Джилиън Грей
Дъщеря на греха (11)

10.

През следващите шест дни работата на Франки беше прецизна както винаги. Тя продължи да спазва професионална дистанция между себе си и звездата си, която бе станала неин любовник.

За Джони не беше толкова просто. Той не можеше да слуша гласа й, да наблюдава работата й, да обядва заедно с нея в ресторанта на студиото, без да си спомни колко мека, покорна и страстна бе в прегръдките му. Понякога се взираше в нея с желанието да я накара да срещне погледа му, но когато това се случваше, в очите й нямаше нищо — нито нежност, нито обещаваща усмивка, — нищо не издаваше онова, което и той, и тя много добре си спомняха.

Два пъти през седмицата той я изчака — помота се из студиото и на паркинга, докато тя не приключи работата си за деня, ала и двата пъти тя се оплака, че е много уморена, и се измъкна, обещавайки, че ще си поговорят на партито в събота вечер. Усмивката й бе приятелска, както и тонът й, но Джони се почувства наранен. По дяволите, въпреки че се бе заклел да не й позволи да влезе под кожата му, по някакъв начин тя бе успяла да го стори. А сега какво?

Партито в събота вечер се състоя в Лагуна Бийч, в един от популярните нощни клубове, наречен „Тайфата на Фреди“.

— Всеки, който е нещо в Лос Анжелис, познава Фреди — осведоми го Румър по време на една от почивките предишния ден. — Ако не си бил в клуба му, не си от тайфата. Не си от нашите. Разбра ли?

Да, разбра го. Вече бе започнал да осъзнава какво наистина означава Холивуд и светът на киното и докато оглеждаше претъпкания дансинг, още повече затвърди убеждението си, че му харесваше дори по-малко от това, което бе очаквал.

Тази вечер клубът на Фреди бе затворен за останалите посетители, за да се отпразнува рожденият ден на прочутата режисьорска. На партито бяха поканени повече от триста нейни „близки“ приятели, познати и делови партньори.

Наведен над масата, сам и отпиващ от третата си бира, Джони наблюдаваше веселящата се компания с физиономията на човек, станал свидетел на нещо неприятно и противно.

Една ръка се обви внезапно около раменете му и го стресна, прекъсвайки мислите му. Погледна и видя Румър Дей, която се бе надвесила над него, притиснала лице към бузата му.

— По дяволите, Джей Пи — дрезгаво прошепна тя, използвайки новото име, с което всички, освен Франсин бяха започнали да го наричат. — Не мога да стоя и да те гледам как скучаеш с мрачна физиономия, докато всички наоколо си прекарват толкова добре. Реших ние двамата с теб да си устроим истинско парти.

— Ха, ха — разсмя се той, отръска я от гърба си и отново поднесе към устните си бутилката с бира.

Подобно на разглезено дете, глухо за смъмрянето, Румър се настани на свободното място до него и се втренчи в смръщеното му лице.

— Сериозно, какъв ти е проблемът? Дошли сме тук да празнуваме, а ти изглеждаш така, сякаш си на погребение, а не на купон.

Джони внезапно трепна. Станала изведнъж сериозна, актрисата сложи ръка върху неговата.

— Хей, това беше шега. Хайде, развесели се!

— Съжалявам, предполагам, че просто не съм в празнично настроение.

— Е, представи си, че си на снимачната площадка и тази сцена е част от сценария. — Очите й срещнаха неговите. Кристалносините й ириси го гледаха изпитателно и преценяващо. — Ти не познаваш Франси, както повечето от нас. Животът й не е бил много лесен. Когато планирахме тази малка веселба, почти очаквахме Уим да заяви, че вече има други планове. Фактът, че той не само дойде, но и покани няколко свои приятели, наистина е голям подарък за нея. Не й разваляй малкото празненство.

Устните му се изкривиха в кисела усмивка.

— Ако още не си забелязала, дамата дава истински бал тази вечер. — Сграбчи за лакътя минаващата сервитьорка и вдигна почти празната си бутилка, за да й даде знак, че иска друга. После се обърна към Румър. — Едва ли точно аз бих могъл да й разваля празненството.

— Аха — многозначително процеди Румър.

— Какво означава това?

— Нищо. — Тя стана от стола си и протегна ръка към неговата. — Ела. В момента свирят страхотно кънтри парче. Имам чувството, че ще се окажеш чудесен танцьор.

Когато се озоваха на дансинга, тя наклони глава и го погледна.

— Господи, ти наистина си добър.

За пръв път тази вечер красивото му лице се озари от истинска усмивка.

— Е, както казват, бил съм каубой още преди да се родя.

Румър се засмя.

— Да, подозирах го. Между другото, някои от нас се обзаложиха, че ще се появиш с оборски тор върху ботушите.

— Ти загуби или спечели? — попита Джони.

Тя измъкна ръката си от неговата и посочи с палеца надолу.

— За съжаление изгубих. Обаче си струваше. Изглеждаш много секси в лъснатите си до блясък черни ботуши.

Джони се засмя и през следващите няколко секунди двамата танцуваха в мълчание. Докато минаваха покрай масата до сцената, той видя Франки да се усмихва на нещо, казано от баща й.

— Изглежда сякаш нейният старец е решил тази вечер наистина да я забавлява.

Румър хвърли поглед през рамо.

— Да, слава Богу. През цялата седмица тя беше в ужасно настроение, защото се страхуваше, че той няма да дойде.

Джони се усмихна, което накара красивата млада актриса да изпие въпросително тънките си вежди. Без да иска, Румър току-що му бе разкрила причината за държанието на Франки през седмицата. Сега вече разбираше дистанцията, възникнала помежду им след онази нощ на близост и забрава.

— Говорят, че я чукаш — изтърси внезапно тя.

Джони не отговори, но я завъртя в няколко елегантни кръга, които изключваха разговор поне през следващите няколко секунди.

Когато музиката спря, ръката на Джони остана обвита около кръста й, но той решително я поведе към масата им.

Румър се запъна и упорито отказа да помръдне.

— Добре, какво? — попита той.

— Добре де, истина ли е?

— Доколкото знам, това въобще не е твоя работа.

— Прав си, но Франси е приятелка и на двама ни и затова искам да те предупредя съвсем честно.

Джони пристъпи от крак на крак и я погледна в очакване.

— Чукай я, докато й секне дъхът, Джей Пи, но не се влюбвай в нея.

— Добре, хванах се на въдицата ти. Защо не бива да се влюбвам в нея?

Очакваше някоя от обичайните саркастични забележки на Румър, ала тя не се усмихна. Предупреждението й бе отправено напълно сериозно.

— Защото ще разбиеш сърцето й, Джей Пи. Франси не знае· как да обича, защото никога не е била обичана.

— Ти да не би да си специалист по любовните въпроси? — язвително попита той, без да може да прикрие раздразнението в тона си.

— Аз ли? — Тя се засмя, ала някак горчиво, без никаква веселост. — Разбира се. Аз съм най-добрата учителка на света по въпросите на любовта. Майка ми смята да се омъжва за седми път. А татко — е, вече изгубих бройката на жените му. Осем или може би девет. — Хвърли му кос поглед. — О, да, Джей Пи, познавам любовта. Да се влюбя, за мен е така лесно, както да дишам. Проблемът ми е, че никой не ме е научил как да остана влюбена. — С тези думи тя се отдалечи от дансинга.

Музиката засвири отново и няколко двойки дойдоха да танцуват и му попречила да я последва. Джони я настигна чак когато тя бе приближила група приятели. Сграбчи ръката й и я издърпа настрани.

— Съжалявам. Не исках да те разстроя.

— Да ме разстроиш? Не ставай глупав. По-спокойно, Джей Пи. Взимаш живота прекалено на сериозно.

Той я изгледа продължително, преди да сложи край на разговора. В крайна сметка какво знаеше Румър Дей за каквото и да било? Тя бе разглезена и повърхностна както повечето от тази холивудска паплач.

Върна се на масата и грабна сакото си. Румър се озова до него тъкмо когато го обличаше.

— Не си отивай. Франси ще се почувства наранена. Не исках да те ядосам. Просто забрави това, което ти казах. Става ли? Ти си чудесно момче. Не искам да страдаш, но трябваше да си гледам работата.

Джони пъхна ръка в джоба на сакото си и извади малка кутийка за бижута, увита в лъскава синя хартия и завързана с елегантна панделка.

— Ето, дай го на рожденичката. — Погледна над рамото на Румър и видя Франки да поднася чашата към устните си, а вперените в баща й очи сияеха като звезди. — Кажи й, че й пожелавам всичко най-добро.

Докато отваряше тежката врата и вдигаше яката на коженото си сако, връхлетя върху Роналд Рейгън.

— Извинявай, синко — рече бившият президент на Америка.

— Господи! — промърмори Джони.

Президентът и съпругата му се спогледаха усмихнати.

— Не. Стигнах само до президент.

Въпреки гнева си Джони се засмя на остроумието на бившия политик.

— Желая ви приятно прекарване, сър — каза той, но след като двойката изчезна вътре и тежката врата се затвори зад тях, гневът му отново се върна. — Господи, тази вечер Уим наистина се е постарал заради нея!

Беше почти полунощ, преди Франсин да успее да се измъкне от партито; Целуна баща си по бузата и му благодари, задето бе направил тази вечер толкова специална за нея. Силната му прегръдка едва не извика сълзи в очите й. Ала Франки бе достатъчно недоверчива, за да си помисли дали топлата прегръдка и вниманието му не бяха по-скоро заради другите гости, отколкото заради самата нея.

Обратният път до града й отне повече от час, но Франсин спазваше ограниченията за скоростта, наслаждавайки се на първия спокоен момент, откакто преди осемнадесет часа бе станала от леглото. Натисна бутона, за да отвори подвижния покрив, и вдъхна с наслада хладния и освежаващ нощен въздух. Погледна надолу към малката кутийка на седалката до нея. По лицето й пробягна усмивка. Мигом разпозна опаковката на „Тифани“. Бижуто не беше от евтините. Болката, която сви сърцето й първоначално, се превърна във вина. Тя го беше пренебрегнала на празненството и дори не се замисли колко неловко може би се чувства Джони в една стая, препълнена с хора, които в голямата си част бяха непознати за него. Пренебрежението й не беше нарочно. Видя го да танцува с Румър, да се смее и очевидно се забавляваше. Възнамеряваше по-късно да го покани на танц, да му каже за изненадата, която бе подготвила само за тях двамата. Въздъхна. Щеше да оправи всичко веднага щом пристигне в апартамента му.

Но когато се изправи пред вратата и натисна звънеца, след което удря по нея поне пет минути, започна да се чуди дали той изобщо си е у дома. Вината, която бе изпитала преди малко, се превърна в раздразнение.

— По дяволите, Джони Парис, отвори тази врата — промърмори тя.

Почти веднага вратата се отвори.

— Е, оказа се доста лесно. Трябваше по-рано да кажа магическите думи — заяви Франсин със сияеща усмивка и мина покрай него. — Винаги ли спиш толкова непробудно?

Джони затвори вратата зад кея, после прокара пръсти през косата си, приглаждайки щръкналите кичури.

— Колко е часът?

— Малко след един.

— Какво правиш тук? Мислех, че все още си във вихъра на празненството.

— Но ето, че съм тук! Просто дойдох, за да те взема, ще продължим да празнуваме заедно.

Джони разтърка очи с опакото на ръката си и поклати глава.

— Не си познала. Нямам намерение да карам обратно към Лагуна Бийч.

— Нито пък аз — заяви Франки, настани се на дивана и кръстоса крака. — Отиваме в Малибу.

— Франки, вече съм спал почти два часа. Няма да отида никъде другаде, освен в леглото.

— О, да, ще отидеш. Наречи ме разглезена, но когато щракна с пръсти, хората правят това, което им кажа. Тази вечер ти казвам да дойдеш у дома, за да довършим отпразнуването на рождения ми ден. Планирам го вече цяла седмица.

— Съжалявам, но разглезена или не, този път няма да постигнеш своето. Връщам се в леглото и точка по въпроса! — Джони се обърна и се запъти към спалнята. — Приятно прекарване.

— Сама? Не мисля така. Никога не съм разбирала как някои жени се задоволяват без любовниците си.

Джони спря на прага.

— Пусни резето, преди да излезеш.

— Никъде няма да ходя, докато не се облечеш и не дойдеш с мен. — Тя се засмя жизнерадостно, без ни най-малко да се обезкуражи от хладното му посрещане. — Аз съм най-упоритият човек, когото познаваш. Или вече си го забравил?

Джони се обърна.

— Какво? Нима не ти бяха достатъчни всички онези шикозни приятели на баща ти, които се умилкваха около теб?

Думите му я засегнаха, но тя нямаше да се остави да я въвлече в безсмислен спор.

— Джони — рече тя с помирителен тон, — моля те облечи си една риза и ела с мен. Подготвила съм изненада само за нас двамата.

Джони хвана дръжката на вратата и се втренчи продължително в нея.

— Нищо не разбирам. През цялата седмица се държа така, сякаш не ме познаваш. Бях само един от онези идиоти, на които можеш да крещиш заповедите си. Тази вечер те наблюдавах сред приятелите ти. Твоите хора са замесени от различно тесто, те са от непозната за мен порода. Виж ме, виж ме! Всеки един от вас се перчеше и изтъкваше, сякаш кандидатства за номинацията на Академията. По дяволите, вие сте толкова дяволски загрижени как ще изглеждате, че дори не се прегръщате и целувате истински. Докосвате се един друг, сякаш се боите да не си развалите натруфените модни парцалки и сложни прически и целувате въздуха. Искаш ли да ти го кажа честно, Франки?

— О, да, моля те, нека най-после чуем нещо честно — отвърна тя. Сарказмът и гневът в тона й бяха съвсем явни.

— Повръща ми се от тези твои фалшиви и самовлюбени приятелчета!

— Това ли е всичко? — Тя стана от дивана и пристъпи към него. Всичките й усилия да запази спокойствие се оказаха напразни. — Господи, сигурно е прекрасно да си толкова убеден в непогрешимостта си. Но какво ти дава право да съдиш? Ти работиш в този бизнес от колко? Вече три месеца? Нека ти кажа за какво беше цялата тази вечер господин Всемогъща непогрешимост. Всички ние работим дяволски упорито. Ние създаваме магията на екрана, която радва милиони хора, но това не става като с магическа пръчка. Ние си скъсваме от работа прочутите задници. И не само създаваме фантазии. Ние дръзко стигаме дотам, докъдето малцина се осмеляват. Ние се задълбочаваме в проблеми, срещу които повечето хора се боят да се изправят в личния си живот. Чрез филмите ни те се срещат с тях, преживяват успехите и паденията, радостите и страданията на героите, които създаваме на големия екран. Ние разтваряме душите си и изливаме всичко, докато не остане нищо повече за даване. Това не е благородно. Не е дори великодушно. Това е просто нашата работа и ние я вършим добре. Така че, когато се съберем заедно — при това доста рядко, позволи ми да отбележа, — за да празнуваме, ние се отпускаме и се забавляваме без задръжки, защото го заслужаваме.

Тя погледна надолу към края на масата, само на няколко метра от мястото, където бе застанала. Там лежеше договорът, който Джони бе подписал с „Монтклеър Продъкшънс“.

Върху него се виждаха петна от кафе във форма на кръгове, Франки го взе и го тикна под носа на Джони.

— Доста скъпа подложка, Джони. Преди окончателно да го зацапаш целия, може би ще искаш да прочетеш написаното тук, с дребния шрифт. Това е клаузата за промоциите и от теб също се изискват някои неща.

Тя го пусна върху един стол и се завъртя на токчетата си.

Джони не каза нищо, когато тя грабна чантата си и се запъти към вратата. Франки се спря, преди да завърти дръжката.

— Знаеш ли какво те вбеси тази вечер? Че не ти отделих достатъчно внимание. Съжалявам за това. Предполагам, че съм си мислела, че тази вечер е за мен.

— Франки…

Ала тя не изчака да чуе повече. Така беше по-добре за него, каза си, докато тичаше надолу по стълбите към колата си. Ако беше изрекъл още една дума, щеше да го удари. Той я караше да се чувства глупава, а досега само на Уим се бе разминавало подобно нещо.

Джони удари с юмрук касата на вратата и изруга от болката, която се разпростря чак до лакътя му. Не искаше да я нарани. Но вече бе твърде късно, за да поправи грешката си. Знаеше, че живее в Малибу, но нямаше представа как да намери къщата й.

Тридесет секунди по-късно той беше на телефона и набираше номера на Румър. Никой не отговори. Страхотно! Погледна към списъка с частни телефонни номера, който Франки му бе дала преди няколко седмици. Дали ще има смелост да позвъни на Уим Монтклеър? Защо не, по дяволите, реши той и вдигна слушалката.

Уим отговори при първото позвъняване.

Джони се поколеба, после каза на продуцента за какво се обажда. Уим не го попита защо се интересува къде се намира къщата на дъщеря му и Джони му беше благодарен.

— Благодаря ви, сър — рече младият актьор, преди да затвори.

— Няма за какво. Карай внимателно — посъветва го Уим, а след това линията прекъсна.

Джони се облече бързо и изхвърча от апартамента.

Кара доста над позволеното, докато стигна до магистралата, която извеждаше към усамотената улица, на която се намираха луксозните къщи край океана. Забави скоростта и се загледа в пейзажа. Беше тъмно, но луната осветяваше с нежна светлина повърхността на океана, откъдето се чуваше тихия плясък на вълните.

Бяха минали повече от петнадесет години, откакто Джони бе чул за последен път шума на океана. Сега си припомни вълнението, примесено със страх, което бе изпитал като малко момче по време на ваканцията, прекарана с родителите му. Усмихна се в тъмнината на пикапа. Дали биха се изненадали, ако можеха да узнаят, че той е на път да се превърне във филмова звезда. Дали щяха да го одобрят?

Припомни си страстта на майка му към филмите и си помисли, че тя сигурно щеше да бъде във възторг. Ами Франки? Какво щяха да си помислят родителите му за връзката му с нея? Това беше труден въпрос. Засмя се, като си представи как би реагирала неговата скромна и стеснителна майка, на някоя от ругатните на Франки. Но дядо му със сигурност я бе харесал. Дали беше успял да види уязвимото и чувствително момиче зад външността на нахаканата и самоуверена млада жена?

Джони отпъди въпросите и се замисли за разговора си с Франки отпреди час. Беше улучила в целта, когато му каза, че той се е почувствал наранен от пренебрежението й. Беше й заявил, че е разглезена, ала той всъщност се бе държал като разглезено дете, което се цупи, когато не му обърнат достатъчно внимание.

Джони се намръщи и разтърка веждите си. Може би трябваше да остави всичко както си беше и връзката им да се ограничи само до отношенията между режисьор и актьор.

От друга страна, дължеше й извинение. Тъкмо това е причината да отива сега в къщата й, увери се той. Ала напрежението в слабините му говореше за съвсем друго. Доста неубедително извинение. Той я желаеше и докато не задоволеше глада си за нея, нямаше да се откаже.

Къщата, дълга несиметрична постройка, чиито стени бяха изградени от дървени плоскости, редуващи се с много стъкло, беше тъмна. Не се виждаше нито една светлинка, която да му подскаже, че има някой вътре. Навярно е решила да се върне на партито в клуба на Фреди, което сигурно още продължаваше, помисли си Джони.

Паркира пикапа, изключи двигателя и отвори вратата. Може би ако погледне през прозореца на гаража, ще види дали колата й е там. Той закрачи по стръмната алея за коли и отскочи настрани, когато едно куче, завързано зад съседната ограда, залая предупредително. Имението не беше много близо, но ръмжащият протест на животното със застрашителни размери бе достатъчен да го побият тръпки. Ами ако Франки също имаше куче?

Джони намали крачка, заобиколи гаража и откри, че това бе единствената част от къщата, която нямаше прозорци. Страхотно!

Докато стоеше и размишляваше върху възможностите, до ноздрите му достигна хладният нощен въздух, смесен с мириса на океана. Температурата бе спаднала и откъм водната шир се бе надигнал вятър. Но Джони не бързаше да си тръгва. Дълга висока стена ограждаше задната част на къщата, но след като прецени височината, реши, че ще може да я прескочи. Сам не знаеше защо толкова упорстваше да влезе и тогава го чу. Тихичко тананикане на „Честит рожден ден“. Усмихна се.

Отстъпи назад и се затича към стената, улови се с едната си ръка за една издутина, а кракът му се стегна около ръба. С другата опипа върха и за по-малко от минута го възседна. Пое дълбоко дъх и сетне скочи на земята безшумно като котка.

Заобиколи задната част на къщата и закрачи по пясъчната алея. Ослуша се за гласа й, но разбиващите се вълни на океана в далечината бяха по-силни и го заглушаваха.

Реши да я извика, но се отказа. Не искаше да я изплаши. Освен това щом той не я чуваше, значи и тя не можеше да го чуе.

Изкачи стъпалата от кедрово дърво, които опасваха на зигзаг всяко ниво на терасата, и я откри седнала на най-горната галерия, която се простираше по дължината на къщата. Гърбът й бе подпрян на един от високите прозорци, стигащи до тавана. Беше облечена в бяла хавлиена роба, загледана в пенестите вълни в далечината.

Той пристъпи и извика отдолу:

— Франки!

Тя не погледна към него, но лицето й разцъфна в усмивка. Джони забързано изкачи стъпалата и приближи към нея. Наведе се, сложи ръце на раменете й и я извърна към себе си.

— Съжалявам. Ти беше права. Тази вечер се държах като истински идиот.

— Не съм те нарекла така.

— Е, наистина бях. Може ли да започнем отначало? Да отпразнуваме рождения ти ден?

Тя кимна, а огромните й тъмни очи засияха дори в мрака.

— Честит рожден ден — рече той, обхвана брадичката й и нежно я целуна.

Тя се подпря на краката му, изправи се, а после го привлече към себе си. Вплете ръката си в неговата и го поведе към вратата.

— Как мина през стената? — попита Франки.

Джони отвори уста, за да отговори, но в този миг тя завъртя ключа на лампите и той видя масата. Две свещи, красив букет цветя, прибори за двама и една малка кутийка, увита в синя хартия.

— Казах ти, че бях планирала специално празненство само за нас двамата — промълви тя с нотка на извинение в гласа.

— Да, каза ми — кимна Джони и се извърна към нея. Зарови пръсти в косата й, придърпа главата й леко назад и целуна устните й. — Съжалявам. Прощаваш ли ми?

Тя му върна целувката — бавно и сладко, а после отстъпи назад и му се усмихна.

— Гладен ли си?

Погледът му се плъзна многозначително по тялото й и той тихо промърмори:

— Много.

Ответната й усмивка бе почти срамежлива и Джони се изненада от силата на желанието, което изпита в този миг.

— Умирам от глад — додаде с дрезгав глас.

Този път тя се изкиска щастливо.

— Мога ли да отворя първо подаръка си?

Той сви рамене, сякаш искаше да каже: „Щом се налага.“

Наблюдаваше я отстрани, докато отвързваше панделката, а после разви хартията. Облечена в широката хавлия, Франки приличаше на десетгодишна. Страните й бяха порозовели от студения вятър, а с късата си коса приличаше на момче, върнало се току-що от игра на двора.

— О! — възкликна тя, когато повдигна капака на кутийката. — Красиво е.

Погледът на Джони се насочи към блестящия медальон.

— Продавачът ми каза, че камъкът е топаз. Формата му на избухващата звезда ми напомни очите ти. Златните точици в тях лумват като фойерверките на Четвърти юли и показват различните чувства, които те вълнуват.

— Наистина ли? — попита младата жена и надникна в очите му.

— Поне аз така мисля — отвърна той и смутено сви рамене.

— Както и да е, надявам се, че ти харесва.

Франки свали яката на робата, обърна се с гръб към него и за пръв път Джони забеляза фината златна верижка с изящни малки диаманти, която проблясваше на врата й.

— Ще го разкопчееш ли?

— Предполагам, че е от баща ти — отбеляза Джони, мразейки се за нотката на засегнатост в гласа си.

— Да — кимна Франки, взе огърлицата, която той разкопча и я пусна на масата. — А сега, ще ми закачиш ли това?

Джони взе медальона с топаз, който й бе подарил, но се поколеба да изпълни молбата й.

— Франки, не е нужно да си го слагаш сега. Нямам нищо против да носиш огърлицата на Уим.

— Но аз имам. Харесвам я. Коя жена не би я харесала? Но мисля, че избухващата звезда е много по-подходяща за тази вечер, не смяташ ли?

Той поклати глава в знак, че не я разбира.

— Тази нощ ти ще ме отведеш при звездите, нали? Искам да кажа, че това е подаръкът, който очаквах през цялата седмица.

— Никога не бих се досетил — отвърна Джони с тон, който се надяваше да прозвучи шеговито и нехайно.

Франки се засмя и се обърна с гръб към него, докато го чакаше да закопчае верижката около врата й. Когато медальонът бе на мястото си, тя протегна ръка назад, за да улови неговата, и го поведе към спалнята.

— Виждам, че ще трябва да ти кажа нещо за себе си — аз никога не смесвам работата с удоволствието. Филмите, които снимам, са част от мен и аз никога не правя нещо, което да ги застраши. Любовните връзки на снимачната площадка често причиняват хаос. — Тя спря пред вратата на спалнята, облегна се на стената и го погледна. — Освен това бях много изнервена за празненството. Исках всичко да е идеално. Надявах се, че моите двама мъже ще се забавляват, но се притеснявах, че може да не стане така.

Джони изпита остра болка от разкаяние. Тя едва ли се бе тревожила за двама мъже. Само за Уим. Но защо не? Та нали тъкмо нейният баща бе превърнал рождения й ден в истински празник. А той, Джони, беше този, който не оправда очакванията й.

— Съжалявам. Знам, че те разочаровах.

— Но сега си тук. Само това има значение.

Джони обхвана лицето й с длани и се наведе към нея.

— Сигурна ли си, че само това има значение?

Тя се засмя с дълбокия си гърлен смях, а устните му покриха нейните. Целувката беше дълга и нежна. Когато Джони най-после се отдръпна от нея, Франки облиза устните си като котка, получила вкусна вечеря.

— Е, не съвсем — кокетно изрече тя, развърза колана на робата си и я остави да падне на купчинка в краката й. — Наистина рядко успявам да забравя режисьора в себе си. Винаги ме вълнува представлението.

Джони се засмя.

— Тогава да се заемем с него и да видим как ще се справя.