Джилиън Грей
Дъщеря на греха (9)

8.

Полетът от Лондон до Брюксел отне малко повече от час, но пристигането на Уим в болницата при Катлин се забави шест часа заради бюрокрацията на летището и задръстванията по улиците.

Макар че френският му не беше много добър, той успя да каже на нощната сестра, че трябва незабавно да бъде отведен в стаята на Катлин Делонжи, и забърза надолу по полутъмния коридор в посоката, която тя му указа.

Когато отвори вратата на стаята, в гърдите му отново се надигна силният гняв, който го бе обзел преди няколко часа след телефонното обаждане.

Една жена, която той предположи, че е Джоун Шеридан, се бе отпуснала на стол в строгата болнична стая. Отначало Уим я помисли за заспала, ала тихите ридания, които разтърсваха тялото й, разсеяха заблуждението му. Удостои я само с бегъл поглед, цялото му внимание бе насочено към жената в леглото. Тръбички и стъклени банки бяха свързани към почти всяка видима част на тялото й. Китките й бяха превързани, а кожата на лицето й имаше цвета на парафин.

Той пристъпи към нея. Искаше да я вземе в прегръдките си, да й обещае, че ще поправи всичко сторено от покровителката му, но силната въздишка, отронила се от устните му, сепна Джоун Шеридан.

— О, господин Монтклеър… — с дрезгав шепот изрече тя, изправи се и се надигна от стола. — Вие дойдохте. Радвам се. Катлин на няколко пъти промълви името ви в съня си; Знам, че за нея ще бъде добре да ви види.

Макар че бе сдържан човек и не даваше лесно воля на чувствата си, Уим притисна майката на Катлин към гърдите си, като в същото време се опитваше да възпре напиращите сълзи — толкова чужди за него, както и този жест на утеха.

— Толкова съжалявам.

След тези думи двамата изглежда си смениха ролите, защото сега майката на Катлин започна да го утешава. Погали косата му и измърмори няколко успокоителни слова. След малко тя се отдръпна, потупа го по бузата и хвърли тревожен поглед към дъщеря си.

— Мисля, че тя ще спи още известно време. Защо не излезем за малко в коридора?

Уим я изчака да си вземе чантата и един голям плик, после я последва безшумно навън. Тя го поведе по същия коридор, който бе изминал само преди няколко минути, зави наляво, бутна една врата и се озова в малка чакалня.

— Боя се, че болниците в Европа не разполагат с удобствата на американските. Едва ли ще можем да получим чаша кафе до сутринта, но бих могла да ви донеса чаша вода.

Уим поклати глава, усмихна се и й благодари, после я изчака да седне на един от алуминиевите столове и се отпусна на друг стол до нея. Джоун Шеридан беше привлекателна жена, в средата на четиридесетте си години и представляваше малко поувехнала версия на дъщеря си, макар че подобно описание не беше съвсем справедливо. Вероятно преживяната трагедия бе причината за бледата й кожа и угасналите й очи, лишени от всякаква жизненост. Но какво значение имаше всичко това сега?

— Как е тя? — попита той.

Джоун отпусна успокоително дланта си върху коленете му.

— Лекарите са почти сигурни, че е вън от опасност. Слава Богу, че бях тук. Онова… копеле щеше да я остави да умре. Намерих я на пода в банята, потънала в кръв, само петнадесет минути след като виковете спряха. Не знам какво се е случило. В един момент всички седяхме в салона, пиехме чай и разговаряхме. Аз се извиних и взех Тини, за да го сложа да подремне. В коридора минах покрай един от слугите. Той… носеше онзи плик, доставен току-що. — Тя замълча, за да извади носната си кърпа от чантата и отново попи очите си. Поднови разказа си след няколко минути, но този път тонът й бе по-оживен и в него прозвуча гневна нотка. — О, господин Монтклеър, беше ужасно! Аз не говоря френски, затова не разбрах какво крещи Саб, но си помислих, че е една от онези обичайни разправии между влюбени. Бях разстроена и си отбелязах мислено да разпитам Катлин по-подробно за характера на съпруга й. И тогава — макар че детската стая е от другата страна на коридора — аз чух, че я удари. Вбесих се и реших да се намеся. Никоя майка не може да стои спокойно, когато бият детето й, но когато стигнах до вратата на стаята им, чух гласа на Катлин. Тя го молеше спокойно да й позволи да му обясни. Каза нещо в смисъл, че всичко в писмото е изопачено и невярно. Саб не отговори и аз помислих, че може би ще я изслуша. Затова реших да ги оставя да се изяснят и се върнах в стаята си. — Тя спря още веднъж, взе плика и му го подаде. — Когато я намерих петнадесет минути по-късно, съдържанието на този плик бе разпръснато на пода в стаята. Както вече ви казах, Катлин беше в банята. Един от слугите извика линейка на „Бърза помощ“, докато аз затисках вените на китките й, опитвайки се да спра кръвта.

Уим завъртя плика, но не го отвори, а изчака жената да довърши разказа си.

— Тя беше толкова бледа и аз се изплаших, че пристигналият лекар ще ми каже, че е мъртва. Стори ми се, че линейката закъсня цяла вечност, а през това време кръвта продължаваше да изтича от вените й. — Жената поклати глава и издуха носа си. После пое дълбоко дъх, за да спре напиращите сълзи. Измина повече от минута, преди да успее да се овладее достатъчно, за да продължи. Този път Уим я успокои, като стисна нежно ръката й. Усилията му бяха възнаградени с несигурна усмивка на устните й и тя продължи разказа си. — Те… не ми позволиха да се кача в линейката. След като си тръгнаха… чак тогава си спомних за Тини. Бях сигурна, че шумът сигурно го е изплаших и хукнах към стаята му. Тогава… тогава разбрах, че Саб го е взел. Една от прислужниците, млада девойка, се бе изправила до детското креватче и плачеше. На своя развален английски ми каза, че Саб взел някои от нещата на Тини и напуснал къщата заедно с него. Бях толкова разстроена, че почти не можех да разсъждавам разумно, но тази любезна млада жена — прислужницата — ме отведе в стаята ми и ми помогна да се преоблека. — Джоун Шеридан потрепери, но продължи с укрепнал глас. — Тя каза, че Джок, икономът, ще ме заведе в болницата веднага щом се приготвя. Чак тогава си спомних за хаоса в тяхната стая. Не знам защо, вероятно майчин инстинкт, но отидох там и събрах разпилените листа и снимки. — Жената вдигна брадичка и за пръв път в очите й проблеснаха предизвикателни искри. — Радвам се, че го направих. Искам да видите отвратителните и низки лъжи, които едва не струваха живота на моята Катлин.

Също като изгубено малко момче, каквото някога наистина беше, Уим отвори плика и извади съдържанието му. Едва прегледа думите, изписани с до болка познатия закръглен почерк, но жестоките и злобни лъжи отекнаха с такава сила в гърдите му, че пръстите му смачкаха краищата на листа. Погледна долния край на втората страница, но както предполагаше, Тия не се бе подписала. Най-отдолу се мъдреше страхливото и безопасно: „Приятел“.

Пусна листовете на пода и бавно започна да разглежда снимките.

На една от тях двамата с Катлин се прегръщаха на снимачната площадка по време на филма, който бяха заснели й преди година в Египет.

На друга се целуваха на летището в Кайро — една напълно приятелска целувка, но изопачена от написаното в писмото. Имаше и трета снимка, направена преди години пред един ресторант в студентското градче.

И още няколко все от същия период.

На последната се виждаше Катлин заедно с още някой на един планински склон. Макар че и двамата бяха облечени в скиорски екипи, грейналото лице на Катлин се виждаше съвсем ясно. Но лицето на мъжа, който я придържаше да не падне, не можеше да се различи. Не беше Уим. Той никога не беше ходил на ски с Катлин Шеридан Делонжи, но предположи, че цветът на косата и фигурата на мъжа са били достатъчни, за да се убеди съпругът в поредното доказателство за измяната на жена му.

Ръцете на Уим трепереха от гняв. В писмото се съобщаваше на граф Делонжи, че съпругата му е била любовница на Уим още от Калифорния; че двамата са изработили план тя да съблазни красивия и богат белгийски граф, който да й помогне в кариерата на кинозвезда. Всичко не беше нищо друго, освен умело поднесени лъжи, но Уим разбираше реакцията на Саб. Писмото бе много убедително. Базираше се на косвени доказателства, но наистина звучеше дяволски правдоподобно.

Уим събра от пода листата и снимките, където ги бе пуснал, напъха ги в плика и го подаде на Джоун Шеридан.

— Това не е истина — тихо рече.

— Знам! — извика тя, после прехапа устни и извинително го погледна. — Катлин ми е разказвала за вас. Тя е много открит и честен човек. Знаех за връзката ви в Калифорния и знаех как приключи тя. Когато Катлин ми каза, че ще снима филм с вас, аз много се зарадвах за нея. Бях доволна, че е превъзмогнала увлечението си по вас, че го е превърнала в искрено приятелство — всичко това означаваше много за нея.

— Жената сведе поглед към ръцете си, а очите й леко се разшириха, когато осъзна, че все още държи плика, пълен с отвратителни клевети. Остави го настрани и плахо се усмихна. — Не ви обвинявам, господин Монтклеър. Катлин все още ви обича, но не по начина, за който се твърди в писмото. Тя обожава Саб, но вие бяхте първият човек, за когото попита, когато дойде в съзнание в болницата. О, тя не е очаквала, че ще дойдете. Искаше аз да ви предупредя. Каза ми: „Обади се на Уим, майко. Кажи му, че тя ще го унищожи.“

— Може ли да я видя? Няма да я будя. Просто искам малко да поседя до нея.

Джоун Шеридан се изправи.

— Разбира се. Останете, докато се събуди. За нея ще означава толкова много, че сте дошли. Боя се за емоционалното й състояние, когато си спомни, че Саб е отвел Тини. — Изведнъж майката на Катлин се изсмя остро и Уим се сепна, после осъзна, че това не беше смях, а по-скоро ридание. — О, но той едва ли възнамерява завинаги да раздели едно малко дете от майка му! След като се успокои, той със сигурност ще изслуша обясненията й.

Уим не отговори. Още от много ранна възраст се бе научил да скрива чувствата си зад непроницаема маска. Ала как можеше да убеди тази жена, че животът на дъщеря й не е завинаги разрушен.

Джоун го придружи до вратата на стаята на Катлин. На прага се спря, докосна ръката му и рече:

— Ще ви оставя насаме. Искам да поговоря със сестрата.

Уим прекоси съвсем безшумно болничната стая, придърпа един стол и седна край леглото на Катлин. Тя сякаш усети присъствието му и отвори очи.

— Уим?

Беше едва доловим шепот. Той хвана ръката й в отговор на молбата в гласа й и усети как тънките й пръсти немощно стиснаха неговите. Но това, което го порази най-много, бяха очите й. Толкова често ги бе сравнявал с изумруди, но днес те бяха забулени в тъга; цветът им беше помътнял и приличаше на бурно море, но дълбините им излъчваха сила.

— Здравей, красавице — рече той. — Усмивката й се появи и изчезна почти веднага, а в думите й прозвуча радостта, че го вижда.

— Както винаги моят прекрасен принц.

Помежду им като гъста мъгла се настани тишината, докато накрая Катлин пое дълбоко дъх и промълви:

— Той взе моето бебе, Уим. Каза, че никога вече няма да видя моя малък Тини.

Уим стисна нежно ръката й.

— Саб не може да направи това, скъпа. Дори не мисля, че наистина ще се опита. Съпругът ти просто е наранен и реагира в гнева си със страст, която ще изгори и самия него…

— Не. Не, не, не — поклати глава Катлин с изненадваща сила. — Ти не разбираш. Той повярва на всичко. На всички онези лъжи, на цялата онази мръсотия. — Засмя се, хриплив безрадостен смях. — И защо не? Всичко беше много убедително; лъжите, изградени върху полуистини, винаги звучат правдиво.

— Е, това няма значение. Аз ще го намеря. Ще му кажа истината. Той ще ми повярва, дори ако се наложи да приложа сила, за да му набия истината в главата.

Една сълза се търкулна от ъгълчето на едното око на Катлин и Уим се почувства така, сякаш остър нож се заби в сърцето му.

— Недей — задавено промълви той.

На устните й затрептя несигурна усмивка.

— Веднъж ми каза точно същото, когато ми заяви, че не бива да се влюбвам в теб.

Уим сведе, поглед. Не искаше тя да види болката в очите му, която пламтеше като жива факла и го изгаряше.

— Спомням си.

— Трябва да ти призная нещо, мили мой Уим. Не те послушах. Въпреки всичко се влюбих в теб.

Той тихо се засмя.

— Ти винаги си ласкаела егото ми.

— Не се смей. Истина е — кимна тя и тонът й стана сериозен. — Но обичах и Саб. Наистина. Не бе онази изгаряща любов, която изпитвах към теб. По-скоро се възхищавах от него, бях го поставила на пиедестал сякаш бе някакъв бог. А сега го мразя, Уим. Кълна се в Бога, мразя го. — Последните думи бяха изречени с дрезгав, трептящ от емоции глас.

— Съжалявам, Кат. Бих направил всичко, за да залича стореното от Тия. Имаш тържествената ми клетва, че ще накарам Саб да осъзнае истината и да ти върне детето.

— Той не ме интересува. Искам само Тини.

— Повярвай ми, Катлин. Ще ти доведа Тини, ще можеш да се върнеш в Калифорния и да продължиш живота си. Ще имаш време да изясниш и какво чувстваш към съпруга си.

Тя извърна лице и се втренчи в тъмния прозорец.

— Чувствата ми към Саб няма да се променят, Уим. Повярвай ми. И още нещо. Никога повече няма да играя.

— Скъпа…

Тя поклати глава. Движението бе толкова леко, че Уим не бе сигурен дали наистина го е видял, докато тя не заговори:

— Не. В спешното отделение, докато се бореха да ме спасят, животът ми премина пред очите ми като на лента — както толкова често сме чували хората да казват. — Извърна глава и отново погледна към него. За пръв път той видя, че очите й се оживяват. — Ти беше прав онзи първи ден, когато ми каза пред всички, че не мога да пиша. Аз наистина съм дяволски добра актриса, Уим, но тъжната ирония на съдбата е, че писането винаги е било моята тайна страст. Никога не съм ти казвала, че мечтата ми беше да стана писателка, нали? Не исках да ми се смееш.

— Нямаше да го направя.

Тя се вгледа изпитателно в лицето му и после се усмихна.

— Не, скъпи мой, не би го направил. Трябваше да го знам.

Както и да е, миналата нощ не умрях, макар че го исках. Е, сега, след като знам, че ще живея, ще направя това, което винаги съм искала.

Уим се намръщи престорено ужасено, макар че в този миг му се искаше да остане сам и да заплаче.

— О, Господи, Катлин, нали наистина не си решила да пишеш?

Катлин възнагради опита му да я развесели със смях, който прозвуча неочаквано силно.

— Не. Но искам да работя с книги. Може би ще стана редактор. Да, мисля, че би ми харесало да работя в някое издателство. Разбира се, точно сега цялото ми внимание е съсредоточено върху това да открия сина си. А след това, ще видим.

При последните думи тя затвори очи, а Уим нещастно въздъхна. Страдаше заради болката, която й бе причинил, макар и неволно. Остана при нея, докато дишането й се успокои, и му се стори, че е заспала. Изправи се и докосна с устни челото й.

— Защо, Уим? Защо Тия направи всичко това? — попита Катлин, без да отваря очи.

Въпросът го сепна и той дълго не можа да отговори.

— Не знам — рече накрая, но всъщност много добре знаеше. Тия бе унищожила Катлин Шеридан Делонжи като предупреждение към него.

Когато излезе от болничната стая, се облегна на стената и заплака за пръв път от онази нощ, когато Тия го бе намерила и отвела в дома си.

Знаеше що за човек е Тия. Знаеше каква опасност заплашва всяка жена, която се сближи с него. Тъкмо заради това той пазеше в тайна своята любов.

Тия приличаше на някой опасен наркотик, към който привикваш и не можеш да живееш без него. Тя пронизваше кожата му също както иглата на спринцовката, вкарваща хероин във вените. Макар че бе започнал да я презира и ненавижда, не можеше да се отърси от нуждата си за нея. В един момент, може би по време на престоя му в Калифорния, той започна да осъзнава, че трябва постепенно и много внимателно да започне да отвиква от нея. Опита веднага щом се върна в Англия. Усети, че става все по-силен и нуждата му от нея намаляваше с всеки изминал ден.

Тя почти веднага усети промяната в него, макар че Уим действаше много предпазливо. Продължи да я обслужва в леглото без особено усилие, тъй като порочната им връзка бе именно най-главната част от пристрастеността му към нея, но постепенно намаляваше връзките, които ги свързваха. С хитрост и дипломация започна да продуцира все повече и повече филми, за които ангажираше други актриси. При все това с непогрешимия инстинкт на опасен хищник тя бе усетила измяната му и преди три месеца бе поставила въпроса направо.

— Ти си влюбен в някоя друга. Искам да знам коя е тя.

Разбира се, Уим излъга. Никога, и за милион години нямаше да рискува любовта си към Джорджет, дъщерята на Тия, като разкрие истината. Отрече, че в живота му има друга жена, и пламенно заяви, че всичко е плод на развинтеното й въображение.

Не си спомняше кога за пръв път осъзна, че е влюбен в Джорджет. Още от първите дни на пребиваването си в къщата на Тия той бе очарован от малкото момиче. Двамата оставаха заедно през дългите часове, докато майка й работеше. Бяха станали близки като брат и сестра. Уим беше този, при когото идваше Джорджет, когато беше наранена или уплашена. Уим беше този, на когото се похвали с първите си успехи в училище. С него споделяше първите си момичешки тайни. И някъде тогава той започна да гледа на нея не като на сестра, а като на млада и красива девойка.

Веднъж, преди три години, само няколко месеца след като се бе върнал от Америка, Джорджет си беше вкъщи за коледните празници. Той седеше в салона и четеше един сценарий, който агентът му беше изпратил. Не вдигна глава, когато тя влезе в стаята, не усети присъствието й, докато тя не закри очите му с длани и той вдъхна парфюма й. Ухаеше на лилии, а Уим винаги бе смятал, че ароматът подхожда отлично на деликатната й красота й крехка фигура.

— Когато си дръпна ръцете, искам да ме погледнеш, Уим Монтклеър — заповяда тя с онзи нетърпящ възражение тон, който му напомни за онази сутрин, когато Тия го бе довела у дома си от театъра.

— Добре — съгласи се той, остави сценария настрани, когато ръцете и се отдръпнаха бавно от очите му, и вдигна глава към нея.

Тя беше облечена във вечерна рокля от червен сатен, а тъмната й коса бе вдигната в сложна прическа. Изглеждаше женствена и много по-развита, отколкото едно шестнадесетгодишно момиче.

— Е? Какво мислиш?

Че му се искаше да я изяде жива. Дали да й го каже? Не, по-добре не. Вместо това младият мъж преглътна буцата на желание, внезапно заседнала на гърлото му, и тихо й каза, че изглежда великолепно.

Усмивка на удоволствие озари цялото й лице.

— Достатъчно добре ли, за да накарам мъжа, в когото съм влюбена, да ме забележи? — попита Джорджет.

— Напълно достатъчно, макар да се надявам, че се шегуваш за влюбването, скъпа моя Джорджет. Майка ти вероятно ще удуши всеки млад мъж, който се появи наоколо, преди да си завършила обучението си.

— Не, и ако този мъж си ти, Уим. Мама те обича като син. Знам, че ще се зарадва много за нас. — Подпря ръце на гърдите му, сетне ги плъзна към раменете, а ги накрая ги обви около врата му. — Този мъж си ти, Уим. Обичам те.

Знаеше колко е глупаво да позволи дори една-единствена прегръдка, ала тя бе толкова сладка, че не можа да се отдръпне доста дълго. Все пак накрая разумът надделя, той нежно се освободи и погледът му срещна нейния.

— Поласкан съм, малка моя, но дори и да можех да отвърна на любовта ти, боя се, че ти много грешиш относно майка си. Тя си мечтае един ден да се превърнеш в голяма дама, а аз съм — колкото и вие двете да се стараете да го забравя — едно сираче с нисък произход.

— Изобщо не ме интересува произхода ти, Уим! — твърдо заяви Джорджет, а любовта заструи от очите й, които внезапно плувнаха в сълзи.

— Благодарен съм ти, Джорджет, защото знам, че наистина го мислиш, но засега поне ми повярвай, майка ти не бива да заподозре нито за миг за чувствата ти.

Тя му се усмихна, а надеждата засия в очите й.

— А по-късно? Да не би да казваш, че може би ще ме обикнеш, ако почакам?

Господи, как копнееше да я притисне към гърдите си, да й признае как се чувства в този миг, но знаеше, че не бива да рискува. Все пак не можеше да попари надеждите й, надяваше се, че един ден ще се сбъднат.

— Всеки мъж би бил глупак, ако не те обича, моя малка Джорджет. Особено аз, който те познавам толкова добре.

— Тогава ще чакам — рече решително тя.

На следващата сутрин Тия отбеляза промяната у дъщеря си.

— Струва ми се, моята Джорджет изпитва ученическо увлечение към теб, скъпи.

На Уим му прилоша от думите й, но развеселеният й смях бързо го успокои, показвайки му, че Тия изобщо не смята дъщеря си за съперница. Затова се засмя в отговор и безгрижно отвърна:

— Предполагам, че се дължи на възрастта й. Винаги по-възрастните мъже привличат младите момичета и обикновено стават обект на първата им любов.

Тия заобиколи масата, за да го целуне по главата.

— Тя не е обикновена ученичка, Уим. Тя е моята дъщеря. Щях да бъда много разочарована, ако не бе разбрала какъв изключителен мъж си.

И тя се засмя звънко и изплува от стаята, спестявайки му отговора.

Но три месеца по-късно, когато му заяви направо, че той е влюбен в друга жена, вече нямаше развеселен смях. Само заплахи, на които той не обърна внимание и заглуши съмненията с лъжи. Реши, че въпросът е приключен, но сега разбираше, че Тия не бе повярвала на нито една негова дума. Вместо това бе решила, че Катлин е нейната съперница, което означаваше, че е знаела за връзката им по време на престоя му в Калифорния.

Когато следващия следобед отлетя за Лондон, в гърдите му бушуваше гняв, но Уим реши, че сега не е време да му се поддава. Не още. Първо трябваше да открие Саб. После щеше да уреди връщането на Етиен при майка му, а това не бе никак лесна задача. Защото макар да бе уверил Катлин, че ще успее да убеди Саб да повярва в истината, той бе опознал съпруга й по време на няколкото им срещи през последните месеци и бе разбрал, че белгийският граф притежава самодоволна безочливост, която едва ли би му позволила да промени мнението си по толкова важен въпрос.

Уим мрачно реши, че може би ще се наложи да организира отвличането на детето. Междувременно, докато търсеше изчезналия граф и малкото момче, щеше да се опита да помогне на Катлин да възстанови емоционалното си равновесие.

През следващите няколко месеца той постигна целите си, като напълно пренебрегна Тия.

Тя изпращаше цветя в хотела, където бе наел стая, оставяше съобщения, засипваше го с телеграми и дори двама от неговите приятели се заеха с ролята на помирители. Тия не отричаше вината си, а само молеше за прошка.

Уим не се предаде и напълно пренебрегна молбите й, докато се опитваше да въведе ред в живота на Катлин. Похарчи цяло състояние за частни детективи и адвокати и накрая — само шест месеца по-късно — тя и синът й най-после отново се събраха в Ню Йорк, където току-що бе започнала работа като помощник-редактор в едно от най-престижните издателства в света. Това бе подаръкът на Уим за нея.

Чак тогава отиде да се види с Тия.

Когато пристигна, тя се бе излегнала в един шезлонг в спалнята си и Уим остана шокиран от промяната в нея. За част от секундата изпита угризение на съвестта заради тъмните кръгове под очите й, хлътналите страни, жълтеникавия цвят на лицето и почти болезнената й слабост, но бързо се съвзе, като си припомни нейното коварство и злобата й. Това му помогна да не падне отново във властта на магията й.

— Уим! — извика тя с искрена изненада и неподправена радост. — О, скъпи мой, ти най-после дойде!

— Няма да остана, Тия.

Тя протегна ръка към него и се усмихна.

— Разбира се, че не. Това няма значение. Има значение само това, че си тук. Ти си ми простил. — Улови ръката му и притисна устни към опакото на дланта му. — О, благодаря ти, Уим, мили мой. Бях толкова нещастна. Не само защото ти не беше тук, но и защото осъзнах колко жестоко съм постъпила с твоята приятелка. Наистина много съжалявам.

Тя играеше роля и напълно се бе вживяла в изпълнението си. О, наистина се радваше да го види и вероятно дори се бе убедила, че съжалява за стореното, но останалото бе представление, защото той видя страха в очите й. Въпреки решителността му нещо в него омекна. За пръв път почувства жалост към нея и нещо още по-обезпокоително. Изплаши се, когато видя уязвимостта на тази жена, която едновременно обичаше и мразеше, но която винаги бе смятал за непоклатима и силна като скала. Остави се да го настани до себе си на шезлонга, а бедрото му се притисна в нейното.

Тя плъзна ръка по лицето му, пръстите й се задържаха за миг върху устните му, преди да се отпуснат в скута й.

— О, Уим, виждам следите, които страданието е оставило по лицето ти. Знам, че много те нараних, когато толкова погрешно нападнах приятелката ти, но моля те, кажи ми, че поне малко си страдал и заради мен.

— Името й е Катлин Шеридан Делонжи, Тия. Ти съсипа живота й. Не можеш ли поне да произнесеш името й?

Тя трепна от обвинителните му думи, които, макар и изречени тихо, прозвучаха твърдо и заплашително.

— Разбира се. Как е тя, твоята Катлин?

Уим уморено прокара ръка през лицето си.

— Тя никога не е била моята Катлин, Тия. — Остави ръката му да падне, както нейната преди миг, а после срещна погледа й. — Дори в Калифорния, когато бяхме любовници, ние не бяхме нищо повече от добри приятели.

— Ти никога не си призна, че си влюбен в някоя друга. Но аз знаех, че е така и нима тя не беше най-естественото заключение? Двамата изведнъж започнахте да работите заедно, да говорите за бъдещите си проекти, бяхте неразделни. Коя друга би могла да бъде, ако не Катлин?

— Тия, моля те, дойдох единствено, за да ти съобщя, че слагам край на нашето делово сътрудничество. Ще продължа сам.

— Ха! — възкликна тя и внезапно старият пламък, който изгледаше потушен, загоря с нова сила. — Не ме карай да се смея. Та ти си само момче и без мен никога няма да оцелееш. Аз те създадох, Уим. Сигурно не си се самозабравил чак толкова, че да го забравиш.

— Спомням си всичко, което си направила — изрече той и срещна гневно святкащите и сини очи. Неговите бяха не по-малко гневни и застрашителни.

Тя първа извърна поглед, но не се предаде.

— Ти никога няма да успееш сам и показваш колко си незрял дори само с това, че си помислил да предприемеш подобен глупав и самоунищожителен ход. Не притежаваш нито пари, нито връзки за подобна драстична промяна. — Сега отново го погледна. Лицето й се бе озарило от съзнанието за собствената й сила и от убедеността, че ще победи. — Не, скъпи мои, един ден отново ще допълзиш при мен. — Протегна ръка и го потупа по бузата като майка, която мъмри непослушното си дете. — Ще те чакам тук.

— Не се самозалъгвай, Тия. Има хора, които вярват в мен.

Те имат желание да подкрепят проектите ми.

— Всичко звучи чудесно, поне засега. Но какво ще стане, когато моите приятели, хората, които са лоялни към мен, откажат да те признаят? Тъкмо хората, които са ни верни и на които може да се разчита, имат значение в този бизнес. Сигурно го знаеш по-добре от всеки друг.

— Не ме заплашвай, Тия — рече Уим и стана. Думите й попаднаха право в целта и той усещаше как лицето и шията му запламтяха. Тя беше едновременно негова майка и любовница. Беше сигурен, че думите, които бе изрекла, не бяха случайни. — Вече не съм дете, неспособно да взема правилни решения.

Тия отметна настрани одеялото, което покриваше краката й, и се изправи. Обви ръце около кръста му и отпусна глава на гърдите му.

— Добре, скъпи, пробвай крилата си. Но моля те, прости ми грешката, която допуснах с твоята графиня. Беше ужасно от моя страна да й причиня такова страдание, както и непростимо глупаво. В крайна сметка тя никога не е представлявала истинска заплаха за мен, нали? — Тя се засмя и притисна устни към гърдите му. — Нека забравим тази история, скъпи. Дори ако искаш, можеш пак да спиш с нея. — Погледна го и на устните й се появи победоносна усмивка. — В известен смисъл аз дори ти направих услуга. Отървах те от онзи ужасно скучен неин съпруг. Освен това, независимо какво си мислиш, мой скъпи красавецо, ти никога няма да обичаш никоя друга жена, освен мен. Ние си принадлежим завинаги.

Трябваше да си тръгне в този момент и никога повече да не се връща. Можеше да се спаси. Можеше да спаси Джорджет. И можеше да си спести годините на съжаление за времето, което сподели с жената, която му бе съдено да обича.