Том Грейс
Квантова мрежа (19)

17.

29 юни

Чикаго, Илинойс

Валтер Гък влезе в бара на Роли малко след полунощ, последван от трима от колегите си от международното летище „О’Хеър“. Гласовете на коментаторите на мача на „Къбс“ се лееха от телевизора, окачен в далечния край на бара. Трима по-възрастни мъже отпиваха от чашите си, докато наблюдаваха екрана.

— По една бира? — предположи барманът.

— Четеш ни мислите — отговори Гък. — И между другото, масата за билярд в дъното работи ли?

— Да.

Барманът сложи четири запотени бутилки „Милър“ на бара. Товарителните работници платиха за питиетата и се отправиха към билярда. В този миг барманът измъкна визитна картичка и набра номера, изписан на нея.

— Да — отговори Воронин.

— Николай от бара на Роли се обажда. Гък пристигна току-що.

— Благодаря, Николай. Двама от сътрудниците ми скоро ще дойдат да го приберат.

 

 

Лесков влезе в бара, съпроводен от Йосиф. И двамата огледаха залата набързо и се отправиха към бара.

— Ти ли си Ник? — попита Лесков.

— Да — отвърна барманът.

— Къде е Гък?

— В дъното, играе билярд.

— Колко души има с него?

— Трима.

— Дай ми четири бири.

Барманът огледа Лесков за миг, после премисли и извади четири бири „Милър“ от хладилника.

Лесков кимна, даде две от бутилките на Йосиф, после тръгна към късия коридор, който минаваше покрай тоалетните и водеше към задната част на бара. Глъчка се разнесе от стаята и за кратко заглуши развълнуваните гласове на спортните коментатори.

— Какво стана? — попита Лесков.

— Първият бейзмен на „Къбс“ току-що направи двоен хоумрън — обяви един от мъжете, без да откъсва поглед от повторението. — Играта е равна с по пет точки.

Когато повторението свърши, Гък и колегите му се обърнаха да видят кой се е присъединил към тях. Лесков се усмихна топло, докато заобикаляше масата, като внимателно изучаваше четиримата мъже. Бадж със снимка висеше от лявото джобче на ризата на всеки от тях. Йосиф зае позиция между масата за билярд и коридора.

Лесков отпи малка глътка бира, после превъртя бутилката в ръка и я запрати в челото на Гък. Бутилката експлодира в пръски пяна и парчета стъкло. Ръцете на Гък се стрелнаха към лицето му и той заскимтя от болка.

— Какво правиш, човече, по дяволите! — извика един от колегите на Гък.

— Мамка му! — изруга друг от тях, когато Лесков измъкна пистолет, скрит зад гърба му, и го насочи към тях.

— Кървя — простена Гък, като се взираше в червените следи по ръцете си.

Йосиф стоеше близо до коридора и държеше втори пистолет, насочен към групата. Лесков остави другата бира на масата за билярд.

— Господа — обяви той спокойно, — този въпрос засяга само Гък. Предлагам ви да останете по местата си и да се насладите на играта.

Мъжете се поколебаха за момент, после бавно се отдръпнаха.

Лесков се приближи до Гък и го удари по главата с дръжката на пистолета. Мъжът падна по лице върху масата за билярд. Лесков го сграбчи през гърдите и го повлече към коридора. Гък висеше вдървен и безчувствен в ръцете му.

След като двамата и Гък излязоха от задната стаичка, Йосиф остави двете недокоснати бири на масата за билярд.

— Тези са от нас — подхвърли той през смях.

 

 

Гък се събуди от острата миризма на амоняк, която прогаряше ноздрите му. Тъпо туптене изпълваше задната част на главата му. Опита се да отвори очи, но нещо ги държеше затворени. Лежеше по гръб между две солидни вертикални плоскости.

„Аз съм в клетка“ — помисли си панически.

Опита се да приседне, но краката и ръцете му бяха завързани. Нечий юмрук го удари в корема и изкара въздуха му, докато падаше назад.

— Буден е — обяви някакъв глас.

— Добре. Махнете това нещо от очите му.

Гък усети пръста по материята, допряна до очите му, после рязко дръпване изви главата му нагоре, докато лепенката откъсваше вежди и мигли. Той примигна няколко пъти, докато сълзите не напълниха очите му, колкото от страх, толкова и от раздразването, което солената кръв причиняваше.

Постепенно зрението му се проясни и погледът му попадна на покрития с бели плочки таван. Стаята беше топла и имаше стерилен вид, като в болница. Гък чу стъпки. После мъж с дебело месесто лице и пригладена черна коса облегна ръката си на ръба на клетката и погледна към Гък.

— Валтер, знаеш ли кой съм аз?

— Да, Пьотр Воронин.

Воронин се усмихна.

— Много добре. Сега стигаме до по-трудния въпрос. Какво, по дяволите, стана с товарния контейнер, който изпратих до Москва?

— Не знам за какво говорите! Аз не съм…

Воронин стовари юмрука си в лицето на Гък и разби долната му устна.

— Не ме лъжи, Валтер. Знам как стават нещата на „О’Хеър“ — получавам процент. Вчера международен товарен въздушен полет единайсет двадесет и осем е излетял от Чикаго за Москва. Имам разписка, която потвърждава, че контейнерът, собственост на мой познат, е качен на борда. Когато самолетът е стигнал в Москва, товарът не е бил на борда. Как е възможно това?

— Не знам…

Още един юмрук се заби в лицето на Гък. Кръвта рукна от носа и разбитата му устна. Едното му око беше почти затворено от подуването.

— Извинявам се — каза Воронин, докато избърсваше кръвта от кокалчетата си. — Сигурно не успявам да обясня какво имам предвид. Ако не ми кажеш каквото искам да знам, ще те убия. Ще бъде бавно и особено мъчително. Сега разбираш ли ме? Просто кимни за „да“ или „не“.

Гък кимна утвърдително.

— Чудесно. Къде е товарът ми?

— В Москва — произнесе Гък на пресекулки.

— Ах, ти, малко копеле! — Воронин замахна за пореден удар.

— Не, не! — примоли се Гък. — В Москва е, кълна се. Беше на самолета.

Воронин спря юмрука си, дебелите му кокалчета застинаха на сантиметри от смазаното лице на мъжа.

— Как?

— Промених документацията, за да изглежда, че контейнерът не е на борда.

— Но е бил натоварен на самолета?

— Да, стигнал е до Москва — отговори Гък отзивчиво.

— Защо го направи?

— Не мислех, че някой ще забележи. Бяха само някакви мебели, компютър и стерео. Имаше застраховка, затова предположих, че собственикът ще предпочете да си прибере парите.

— Ако си смятал да откраднеш моята собственост, защо я изпрати в Москва?

— Не знаех, че е твоя. Господи, трябва да ми повярваш! — примоли се Гък. — Изглеждаше като нещо, което няма да липсва на никого. Имам братовчед в Москва, който ще се жени скоро. Изпратих му го като сватбен подарък. Нали се сещаш, за освежаване на домашния уют.

— Как го е взел братовчед ти, ако митническите служби в Москва казват, че не е пристигнал?

— Работи като товарач на „Шереметиево“.

Воронин видя, че всички парчета пасват на мястото си. Беше се оказал прекалено хитър в опаковането на откраднатата собственост на Орлов, правейки я толкова невинна, че този долен термит Гък я беше откраднал, без да се замисли.

— Името на братовчед ти?

— Конрад. Конрад Гък — измърмори мъжът.

Воронин измъкна телефон от джоба на палтото си и избра един от запаметените номера.

— Добро утро! Имам информацията, която Орлов искаше. Пратката е пристигнала в Москва, но е била открадната от товарителен работник на име Конрад Гък. При мен е братовчед му, който твърди, че лично е отговорен за подменените документи и е способствал за изчезването на собствеността на Орлов. Мебелите е трябвало да бъдат сватбен подарък.

Воронин млъкна за няколко минути, докато слушаше човека от другата страна.

— Да — отговори той. — Ще се погрижа.

Прибра малкия телефон в джоба си и погледна надолу към Гък.

— Валтер, толкова се радвам, че проведохме този разговор, но сега трябва да вървя. Не се притеснявай, оставям те в добри ръце.

Воронин отстъпи назад. От другата страна се появи мъж; той се усмихна, а после спусна капака, закрепен с панти над горния край на сандъка. Гък отново потъна в мрака, а сандъкът бързо започна да се тресе от ударите на чук, набиващ гвоздеи.

— Олег — каза Воронин, когато Артузов закова и последния пирон, — още веднъж благодаря за помощта.

— Няма проблем, Пьотр Ефимович. Радвам се, че успях да ви услужа.

С тези думи Артузов избута количката с дървения ковчег към вратата на пещта за кремация. Ковчегът се заклати, докато Гък се блъскаше вътре и крещеше. Когато количката беше нагласена, Артузов се отправи към конзолата и започна кремацията. Ковчегът бавно се плъзна по конвейера от неръждаема стомана към пещта. Температурата вътре вече беше надминала двеста градуса. Свръхнагрятият въздух прониза гърлото и дробовете на Гък, всяко паническо и задъхано вдишване ставаше по-трудно от предишното. Блъскането в кутията спря, когато Гък загуби съзнание.

„Не за първи път Артузов изгаря жив човек за мен — помисли си Воронин с усмивка, — няма да е и последният.“

Докато излизаше от погребалния дом, той се замисли за братовчеда на Гък в Москва и посещението, което скоро щеше да му направи Дмитрий Лесков.

— Глупако — промърмори накрая, — откраднал си от погрешния човек.