Джилиън Грей
Дъщеря на греха (1)

Пролог

Лондон, Англия, 1964 г.

Франсин Кетрин Монтклеър беше на десет дни. Заспала в люлката до леглото на родителите си, тя не подозираше нищо за трагичните събития, които се разиграваха около нея и които завинаги щяха да бележат живота й.

Майка й лежеше на леглото на два метра от заспалото дете. Джорджет Монтклеър също бе заспала, но нейният сън бе вечността, от която никога нямаше да се завърне.

Два етажа по-надолу бащата на Франсин беснееше от гняв и плачеше. Размахваше смачканото предсмъртно писмо, което бе измъкнал от вкочанената ръка на съпругата си.

— Проклета да си, Тия! Проклета да си и дано гориш в ада, където ние двамата с теб току-що изпратихме Джорджет.

Тия Барлоу понечи да прегърне зет си.

— О, моля те, Уим, кажи ми какво е писала тя? Защо? Господи, защо ще се самоубие? — Той я отблъсна грубо. Жената скри лице в шепите си и избухна в ридания. — Аз съм една егоистична кучка, Уим. Знам го, но наистина я обичах. Тя беше всичко, заради което живеех. Не разбирам.

Уим изръмжа и пъхна в ръката й малкия квадратен лист.

— Виж сама. — Излезе решително от стаята и дори не спря, когато Тия го извика.

С треперещи пръсти тя приглади смачканата бележка и зачете думите, с които дъщеря и се сбогуваше със своя съпруг и с майка си.

„Уим, майко,

Аз знам! Знам колко зли и жестоки сте вие двамата и каква глупачка съм била. Видях истината със собствените си очи миналата нощ, когато мислехте, че съм заспала. Колко дръзки и нехайни сте станали в самодоволното си безчестие заради детинското ми доверие във вас. Или сте искали да разбера? Няма значение. Не мога да го преживея — истината е прекалено грозна.

Може би бих могла да избягам от гнусното ви присъствие, но никога не бих могла да забравя собствената си глупост и наивност. Смъртта е единственият изход, който ще ми донесе желания покой.

Колко ли сте се смели зад гърба ми! Дали смъртта ми ще накара този смях да заседне в гърлата ви? Дали ще постигна отмъщението си, когато скандалът около причината за самоубийството ми ви повлече и унищожи докрай? Моля се да стане така.

Единствено съжалявам, че ви оставям Франсин. Щях да я взема със себе си, но тя всъщност никога не е била моя. Това е най-жестоката ирония, в живота, нали?

Джорджет“

С вик на безмерна мъка Тия смачка бележката, точно както преди малко бе сторил зет й. Изтича от стаята, за да го намери.

Откри го в спалнята на мъртвата, където бебето спеше спокойно в люлката си. Когато Тия влезе, той не помръдна от стената, на която се облягаше, нито откъсна поглед от безжизненото тяло на жена си.

— Уим.

— Остави ме сам. Махни се от къщата. — Думите бяха изречени толкова тихо, че Тия едва ги чу, но усети омразата в гласа му и пребледня.

— Повярвай ми, разбирам те, но помисли за това, което е написала Джорджет. Тя е права. Един скандал ще означава пълното ни падение, ако не намерим начин да скрием случилото се от пресата. Ще трябва да се обадим на доктор Грийн. Той ще ни помогне. Не би могъл да откаже.

Най-после Уим се извърна към нея. Погледът на тъмните му очи я изгори с такава сила, че тя потръпна.

— Не ме гледай така, Уим. Никога не съм искала тя да разбере. Вината не е моя.

Той се засмя, ала в смеха му нямаше веселие, а единствено горчивина.

— О, да, Тия, виновни сме — и ти, и аз. Заслужаваме да ни обесят заради това, което й причинихме, а ти се тревожиш само за скандала и как ще се отрази той на кариерите ни.

Отдръпна се от стената, прекоси стаята и приседна на леглото до съпругата си. Очите му се наляха със сълзи, когато протегна треперещата си ръка над челото й.

— Джорджет си е въобразила, че е разбрала, ала тя не бе способна да осъзнае каква безсърдечна кучка си ти. Казах ти го преди малко. Казвам ти го и сега. Махни се от къщата ми и да не си посмяла да дойдеш тук отново.

Тия Барлоу бе красива жена с царствена осанка, която предизвикваше не само възхищение сред милионите си почитатели, но и уважение. Сега, в най-великото си представление, тя се изправи и гордо вдигна брадичка.

— Ще си тръгна, Уим, но не и преди да уредим всичко с доктор Грийн. Той ще констатира смърт вследствие на усложнения от скорошното раждане. Никой няма да узнае нищо.

— Но аз знам.

— Аз също, но Франсин никога няма да разбере, Уим. В този момент мразиш себе си и презираш мен. Може би това ще мине. Може би не. Но в момента никой от нас двамата не е важен. Трябва да мислим за детето.

Уим изръкопляска силно и процеди: „Браво!“, преди да отпусне ръце. Сълзите се стичаха по лицето му. Той вдигна глава и погледна красивата актриса, която някога, когато той беше още съвсем малко момче, му бе върнала живота, за да го разруши днес.

— Винаги съм казвал, че ти си най-талантливата драматична актриса на света, Тия. Ала днес надмина дори себе си. Не даваш и пукната пара какво ще стане с Франсин. Мислиш единствено за себе си. Но мен ме интересува бъдещето на дъщеря ми и затова ще се обадя на лекаря, както ти самата току-що ми предложи. А сега можеш да си тръгваш.

Тия знаеше кога да спре. Обърна се и се запъти към вратата, но се спря. Когато заговори, не извърна глава към зет си.

— Ще ми се обадиш ли, ако възникнат някакви проблеми? Трябва да знам какво да кажа на пресата. Освен това, разбира се, ще трябва да присъствам и на погребението.

— Предлагам ти да обявиш, че си съсипана от мъка и че нямаш сили да отидеш на погребението, Тия, защото, ако те видя отново, сигурно ще те убия!