Нелсън Демил
На север (31)

29.

Седях в бара на хотел „Сенчъри Ривърсайд“ и пиех втори скоч със сода. Дребосъкът на пианото свиреше „Странници в нощта“. Беше шест и десет и наоколо гъмжеше от туристи и хубавки сервитьорки с минижупи, които бързаха и все объркваха поръчките на клиентите.

Започвах да се чудя дали на Сюзан не й е писнало и няма да ми върже тенекия. На жените не им пука къде се намират, когато се ядосат на кавалера си. Жени са ми правили сцени в съветска Москва, Източен Берлин и на други места, където не бива да привличаш вниманието.

Имаше вероятност и да са я прибрали за разпит. След сутрешния театър в участъка нямаше да се изненадам, ако решаха да ме тормозят чрез нея. Въпреки преструвките ни те знаеха, че сме заедно.

Повече ме безпокоеше обаче пистолетът и вероятността някой да я е видял, докато го е заравяла. Но даже да бяха предупредени, ченгетата нямаше да направят нищо, докато някой не се опиташе да го изкопае, и тъкмо затова възнамерявах да го оставя там.

Поръчах си още един скоч. Тримата ветерани седяха през няколко маси от мен и се радваха на компанията на три жени на около двайсет и пет години, достатъчно млади, за да са им дъщери. Тия момчета можеше да са били офицери, обаче не бяха джентълмени. Бяха свине.

Жените приличаха на американки и се държаха като такива, но иначе не можех да кажа нищо за тях, освен че са туристки и обичат мъже на средна възраст с дебели портфейли.

Така или иначе, стана 18:30 и започвах малко да се тревожа. Затова е най-добре да пътуваш сам, особено когато си на рискована операция. Достатъчно ми е да пазя собствения си гръб и без да мисля за някой цивилен.

Обаче тя може и да не отговаряше на тази характеристика. Това ме накара да се замисля за господин Ан, който също като нея правеше малка услуга на Чичо Сам. Виетнам се превръщаше в Източен Берлин след Студената война: тъмни хора вършеха сделките си, правеха услуги и си държаха очите и ушите отворени. В ЦРУ сигурно бяха доволни, след като пак имаха къде да разбъркват говната.

Американците, разбира се, не обичат да губят и са научили ценен следвоенен урок от немците и японците: ако изгубиш войната, купи страната на победителя.

Сюзан се появи на входа и се огледа. Изправих се, тя ме забеляза и се усмихна. Винаги можеш да определиш дали някой искрено се радва да те види по усмивката му, когато те забележи в тълпа.

Носеше черни дънки и бяла копринена блуза с остро деколте, които до този момент не бях виждал.

Прегърна ме и ме целуна.

— Разбрах, че си се прибрал — проверих на рецепцията.

— Жив и здрав съм.

Тя седна и аз се настаних срещу нея.

— Е, как мина? — почти развълнувано попита Сюзан. — Имаше ли среща?

— Мина добре. Ти какво прави днес?

— Пазарувах и разглеждах забележителности. Е, с кого се срещна?

— С една евразийска хубавица.

— Стига, Пол, вълнуващо е. Мъж ли беше? Американец или виетнамец?

— Мъж. И повече нищо няма да ти кажа.

— Знаеш ли къде отиваме сега? — Явно не ме чуваше.

— Да. И точка по въпроса.

— Далеч ли е от тук?

— Какво ще пиеш?

— „Сан Мигел“.

Махнах на сервитьорката и й поръчах бира.

— Къде се срещнахте? — попита Сюзан. — Къде беше номер трийсет и две? Басирам се, че е място, обозначено на картата в пътеводителя.

— Как спа?

— Спах като къпана, събудих се по обяд. Ходи ли в имиграционната полиция?

— Да.

— Нормално ли мина?

— Да. Всъщност разменихме няколко по-остри думи.

— Добре. Когато любезничиш с тях, започват да си мислят, че гласиш нещо. Когато си отвориш устата, решават, че си чист.

— Известно ми е. Бил съм ченге.

— Както ме помоли, не се приближавах до Цитаделата и сега трябва да ми разкажеш къде се срещна с онзи човек.

— Очевидно сме се срещнали в Цитаделата.

— Смяташ ли, че са ви следили?

— Не. За него не зная. Днес ли си купи тези дрехи?

— Да. Харесват ли ти?

— Много.

— Благодаря.

Донесоха бирата й и тя си наля. Чукнахме се.

— Извинявай за снощи — каза Сюзан. — Кавгата беше излишна.

— Няма нищо. И аз ти досаждах за Бил.

— Така е. Избавих се от него.

Не отговорих.

Пак погледнах тримата ветерани. Зяпаха Сюзан, въпреки че вече си имаха три мацета. Какви свини!

— Какво гледаш?

— Тримата американци ей там. Бивши кашици или морски пехотинци. Вчера ги видях тук, после на вечеря. Зяпат те.

— Готини са.

— Те са прасета.

— Жените, изглежда, се забавляват.

— И те са прасета.

— Май ревнуваш.

— Не. Ти си най-красивата жена в бара.

— Много си мил. — Сюзан върна разговора към работата. — Е, знаеш ли как ще стигнеш до мястото, където трябва да отидеш?

— Да, струва ми се.

В бара беше много шумно и никой не можеше да ни чуе. Пианистът свиреше „Имало едно време“ на Тони Бенет. Реших, че е настъпил моментът да стигна до дъното на някои неща, които можеха да се отразят на здравето ми.

— Ще ти задам няколко въпроса — казах аз. — Гледай ме право в очите.

Тя остави бирата си на масата, наведе се напред и ме погледна.

— За кого работиш?

— За „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“. Понякога правя услуги на американското консулство в Сайгон и посолството в Ханой.

— Правила ли си услуги на резидента на ЦРУ в Сайгон или Ханой?

— В Сайгон. Само веднъж.

— Искаш да кажеш сега.

— Да.

— Плащат ли ти?

— Разходите.

— Обучавали ли са те?

— Да. Един месец в Лангли.

Което обясняваше пътуването до Вашингтон.

— „Американ-Ейжън Инвестмънт Корпорейшън“ прикритие на ЦРУ ли е?

— Не. Това е истинска инвестиционна компания. Но е сигурна организация.

— Някой друг в АЕИК прави ли услуги?

— Не мога да ти отговоря.

— Какви са инструкциите ти за мен?

— Само да се срещна с теб.

— Не поискаха ли да ме поизцедиш?

— Не. Защо да си правя труда? Ще ми кажеш ли защо си тук?

— Не. Казаха ли ти да пътуваш с мен?

— Не. Идеята беше моя.

— В момента на работа ли си, Сюзан?

— Не.

— Вярвам на всичко, което ми каза. Разбираш ли? Щом си го казала, значи е истина.

— Защото е истина.

— Влюбена ли си в мен?

— Знаеш, че съм влюбена. — Тя за пръв път се усмихна. — Обаче симулирах един оргазъм.

Опитах се да не се засмея.

— Знаеш ли нещо за моята задача, което да не ми е известно?

Сюзан не отговори.

— Кажи ми.

— Не мога. Не мога да те излъжа, затова няма да ти кажа нищо.

— Хайде да опитаме пак. Какво знаеш за това?

Тя отпи глътка бира и се прокашля.

— Не зная каква е целта ти, но мисля, че в ЦРУ знаят. Определено не искаха да ми кажат. Струва ми се, че всеки знае по нещо и не иска да го разкрие на другите.

Това сигурно бе вярно. Зачудих се дали Карл е наясно с цялостната картина.

— Само да се срещнеш с мен ли ти казаха?

— Е, очевидно не само това. Помолиха ме да те въведа в обстановката в страната, без да говоря така, сякаш те въвеждам в обстановката. По-скоро да ти помогна да се аклиматизираш и да те подготвя за операцията. И сам си се досетил — прибави тя.

— Добре, като оставим резидента на ЦРУ в Сайгон, приказвала ли си с някого от американското посолство в Ханой?

— Да, с американския военен аташе. Полковник Марк Гудман. Той пристигна със самолет в Сайгон и разговаря с мен.

— За какво?

— Просто искаше да се увери, че съм разбрала вярно задачата си.

— А именно?

— Ами… да спечеля доверието ти.

— Нещо не схващам.

— Въртиш ме на шиш.

— Животът ми е изложен на опасност. Говори.

— Не трябваше да пътувам с теб. Само да ти предложа да се срещнем в Хюе, да ти кажа, че трябва да дойда тук в командировка или нещо подобно. После трябваше да ти кажа, че ще се срещнем в Ханой.

— А ако не те бях харесал?

— Повечето мъже ме харесват.

— Убеден съм. И какъв беше смисълът да се срещнем тук в Хюе?

— Да видя дали мога да ти помогна с нещо, да съобщя за здравето ти, за състоянието ти, за евентуални проблеми с полицията, за резултата от срещите ти и така нататък. Ясно ти е.

— Добре. Тоя, военният аташе, полковник Гудман и резидентът на ЦРУ разговаряха ли помежду си в Сайгон?

— Да. Но аз не присъствах на срещата.

— Нали разбираш, че военният аташе всъщност е от военното разузнаване?

Сюзан кимна.

— Кой е резидентът на ЦРУ в Сайгон?

— Не мога да ти кажа.

Очевидно в тая история участваха всички, освен мен. Военното разузнаване и ЦРУ обсъждаха помежду си следствие на КСО-ФБР, за което не трябваше да знаят нищо, обаче явно знаеха. Каква беше връзката? Всъщност колкото повече мислех за господин Конуей на „Дълес“, толкова по-малко ми приличаше на човек от ФБР и толкова повече на военен, но бяха искали да инсценират участие на Бюрото, за да прилича на случай на убийство, а не на международен проблем. Не само полковник Манг се навърташе наоколо и се представяше за такъв, какъвто не е — същото правеше господин Конуей. А и Сюзан. Вече нямаше да се изненадам, ако откриех, че самият аз работя за полковник Манг.

— Пол?

— Какво?

— Сърдиш ли ми се?

— Още не. Добре, когато ти казаха да използваш невероятния си чар, за да спечелиш доверието ми, с какво те мотивираха?

— С националната сигурност. С патриотичния ми дълг. Такива неща.

— И още какво?

— Още ли ме обичаш?

— Повече от всякога. И още какво?

— Вече няколко пъти ти казах. Свързано е с развиващите се отношения между Америка и Виетнам. Петрол. Търговия. Евтина работна ръка. Не искат да прецакат нещата. Аз също не искам.

— Кой се опитва да ги прецака?

— И това ти казах. Хардлайнерите в Ханой и може би във Вашингтон.

— И казаха ли, че задачата ми е да помогна или да проваля тази кауза?

— Намекнаха, че може да помогнеш.

— Предполагам, иначе вече щеше да си ме блъснала от покрива на „Рекс“.

— Не бъди глупав. Казаха ми да ти помогна.

— Ако ти кажа какво правя тук, смяташ ли, че моята част от мозайката ще пасне с твоята?

— Не зная.

— Искаш ли да си разменим частите от мозайката? Ти си първа.

— Няма нужда да зная защо си тук, нито имам желание.

— Или вече знаеш.

— Не зная. Ядосан ли си ми?

— Още не.

— Все още ли ме обичаш?

— Повече от всякога.

— Добре. Може ли да запаля?

— Естествено. Давай.

Тя извади пакет цигари от чантичката си и запали. Дръпна силно, издиша дима, после се отпусна назад и кръстоса крака.

— Свързано е със залива Камран.

— Добре.

— Ние сме построили пристанището и сега си го искаме.

— Известно ми е.

— Филипинците ни изритаха, японците ще ограничат нашето присъствие. Руският договор за наем на Камран изтича след няколко години и те го плащат според цената от седемдесет и пета година в нови рубли, които са съвсем обезценени. Ханой вече не ги иска.

— Истинските пари говорят на английски.

— Точно така. Става дума за милиарди в зелено за Ханой. За дългосрочен наем.

— Продължавай.

— Виетнамците мразят китайците и се страхуват от тях. Винаги е било така. Американците също се страхуват от китайците. Стратегическите прогнози на Пентагона показват война с комунистически Китай след двайсет години. Не ни достигат военни бази в района. Освен това тук има страшно много крайбрежен петрол.

— Значи не става въпрос за кафе, каучук или бетел?

— Не. За петрол и военни бази.

— Ясно. Продължавай.

— Пентагонът и други във Вашингтон са адски развълнувани. За разлика от сегашното правителство. То не иска да ядосва китайците, които вече ще прибегнат до балистични ракети, ако разположим военна база в залива Камран.

Кимнах. Сега имах нова част от мозайката, обаче тя не пасваше на моята. Искам да кажа, помежду им трябва да имаше друго.

— В Ханой са готови да ни дадат залива Камран — продължи Сюзан — въпреки хардлайнерската опозиция на старите комуняги, които още ни мразят. Обаче на сегашното американско правителство не му стиска да го поиска, въпреки че почти всички в Пентатона и разузнаването са за това. Много е важно при евентуална бъдеща война. Полезно е и за нас, и за виетнамците.

Не отговорих, ала мисълта за завръщането на американските пехотинци, моряци и пилоти на виетнамска земя ме смущаваше. Сюзан отпи глътка бира и запали нова цигара.

— Изненада ме, когато попита капитан Ву за американските военни кораби в района — каза тя.

— Това не е космическа наука, а общополитическа грамотност. Някои неща ги съобщават по новините.

— Признай си какво мислиш, Пол.

— Добре. Нека предположа откъде знаеш всичко това. Ти си началник на тукашното бюро на ЦРУ.

Сюзан се усмихна.

— Не. Аз съм просто едно глезено момиче, магистър по бизнес администрация от горната класа, което търси приключения. — Тя остави цигарата си в пепелника и без да ме гледа, заяви: — Началник на сайгонското бюро на ЦРУ е Бил Станли. Моля те, не издавай на никого, че съм ти казала.

Погледите ни се срещнаха.

— В „Банк ъв Америка“ знаят ли?

— Той не работи в „Банк ъв Америка“. Ти пристигна в Сайгон през почивните дни и не можеше да провериш, но аз те заведох в моята служба.

— Да. Вие с Бил бяхте ли… гаджета?

— За това не те излъгах. Но вече е минало.

— Забавляваш ли се?

— Не, ако ми се сърдиш.

— Аз ли? Защо да ти се сърдя?

— Защото те излъгах за някои неща.

— Нима? Сега лъжеш ли ме за нещо?

— Казах ти всичко, което зная. Ще ме уволнят.

— Дано извадиш тоя късмет. Кажи ми защо съм тук.

— Наистина не зная.

— Бил знае ли?

— Сигурно знае нещо.

— Но не го е споделил с теб.

— Не.

— Защо трябваше да се срещнеш с мен в Ханой?

— Не съм сигурна. Казаха, че можело да се наложи да поговориш с някого, на когото имаш доверие. Не с човек от посолството. Казаха, че ако се завърнеш от операцията, можело да си… разстроен от разкритията си. Трябва да докладвам в посолството за психическото ти състояние.

— И ти не ги попита нищо повече, така ли?

— Разбирах, че колкото по-малко зная, толкова по-добре.

— Откъде взе пистолета?

— От фирмения ни сейф.

— Съзнаваш ли, че приблизително половината неща, които ми каза през последната седмица, са лъжи, полуистини и пълни глупости?

Тя кимна.

— И? Защо да ти вярвам сега?

— Повече няма да те лъжа.

— Не ми пука.

— Не говори така. Просто си вършех работата. После се влюбих. Често се случва.

— Нима?

— Не с мен. С други хора. Не можех да се понасям, задето не бях откровена с теб. Обаче мислех, че и без това си се досетил за всичко. Ти си адски умен.

— Не се подмазвай.

— Наистина си ми ядосан.

— Така е.

— Още ли ме обичаш?

— Не.

— Пол? Погледни ме.

Погледнах я.

Сюзан ми се усмихна тъжно.

— Знаеш ли, няма да е честно, ако вашингтонските богове застанат помежду ни. Ако се разделим, и двамата ще се вкаменим.

Имаше право за Вашингтон и предполагам, може да се каже, че двамата сме били манипулирани и измамени.

— Естествено, че те обичам — казах й.

Тя се усмихна.

— Кой оргазъм симулира?

Сюзан се усмихна още по-широко.

— Познай. — И прибави: — Вече няма да правя така.

Та така. Поръчахме си по още едно и потънахме в собствените си мисли в опит да доразгадаем всичко.

— Днес имаш ли някакви съобщения? — накрая ме попита Сюзан.

— Не.

— Защо искат да ме зарежеш?

— Не зная. Ти знаеш ли?

— Сигурно защото не им харесва това, което става помежду ни. Наистина не искат да споделим информацията си. Предполага се, че работя за тях, но вече не ми вярват. Нито пък на теб.

Оставих последната й констатация без отговор.

— Според мен твоят приятел Бил притиска Вашингтон да ме накара да те зарежа.

— Убедена съм в това. Наистина се пука от яд. — Тя се засмя.

— Би трябвало да ми благодари, че съм го избавил от главоболието му.

— Не е много мило от твоя страна.

Не отговорих. После попитах:

— А ти получи ли някакви съобщения?

— Да. Те знаят, че съм тук, разбира се. Бил ми нарежда да се върна в Сайгон. Бизнес терминология. Щели да ме уволнят, да ме накажат дисциплинарно и така нататък, ако в понеделник не съм на работа. На летище „Хюе-Фу Бай“ ме очаквал билет.

— Трябва да отидеш и да изчистиш тия неща.

— Трябва, но няма. Искам да дойда с теб в Куанг Три.

— Чудесно. Наел съм шофьор и кола за утре сутрин в осем. Пътуваме за долината А Шау, Ке Сан и Куанг Три. Поисках да ми пратят господин Кам.

Сюзан се засмя.

— Господин Кам си е вкъщи пред домашния олтар и моли боговете да ни изличат от паметта му.

— Надявам се.

— Пол?

— Да?

— Може ли да те посъветвам нещо?

— Безплатно ли?

— Да. И от сърце. Не ходи там, където те пращат. Върни се в Сайгон с мен.

— Защо?

— Опасно е. Знаеш го.

Кимнах.

— Благодаря. Но както може би са ти казали, аз съм голям инат.

— Не зная, но разбирам, че смяташ това за лично изпитание на смелостта си и може би имаш много други лични основания да продължиш. Вече не става въпрос за дълг, чест и родолюбие, ако някога изобщо е имало такова нещо. Е, ти ми доказа смелостта си и аз ще напиша пълен доклад за магистрала номер едно и всичко друго, което се случи. Трябва да вземеш решение за преустановяване на операцията. Утре ще идем в Куанг Три, долината А Шау и Ке Сан, за да намериш покой. След това заедно ще се върнем в Сайгон, ще изтърпим говната, с които ще ни засипят, после… ти се прибираш у дома.

— А ти?

Сюзан сви рамене…

Около половин секунда обмислях това съблазнително предложение, после отвърнах:

— Продължавам с операцията. Точка по въпроса.

— Може ли да дойда с теб?

Погледнах я.

— Ако мислиш, че онова на магистрала едно е било страшно, почакай да видиш това пътуване.

— Наистина не ми пука. Надявам се, вече знаеш, че мога да се справя.

Не отговорих.

— Ако съм с теб, шансът ти за успех ще се увеличи с около петстотин процента — каза тя.

— А мога ли да удвоя парите си?

— Естествено. Виж, Пол, идването ми ще е само от полза за теб.

— Това е майтап, нали? Виж, оценявам готовността ти да рискуваш да те хвърлят в затвора, а може би дори да изгубиш живота си, но…

— Не искам цяла седмица да се страхувам за теб. Искам да сме заедно.

— Сюзан… може да ти прозвучи сексистки, обаче има моменти, когато мъжът…

— Стига глупости.

— Добре. Какво ще кажеш за това? Все си мисля за ония снимки в твоя офис и понякога пак те виждам като момиченцето на господин и госпожа Уебър, виждам останалите ти роднини в Масачузетс и въпреки че не ги познавам, никога няма да мога да ги погледна в очите, няма да мога да погледна себе си, ако с теб се случи нещо заради мен.

— Много мило. Но знаеш ли, Пол, ако по пътя до Ханой се случи нещо, най-вероятно ще се случи с двама ни. Ще ни дадат съседни килии, съседни болнични стаи или еднакви ковчези. Няма да се налага да обясняваш нищо нито на родителите ми, нито на никого.

Погледнах си часовника.

— Гладен съм.

— Няма да вечеряш, докато не се съгласиш.

Изправих се.

— Да вървим.

Тя също стана.

— Добре, ще вечеряш. Знаех, че трябва да те попитам, когато сме в леглото. Там мога да получа от теб каквото поискам.

— Сигурно.

Излязохме навън. Валеше, затова взехме такси до Цитаделата, където Сюзан бе направила резервация за вечеря.

Ресторантът се казваше „Хуонг Сен“ и представляваше шестнайсетстенен павилион, построен на стълбове в средата на езеро с лотоси.

Настанихме се на маса до перилата, поръчахме напитки, гледахме как вали във водата и слушахме крякането на жабите. Беше много приятно, задушевно място, осветено с пъстроцветни фенери и свещи по масите. Романтика.

Нито един от двама ни не спомена и дума за работа или за разговора в бара.

Вечеряхме и побъбрихме за дома, приятелите и роднините, но не за нас и плановете ни за бъдещето.

По някое време в бара, струва ми се, бях използвал думичката с „О“ и се мъчех да си спомня какво точно съм казал. Може да не я бях изрекъл, обаче бях сигурен, че съм се съгласил с нея.

Сюзан се взираше в дъжда и аз се загледах в профила й.

Трябваше да съм й невероятно сърдит, ала не бях. Не биваше да вярвам на нито една нейна дума, но й вярвах. Физически тя беше безупречна и интелектуално не падаше по-долу от мен. Ако пишех доклад за нея, щях да я опиша така: смела, интелигентна, находчива, решителна и предана. Предаността й бе поделена, да, но това не променяше нещата.

Обаче дали бях влюбен?

Така ми се струва. Но случилото се тук навярно не можеше да се случи другаде и едва ли можеше да продължи на друго място. После идваше Синтия.

Сюзан се обърна, видя, че я наблюдавам, и се усмихна.

— За какво си мислиш?

— За теб.

— И аз си мисля за теб. Опитвам се да измисля щастлив край.

Не отговорих.

— Можеш ли да измислиш щастлив край?

— Ще поработим по въпроса.

Спогледахме се и навярно едновременно си казахме, че няма голяма вероятност за щастлив край.