последвах примера му.

Спогледахме се. Той не изглеждаше доволен, така че ставахме двама.

— Хайде, Пол, показа му каквото искаше — настоя Сюзан. — Да видим какво иска той.

— Майната му.

Полковник Манг сигурно не ме бе чул, защото каза:

— Добър вечер, господин Бренър.

Не отговорих.

На Сюзан й беше омръзнало това състезание по ядосване и се приближи до виетнамеца. Поговори с него около минута. Не я чувах, така че не знаех на какъв език приказва.

— Защо не дойдеш при нас, Пол? — обърна се тя към мен.

Е, бях прекарал ужасен ден — А Шау, Ке Сан, ДМЗ, а сега и Куанг Три. Мозъкът ми бе пълен със спомени от войната и тялото ми пулсираше от гадни мъжки хормони. Бях надъхан като фронтовак пехотинец и вече не бях турист в Сайгон, който да слуша глупостите на Манг — нямаше да ми трябва много, за да избухна. Ако бях въоръжен със стария си автомат, можех да очистя двамата жълтурковци с калашниците преди Манг да успее да посегне към пистолета на хълбока си.

— Пол. Ела. Моля те.

Дълбоко си поех дъх и изминах десетте крачки до Сюзан и полковник Манг.

Не се поздравихме, но аз пръв се обърнах към него, без да ме е заговорил.

— Какво правите тук?

Той продължително ме изгледа.

— Това е моят въпрос към вас.

— Казах ви, че ще дойда в Куанг Три, за да видя мястото, където съм служил. Така че не ме питайте защо съм тук.

Виетнамецът се втренчи в мен. Явно разбираше, че съм изоставил твърдото си, ала учтиво поведение към него.

— Е, и какво видяхте? — попита той. — Нищо. Казах ви, тук няма нищо. Вашите бомбардировачи опустошиха цяла провинция. Това ли искахте да видите? — Полковникът махна с ръка. — Харесва ли ви?

Дълбоко си поех дъх.

— Много добре знаете защо бомбардировачите са опустошили тази провинция, господин полковник. Защо не се опитате да приемете действителността така, както се опитвам аз?

— Действителността е такава, каквато казваме ние — без колебание заяви той.

— Не, действителност е онова, което се е случило. Клането в Хюм е действителност, действителност беше и клането в Куанг Три през шейсет и осма. Видях го със собствените си очи. Да, клането при Ми Лай също е действителност. Ръцете на всички ни са окървавени. Приемете го и престанете да ми тикате тази гадна война в лицето. Аз не съм я започнал, нито вие. Проумейте го.

Той не оцени лекцията ми, нито тона ми, обаче запази хладнокръвие.

— В Хюе и Куанг Три не е имало кланета. Имаше ликвидиране на враговете на народа. Клането беше при Ми Лай.

— Какво искате?

— Кажете ми защо вие и спътничката ви сте тук и се опитвате да установите връзка с планинците.

— Искате да кажете с моите ли? С диваците?

— С планинците, господин Бренър. Каква работа имате с тях?

— Никаква.

— Господин Лок твърди противното.

— Господин Лок е идиот.

В този момент в разговора се включи Сюзан.

— Господин полковник, от всички краища на света идват туристи, за да видят местните жители на Виетнам. И ние направихме същото.

Полковник Манг я изгледа, като се чудеше, сигурен съм, защо жена отговаря вместо мъж. Тази страна беше толкова сексистка, че можеше и да ми хареса.

— На няколко пъти сте изчезвали от погледа на господин Лок — обърна се виетнамецът към мен, не към Сюзан. — Навлезли сте сред хълмовете в долината А Шау. Отбили сте се в планинско селище. Разговаряли сте с планинци на площада в Ке Сан.

— И какво от това? Аз съм турист.

— Нима? Планинците на всички туристи ли подаряват гривни като тази, която носите на китката си? Или таойски шалчета като на госпожица Уебър? Туристите отдават ли си чест с бивши американски наемни войници?

Обмислих въпросите му и осъзнах, че има право.

— Прекалено сте подозрителен и чувствителен на тема планинци, господин полковник.

— Така ли смятате? Вие не живеете тук, господин Бренър. Бихте ли обяснили поведението си?

Всъщност не.

— Къде е господин Лок? Доведете го тук и ще обсъдим проблема. Имам конституционно право да видя своя обвинител — за да разведря обстановката, прибавих аз.

Полковник Манг се усмихна.

— За съжаление в момента господин Лок е възпрепятстван. Защо ходихте в долината А Шау и в Ке Сан?

Не отговорих.

— Господин Лок ни съобщи, че сте разказвали много истории за войната, господин Бренър, и в нито една от тях не сте изпълнявали задължения на готвач.

— Господин Лок не знае английски, господин полковник.

— Напротив, знае. И това ви е известно. Няколко пъти сте му го натяквали.

— Точно така. Тогава защо ми е да се самообвинявам пред него, щом ми е било известно, че знае английски?

— Защото не ви е било известно, че е агент на министерството на държавната сигурност.

— Естествено, че ми беше известно. Ясно му го заявих.

— Той не ми е споменавал такова нещо.

— В такъв случай не ви е казал истината — обърна се към полковника Сюзан. — Още от мига, в който го видяхме, разбрахме, че е полицай. От три години съм в тази страна, господин полковник, и познавам тайните агенти.

Полковник Манг я стрелна с очи.

— Разговарям с господин Бренър. — После погледна към мен. — Не вярвам да сте знаели…

— Аз пък говоря на вас, господин полковник — остро го прекъсна Сюзан. — И вие ще ми отговорите.

Виетнамецът отново се обърна към нея.

— Моля? Не ви чух добре.

— Нима? Тогава разберете… — Тя премина на виетнамски и му издрънка цял куп глупости. Бях убеден, че ще я зашлеви. Тогава щеше да ми се наложи да го поваля на земята, горилите с автоматите щяха да се втурнат насам и преди да се усетят, щях да съм опрял дулото на пистолета на полковник Манг в челото му, и цяла нощ щяхме да останем в това патово положение или пък щяхме да водим престрелка. Така или иначе не беше на хубаво. Обаче оставих Сюзан да даде отдушник на чувствата си.

Преди тя да престане да му вика, виетнамецът също започна да й крещи и двамата продължиха в същия дух. Зачудих се къде е останала загрижеността й, че ще унизи полковник Манг. Обожавам, когато миротворците откачат и се опитват да започнат трета световна война. Забелязах също, че горилите с автоматите са нащрек и ни наблюдават. От това разстояние едва ли чуваха много, ала можеха да разпознаят побесняла жена, особено ако бяха семейни. Хубавото бе, че Сюзан и полковникът поне все още приказваха — или по-точно викаха. Ако Манг млъкнеше, щяхме да загазим.

Налагаше се да поохладя обстановката, затова се обърнах към Сюзан.

— Добре. Им ланг. Fermez la bouche. Млъкни. Стига.

Тя млъкна.

Полковник Манг беше сериозно ядосан и въпреки че не бе дошъл да ни арестува, в момента обмисляше тая възможност, особено защото двете горили бяха видели как американската кучка му крещи.

Той се овладя и пак се обърна към мен и каза, като че ли нищо не се е случило:

— Не вярвам да сте знаели, че господин Лок е агент на министерството на държавната сигурност.

— На глупак ли ви приличам?

Полковник Манг устоя на изкушението да ми отговори: „Да. Защо иначе си тук?“.

— Щом сте толкова умен — отвърна той, — защо свободно сте разказвали за сраженията си в присъствието на господин Лок, след като пред мен се представихте за готвач?

— Очевидно не съм бил готвач. Бях пехотинец.

— Защо ме излъгахте?

Защото така ми казаха малоумниците във Вашингтон.

— Не виждах причина да ви разстройвам с факта, че съм се сражавал с вашите сънародници, господин полковник — учтиво отговорих аз.

— Нима? Но излъгахте. Ченгетата обичат да уличават в лъжа.

— Излъгах — признах аз. — Убивал съм северновиетнамски войници и партизани, тук, в и около град Куанг Три, в Ке Сан, в долината А Шау и в Бонг Сон. И какво от това? Вие също сте били фронтовак и сте убивали мои сънародници. Бяхме във война. За това ни плащаха. Точка по въпроса. Не сте дошли тук, за да ми кажете, че сте открили какъв съм бил през войната. Какво искате?

— Вече ви отговорих. Интересува ме каква работа имате с планинците.

— Никаква.

— Тогава защо сте ходили в хълмовете?

Тоя тип или беше идиот, или беше параноик. Сигурно и двете.

— Отидох в долината А Шау и в Ке Сан да посетя местата, където съм се сражавал. Смятах, че сме се разбрали по този въпрос.

Той се замисли.

— А може би изобщо не сте служили на тези места и сега сте отишли там, за да влезете във връзка с планинците от страна на вашето правителство и се преструвате, че посещавате старите си бойни полета, които всъщност не са ваши. Интересуват ви единствено планинците.

Трябваше ми секунда, за да го разбера. Полковник Манг очевидно вече бе решил, че не съм дошъл за добро, и затова беше комбинирал известните му факти с подозренията си. Наистина не бях дошъл за добро, обаче той бе адски далече от истината. Само че това нямаше значение, защото в тая страна щеше да свърши работа каквото и да било обвинение.

И аз подходих към проблема логически.

— Ако се нуждаех от измислен повод, за да отида в хълмовете, на „Тан Сон Нат“ можех да ви кажа, че се интересувам от дървета и диви животни. Загрявате ли?

Виетнамецът обмисли думите ми.

— Всъщност вие ми казахте, че изобщо не сте сигурен дали ще ходите в базовия си лагер в Ан Ке, който е във вътрешността на страната и където живеят много планинци. Защо го скрихте?

— Какво съм крил? Наистина не съм ходил в Ан Ке.

— Но сте отишли в друг хълмист район.

От тоя тип ме заболя главата. Забелязах, че Сюзан също проявява нетърпение към параноята и глупостта на Манг относно планинците.

— Вие, разбира се, сте чували за ФУЛРО — продължи той.

Очаквах го.

— Научих за тази организация в Музея на американските военни престъпления. Видях снимки на масови екзекуции на планинци. Между другото, това разстройва туристите.

— Нима? Целта е да си вземете поука.

— Не можехте ли просто да пратите планинците в лагери и да ги научите да са доволни граждани? Защо трябваше да ги разстрелвате?

Полковникът ме изгледа.

— Враговете на народа, които свалят оръжие, получават възможност да се променят в специални училища. Враговете, които са пленени с оръжие, се разстрелват. Всеки, който влезе във връзка с въоръжени бунтовници, също се разстрелва — прибави той и ме погледна, после погледна Сюзан. — Разбирате ли?

Естествено, че разбирах. През 1968-а и ние правехме същото, затова не можех да изнеса на полковник Манг лекция за съдебния процес, презумпцията за невинност или правото на носене на оръжие. Обаче беше време да внеса яснота. Погледнах го в очите.

— В шпионаж ли ме обвинявате, господин полковник?

Той се втренчи в мен и внимателно подбра думите си.

— Опитвам се да установя действителната цел на вашето идване в страната.

Е, аз също. Само че полковник Манг не можеше да ми помогне в това.

— Със сигурност можете да се занимавате с нещо по-приятно през седмицата на Тет. Може би семейството ви иска да ви види.

Забележката ми не му хареса.

— Не е ваша работа с какво се занимавам, господин Бренър. Но за ваше сведение, аз си бях вкъщи и сега дойдох да поговоря с вас.

— Съжалявам, че сте били толкова много път за нищо, господин полковник.

— Не бих изминал толкова много път за нищо, господин Бренър.

Явно предстоеше още нещо неприятно.

— Не реагирам добре на скрити заплахи, господин полковник. Може да не ви се вярва, обаче както ви споменах, гражданите в родината ми отказват да отговарят на полицейски въпроси и имат правото да мълчат. Полицаят има възможност да арестува заподозрения или да го освободи. Така че, ако сте дошли да ме арестувате, действайте. Иначе си тръгвам.

Полковник Манг явно досега не бе слушал лекции за границите на полицейските правомощия, защото избра друга възможност, която не спадаше към изброените.

— Ако отговорите на въпросите ми откровено, вие и спътницата ви ще можете да си тръгнете.

Погледнах Сюзан и тя ми кимна. Както вече казах, идването й с мен си имаше своите плюсове и минуси и в момента се отнасяше към втората категория. Ако ме бутнеха в дранголника, щях да се оправя. Обаче ако Манг решеше да опандизи и Сюзан, щях да загазя.

— Имам още няколко въпроса към вас, господин Бренър — каза полковникът. — Може ли да ги задам?

Кимнах.

Той се усмихна.

— Каква е връзката ви с тази госпожица?

И това бях очаквал.

— Запознахме се в Сайгон… в Хошимин… и сега пътуваме заедно.

— Нима? Закъде?

— За Ханой.

— А, да. За Ханой. А къде отивате след Хюе и преди столицата?

— Струва ми се, че вече ви казах, господин полковник. На север по крайбрежието.

— Искате да видите, според собствените ви думи, как живее и работи народът на бившия Северен Виетнам.

— Точно такива бяха думите ми.

— И как възнамерявате да стигнете до Ханой?

— Не зная. Вие какво ще ме посъветвате?

Той се усмихна.

— Можете да дойдете с мен. Имам кола й шофьор.

— Предложението ви е много любезно, но не искам да се отклонявате заради мен.

— И аз пътувам натам. Родният ми дом е близо до Ханой.

— Разбирам. Е, предполагам, че тогава пак ще се видим там.

— Бъдете сигурен, господин Бренър.

— С нетърпение го очаквам. Може би ще се срещнем в нашето посолство.

— А може би няма. — Виетнамецът извади цигара и я запали.

Сюзан също извади цигарите си и саркастично попита:

— Искате ли цигара?

Той не й обърна внимание, което можеше да се смята за огромен напредък след състезанието по викане. Полковникът се учеше бързо.

Манг дръпна от цигарата си.

— Значи пътувате по крайбрежието за Ханой, така ли?

— Как иначе да стигна до Ханой?

— Ами, човек може да заобиколи през хълмовете към Лаос, после да се върне по Червената река. Много е красиво.

— Там живеят ли планинци?

Той се усмихна и не отговори. Дойде ми много веселба за един ден. Беше студено и почти тъмно, имах нужда от скоч, а аз си играя на котка и мишка със злия източноазиатски близнак на Шерлок Холмс на място, където е било, извършено убийство, докато наоколо са загивали хиляди войници и цивилни. Заради това бях тук, а тоя тип се опитваше да ми лепне сериозно обвинение. Нямах търпение да видя Карл и от сърце да се посмея на случката.

Полковник Манг се върна на темата за моя любовен живот.

— Значи с госпожица Уебър пътувате като приятели, така ли?

— Както вече знаете, ние спим в едно легло.

Той се престори на изненадан. Явно имаше нужда и от курсове по актьорско майсторство.

— Но имахте отделни стаи в Натранг и Хюе. И спите в едно легло. Каква екстравагантност!

— Американците проявяват екстравагантност в опитите си да запазят благоприличие и добър тон.

— Всъщност си позволявате каквото пожелаете, а после се опитвате да се преструвате на добродетелни. Струва ми се, че на английски това се нарича „лицемерие“. Прав ли съм?

— Отлично наблюдение, господин полковник. Сега да ви кажа ли аз нещо за виетнамците? Те са единственият народ, който боготвори американския долар повече от самите американци.

— Вие обиждате мен и родината ми, господин Бренър.

— Вие обиждате мен и родината ми, полковник Манг.

Той дръпна от цигарата си.

— Може би трябва да се върнем на предишния въпрос. — Полковникът погледна Сюзан и й каза нещо на виетнамски. Въпросът, изглежда, не я зарадва особено и тя отговори лаконично.

— Този разговор ще се води на английски — заявих аз.

— Попита ме дали американките имат навика да спят с мъже, с които току-що са се запознали — каза Сюзан. — Аз му отговорих, че ме обижда.

— Виетнамските офицери имат ли навика да обиждат жени? — попитах полковник Манг.

— Опитвам се да установя действителния характер на вашата връзка — отвърна на мен, но не и на Сюзан той.

— Защо? Не е ваша работа.

— Според мен е. Известно ви е, разбира се, че вашата приятелка е спала с началника на бюрото на ЦРУ в Хошимин.

Дълбоко си поех дъх.

— Известно ми е, че е имала приятел.

— Нима? И познавате този приятел. Сам ми го казахте. Господин Бил Станли. Началник на бюрото на ЦРУ за цял Южен Виетнам.

От всички възможни имена, аз да избера да кажа на полковник Манг, че билети за влака за Натранг ми е резервирал началникът на бюрото на ЦРУ за цял Южен Виетнам. Обаче така става, когато кретените във Вашингтон решат, че няма нужда да знаеш нещо, което трябва да знаеш.

— Господин Бренър? Защо спите с приятелката на своя приятел?

— Познавам Бил Станли само като служител в „Банк ъв Америка“.

— Нима? Значи не знаете, че приятелят ви е началник на бюрото на ЦРУ, така ли?

— Вие твърдите така. Освен това не ми е приятел.

— Но вие казахте, че заедно сте следвали в университета. В Принстън.

Погледнах Сюзан, която видимо се смути. Някой ден нахалните ми забележки щяха да ме вкарат в беда. Всъщност тоя ден май че бе настъпил.

— Как може да сме били колеги, когато той е поне десет години по-млад от мен? — отговорих на полковник Манг.

— И аз това се чудех, господин Бренър.

— Е, пошегувах се.

— И какво е смешното?

— Трудно е да се обясни. Не познавам Бил Станли, господин полковник, и той не ми е приятел.

— Но е агент от ЦРУ. Всичко е точно както трябва. В ЦРУ знаят кой е човекът от нашето разузнаване в посолството ни във Вашингтон. Тези неща не могат да се скрият. Всъщност господин Станли няма нищо общо с „Банк ъв Америка“ и е консулски служител от отдела за икономическо развитие. Това не е истинската му работа, разбира се, но му осигурява дипломатическия имунитет, който му е нужен, за да изпълнява другите си задължения. И все пак вие, господин Бренър, неговият приятел, не знаете това. Удивително.

Наистина удивително. А и полковник Манг се оказваше малко по-умен и по-саркастичен, отколкото бях смятал.

— На какво да вярвам, Господин Бренър?

Погледнах Сюзан, която изглеждаше малко обезпокоена. Може да ми се ядосваше, че съм използвал името на Бил Станли, обаче сигурно повече се ядосваше на начина, по който бе подходено към всичко това.

— Господин Бренър? На какво да вярвам?

— Не познавам Бил Станли.

— Но ми казахте, че го познавате.

— Излъгах ви.

— Защо?

— Ще ви кажа защо. Госпожица Уебър ми уреди билетите за влак до Натранг, само че не исках да споменавам нейното име, затова използвах името на нейния приятел. Биет?

— Не, не разбирам. Защо сте го направили?

— Вижте, господин полковник, ако знаех, че Бил Станли е агент на ЦРУ, защо щях да използвам името му в разговор с вас?

— Тъкмо това се опитвам да разбера, господин Бренър.

— Ясно. Е, отговорът е, че не познавам Бил Станли, нито за кого работи. Не познавам никого в Сайгон, но си спомних неговото име и месторабота от един разговор с госпожица Уебър, затова го използвах вместо нейното.

— Но защо! — настоя виетнамецът. — Не отговорихте на този въпрос.

— Вие отговорете.

— Как мога да отговоря вместо вас? Трябва да отговорите.

— Добре… Не исках името на госпожица Уебър да привлече по какъвто и да било начин вниманието на полицията, независимо от невинния повод. Тя живее тук и не желаех да компрометирам деловата й дейност. Разбирате ме.

— Може би. Но не разбирам връзката ви с господин Станли.

— Няма връзка. — Задник.

— О, има. Вие спите с неговата приятелка — Полковник Манг се усмихна.

Не ми се щеше да го призная, обаче тоя тип бе почти толкова опитен и саркастичен, колкото и аз в работата си.

— Отговорете на един мой въпрос — казах аз. — Ако знаех или предполагах, че Бил Станли е агент на ЦРУ, защо щях да използвам името му? Аз ще отговоря вместо вас, господин полковник. Не знаех и все още не зная. И защо да ви вярвам, че той е агент на ЦРУ?

Виетнамецът кимна.

— Наистина защо? — Погледна Сюзан и я попита: — Знаете ли, че човекът, с когото сте спали, е агент на ЦРУ?

— Защо му е да ми казва?

— Американците имат много досадния навик да отговарят на въпроса с въпрос.

— Защо да е досаден?

Полковник Манг губеше търпение към Сюзан, която наистина можеше да изкара човек от кожата му. Той пристъпи към нея и аз също пристъпих към него. После застанахме неподвижно, но в готовност.

Накрая виетнамецът отново се обърна към мен и запали нова цигара, без да предложи на дамата.

— Значи не познавате господин Станли.

— Не.

— Но сте разговаряли с него пред католическата катедрала в Хошимин.

— Това той ли е бил?

— Знаете, че е така, господин Бренър. Не се преструвайте.

— Запознаха ме с Бил Станли пред катедралата, поговорихме около три минути, както ви е известно, и от тогава нито сме се виждали, нито сме се чували.

— Така твърдите вие. Защо да ви вярвам? Излъгахте ме за военната си служба, на втория ден от престоя си в Хошимин сте се срещнали с агент на ЦРУ, проявявате прекалено силен интерес към планинците, не конкретизирате маршрута си и ми казахте, че заминавате сам за Натранг, а не сте сам. Заминавате с приятелката на агент на ЦРУ. Още за какво сте ме излъгали?

— За още две-три неща.

— Нима? За кои?

— Струва ми се, ви казах, че Виетнам изглежда добре управляван и благоденстващ. Всъщност не е вярно. Народът е нещастен и всички, които срещнах на юг, мразят Ханой. В Сайгон има повече проститутки и сводници, отколкото навремето, и вие се отнасяте ужасно към бившите войници на Република Виетнам. Известно ми е, че сте осквернили гробовете им и сте превърнали оцелелите почти в роби, и като бивш войник намирам това за позорно и отвратително, както би трябвало да го намирате и вие. Ханойското правителство не е законно и няма подкрепата на народната воля. Това, господин полковник, е цялата истина, а не онова, което вие твърдите или вярвате, че е истина.

Полковник Манг не ме гледаше. Гледаше в далечината и дишаше тежко. На лицето му се бе изписало странно изражение и раменете му се надигаха и спускаха. Не знаех дали ще припадне или ще се разплаче, дали ще извади пистолета си или ще ме помоли за убежище в Америка. Канех се да му предложа позата лотос, обаче той, изглежда, се овладяваше и без нея.

Виетнамецът дълбоко си пое дъх и се откъсна от транса си или в каквото там беше изпаднал. Прокашля се и продължи, като че ли не е бил на ръба на психическа криза.

— Господин Бренър — делово ме попита полковник Манг, — от имиграционната полиция в Хюе ме осведомиха, че сте взели автобус от Натранг до Хюе. Вярно ли е?

Поредният въпрос, който не ми се щеше да чуя.

— Вярно е.

Той се замисли за миг.

— Заминали сте от Натранг рано следобед и сте пристигнали Хюе същата вечер преди полунощ. Така ли е?

— Нещо такова.

— Разбирам. — Полковникът се престори, че размишлява, и на лицето му се изписа озадачено, почти разтревожено изражение, сякаш нещо го безпокоеше. Познавах тая гримаса, защото я използват повечето разпитващи.

— Офицерът от имиграционната полиция в Хюе ми докладва, че според вашите думи пътувате сам. Така ли е?

Разбирах че ако ни бе разпитвал със Сюзан поотделно, може би щяхме да му дадем различни отговори.

— Никога не съм заявявал, че пътувам сам. Всъщност той изобщо не ме е питал. Но сигурно сте го попитали вие и подобно на всички подчинени, той е измислил отговора заради вас.

Виетнамецът се замисли за миг.

— Тогава предполагам, че трябва да го попитам пак. Значи с госпожица Уебър сте пътували заедно, така ли?

— Точно така.

— С автобус?

— Точно така.

— И къде отседнахте, когато пристигнахте в Хюе?

— В един мотел.

— А, да. Така разбрах и аз. — Той се усмихна. — Полицаят беше останал с впечатлението, че сте прекарали нощта с проститутка. — Полковникът погледна Сюзан, после мен. — Но навярно грешно е разбрал вашето описание на спътницата ви.

— Също като господин Лок, полицаят в Хюе има нужда от уроци по английски, ако искате да разпитва или подслушва англоезични чужденци. Не сте ли съгласен?

Дори да беше съгласен, полковник Манг отговори:

— Моят английски, надявам се, ви задоволява. Доста добре зная езика, но не разбирам отговорите ви.

— Аз ги разбирам.

Той се усмихна.

— Ще ви задам един прост въпрос. Как се казва мотелът, в който сте прекарали нощта с госпожица Уебър?

— Не зная. Мотелите имат ли имена?

— Обикновено носят името на улицата, на която се намират. Това помага ли ви?

— Не.

Виетнамецът погледна Сюзан.

— Спомняте ли си името на мотела?

— Не.

— Много съм изненадан, госпожице Уебър, че вие, която от три години сте във Виетнам, сте отишли на такова място — без да престава да я наблюдава, каза той.

— Когато е уморен, човек може да спи навсякъде, господин полковник.

— Нима? — Полковникът се обърна към мен. — А когато пристигнахте в Хюе, отидохте ли в „Сенчъри Ривърсайд“, за да проверите дали има свободни стаи?

— Не.

— Защо? И вие като мен щяхте да установите, че има свободни стаи.

— Средствата ми са ограничени. Мотелът беше евтин.

Той не вярваше на нито една моя дума и не го обвинявам.

— Казвате, че сте пристигнали в Хюе в петък вечерта, господин Бренър, и не сте си направили труда да проверите в хотела си или в който и да е друг западен хотел дали има свободна стая за вас и спътничката ви. И твърдите, че вместо това от автогарата сте отишли в мотел, почти изключително посещаван от проститутки и техните клиенти, и че сте се настанили там, но не си спомняте мотела. После в дванайсет трийсет и пет на другия ден се регистрирате в хотел „Сенчъри Ривърсайд“ сам и приблизително двайсет минути по-късно пристига госпожица Уебър. По някое време се срещате в бара и след това се оттегляте в стаите си — или по-точно в стаята на господин Бренър. Правилно ли съм ви разбрал?

— Да — потвърдих аз.

— И все пак всичко това изобщо не ми се струва логично. Навярно бихте могли да ми обясните поведението си.

Нещата явно не отиваха на добре.

— С госпожа Уебър имаме тайна връзка, господин полковник. Разбирате ли?

Той ме наблюдаваше.

— Опитваме се да избегнем евентуална среща с господин Станли, което обяснява поведението ни.

Полковник Манг не смяташе така.

— Все още съм объркан, господин Бренър, но ще продължа. — Той пак погледна Сюзан. — Вие сте красива двойка. Хора, които не се забравят лесно. И затова наредих на полицията в Натранг да разпита двамата автобусни шофьори, които са поели курсовете в дванайсет и един часа. И никой не си спомня западна двойка на вашата възраст да е пътувала в неговия автобус. Освен неколцина млади западняци, двата рейса били пълни само с виетнамци. — Полковникът за миг замълча. — Струва ми се странно да пътувате с автобус.

— Нямаше друг транспорт и вие го знаете. Пътувахме с автобуса в един часа от Натранг за Хюе, и пак повтарям, господин полковник, някой ви е дал невярна информация.

— Нима? Прекалено много невярна информация. От различни хора. — Той погледна Сюзан. — И вие ли пътувахте със същия автобус?

— Да.

Полковник Манг се замисли или поне се престори, че мисли.

— За съжаление аз повярвах на тази невярна информация от двамата автобусни шофьори, че не сте пътували с техните коли, затова направих още някои проверки. Първо попитах във „Видотур“ дали някой от вас е наемал автомобил с шофьор и от там ме осведомиха, че не сте. Те грижливо поддържат документацията си и затова, разбира се, информацията е вярна. После започнах да проверявам в частните туристически агенции. — Виетнамецът ме погледна. — И знаете ли какво открих?

Не отговорих на реторичния му въпрос. Всъщност се съмнявах, че през празниците Манг е успял да се свърже с някой от тези хора.

Той продължаваше да ме зяпа и нито един от двама ни не сваляше картата си.

— Нищо — накрая каза той. — Но продължаваме да правим проверки в Натранг.

Не отговорих.

— Струва ми се, господин Бренър, че с госпожица Уебър сте пристигнали в Хюе с частен микробус или по-вероятно с частна кола и шофьор. Смятам, че инструкциите ми бяха ясни. Не биваше да пътувате с частни превозни средства.

Сега вече трябваше да отговоря.

— Мисля, че достатъчно слушахме вашите въпроси, подозрения и саркастични забележки, господин полковник. Не зная какво целите, обаче от Хюе отивам направо в Ханой ще подам официално оплакване в нашето посолство, после ще напусна страната. И когато се върна във Вашингтон, ще подам оплакване във външното министерство. Поведението ви е недопустимо и неоправдано.

Това явно не го обезпокои. Полковникът вече бе убеден, че ме е уличил в нещо, и изглеждаше по-уверен.

— Струва ми се, ще установя, че сте наели кола с шофьор, за да стигнете до Хюе, че сте спрели някъде през нощта и че може би сте се отклонили от директния си маршрут. И когато открия шофьора, ще го разпитам какво сте правили и с кого сте се срещали по време на пътуването си. Освен, разбира се, ако не ми кажете сам.

Не исках да му признавам, че съм убил двама полицаи по пътя, затова отвърнах:

— Нямам какво повече да ви кажа.

— Е, аз пък имам да ви кажа още някои неща. — Той запали нова цигара. — Полицаят, с когото сте разговаряли в Хюе, ме осведоми, че не сте му оказали никакво съдействие.

Не отговорих.

— Опитали сте се да напуснете кабинета му без разрешение.

Не устоях на изкушението.

— Не само че се опитах да напусна кабинета му, но го направих и той не ме спря.

Полковник Манг, изглежда, се изненада. Явно подчинените му не съобщаваха всичко на началника си. Странно, струва ми се, че той повярва на мен, а не на тях, което може би не бе толкова странно — в една полицейска страна всички се ужасяват от истината.

— Ако се поставите на моето място, ще разберете, че въпросите и подозренията ми наистина са оправдани. Има предостатъчно косвени доказателства, че целта на пътуването ви тук не е туризъм. И после, тези ваши лъжи, които сега се опитвате да поправите…

— Струва ми се, господин полковник, че са ви излъгали други хора. А може би са ви заблудили или са направили грешни предположения. Ако бях полицай, щях да се върна и да разпитам всички.

— От факсовете на господин Станли до госпожица Уебър в „Гранд хотел“ останах с впечатлението, че връзката ви не е толкова тайна — заяви той.

— И тъкмо затова се опитваме да не се срещнем с господин Станли.

— Нима? Началникът на бюрото на ЦРУ толкова ли е глупав, че да му избягате, като останете една нощ в мотел и после се настаните в хотел, където отсядат почти всички западняци? Може би щях да ви повярвам, че се опитвате да не се срещнете с господин Станли — прибави полковникът, — ако през целия си престой в Хюе бяхте останали в мотела, където не искат паспорти и визи.

— Наистина трябваше да го направим. Нещо друго?

— Да. Как вашата приятелка Кей е научила за връзката ви с госпожица Уебър? И защо тази ваша приятелка ви съветва да скъсате?

— Защо не престанете да ми четете пощата?

— Работата ми е да ви чета пощата, господин Бренър. Отговорете на въпроса ми.

Той обаче бе лесен и въпреки яда си към полковник Манг отвърнах:

— Пратих й факс от Натранг за новата си любов и ми се струва, че тя ревнува. Предполагам познавате жените, господин полковник, така че разбирате.

— Тогава ще ви попитам за отговора ви до Кей. Вие пишете: „Ако спиш с врага, ще знаеш къде ходи нощем“. — Полковник Манг се обърна към Сюзан, после към мен. — Значи тази дама е врагът, за когото говорите, така ли?

Погледнах Сюзан, след това отново Манг.

— Това е поговорка. Не бива да приемате буквално всички английски изрази, които чувате или прочетете.

— Нима? Е, благодаря за урока, господин Бренър.

— Моля. И стига сте ми чели пощата.

— Намирам я за интересна. Освен това в отговора си до Кей пишете… един момент да си спомня… — Той точно цитира последния абзац: „Дългите сенки на миналото наистина все още се протягат от тук до родината, но сенките в ума и сърцето ми избледняват, така че ако известно време не ти се обадя, знай, че съм намерил каквото търся и не се разкайвам за идването си. Предай поздравите ми на С.“.

Не погледнах Сюзан, обаче не откъснах очи от полковник Манг. Не му се сърдех чак толкова много, че се опитва да ми лепне сериозно обвинение, обаче той още повече затрудняваше и без това объркания ми любовен живот.

— Защо известно време няма да се обаждате на Кей? — попита виетнамецът. — И какво сте намерили тук?

Дълбоко си поех дъх.

— Намерих вътрешен мир и щастие.

— Нима? Къде? В Ке Сан ли? Или в долината А Шау? В Хюе ли? Или тук?

— Разстройвате кармата ми, господин полковник. Променете темата.

— Вие не харесвате никоя тема.

— Опитайте пак.

— Може би трябва да опитам в полицията в Ханой.

— Добре, да вървим.

Той не разбра блъфа и изглежда, се изненада. После се прокашля.

— След време, господин Бренър.

Погледнах си часовника.

— Среща ли имате?

— Бързам за вечеря.

Полковникът не ми обърна внимание, а попита Сюзан:

— Омъжена ли сте за друг американец?

— Защо не проверите в молбата ми за работна виза?

— Проверих. Там заявявате, че сте неомъжена.

— Значи е така.

— И в дома ви няма следи от съпруг — прибави виетнамецът и се усмихна.

Сюзан го зяпна. Искам да кажа, това бе жената, която едва не получи припадък, когато узна, че някой е влизал в хотелската й стая в Натранг. Сега установяваше, че полковник Манг е тършувал в дома й. Тя дълбоко си пое дъх и му каза нещо на виетнамски. Изречението бе кратко и Сюзан не повиши глас, обаче каквото и да беше съдържанието му, лицето на полковника се напрегна като че ли някой му бе наврял нещо в гъза. Бях настоял разговорът да е на английски, ама понякога се налага да кажеш „майната ти, гадняр“ на съответния език.

Наблюдавах полковник Манг, който несъмнено нямаше търпение да разговаря поотделно с нас с помощта на електроди, закрепени за гениталиите и гърдите ни.

Очаквах да ме попита за новогодишната вечер в семейство Фам или за неделната ми среща с господин Ан, обаче той си мълчеше, което ме обезпокои повече, отколкото ако го беше направил. Хрумна ми, че ако наистина е много интелигентен, полковник Манг нарочно ме оставя с впечатлението, че души по грешна следа. Всъщност можеше да знае нещо за действителната цел на идването ми тук, макар че нямаше откъде — освен ако не бе арестувал господин Ан.

Исках да ме попита за събота и неделя, само че той повдигна много по-неприятен въпрос. Погледна ме право в очите и изигра коза си.

— Непременно ще установим как сте стигнали от Натранг до Хюе. Ще установим и дали ви е известно нещо за автомобилната катастрофа на магистрала номер едно край Натранг, при която загинаха двама полицаи.

Отговорих на погледа му.

— Не зная за какво говорите, господин полковник. Но вие ме обвинихте в какво ли не, от отклонение от маршрута ми до сексуални престъпления, шпионаж, връзки с ФУЛРО, а сега намесвате и някаква автомобилна катастрофа. Това е възмутително. Няма да стоя нито секунда повече и да слушам това.

Хванах Сюзан за ръка и я поведох.

— Стой! — извика полковник Манг. — Нито крачка повече.

Пуснах ръката й и се обърнах към него. Погледите ни се срещнаха.

— Мога още сега да разстрелям и двама ви и да хвърля труповете ви в рова за храна на псетата — тихо каза той.

— Можете да опитате. Но ако ще стоите толкова близо до мен, най-добре да действате бързо с пистолета.

Полковник Манг отстъпи назад, а аз направих крачка към него. Той посегна за оръжието си и Сюзан извика:

— Не! — Прибави нещо на виетнамски, втурна се към нас, хвана ръката ми и се опита да ме дръпне назад от него.

Хвърлих поглед над рамото му и видях, че двете горили тичат през полето.

Полковник Манг отново отстъпи назад, чу тичащите стъпки зад себе си и даде знак на двамата да спрат. Те се подчиниха. Виетнамецът направи още една крачка назад.

— Вие заплашихте офицер на Социалистическата република и за това мога да ви арестувам и да ви хвърля в затвора за десет години — заяви той и погледна Сюзан. — Така ли е?

— Нямате нужда от повод или обвинение и отлично го знаете.

Полковникът я изгледа.

— Прекалено отдавна сте в тази страна, госпожице Уебър. Може би е време да си заминете.

Точно както смятах и аз. Обаче Сюзан отвърна:

— Ще си тръгна, когато съм готова.

— Ще си тръгнете, когато наредя да ви изгонят.

— Хайде опитайте.

Той гневно я стрелна с поглед.

— Всъщност, госпожице Уебър, може би е време да си отиде цялата ви компания.

Сюзан се подсмихна.

— Моята компания, господин полковник, има повече влияние в Ханой от вас.

Това не му хареса. Почти виждах, че съжалява за дните, когато един пистолетен изстрел в главата е решавал всички досадни проблеми. Само че живеехме в нова действителност и нито полковник Манг, нито аз напълно я разбирахме.

Той дълбоко си пое дъх.

— Ханой е далеч от Хошимин. Ако останете, госпожице Уебър, вашият приятен живот в скъпия ви апартамент със слугите ви, с вашия незаконен мотор и вечерите ви в „Кю-бар“ вече няма да е толкова приятен и спокоен. — Полковникът се усмихна. — Всъщност ми се струва, че трябва да останете във Виетнам.

— Тъкмо това възнамерявам да направя.

Наистина го бяхме вбесили и знаех, че ми е приготвил няколко прощални думи. Надявах се да са от рода на „Визата ви е анулирана, господин Бренър. Вървете си у дома.“ Добре.

Той се обърна към мен и злобно се усмихна.

— Приятно пътуване до Ханой. Може би ще се видим там. Но сигурно няма.

— Аз поне ще съм там.

Полковник Манг отново погледна Сюзан.

— Извадете лентата от фотоапарата си и ми я дайте.

— Няма.

Той даде знак на двамата зад него и те се приближиха. С Нахалния се спогледахме и той се захили.

— Дай му лентата — казах й аз.

Тя се поколеба, измъкна фотоапарата от чантата си и вместо да извади лентата, снима полковник Манг.

— Лентата! — изкрещя виетнамецът. — Веднага!

Сюзан отвори фотоапарата, издърпа лентата и я хвърли на земята.

Нахалния я вдигна и вдигна поглед към Сюзан с изражение на изненада, граничеща със страхопочитание, сякаш казваше: „Не бива да си правиш ташак с полковник от министерството на държавната сигурност. Да не си откачила?“.

Полковник Манг реши да сложи край на срещата, докато все още води по точки, погледна ме и каза:

— С вас сме оцелели в много жестоки сражения, господин Бренър. Каква ирония, ако не оцелеете през ваканцията си.

Точно това си мислех и аз.

Полковникът се обърна и прекоси пустото поле с двамата си подчинени. Нахалния се озърна през рамо и прокара показалец по гърлото си.