Том Грейс
Квантова мрежа (18)

16.

28 юни

Декстър, Мичиган

— Бях започнал да се чудя дали вие двамата изобщо ще се появите — изръмжа Мартин Килкъни с дебелия си глас с ирландски акцент от люлеещия се стол върху широката закрита веранда на къщата. — Обзалагам се, че непрокопсаният ми внук е причина и двамата да пропуснете прекрасната вечеря, която жена ми беше приготвила.

— Бяхме в болницата на посещение при Тед Сандстром, Мартин — обясни Келси малко преди да го целуне по бузата.

— Удобно извинение.

— Ще желае ли някой от вас малко пай? — обади се през кухненския прозорец Одри Килкъни, бабата на Нолън. — От малини е.

— О, да — отговори Келси.

— Нека ти помогна, бабо — предложи Нолън.

Миг по-късно той я последва на верандата с голям дървен поднос, отрупан с пет чинии с пай и пет чаши чай.

— А, той е добро момче — каза Одри. — Ще излезе добър съпруг от него, Келси. Всички мъже от рода Килкъни са такива.

— Ще го имам предвид.

— Е, как се справя Сандстром? — попита Шон Килкъни, след като се присъедини към тях на верандата.

— Добре, доколкото може да бъде добре в това състояние — отговори Нолън. — Лекарите мислят, че ще се възстанови, но белезите ще са значителни. Пластичният хирург ще направи всичко възможно, но беше доста откровен за ограниченията относно козметичния ефект.

— Ами настроението му? Мислиш ли, че ще може да се върне отново на работа?

— Изживява тежко убийството на Парамо — отговори Нолън.

— Рафаел беше като баща за Тед — добави Келси. — Но имам усещането, че когато напусне болницата, Тед ще отиде направо в лабораторията. Мисля, че ще продължи общата им работа, като начин да изрази почитта си към паметта на Парамо. Вчера например показа следи от старото си аз, след като с Нолън му занесохме вързоп с писма, които Парамо е искал да му предаде. Изглежда Парамо е смятал да се оттегли, след като новата лаборатория на Тед започне да функционира, и е смятал, че тези писма могат да помогнат в изследванията на Сандстром.

— От Парамо ли са писани? — попита Шон.

— Не, били са писани до него от млад физик, който е бил тук, в Мичиган, преди петдесет години — обясни Келси. — Прочетох на Тед няколко от тях вчера, зашеметяващи са.

— Мога да потвърдя това — каза Нолън. — Всяко писмо започва с малко приятелски клюки, после преминава към обсъждане на разни аспекти на теоретичната физика, в които се загубих много бързо.

— Вероятно има по-малко от петстотин души, които са способни да проумеят тези писма — допълни Келси. — Май всяко от тях съдържа искра от гениалност, дълбоко проникновение за начина, по който е устроена вселената.

— Може ли човекът, който е написал писмата, да помогне на Сандстром да завърши работата си? — зачуди се Одри.

— Това се опитваме да разберем — рече Келси. — Странното около тези писма е, че никога не съм чувала за автора. Толкова блестящ учен би трябвало да е оставил следи от работата си някъде.

Мартин се вгледа надолу в кафеникавата течност в чашата си, потънал в размисъл.

— Ние с Келси прекарахме по-голямата част от деня в търсене на някакви следи от този човек в кампуса — продължи Нолън. — Не намерихме почти нищо. В библиотеката няма книги, статии или научни документи, носещи неговото име.

— Това не е много изненадващо — каза Келси, — като се има предвид, че той е бил асистент-професор и е прекарал само две години тук.

Мартин погледна към жена си, докато Келси говореше, а очите му се напълниха със сълзи.

— Какво има, скъпи? — попита го Одри.

— Йохан.

Одри вдигна ръце към устните си, сякаш за да задържи дъха си.

— Татко — разтревожи се Шон, — добре ли си?

— Всичко е наред, сине. Малко съм изненадан, това е всичко. — Мартин се обърна към Нолън и Келси. — Мъжът, който е писал тези писма, този приятел на Рафаел Парамо… не е ли бил немец на име Йохан Волф?

— Да — потвърдиха те в един глас.

— Как разбра? — попита Нолън любопитно.

— Чудех се дали ще чуя това име някога отново — каза Мартин отнесено на глас. След миг мълчание той погледна към Одри, която изтриваше сълзите от лицето си.

— Отговори на въпроса на Нолън — настоя тя.

— Йохан Волф беше мой приятел. През четиридесет и шеста пристигна тук, в Ан Арбър, с дрехите на гърба си, няколко долара в джоба и работа в университета. Бедният човек беше напълно загубена душа, нямаше приятели или семейство — а антигерманските настроения тогава бяха доста силни. Срещнахме се случайно, защото кабинетът му беше в „Рандал“, а аз бях в съседната сграда. Той беше сянка на човек, когато пристъпи през вратата на работилницата ми, беше се загубил и търсеше някой да го упъти. Помогнах му и с течение на времето станахме приятели. Бяхме истински Мът и Дасеф^[1], той — образованият немски учен, а аз — прост ирландски дърводелец.

— Йохан беше блестящ млад мъж — добави Одри. — Беше привлекателен по свой си начин и много мил. Около него витаеше тъга, както и при много от бежанците, които дойдоха след войната. Разбирате ли, той беше загубил всичките си близки.

— Не всички, Одри. Забравяш Ели — напомни й Мартин.

— Коя е Ели? — поинтересува се Нолън.

— Годеницата на Йохан. Влюбили се малко преди войната да избухне. За съжаление тя и семейството й не успели да избягат от Германия и били изпратени в лагерите на смъртта.

— Били са евреи — поясни Одри.

— Мисля, че схващат ситуацията, скъпа. Злият Хитлер не е изпратил твърде много лутерани по лагерите. Както и да е, докато Йохан е работил в Берлин, семейството му било убито в Дрезден и Ели изчезнала в тези лагери. Търсил я след войната, но не успял да я открие. И понеже бил добре образован, успял да си намери преподавателска работа тук, в Мичиган. Малко повече от година след като пристигна получи писмо от Германия. Оказа се, че Ели е оцеляла през войната и живее в Чикаго. Не се бяха виждали от години, но това нямаше значение.

Мартин преглътна буцата, заседнала в гърлото му.

— През ноември четиридесет и осма заех на Йохан няколко долара, за да може да купи годежен пръстен на Ели. Нищо твърде скъпо, разбира се — никой от нас не беше Рокфелер… — просто обикновена златна халка, като знак на любовта му към нея. Местен бижутер я направи и той я занесе в Чикаго. Последния път, когато видях Йохан, беше в работилницата ми, та тогава ми каза, че тя приела предложението му за брак. Господи, беше наистина щастлив! Дори ме помоли да му стана кум. Когато се разделихме, се уговорихме, че той и Ели ще ни дойдат на гости през уикенда.

— Дядо, какво е станало с Волф?

— Не знам. Никой не знае. Сякаш изчезна от лицето на Земята. Плъзнаха слухове, но така и нищо не се разбра.

— Какви слухове?

— Той беше немски учен, Нолън. Според някои правителството било открило, че той е извършвал ужасни експерименти по време на войната, и са го вкарали в затвора или са го депортирали, или пък са го обесили. Някои казваха, че е избягал. Избери си — сви устни Мартин с горчивина. — Разбира се, това бяха пълни глупости. Той не беше някакво нацистко копеле. За първи път в живота си Йохан Волф имаше нещо, за което да живее. Домът му беше подреден, нямаше причина да ходи където и да е. Въпреки че тялото му никога не беше открито, все още смятам, че е бил убит. Смъртта е единственото нещо, което би го отделило от Ели.

— Значи просто е изчезнал?

Мартин кимна.

— Изпари се. Доколкото знам, Йохан Волф не е бил виждан отново.