Том Грейс
Квантова мрежа (3)

1.

5 юни, в наши дни

Ан Арбър, Мичиган

Нолън Килкъни натисна газта на високопроходимия черен „Мерцедес“ ML320 и рязко зави към Хурон Парк. Жълтият светофар се смени с червен, докато минаваше под него.

На седалката до шофьора Келси Нютън свали хавлиената кърпа от главата си и започна да сресва дългата си до раменете руса коса. Все още влажните кичури се слепваха и капки вода се разпръскваха от четката с всяко движение на китката й.

— Внимавай — каза Нолън, когато няколко капки кацнаха на лицето му.

— Искаш да съм красива, нали? — попита Келси с все още скрито зад воал от коса лице.

— Ти винаги си красива.

— Добре, благодаря ти, но нищо не става просто така, от само себе си, нали се сещаш.

Келси прибра четката в чантата и бързо уви косата си на кок. После извади мобилния си телефон и започна да набира някакъв номер.

Скоростомерът на колата премина петдесет, докато минаваха край големия сиво-бял знак, който известяваше влизането им на територията на северния кампус на Мичиганския университет. Малък пътен знак отбелязваше ограничение на скоростта.

— Ще пристигнем след няколко минути — заяви Келси убедително на някого, докато Нолън ускоряваше по виещия се път, който водеше до Мичиганския консорциум по приложни изследвания.

Келси прибра телефона в чантата. Отпред, сгушена сред дърветата наоколо, се издигаше огромна лента от стъкло и неръждаема стомана — такава представа извикваха извитите очертания на сградата на консорциума. Ултрамодерната постройка беше физическо въплъщение на идеята, която бащата на Нолън беше издигнал като цел на кариерата си в международните финанси: че трябва да бъде построен мост между най-новите университетски изследователски лаборатории в света и бизнеса, който захранваше националната икономика. За по-малко от три години мостът на Шон Килкъни беше привлякъл стабилно нарастващ поток от ценни технологии откъм университетските изследователски лаборатории от цял свят и също толкова внушителен поток от пари, който усвояваха университетите.

Нолън паркира на първото свободно място, което откри. Келси успя да слезе и почти затича към главния вход на сградата, докато той измъкваше куфарчето от задната седалка и заключваше автомобила. След кратък спринт я застигна при вратата. Шон Килкъни стоеше и ги чакаше във фоайето.

— Радвам се, че успяхте да дойдете.

— Съжаляваме за закъснението. Задръстването на двадесет и трета щатска беше ужасно.

Келси целуна Шон по бузата.

— Благодаря ти, че ми изпрати Нолън. Едва ли щях да успея да подменя всички тръби само за два дни без него.

— Няма за какво да ми благодариш, Келси. Длъжни сме да правим всичко, за да помогнем на науката.

— Татко, трябва да хвърлиш поглед на този експеримент с детектор на протони. Представи си двадесетметров куб с вода, скрит в солна мина под езерото Ери. Вътре е пълен мрак, а стените са покрити с няколко хиляди огромни ярки лампи.

— Фотоувеличителни тръби — поправи го Келси.

— Както и да е. Най-странната подводна работа, която съм вършил.

— Радвам се, че заедно с мен имаше опитен водач — продължи младата жена, като стисна ръката на Нолън, — изследователският резервоар може да бъде доста дезориентиращ.

— Не бих пуснал никого да се гмурка сам в това нещо, най-малко теб — каза Нолън нежно.

— Предполагам, че проектът е минал към следващата си фаза? — намеси се Шон.

Келси крадешком хвърли поглед към Нолън, който леко се изчерви.

— Свършихме нашата част от работата. Физиците сега може да се занимаят с останалите подобрения.

— Добре, защото след като Сандстром направи своето изявление пред борда, предчувствам, че новият директор по проектите на консорциума едва ли ще разполага с много време да се занимава с други неща.

Келси отмахна прашинка от якето на Нолън, от което настроението на Шон се разведри малко, докато наблюдаваше как тя оценява външния вид на сина му. Жестът й му напомни как покойната му съпруга се суетеше около него преди важна среща и му стана приятно, че синът му е намерил жена, която да се грижи за него по същия начин.

Келси и Нолън се познаваха от най-ранното си детство, когато нейното семейство се беше преместило само през няколко къщи от техния дом. Бяха ходили заедно на училище, като и двамата се бяха отличили и в академично, и в атлетично отношение. Дълги години бяха най-добри приятели, споделяха силната връзка на сродните души.

На осемнайсет амбициите им ги поведоха по различни пътища. Келси постъпи в университета в Мичиган, където се отдаде на страстта си към физиката, защити докторска дисертация и получи преподавателско място. Нолън се устреми към предизвикателствата на Военноморската академия на Съединените американски щати, отложи постъпването във флота с две години, за да завърши магистърската програма в Масачузетския технологичен институт, а после изненада приятелите и семейството си, като се записа в специалните части — морската пехота.

Тяхното приятелство преживя дванадесет години раздяла благодарение на постоянния поток от телефонни обаждания, писма и посещения през празниците. Преди осемнайсет месеца, когато Нолън напусна флота и се завърна в Ан Арбър, те възстановиха удобния модел на платоничната си връзка.

И двамата бяха готови за повече, но никой не искаше да застраши това, което имаха, заради нещо неизвестно — докато накрая за малко да бъдат убити от група индустриални шпиони. Оттогава двамата се наслаждаваха на все по-задълбочаваща се романтична връзка.

— Добре ли изглеждам? — попита Нолън, докато оправяше вратовръзката си.

— Красив си както винаги, скъпи.

— И двамата изглеждате добре — обади се Шон нетърпеливо, поглеждайки часовника. — Почивката ще свърши всеки миг. Да влизаме. Сандстром и Парамо те очакват, Нолън.

Тримата влязоха в заседателната зала.

— Извинете ме, ще отида да проверя дали всичко е готово за представлението на Сандстром — каза Шон и се отправи към подиума.

Още от вратата Нолън и Келси огледаха тълпата. Присъстващите се бяха разделили на няколко малки групички и се наслаждаваха на освежителните питиета и на разговорите.

— Виждам ги, Келси. Погледни към прозореца. Русият мъж с червеникавата брада е Сандстром. До него е Парамо — по-възрастният, доста по-нисък, с бяла коса и очила с рамки от коруба на костенурка.

До извитата стъклена стена, която правеше чупка навън към дърветата, Келси успя да различи Тед Сандстром и неговия ментор Рафаел Парамо.

— Нолън! — извика Сандстром, докато се приближаваха, а на лицето му се изписа облекчение. — Страхувах се, че няма да се появиш.

— Не бих го пропуснал, Тед — отговори Килкъни, после представи Келси на двамата физици.

— Професор Нютън — каза Парамо, докато стискаше ръката й отривисто, — за мен е истинско удоволствие. Чел съм ваши статии върху оптичната електроника. Много интересна работа.

— Благодаря ви — кимна Келси, наистина се наслаждаваше на възхищението на уважавания си колега.

После и Сандстром се здрависа топло с нея.

— Доколкото разбрах, трябва на вас да благодарим за присъствието си тук днес.

— Това изявление може би е малко преувеличено — отвърна тя. — Просто попаднах на доклада, който от „Нотр Дам“ изпратиха на консорциума във връзка с вашите изследвания. След като го прочетох няколко пъти — признавам си, необходим ми бе повече от един прочит, за да разбера напълно това, което вие и професор Парамо сте постигнали — казах на бащата на Нолън, че би било глупаво да не погледне нещата по-отблизо.

— Благодаря ви за гласуваното доверие.

В другия край на стаята Шон Килкъни привлече вниманието на присъстващите, като заговори:

— Дами и господа — усиленият от микрофоните глас отекна над шума от разговорите, — моля ви, заемете местата си, за да преминем към следващата точка от програмата.

Бордът на Мичиганския консорциум по приложни изследвания, смесица от бизнесмени и университетски представители, заеха местата си около заседателната маса. Членовете на все още сформиращия се консорциум по приложни изследвания „Нотр Дам“ и важни гости от двата университета се върнаха по местата си. Шон Килкъни изчака всички да седнат, и продължи:

— Миналата есен имах удоволствието да се срещна с гостуващия ни лектор в Саут Бенд, където отидох да гледам футболен мач между „Мичиган“ и „Нотр Дам“. И макар да съм сигурен, че някои от нас останаха доволни от развоя на играта — основателят на Мичиганския консорциум направи пауза, докато вълна от смях последва забележката му, — двойно по-уверен съм, че други гледат с надежда към реванша тази есен. — Още една пауза, за следващата вълна от смях. — Но както и да е, моята среща с Тед Сандстром, професор по физика в „Нотр Дам“, ми направи далеч по-голямо впечатление, отколкото играта. Скъпи членове на съвета и почитаеми гости, искам да ви представя професор Тед Сандстром.

Директорът на консорциума се отдръпна, а Сандстром се приближи към подиума с голямо куфарче „Халибъртън“ в ръка.

— Изцяло твои са — каза Шон тихо, докато слагаше безжичен микрофон на ревера на Сандстром.

Ученият погледна публиката си. Разпозна сред гостите няколко богати възпитаници на „Нотр Дам“ и няколко души от управителния съвет.

Ректорите на двата университета бяха седнали заедно до лявата стена. Внезапна вълна от замайване го удари, но бързо се разнесе, когато се убеди, че представянето му тук не е по-различно от която и да е класна стая, в която беше преподавал. Беше дошъл, за да научи тези хора на нещо от физиката, а с това винаги се справяше добре.

— Добър ден. Както каза господин Килкъни, аз съм физик. По-точно, експериментален физик, което означава, че подлагам на изпитания различни идеи, за да разбера дали ще проработят или не.

Сандстром натисна бутон върху работната маса. Светлините помръкнаха и на широкия плосък екран на стената се появи азиатският символ с ин и ян.

— Като е обявил, че E е равно на m.c на квадрат, Айнщайн е свързал енергията и материята по такъв начин, че двете са неразделими и в някакъв смисъл неразличими. Материята е проявление на енергията. Ако означим лявата страна на този символ като материя — Сандстром посочи към черния ин, — а дясната като енергия, тогава областта, от която аз се интересувам, е тук.

Сандстром проследи S-подобната линия между ин и ян.

— Тук, на границата между материя и енергия, е царството на квантовата физика. Това е мястото, където класическата физика на Нютон и Галилео се разпада. Математическата прецизност, която използваме, за да опишем движението на планетите, е детронирана от принципа на неопределеността, който заменя абсолютите с вероятности. По този тънък ръб разликата между енергия и материя се размива.

Сандстром докосна клавиатурата още веднъж и образът се трансформира в хоризонтална решетка, леко наклонена нагоре, за да покаже перспектива. На случайни интервали две области от равнината се размиваха, едната графика се извиваше нагоре, докато другата се устремяваше в противоположната посока. Усуканите части се откъсваха като водни капки и формираха решетести сфери, които се придвижваха леко, преди отново да бъдат погълнати от равнината.

— Равнината, която виждате на тази графика, представлява състояние на отрицателна енергия. То може да съществува само във вакуум, от който е премахната всякаква материя. В това състояние според квантовата теория трептенията в тази енергия ще позволят спонтанно създаване едновременно на материя и антиматерия. — Сандстром посочи към решетестите сфери. — Теорията също така твърди, че тези частици изчезват доста бързо, и понеже е равновесна система, общата енергия по същество е равна на нула. Това само ни показва, че дори на квантово ниво не можем да получим нещо от нищо.

Решетъчната равнина се разтегна, уви се около себе си и образува сфера.

— Една теория за произхода на нашата вселена я поставя в отрицателно енергийно състояние в началото на Големия взрив.

Сандстром даде в близък план образ на решетестата сфера, при което хиляди мънички червени и сини частици се появиха във вътрешността й.

— Сега ако материята и антиматерията се създават в равни количества, тогава всички тези нови частици ще се сблъскат със своите срещуположни и ще се унищожат взаимно в изблик на енергия — като оставят общата енергия на вселената нула.

Сините и червените частици бързо изчезнаха и решетестата сфера се стопи в нищото.

— Този изход е верен само при пълна симетрия във вселената. Да предположим, че нашата вселена е била асиметрична и че в момента на Големия взрив е имало повече материя, отколкото антиматерия.

Появи се нова анимация, отново със сини и червени частици, които се стрелкаха във вътрешността, а всеки техен сблъсък излъчваше бял проблясък. След няколко секунди решетестата сфера съдържаше само сини частици. Гледната точка се промени, сферата се разгърна и се превърна в спирална галактика, а после се преля в символа ин-ян.

— Ако тази теория е вярна, възниква въпросът какво е предизвикало асиметричността на вселената и е позволило да бъдат произведени неравномерни количества от материя и антиматерия. — Сандстром направи кратка пауза и се вгледа в публиката си. — В този момент подозирам, че по-голямата част от вас се чудят накъде точно се опитвам да ви отведа с тази презентация. Така че нека се върна малко назад във времето заради вас. Преди единайсет години професор Рафаел Парамо и аз започнахме да изследваме ефекта на силни електрически токове върху напълно празни пространства. Нашите експерименти показаха доста интересни резултати.

Сандстром докосна клавиатурата и на екрана се появи снимка на лаборатория, обгорена и в развалини.

— Тази ни се изплъзна. — Последва кратък смях сред публиката. — Според теоретичните ни изчисления енергиите, свързани с този експеримент, трябваше да бъдат много ниски. Както виждате, между теорията и реалността се получи разминаване. Когато активирахме изпитваната апаратура, във вакуумната камера се насъбра енергиен изблик. Камерата бързо се пропука и се появи кълбовидна мълния. Тази кохерентна сфера от електричество се плъзгаше из лабораторията в продължение на няколко секунди преди да се стовари върху електрически панел. Експлозията и последвалият пожар нанесоха значителни щети върху лабораторията ни. За щастие никой не пострада.

Президентът на „Нотр Дам“ кимна, когато споменът за инцидента изплува в паметта му.

— Възстановихме нашата лаборатория и започнахме да се задълбочаваме в разминаването между теория и експеримент. Ето го и резултатът от нашата работа.

Сандстром изключи проектора и светлините отново блеснаха. После взе куфарчето „Халибъртън“ и извади нещо, което приличаше на тридесетсантиметров шестоъгълен орех, направен от матиран черен метал. В средата на горната повърхност, на мястото на дълъг винт, лежеше петнадесетсантиметрова в диаметър полусфера от прозрачен лексан. Сандстром сложи устройството така, че хората в стаята да могат да погледнат в прозрачния купол. Ясно различими под покритието от лексан бяха три вградени пръстена от позлатен метал. Синкава полупрозрачна сфера лежеше в центъра между пръстените като скъпоценен камък в ювелирен обков.

— Синята сфера, сърцето на това устройство, не съдържа нищо — изпразнена е напълно, доколкото съвременните технологии ни позволяват това. Обкръжават я три пръстена от свръхпроводим материал, наскоро разработен в Станфордския университет. Пръстените създават силното електрическо поле, за което споменах преди няколко минути.

Сандстром измъкна два малки свободни волтметъра от куфарчето и ги включи последователно във верига.

— Това са стандартни волтметри, които използваме, за да измерваме входния и изходния волтаж в устройството. Калибрирането на двата измервателя — Сандстром направи пауза, докато включваше кабела от първия измервател към контакт в стената — трябва да бъде еднакво и се радвам да видя, че в случая е така.

И двата измервателя показваха 120 волта. Доволен от резултата, с който беше показал на публиката, че и двата измервателя работят нормално, Сандстром измъкна кабела, разкачи ги и ги свърза към жакове в срещуположните краища на устройството. После застана до масата, като държеше с една ръка кабела до първия измервател.

Според първия закон на термодинамиката изходящата енергия от една система трябва да е равна на входящия енергиен поток. Този феномен е познат като Закон за запазване на енергията или принципа „няма безплатен обяд“. Това е добър закон, който се е доказвал отново и отново — досега.

Сандстром пъхна кабела в отвора в стената. Първият измервател оживя и регистрира волтажа, който минаваше през него, както и преди. Вторият сочеше нула. Вътре в устройството най-вътрешният златен пръстен започна да се върти. Докато се ускоряваше, следващият пръстен поде движението и най-накрая най-външният се присъедини към орбитиращия танц. Въртящите се пръстени създаваха илюзията, че синкавата сфера плава в златисто сияние; после в кълбото се появиха искри. Искрите нарастваха по брой и интензивност, докато в един момент вакуумът в сферата не се изпълни с кълбо от ярко грееща енергия. Хората от публиката прикриха очите си от ослепителния блясък, който се излъчваше от устройството, а Сандстром извади непрозрачно черно покривало от куфарчето „Халибъртън“ и скри купола от лексан.

— Става малко ярко — подхвърли с разбиране, когато няколко души от публиката примигнаха и разтъркаха очи. — Ако обичате, погледнете волтметъра, който показва изходящата енергия.

Няколко членове на борда на Мичиганския консорциум станаха и се приближиха, за да видят по-добре измервателя.

— Това нещо правилно ли измерва? — попита един електроинженер, направил състояние в компютърната индустрия.

— Не е възможно! — обади се една от зрителките, докато се мъчеше да си обясни това, което очите й виждаха.

— Такива бяха и моите думи, когато за пръв път видях числата. Енергията от това устройство приблизително две хиляди пъти надхвърля енергията, която въвеждаме в него. Понеже твърдо вярвам, че енергията не може да бъде нито създавана, нито унищожавана, единственото разумно заключение, до което мога да достигна, е, че това устройство е нещо като кран и енергията, която използвам, за да създам силно асиметрично енергийно поле, отваря крана и енергия от някакъв друг източник се изсипва през него.

Стаята закипя от оживени разговори, няколко души се опитваха да изкрещят въпросите си към Сандстром. Вълна от звуци изригна от обикновено дипломатичните посетители, докато всеки се опитваше да проумее последиците от това откритие. Смутен от хаоса, който завземаше залата, Сандстром погледна към Шон Килкъни в търсене на подкрепа за усмиряване на тълпата. Килкъни като опитен ветеран бързо грабна микрофон.

— И когато професор Сандстром най-накрая определи как действа неговото изобретение — извика високо основателят на Мичиганския консорциум, привличайки вниманието на публиката, — той най-вероятно ще спечели Нобеловата награда. Междувременно това откритие в буквалния смисъл на думата променя всичко. Квантовата технология необратимо ще промени глобалния икономически пейзаж. Малкият размер и незначителната тежест на квантовите енергийни източници — сравнени с количеството енергия, която произвеждат — в крайна сметка дават на електрическите мотори огромно предимство в съотношението мощност-тегло над двигателите с вътрешно горене. За последен път технологично изобретение от подобен ранг се е появило преди повече от сто години, когато малък ефективен горивен двигател е изместил коня и каруцата.

Членовете на публиката с връзки с трите големи автопроизводители и петролната индустрия нервно кимнаха в съгласие.

— Тези индустрии са зрели и утвърдени, имат дълбоки джобове. Макар да е възможно за своеволен изобретател, който има „по-добър капан за мишки“, да разиграва Давид и Голиат с подобните на „Дженеръл Моторс“ компании, битката ще бъде кървава и жестока. Колкото и да ми харесва да подкрепям по-слабия в невъзможна битка, също така съм наясно, че ако млада фирма притежава технология, обещаваща да промени начина, по който се правят толкова неща в света, може да доведе до глобална икономическа война. Сриването на азиатския и руския финансов пазар в края на деветдесетте години ще бледнее в сравнение с внезапния колапс на индустриалните стълбове, които поддържат съвременния ни свят.

Шон Килкъни остави тази мисъл да достигне до смълчалата се публика, докато оглеждаше лицата на всички хора, които познаваше и уважаваше.

— За негова чест, професор Сандстром не е учен, откъснат от реалността. Той се интересува от ефекта, който неговата работа ще окаже върху живота на милиони хора, и загрижеността му е основателна. Начинът, по който силата на тази квантова технология бъде отприщена в света, ни изправя пред истинска дилема.

Килкъни драматично замълча и се усмихна.

— Но също така ни предлага и уникална възможност. Тези от вас, които ме познават добре, знаят, че вярвам в безусловната необходимост от построяването на мостове между световете на академичните изследвания и индустриалното производство. Това е делото, с което избрах да се занимавам след пенсионирането си, и ще се боря за тази кауза с пламенността на евангелистки проповедник, поел на кръстоносен поход.

— Амин, братко Килкъни — провикна се един от членовете на борда.

— Амин, наистина. Моето запознаване с професор Сандстром не беше случайно. — Шон махна с ръка към католическия свещеник, застанал до ректора на Мичиганския университет. — Отец Джоузеф Блейк, ректорът на „Нотр Дам“, е наясно какво постигнах с Мичиганския консорциум и е готов да приеме идеята. Аз, естествено, се съгласих да му помогна. Плодовете на тази първоначална дискусия са двояки. Първо, консорциумът по приложни изследвания на „Нотр Дам“ официално отвори вратите си за работа тази сутрин.

Любезна вълна от аплодисменти от борда на директорите на Мичиганския консорциум към колегите им от „Нотр Дам“ сякаш изпълни стаята.

— Второ, като председател на борда на директорите на Мичиганския консорциум получих официално предложение от Сюзан Тинан, моята уважавана колежка в „Нотр Дам“, да започнем сътрудничество с цел патентоване на всички технологични приложения на квантовия енергиен източник на Сандстром, които можем да измислим, и да лицензираме тези приложения във всички страни, които пожелаят да се възползват от тях. Накратко, бяхме помолени от нашите колеги от Саут Бенд да работим с тях по уреждането на интелектуалната собственост, която спокойно може да стане за този век това, което са били електрическото осветление, двигателят с вътрешно горене и микрочипът за миналия.

Моментната тишина, която последва думите му, се изпари заедно с подобието на парламентарна процедура, когато бордът на директорите на Мичиганския консорциум избухна в редица от въпроси.

— Как ще стане това?

— Шон, за каква степен на отдаденост говорим?

— Имаме ли някакви прогнози?

Шон се обърна към мястото, където Сандстром стоеше до Парамо, Келси и Нолън, и се усмихна. Живееше за мигове като този.

— Госпожо Куин — каза достатъчно силно, за да надвика въпросите, които се сипеха към него, — моля раздайте плановете за това начинание.

Лорета Куин, довереният помощник на Килкъни вече повече от трийсет години, кимна и направи бърза обиколка на конферентната маса, като раздаде на всеки от членовете на съвета запечатан и номериран пакет документи.

— Поради естеството на информацията в тези пакети искам да напомня на всички, че това е поверителен въпрос, и предварителното разкриване на който и да е от тези материали ще предизвика юридическия еквивалент на Божия гняв. За да отговоря на няколко от въпросите ви, писмено съобщих намеренията ни на консорциума на „Нотр Дам“. Имаме тридесет дни да прегледаме предложените споразумения и да изгладим всички проблеми. Докато обсъждаме проценти и прецизност, аз оторизирах използването на някои от нашите ресурси от „Нотр Дам“. Ако в края на тридесетте дни решим да не се занимаваме с това начинание, всички материали ще бъдат върнати и ще ни бъдат изплатени компенсации за всички използвани през този период ресурси. Повечето от останалите ви въпроси ще намерят отговора си в този материал, който искам да прочетете внимателно. Накратко, това откритие — той посочи с ръка към тихо работещото устройство на Сандстром — е бъдещето. Засега мисля да закрием заседанието и по-нататъшните обсъждания по темата да бъдат продължени на закритото заседание на управителния съвет другата седмица.

— Подкрепям решението — обади се Диана ла Пойнт, една от членовете на борда, известен адвокат, специализирала в патентно право и въпросите на интелектуалната собственост.

— Кой е за? — попита Шон.

— Аз — отговориха всички от борда единодушно.

— Решението е взето и срещата се закрива. Благодаря на всички, че дойдохте.

Докато заседанието приключваше, членовете на съвета внимателно поставиха запечатаните пакети в куфарчетата със същата почтителност, с която някой би се отнесъл към оригиналната чернова на Конституцията. Нолън, Келси и Парамо се приближиха към Сандстром, който внимателно прибираше оборудването си в куфарчето „Халибъртън“ под зоркия поглед на Шон.

— И така, Шон — попита физикът, докато затваряше ключалките на куфарчето си, — какво ще стане от тук нататък?

— Връщай се на работа. През следващите седмици бордът ще смели това, което му показахме току-що. Предполагам, че срещата другата седмица ще е странна. В крайна сметка не вярвам, че ще ни трябват цели трийсет дни, за да решим. Тази сделка е твърде интересна, за да бъде пропусната. Между другото, Нолън — Шон се обърна към сина си, — вече е официално: ти си координаторът на квантовия ни проект. Първата ти задача е да преместиш лабораторията на Тед извън кампуса.

— Нещо малко по-голямо, надявам се — вметна Сандстром.

— Малко — отговори Нолън. — Но част от пространството ще използваме за бизнес дела, свързани с работата ти. След като откри нов начин за печатане на пари, ще ти трябва място, за да ги събираш, броиш и съхраняваш.

 

 

— Какво ще кажеш за обяд другия вторник? — попита Ла Пойнт, като погледна графика си.

— Свободен съм — отговори Конрад Евънс. — В дванадесет в „Ганди Дансър“?

— Става.

Евънс и Ла Пойнт записаха срещата в календарите си.

— Ще се видим във вторник, Конрад — каза Ла Пойнт с усмивка, докато закопчаваше бележника си и се отдалечаваше.

Евънс пъхна тънкото тефтерче във вътрешния джоб на подплатеното си сако и се отдалечи. После огледа стаята за момент и откри привлекателна брюнетка в добре ушит ленен костюм. За Евънс — разведен от дълго време, работохолик на средна възраст с леко наднормено тегло — доктор Оксана Зошченко беше глътка свеж въздух.

Химик, по образование, Зошченко беше открила рано в кариерата си, че истинските й таланти се крият в администрацията. Нейната природна интелигентност, съчетана с умелия й усет за дипломатичност, бяха сочени като главна причина за бързото й израстване до най-високите нива в Руската академия на науките. Сред тези, чиято позиция в академията се бе поразклатила, се носеше мълвата, че шеметното въздигане на Зошченко се дължи на значителните й природни заложби и склонността й да ги използва, за да напредне в кариерата.

— И така, Оксана, какво мислиш? — попита Евънс, докато се приближаваше към страстната брюнетка.

— Беше доста вдъхновяващо. — Украинският акцент на Зошченко беше едва доловим, намек за нещо едновременно чуждо и екзотично.

— Много дипломатично от твоя страна. Обикновено сбирките на борда са много скучни. Поне изненадата от демонстрацията и разясненията накрая оживиха малко нещата. А, и във връзка с това ще те помоля да не споменаваш презентацията на Сандстром пред никого, поне докато не публикуват изследванията. Всъщност, това е включено в споразумението, което подписа.

— Бях учен дълго преди да стана бюрократ, така че разбирам поверителността, свързана с изследванията. Обещавам, че няма да обсъждам с никого какво съм видяла тук.

— Благодаря ти и отново — приеми извиненията ми. Това беше една от срещите, от които не можех да се измъкна, а не исках да те оставям във фоайето два часа. Благодаря ти за търпението.

— Извинението не е необходимо, Конрад. Наистина намерих тази среща за изключително образователна. Нашата икономика, нашето мислене са толкова различни от вашите. И у нас има много блестящи учени като този Сандстром, но няма никакъв механизъм за прехвърляне на технологията към индустрията. Никакъв начин да превърнем в капитал нашите нововъведения. Този консорциум е много добра идея, една от многото, които ще занеса обратно в Москва.

— В такъв случай като ректор на този университет се радвам, че посещението ти е било продуктивно. — Евънс погледна към часовника си. — Ако желаеш, все още имаме време за добро похапване, преди да тръгнеш.

— С удоволствие — отговори Зошченко с благодарност. — Полетът до Москва е дълъг, а храната, която сервират в самолета, не е особено вкусна.