Том Грейс
Квантова мрежа (59)

57.

31 юли

Москва, Русия

След като взе набързо душ, за да отмие дванадесетте часа път и да се поразсъни, Килкъни излезе от стаята си с панталони в цвят каки, риза с отворена яка и сако от туид.

— Изглеждаш като модел на Ел Ел Бийн — подхвърли Купър.

— Благодаря, а с тоя твой костюм, господин Джи Кю, не бих отправял повече такива модни забележки. Къщи от стъкло, както се казва.

— Много смешно, но ще минем за американски бизнесмени — каза Купър с вяла усмивка. — Да тръгваме.

Пред главния вход на хотела портиерът ги съпроводи до тротоара и махна към наредените таксита. Овехтяла жълта лада приближи до тротоара и Купър и Килкъни се качиха.

— Сградата на „Финпром“ на Проспекта на мира, да? — попита мъжът за потвърждение на указанията, дадени от Фьодоров.

— Да — отговори Купър.

Шофьорът майсторски премина през средновековния лабиринт из центъра на Москва до Садовое колцо. По бившия градински път стигна до Проспекта на мира, където зави и се отправи към най-северната част на Москва. Килкъни забеляза тристаметров обелиск от полиран метал.

— Какво е това? — посочи той.

— Кое? — попита Купър машинално. — О, да. Това всъщност е първото ти пътуване насам. Тази кула отбелязва съветските постижения в космическите полети.

— Не си падат много по дребните жестове, нали?

— Не и когато трябва да се хвалят с нещо.

Няколко минути по-късно шофьорът спря ладата до тротоара пред сграда от бетон и стъкло. Западен ветрец подръпваше тъмносиния флаг, увиснал под покрива, и разкриваше разперените криле на златен двуглав орел. Под флага се виждаше изписано името ВИО ФИНПРОМ. Килкъни забеляза наблюдателни камери, дискретно разположени по ръба на покрива и близо до централния вход.

Купър даде на шофьора двайсет американски долара — и от любезност, понеже шофьорът всъщност работеше за ФСБ, и за да изглежда ситуацията нормална отстрани. Килкъни взе куфарчето си и излезе от колата.

Едър мъж, който изглеждаше ужасно в официалния си костюм, отключи вратата на вестибюла при приближаването им.

— Купър и Килкъни? — попита той, сякаш повтаряше запомнена фраза.

— Да — потвърди Купър.

Едрият мъж отвори вратата широко и им позволи да влязат. После заключи. Във фоайето Дмитрий Лесков се подпираше на рецепцията. Той почти не обърна внимание на Купър, защото впери в Килкъни отровен поглед, който сякаш заместваше насочен пистолет.

Килкъни се приведе към Купър и прошепна:

— Изглежда ме помни.

— Какво очакваше? Цветя? — пошегува се Купър. — Просто си спомни, че отмъщението е част от руската народопсихология.

— Стана ми ясно.

— Спрете — нареди Лесков.

Той се изправи и даде знак на мъжа на вратата да ги претърси. Мъжът опипа Купър щателно, като не показа никакви задръжки да провери дори горната част на панталона за микрофони или оръжие.

— Прегледай торбата му — нареди Лесков. — Аз лично ще проверя този.

Килкъни подаде куфарчето си на мъжа. Лесков започна да го претърсва, сякаш се опитваше да открие по-скоро физическа слабост, отколкото оръжие. Нолън усети, че е оценяван едновременно като противник и като цел, и разбра, че това е опит да бъде сплашен. Лесков приключи с предната част и се премести отзад.

— Достави ми удоволствие да правя това с жена ти — рече руснакът, явно се опитваше да го подразни.

Килкъни бавно обърна глава наляво и го погледна над рамото си как се ухили, наслаждавайки се на подигравката си.

— Не и наполовина колкото ти харесва да го правиш с мен.

Усмивката на Лесков изчезна.

Килкъни присви устни и издаде звук като от целувка.

— Мамицата ти! — изруга руснакът с почервеняло от гняв лице.

Той изтегли дясната си ръка назад, докато свиваше дланта си в юмрук. Килкъни се завъртя на петата на левия си крак и сведе тялото си напречно спрямо Лесков. Докато се завърташе, издигна лявата си ръка и блокира юмручния удар, а после уви ръката си около тази на руснака. Сетне я дръпна като камшик и хвана лакътя на Лесков, като заби кокалчетата на юмрука си в меката плът на предмишницата му. Ръката на противника му изтръпна и на практика остана неподвижна, като остави гърдите и корема му оголени за нападение.

Килкъни заби бърз удар в слънчевия сплит и му изкара въздуха. С крайчеца на окото си забеляза как огромният мъж пуска куфарчето и се насочва към него. С бърз скок Килкъни сграбчи гърлото на Лесков и притисна пръстите си към трахеята му.

— Кажи на тренираната си мечка да се отдръпне или ще ти изтръгна шибания гръклян!

Пръстите на Килкъни потънаха достатъчно, за да покажат и на двамата, че не се шегува. Купър набързо преведе искането на Килкъни, като се надяваше, че ситуацията няма да се влоши повече.

Лесков кимна и вдигна ръка. Огромният мъж се отдръпна назад.

— Дмитрий — обади се строго глас от вратата в дъното на фоайето. Беше Виктор Орлов. — Какво става тук?

— Мисля, че става въпрос за културни различия — каза Килкъни с поглед, впит в Лесков, — но с господина изгладихме недоразумението, нали?

Лесков се вторачи в очите му с дръзко предизвикателство. Ако изборът беше негов, щеше да довърши Килкъни веднага или да загине, докато се опитва да го стори.

— Да — потвърди с прегракнал глас.

Килкъни отпусна хватката си върху ръката и гърлото на Лесков, после се отдръпна с ръце на нивото на гърдите. Лесков също отстъпи крачка назад и разтри гърлото си с ръка.

— Имаха ли нещо в себе си? — попита Орлов.

— Не — отговори Лесков, гласът му се завръщаше. — Чисти са.

— Много добре, господин Купър, господин Килкъни, ако ме последвате, можем да преминем към деловата част.

Килкъни вдигна куфарчето си от мястото, където мъжът го беше оставил — като провери дали лаптопът все още е цял — после го взе и последва Купър. Лесков вървеше няколко стъпки след него, като се мъчеше да се справи с раните, нанесени на тялото и на гордостта му.

— Какво, по дяволите, си мислеше, че правиш! — прошепна строго Купър.

— Разузнаване, Барт.

Орлов ги поведе по широк коридор, който все още беше изпълнен с лекия аромат на свежа боя и нов килим. Покани групата в официалния си кабинет, а Лесков затвори тежката дървена врата зад гостите и застана до нея.

— Господа, преди да започнем — каза Орлов, като влезе в ролята на гостоприемен домакин, — бих искал да ви представя Оксана Зошченко, моя научен съветник.

— Добър вечер, господа! — поздрави Зошченко с хладна професионална отчужденост.

— Моля, седнете — посочи широкия диван Орлов.

Купър и Килкъни се настаниха на дивана с гръб към Лесков. Орлов и Зошченко седнаха на двойка тапицирани столове в стил Луи XV.

Купър се прокашля леко, за да прочисти гърлото си.

— Нашето присъствие тук е знак за добрата ни воля. Сега е времето и вие да покажете същото.

Орлов кимна и измъкна тънко тефтерче от джоба на костюма си. Набързо прелисти страниците, после набра номер от телефона, който стоеше на старинната маса до него.

Звукът на далечен телефонен звън измърка от високоговорителя и след две позвънявания се чу отговор.

— Да? — попита дълбок глас.

— Говори Орлов. Дайте жените на телефона.

За момент се чу тишина, после гласът на Келси прозвуча на линията.

— Здравейте? Нолън?

— Тук съм, Келси. Как сте?

— Добре сме. Не са ни наранили.

— Това е чудесно. Дръж се, Келси, това скоро ще приключи. Може ли да говоря с Ели?

— Разбира се.

— Здравей, Нолън — обади се възрастната жена.

— Здравей, Ели. Радвам се да чуя гласа ти. Исках да се уверя, че си добре.

— Като се изключи, че тук е твърде горещо и влажно, добре съм.

— Чудесно. Ще видя и двете ви много скоро.

— Доволни ли сте? — попита Орлов, след като разговорът приключи.

— Ами тяхното освобождаване? — отвърна с въпрос Купър.

— След като бъда удовлетворен от декодирането на тетрадките, жените ще бъдат пуснати.

— Нолън, покажи му.

Нолън извади лаптопа си от куфарчето и го остави върху полираната маса за кафе пред него. Машината стартира бързо.

— Ще ви покажа алгоритъма, който Волф е създал, за да кодира своето изследване — поде Килкъни. — Записал го е на корицата на всяка от тетрадките.

Той повика текстов файл, в който се открояваше сложна математическа формула, после обърна лаптопа към Зошченко и Орлов. И двамата изглеждаха объркани от това, което виждат.

— В случай че се чудите, това е алгоритъм за квантов компютър.

— Такова нещо не съществува — подхвърли Зошченко скептично.

— Така е, все още няма. Математическите изчисления на Волф са верни, макар и трудни за възстановяване в конвенционален смисъл. Когато е кодирал тетрадките си, той е използвал този алгоритъм и е извършвал действията наум. Аз пренаписах алгоритъма, за да работи на обикновен компютър.

— Ами ключът? — попита Орлов. — Къде е пръстенът?

— На безопасно място и чака притежателя си. Не ви трябва пръстенът, а само надписът. — Килкъни отвори друг текстов файл и им показа ключа на Волф. — Вградил съм го в декодиращата система.

— Купър каза, че си декодирал част от тетрадките.

— Така е.

— Покажи ми.

Килкъни извади шест папки от куфарчето си и ги подаде на Орлов.

— Това са няколко страници от първата тетрадка. Всяка папка съдържа факсимиле на оригиналната страница, последвана от декодирания от нас текст.

Орлов отвори първата папка и видя разпечатка на сканирана страница от тетрадката на Волф. Като обърна листа, пред очите му се появи текстовата версия на Килкъни.

— На немски ли е? — попита Орлов.

— Немският е майчиният език на Волф. Нямахме много време да прочетем всичко, само достатъчно, за да се уверим, че не са безсмислици.

— Какво мислиш, Оксана? — обърна се към съветничката си Орлов, като й подаде първата папка.

Зошченко внимателно огледа документа и преведе наум част от него от немски на руски. Прекара десетина минути в мълчание, после вдигна погледа си от страницата.

— Виктор, трябва да призная, че нищо не разбирам.

— Значи е измама?

— Не непременно — отговори тя. — Изглежда истинско, но научната част надминава моите познания. Трябва ни експерт в тази област, за да направим смислено заключение.

— Авакум?

— Да.

Орлов помисли за миг.

— Дмитрий, накарай да доведат Авакум тук.

Лесков кимна и издаде заповедта в прикрепения до бузата му микрофон. Няколко минути по-късно жена с дълга къдрава коса влезе в кабинета на Орлов. Тъмните кръгове под очите й подсказваха, че през последните дни вероятно не е спала особено много.

— Елате тук, докторе — настоя Орлов.

Авакум тромаво тръгна към него. Когато се приближи, той й посочи стола вдясно. Жената се подчини.

— Искам мнението ви за нещо, докторе — каза Орлов.

И подаде на Авакум една от папките. Тя я отвори и погледна първата страница.

— Това е страница от тетрадката — каза тихо.

— Да. Погледнете следващата страница и ми кажете какво мислите.

Авакум обърна на следващата страница и започна да чете. Не каза нищо, но Килкъни разчете излъчването на тялото й. Очите й се разшириха сякаш така видяното можеше да достигне по-бързо до ума й.

— Боже мой! — възкликна тихо. — Има ли още?

— Да, има — отговори Орлов. — Какво мислите? Вярвате ли, че това е истинският текст от тетрадките?

— Да — заяви Авакум.

За Килкъни беше ясно, че прочитането на разкодирания текст беше върнало малко от живота в тази победена жена.

— Искате ли да видите как го направих? — директно попита Килкъни.

— Да, моля.

Килкъни й показа оригиналното уравнение, после накратко описа как той и Грин са преработили квантовия алгоритъм на Волф, така че да може да работи на конвенционален компютър.

— Как симулирахте принципа за суперпозиция в програмата? — попита Авакум.

— Не сме го симулирали — призна Килкъни. — Избегнахме го. Преведохме уравнението на Волф от квантов език на такъв, с който можем да работим. Определено не е толкова красиво, колкото кода му, и вероятно не е толкова бързо, но върши работа.

— Може ли да видя останалото? — попита тя.

Орлов й подаде останалите папки, над които тя се наведе с настървение.

— Всяка страница отнема от половин час до четиридесет и пет минути за декодиране — обясни Килкъни, — в зависимост от това, колко текст има на нея.

Орлов изчака, докато Авакум затвори и шестата папка.

— Какво е мнението ти, Лара?

— Тези хора могат да декодират тетрадките.

— Благодаря ти. Това е всичко, което исках — кимна Орлов. После погледна към Лесков. — Дмитрий, погрижи се доктор Авакум да бъде заведена в лабораторията.

След като жената излезе, Купър се облегна назад и кръстоса крака.

— Доволни ли сте? — попита той.

— Аз съм доволна, Виктор — обади се Зошченко.

— Аз също. — Орлов се наклони настрани и натисна бутона за повторно набиране. Този път дълбокият глас вдигна след първото позвъняване. — Йосиф, освободи гостите ни.

— Да, Виктор Иванович — отговори мъжът.

Орлов натисна бутона, който прекъсна разговора.

— Жените ще бъдат оставени на публично място в рамките на един час.

— Добре — кимна Купър. — Сега нека договорим останалата част. В замяна на декодиращата програма на Килкъни ние искаме не само свободата на двете жени, но и думата ви, че всичко приключва дотук.

— Какво имате предвид? — високомерно го изгледа Орлов.

— Искам да кажа, че нападенията ви трябва да приключат. Не би трябвало да ви е трудно да се съгласите. Вече притежавате всичко, което желаете.

— Ако хората ви, които са наблюдавали Сандстром, са ви държали в течение — добави Килкъни, — знаете, че дори да оцелее, ще мине дълго време преди да се върне отново в лабораторията. Няма никой друг в света, който дори да се приближава до възможността да ви настигне.

Орлов се усмихна със задоволство на оценката на ситуацията, дадена от американците.

— Когато ние двамата излезем оттук, всичко ще приключи. Споразумяхме ли се?

Орлов помисли за момент, докато преценяваше, както правеше с всяко решение.

— Дадено.

— Чудесно. Сега, като допълнителен знак на добра воля, докато чакаме жените да бъдат пуснати, ще предложа помощта на Килкъни в декодирането на други части от тетрадките на Волф. Ако искате, той може да инструктира доктор… — Купър се поколеба, сякаш се опитваше да си припомни името. — … Авакум как да използва програмата.

— Това е приемливо — съгласи се Орлов. — Дмитрий, погрижи се Килкъни да бъде заведен в лабораторията на Авакум.