Джилиън Грей
Дъщеря на греха (21)

20.

Уикендът в Палм Спрингс беше истински ад за Франки и тя си обеща повече да не повтаря грешката си. Да бъде толкова близо до Джони, да си разменят по някоя и друга незначителна любезност, да гледа как всички онези свободни жени го изяждат с поглед и най-безсрамно флиртуват с него… не, никога повече.

През следващите няколко седмици тя го избягваше, единственото изключение беше, когато му се обади, за да му благодари за розите, които й изпрати след обявяването на номинациите за „Оскар“ — името й беше първо в списъка за най-добър режисьор. Той не си беше вкъщи, когато телефонира, и затова остави съобщение на телефонния секретар — благодареше му за вниманието и го поздравяваше за неговата номинация за най-добър актьор. „Наистина страхотно постижение — каза тя на телефонния секретар. — Това е първият ти филм и вече си номиниран за най-престижната награда. Надявам се да спечелиш. Довиждане.“

Същата вечер Джони се върна късно след едно от редките си пътувания до Паристън, за да види дъщеря си. Срещата с Еди се оказа истинска катастрофа. Беше в много лошо настроение, когато се прибра. Еди не му бе казал много, но беше, дал съвсем ясно да се разбере, че никак не одобрява новия стил на живот, който внукът му водеше напоследък. Джони му наговори всички онези неща, които беше казал и на Румър — за Рим и италианския, — обаче Еди веднага му възрази:

— Доколкото си спомням правилно от уроците по история, Рим е бил изгорен, когато там се е възцарил пълният упадък. Постарай се да стоиш по-далеч от всякакви огньове.

Джони му бе отвърнал с някаква духовитост, но тихо изречените укори на Еди попаднаха в целта. Тогава Джони си каза, че може би не е зле да използва свободното си време, за да поработи над проекта си за кола. От месеци не беше сядал зад чертожната маса.

Натисна бутона за прослушване на записаните обаждания на телефонния секретар. Слушаше с половин ухо — осем бяха от различни жени, с които бе излизал през последните няколко месеца, едно от агентката му, която искаше „просто да го чуе“ и още едно от Джейсън Лайтделдър — току-що изгряващ млад актьор, още съвсем нов на холивудската сцена. Предлагаше му да се срещнат и да поиграят голф. Джони направи гримаса, когато си представи, че ще трябва да прекара деня в преследването на топки и разговори за бизнес. Последното обаждане беше от Франки.

Когато чу гласа й, Джони посегна към бутона, за да спре секретаря. Изпрати й цветя, няколко пъти се срещаха случайно, ала тя продължаваше да му липсва, все още жадуваше за нея. И нима току-що не бе прекарал два часа, пътувайки от Аризона до тук, обмисляйки живота си с твърдото решение да започне всичко отначало, да забрави миналото, да се промени изцяло? Ала пръстът му застина малко преди да натисне бутона. Изслуша съобщението. Не беше дълго. Нищо лично. Само любезна благодарност и поздравления за номинацията му за най-добра мъжка роля, но познатият и мелодичен глас бе достатъчен, за да събуди отново болката му от самотата, копнежа да я види.

— Господи — промърмори младият мъж и най-после се реши да изключи секретаря. Прокара пръсти през косата си и се запъти към стълбите, но се спря, за да се погледне в огледалото. — Ти си глупак, Парис — заяви той на мъжа, който го гледаше отсреща с объркания поглед на преследвано животно. — Тази дама не ти се отразява добре. По-добре я забрави, преди да е станало твърде късно и окончателно да се побъркаш и да сториш нещо, за което после ще съжаляваш.

Бедата се случи през април.

Беше нощта на „Оскарите“.

Джони беше много горд и развълнуван за номинацията си, макар че твърдеше противното.

Тази вечер негова дама беше Румър Дей и когато тя пристигна да го вземе със специално наета лимузина, побърза да й заяви, че изглежда като един милион долара.

— Глупости! — изсумтя презрително тя. — Изглеждам като двадесет милиона долара и се чувствам така, сякаш съм похарчила половината от тях за тази рокля.

— Нервна ли си? — попита Джони.

— Господи, да! Досега съм получила три „Оскара“. Знаеше ли го? Е, всеки би си помислил, че вече съм претръпнала, но не е така. Все едно ми е за пръв път. Не е важно колко си прочут или колко пъти си награждаван. Дори Никълсън и Уилямс, които са ветерани, ще са готови да се изпуснат в панталоните си за пет хиляди долара, когато се обявява наградата за най-добра мъжка роля. — Взе ръката му и силно я стисна. — Така че, когато усетиш, че едва се сдържаш да не се изпуснеш, това си е напълно нормално.

Джони се разсмя, поднесе ръката й към устните си и я целуна.

— Мисля, че те обичам, Румър. Ти ми се отразяваш много добре. Поглеждаш вътре в душата ми, изваждаш всичко навън, а после го връщаш обратно на мястото му.

— Знаеш ли, нямам нищо против, ако говориш сериозно — имам предвид, че ме обичаш. Би могло да ме сполети и нещо много по-лошо. — Актрисата въздъхна. — Но винаги на пътя ми ще застане някой като онази великолепна блондинка, която гледаш така, сякаш искаш жива да я изядеш.

— Хей.

— Знам. Темата е табу.

— Не, не съвсем. Просто мисля, че най-после ще успея да я превъзмогна. Защо винаги трябва да говорим за нея?

— Навик? — попита тя.

— Говоря сериозно, Румър. Знам, че ние двамата сме само приятели…

— Не това впечатление създаде у Лено онази вечер.

— Хей, та той предварително си бе съставил мнение — възрази Джони и вдигна нагоре двете си ръце. — Освен това, след като му съобщих, че тази вечер ще те придружавам, телефонните ми обаждания намаляха. Слава Богу! Нямаш представа какъв ужас беше.

— Горкото бебче. Прости ми, но не изпитвам съжаление към теб. Ти си този, който започна цялата тази история с пищните блондинки.

— И двамата много добре знаем, че през последните осем седмици не съм излизал повече от три или четири пъти.

— Да се върнем на Лено.

— Добре, какво друго съм сбъркал?

Румър се забавляваше чудесно й никак не й се искаше да разваля празничното им настроение. Обаче чувстваше, че трябва да го предупреди, след като бяха имали възможност да говорят само веднъж до тази вечер, при това много набързо.

— Хайде да приключваме по-бързо, миличка. Аз работя върху прототипа си и искам по-скоро да продължа да се усъвършенствам — подкани я Джони.

— Като стана дума за това, чувал ли се с Франси наскоро?

Джони учудено повдигна вежди.

— Не, защо? Не се е разстроила, нали?

— Това е меко казано.

— Защо?

Джони видя изражението й, което сякаш искаше да каже: „Не се прави, че не разбираш“, и поклати глава.

— Наистина не разбирам. Какво толкова, съм казал?

— Чакай да видим дали ще мога да си спомня. Май беше така:

„Лено: И така, Джони, разкажи ни за Франсин Монтклеър.

Парис: Какво да ви кажа? Франки е страхотна. Великолепен режисьор. Прекрасно се целува. (Следва широка усмивка към камерата.): Нужно ли е да казвам нещо повече?

Лено: Защо се говори, че помежду ви е имало нещо, но е приключило в типичния стил за Джони и Франки? Парис: (Разбиращ смях, поглежда към публиката.) Не е чак толкова трагично като истинската история между Джони и Франки. Аз съм любовник и правя това, което правят любовниците.

Лено: (Навежда се през бюрото и хвърля онзи алчен поглед, с който иска да подкани събеседника си да разголи сърцето и душата си.) Добре, ще приемем отговора ти. Какво правят любовниците? Не забравяй, че си все пак в телевизията.

Парис: Хей, това едва ли е голяма тайна. Обичаме жените и после ги изоставяме.

Лено: Значи ти си я изоставил и това ни води до сексапилната Румър Дей. (Тази част ми хареса).

Парис: Ами, индиректно…

Лено: Колко индиректно?

Парис: (Скромно свива рамене.)

Лено: Ти наистина си добър актьор, знаеш ли? Но докъде бяхме стигнали? О, да.

Парис: Ами преди това имаше четири или пет сладурчета. Но, хей, та нали трябва да се забавлявам. Все едно да имаш първокласен билет за Дисниленд, човече.“

Знаеш останалата част от сценария.

— Ти наистина си добра, Румър. Запомнила си диалога почти без грешка.

— Не се опитвай да избягваш темата.

— Все още не разбирам защо тя трябва да е ядосана. Аз играя точно тази роля, която тя пожела — на лошото момче.

— Не мисля, че Франси е имала предвид да го правиш за нейна сметка.

— Не аз заговорих за нея. Лено го направи. Аз просто реагирах по начина, по който тя би искала. Какво трябваше да направя? Да кажа истината на целия свят? Че когато се нуждаех най-много от нея, тя изтича при татенцето, а после ме изостави, когато той заповяда да открие нещо положително в моята мръсна малка тайна?

Румър извърна поглед към прозореца и остана дълго време така, преди да се обърне отново към него.

— Добре, съжалявам, че заговорих за това. Просто исках да знаеш колко наранена беше Франси.

— Да, аз много добре знам какво означава да си наранен — процеди Джони, сви се на мястото си и извърна глава — знак, че слага край на разговора.

Когато лимузината спря пред залата, Румър обхвана с облечената си в ръкавица длан брадичката му, притегли лицето му към своето и леко го целуна по бузата.

— Стига намръщени физиономии, сладурче. Усмихни се на почитателите си.

Джони възнагради усилията й с леко кривата си неустоима усмивка.

— Късмет, красавице.

— Благодаря. На теб също. Ще ти стискам палци. Наистина се надявам да спечелиш.

Джони не спечели, но не беше разочарован. Състезаваше се с едни от най-големите имена в киното, с изявени актьори, на които отдавна се възхищаваше. Когато бе прочетено името на Джак Никълсън, Джони ръкопляскаше ентусиазирано заедно с всички останали.

Румър получи наградата и Джони я целуна звучно, преди тя да се качи на сцената за да произнесе благодарствената си реч. Тя беше кратка. Актрисата благодари на екипа, на останалите актьори, след това на Уим, „най-внимателния, най-щедрия продуцент на света“. Погледна Франки право в очите и й прати въздушна целувка.

— Ти си най-добрата приятелка, която някога съм имала, Франси. Но си и дяволски строг режисьор. — Всички се засмяха. Румър се извърна към камерата. — За добрата игра на една актриса огромно значение има партньорът й, а аз имах удоволствието да работя с един от най-талантливите и сексапилни мъже в бизнеса — господин Джони Парис. Благодаря ти, че ми помогна да бъда толкова добра, скъпи. — Изпрати въздушна целувка към телевизионните си почитатели и напусна сцената.

Джони се изненада от напрежението, което го обзе, когато Брус Уилис и съпругата му Деми Мур обявиха наградата за най-добър режисьор. Ръцете му бяха толкова изпотени, че той ги изтри в панталоните си, когато Деми отвори плика. Молеше се Франки да спечели. Задържа дъха си.

— И победителят в категорията за най-добър режисьор в пълнометражните филми е… Франсин Монтклеър за „Дим“!

Джони скочи от стола си, а в следващия миг двамата с Румър горещо се прегръщаха.

— Това е фантастично! — прошепна младият мъж.

Франки изглеждаше по-красива от всякога.

Светлорусата й коса се спускаше блестяща до раменете, а роклята й — вълшебно творение от коприна в черно и сребристо — обгръщаше плътно съвършената й фигура и стигаше до пода. Преди да заемат местата си, двамата се поздравиха във фоайето и той направи комплимент колко великолепно изглежда.

— Дочух, че и ти ще присъстваш тук тази вечер. Ще ги разбиеш всички.

Въпреки първоначалната си сдържаност, когато го видя да приближава, Франки му се усмихна, а златистите й очи блеснаха дяволито.

— Какво? Да не мислиш, че за първи път ще се кача на тази сцена?

— По дяволите, не! Просто съм сигурен, че сега ще спечелиш!

— Благодаря ти, но състезанието тази година е по-напрегнато от всяка друга, а аз вече два пъти съм губила.

— Хей, не се отчайвай. Аз имам вяра в теб.

Тя не му отговори, но се усмихна — срамежлива усмивка на малко момиченце, която накара сърцето на Джони да се свие от копнеж.

— Прекрасна рокля — рече той, внезапно почувствал се неудобно и опитвайки се да разсее напрежението помежду им и да прикрие въздействието, което тя имаше върху него. — Предполагам, че е част от прочутата колекция за Уим Монтклеър?

Франки се засмя.

— Не. Всъщност тази рокля е изцяло за мен, една оригинална Франсин Монтклеър.

— Дамата има страхотен вкус — похвали я той. Академията има страхотен вкус, помисли си Джони, когато тя приближи към микрофона. Стисна ръката на Румър, погледна към нея и й се усмихна щастливо, но после се извърна към сцената, където Франки започваше речта си.

— Благодаря ви. Не мога да изразя с думи колко много означава тази награда за мен. „Дим“ беше прекрасен филм и аз го режисирах с огромно удоволствие. Възможностите бяха безкрайни, актьорите — необикновено талантливи, а целият екип нямаше равен на себе си. Но най-хубавата част от работата по филма се дължи на поддръжката и напътствията на най-талантливия продуцент. Моят баща, Уим Монтклеър, не е от хората, които просто влагат парите си в един филм, той влага в него душата и сърцето си. Той е човек, който добавя към работата уникалния си стил, магията си, за да издигне репутацията на други творци. В този случай — моята. Благодаря ти, Уим.

Джони не си спомняше нито дума от казаното след това. След този момент всичко му се губеше, не знаеше дори кой спечели другите награди… докато не обявиха „Дим“ за най-добър филм и носител на „Оскар“. Като в мъгла видя, че Уим дава знак на него и на Румър също да се качат на сцената. Джони мина бавно по сцената, усмихна се към камерата, ръкува се с Уим и дори прегърна Франки и обви ръка около кръста й, когато тя го целуна по бузата. Но сякаш всичко това се случваше с някой друг. Той играеше роля… ролята на щастлив човек. Никой не би могъл да се досети, че тази вечер отново бе дълбоко наранен.

— Защо просто не се приберем у дома? — попита Румър два часа по-късно. — Не си в състояние да се появиш на приема в „Лазар“. По дяволите, Джони, ти си мъртво пиян. Защо не ми каза, че пиеш винаги бира, защото не можеш да издържаш на по-силен алкохол?

— Но аз издържам! — завалено отвърна той. — Още не съм повърнал нищо, нали? Хайде, трябва да отидем да поздравим нашия най-добър режисьор.

— По-добре й се обади утре.

— Ъъ, няма начин. Освен това, аз съм с най-добрата актриса. Тя също трябва да получи някой и друг поклон.

— Не ми пречи и да не го получа, скъпи. Наистина. Ще кажа на шофьора да ни закара у дома.

Джони удари с юмрук по масата. Чашите се раздрънчаха и няколко души се обърнаха.

— Аз съм добре — настоя той. — Трябваше отдавна да сме на приема, но аз се нуждаех от малко време. Ти си добра приятелка, след като остана с мен. А сега аз ще бъда добър приятел и ще те отведа на твоето празненство, за да получиш всички подз… подръз… Мамка му! За да получиш някой и друг поклон. Ти го заслужаваш, Румър. Ти си голяма звезда.

Румър не можа да не се разсмее. Въпреки пелтеченето си Джони беше чаровен и като пиян.

— Добре. Да сключим сделка. Ако можеш да вървиш, без да паднеш, ще отидем на приема.

Джони се изправи, ритна стола си, който се залюля, но той го хвана, преди да падне. Възнагради Румър с ослепителна усмивка и се отправи към вратата съвсем леко залитайки.

Двамата напуснаха залата, заедно с всички останали, които отидоха на празненството, станало традиция, както и връчването на наградите. Румър разбираше колко разстроен бе Джони от речта на Франси. Усети промяната в него в мига, в който Франси започна да говори за Уим! В интерес на истината, на нея самата й домъчня. За пръв път слушаше през ушите на Джони и долови ревността, която той изпитваше, отгатна болката му, която не можеше да излекува. Тъкмо заради това прие предложението му да се отбият в едно заведение по пътя. „Само за малко подкрепление“, увери я Джони. Когато пристигнаха на приема, Румър потисна усмивката си, докато гледаше как Джони се измъква от колата. Надяваше се „подкреплението“, което бе погълнал, да не се окаже фатално за Франси. Въпреки че се държеше мило и дори я накара да се смее през целия път от бара, в очите му имаше някакво злобно изражение, което я тревожеше.

— Не се отделяй от мен, захарче. Тези медийни хрътки жив ще те изядат.

Изглежда нямаше смисъл да му го казва, защото само три минути по-късно, притисната от всички страни от журналисти и фотографи, тя го видя как си пробива път сред тълпата. Румър се усмихна ослепително срещу камерите. „О, моля те, Джони, не прави нищо, за което утре ще съжаляваш.“

Минаха десет минути, преди да успее да се измъкне.

Твърде късно.

Зърна го веднага щом влезе в стаята. Отпиваше от чашата си шампанско, облегнат небрежно на стената. Румър се запъти към него и го видя да взима друга чаша от минаващия сервитьор. „О, страхотно, изведнъж се превърна в голям пияч.“ Тя въздъхна и ускори крачка.

С периферното си зрение видя, че Франси говори с двама приятели на баща си. Докато разговаряха, те се движеха и Франси се засмя на нещо, което по-ниският каза. Бяха на няколко метра от Джони и Румър отново въздъхна, но този път по-силно. Бедната Франси, в този момент приличаше на малка рибка в басейн, която не подозира, че акулата я дебне.

Румър стигна до Джони тъкмо когато Франки минаваше покрай тях. Той я извика.

— Джони, недей — прошепна Румър и изпита благодарност, когато разбра, че Франси не го чу.

Джони погледна към дамата си за вечерта.

— Хей, знаеш ли какво, Румър? Вие сте станали две. Господи, не съм ли истински късметлия?

Актрисата го сграбчи за лакътя, засмя се и се опита да го отведе.

— Защо не поседнем някъде? — предложи тя.

С изумителна ловкост Джони измъкна ръката си, без да разлее нито капка от чашата с шампанско.

— Няма начин. Трябва да поздравя нашия режисьор. Хей, Франки, какво пиеш? Кръв ли?

За секунда Румър затвори очи, ала молитвата й остана неизречена. Реши, че в този момент е по-добре да се помоли на Джони, отколкото на Бога.

— Хайде, Джони, не го прави.

— Какво? — невинно попита той. — Тя е шибан вампир. Казвам ти, Румър, трябва да забиеш дървен кол в сърцето й, за да я спреш. Наистина удивително.

Всичко сякаш ставаше като в забавен кадър. Румър чу изуменото възклицание на една жена от лявата й страна. Последва уверението на Джони.

— Хей, лейди, всичко е наред. Тя няма нищо против малко по-груб речник. Ругатните са любимите й думи.

Франки се извърна и плисна съдържанието на чашата си в лицето му.

— Мамка ти, Джони! — изсъска със задавен шепот.

Блеснаха светкавици на фотоапарати.

— Видяхте ли? — обърна се Джони към същата жена, която бе възкликнала, шокирана от думите му. — Тя обича да говори мръсотии.

Румър сграбчи ръката му, за да го накара да млъкне. Светкавиците на фотоапаратите я ослепиха. Тя извърна очи към приятелката си в безмълвно, безполезно извинение.

— Съжалявам — избъбри, когато Уим пристъпи зад дъщеря си, — аз съм виновна. Не знаех, че не издържа на пиене.

Джони се опитваше да се освободи от хватката й.

— Къде отиваме, маце? Хей, я се спри! Ето, че се появи и Великия татко. Хей, Уим, поздравления! — извика той. Измъкна най-после ръката си от тази на Румър, после я прегърна през рамо за опора и олюлявайки се, зафъфли: — Надяаам се, че ти и бебчето ти, и „Оскара“ шъ сте много щъсливи заедно. Бог ми е свидетел, че сте си лика-прилика!

— Помощ! — извика Румър не към някой конкретно, но едва не се разплака от благодарност, когато двама мъже, които бегло познаваше, изникнаха отнякъде и й помогнаха да извлече навън кавалера си.

Когато вратата на лимузината се затвори зад тях, Румър каза на шофьора да ги закара в дома на Джони в Бел Еър. После се обърна към приятеля си:

— Щях да те убия, захарче, но няма да те лиша от възможността да го сториш сам, след като утре изтрезнееш и си спомниш как се изложи тази вечер.

Беше малко след три часа следобед, когато Франки погледна през шпионката на вратата и видя Румър да стои отвън. Отвори и се облегна на рамката, блокирайки входа.

— Обаждах ти се, когато миналата нощ се прибрах у дома — заяви тя. — Тази сутрин пак ти звънях.

Румър пренебрегна обвинението в тона на приятелката си и мина покрай нея.

— Прекарах нощта при Джони.

— Колко прекрасно — процеди Франки и ритна вратата след нея. — Е, беше ли толкова добър, както ти казвах?

Румър влезе в дневната, строполи се в едно кресло и скръсти ръце пред гърдите си.

— Тъй като си моята най-добра приятелка и аз те обичам, а и съм твърде уморена, за да те набия, ще се престоря, че не съм чула нищо.

Франки седна върху облегалката на дивана и подпря главата си с ръка. Очите й, които не се откъсваха от Румър, мятаха гневни искри.

— Виж ти, колко сме модерни днес! Не искам да те обиждам, Румър, но пуловерът на Джони му стои много по-секси на него, отколкото на теб.

— Ще спреш ли за малко? Дяволски добре знаеш, че не преследвам приятеля ти. Грешка. Бившия ти приятел. Доколкото знам, вие двамата скъсахте преди четири месеца. Но фактът си остава и тъй като по една случайност познавам добре и двама ви, знам, че все още имате чувства един към друг. Освен това съм старомодна и смятам, че приятелите на най-близката ми приятелка са забранена зона. Глупаво правило, може би, но аз съм си такава.

Франки мигом съжали за подозренията си, а още повече за изреченото обвинение. Тя промърмори извинение, преметна крак и се стовари тежко върху една възглавница.

— Прости ми. Беше отвратително от моя страна. Ти не го заслужаваш. Джони заслужава нещо много по-лошо, но не ти, наистина съжалявам.

— Права си за Джони, но мисля, че дори и ти щеше да го съжалиш, ако го беше видяла тази сутрин.

— Ха! — изсумтя Франки, но после размисли. — Е, може би ако го видя разкъсан на части и опържен във врящо масло, само в този случай.

— Макар че той безспорно миналата нощ се държа като задник, прекара ужасна нощ и още по-ужасна сутрин. Държах главата му над легена, докато си изповръща и червата, а после му сложих мокра кърпа на главата, а той стенеше, че умира.

— Точно това заслужава — отсече Франки.

— Може би, но стана и по-лошо. Тази сутрин — е, по-скоро към обяд предполагам — се появи дядо му. Добре го подреди. Изглежда е гледал скандала сутринта по кабелната телевизия. Опитах се да се извиня и да ги оставя насаме, но Еди настоя да остана. Настоя нещастният глупак да се извини на всички ни — на мен, на теб, на Уим и на всички останали. Когато нещата станаха прекалено лични, отидох в кухнята. Чувствах се много неловко и макар да смятам, че Джони наистина заслужава да го подложат на мъчения заради поведението си снощи, едва не се разплаках, когато чух последното, което Еди му каза. — Румър сви рамене. — Опитах се да не слушам. Искаше ми се да не го бях чувала.

— Е? Какво му каза той?

— Заяви на Джони, че никога досега не се е срамувал от него. Че дори когато убил онзи детектив, той изпитвал единствено болка за него, защото случилото се било един трагичен инцидент. Каза, че тогава намеренията на Джони са били благородни, макар че не е бивало да губи самообладание, но сега се срамувал от него. Добави още, че след раждането на дъщеря му ти си най-хубавото нещо, което се е случвало в живота му, и че само защото е успял да разруши всичко помежду ви, това не му дава право да те излага и унижава. Настоя Джони да се извини публично или повече няма да го познава.

Франки попи сълзите в ъгълчетата на очите си, после стана от дивана.

— Това е достатъчно. Не ми казвай нищо повече. — Запъти се към кухнята и попита през рамо Румър дали не иска сода.

Приятелката й я последва.

— Стана и по-лошо, Франси.

Франки извади две диетични соди от хладилника, поклати глава и подаде едната на Румър.

— Не мога да си представя нещо по-лошо от това. Ти не знаеш какви са чувствата на Джони към Еди. Не мога дори да си представя как се е почувствал.

— Аз съм виновна. Не знаех, че не носи на пиене. Искам да кажа, винаги съм забелязвала, че той пие само бира, но мислех, че просто му харесва.

— През онази вечер, когато за пръв път гостувах в дома му, Еди спомена, че Джони не държи на пиене, но не го приех на сериозно. — Мина покрай приятелката си и отново се запъти към дневната. Спря се само за миг, за да я потупа по ръката.

— Както и да е, ти не си виновна за нищо. Предполагам, че аз съм го наранила.

Румър не отговори и тя й хвърли въпросителен поглед.

— Но как? Пак ли е заради Уим? Заради речта при приемането на „Оскара“?

Румър сведе клепачи и кимна. После прекоси стаята и седна до приятелката си.

— Чуй ме, Франси, знам, че не е моя работа, но този мъж е безумно влюбен в теб. — Вдигна ръка, когато Франки отвори уста, за да й възрази. — Почакай. Остави ме да довърша. Както вече казах, Джони е влюбен в теб до уши. Не казвам, че между вас двамата ще се получи. Всъщност съмнявам се, че имате шанс да бъдете заедно, но това не променя неговите чувства. И така, той ревнува от Уим. Знае колко упорито се стараеш да спечелиш одобрението му. С разума си го разбира, но със сърцето си страда. Боли го, че за теб Уим винаги е на първо място.

— Само що се отнася до работата ми — възрази Франки. — Иначе никога не съм го поставяла на първо място. Но, малка му, Румър, Уим заслужава моето уважение, моята безрезервна обич. Той ме е направил това, което съм.

— Разбирам, но Джони не може да превъзмогне чувствата си. Освен това не си ли забелязала, че двамата си приличат — Уим и Джони? И двамата те обичат, но ти правиш компромисите. Може би е така, защото са родени на един и същи ден.

— Какво? — попита Франки.

— Какво, какво? О, рождените дни. Не знаеше ли? Да, един път попитах Джони каква зодия е и той ми каза, че е Козирог. Попитах в кой ден е роден, оказа се, че е първи януари.

— Румър се засмя. — Тогава му съобщих, че тогава се пада и рожденият ден на Уим. Не беше много умно от моя страна. Бях забравила, че всичко започна тъкмо на празненството по случай рождения ден на Уим.

— Той никога не ми го е казвал.

— Точно това имах предвид — кимна приятелката й. — Двамата с Уим са толкова дяволски потайни. Трябва да имаш длето, ако искаш да изкопчиш нещо от душата им.

Франки остана замислена, докато отпиваше от содата си. После рязко попита:

— Ти каза, че имало и по-лошо. Какво стана, след като Еди спря да му се кара?

— Не след това, а по време на това. Еди все още му говореше, когато телефонът иззвъня. Вдигнах го от кухнята. Беше Уим. Разбира се, поиска да говори с Джони.

— Защо? — попита Франки и очите й се разшириха от изненада.

Румър поклати глава.

— Не знам със сигурност. Казах му, че Джони не може да се обади в момента. Извиних му се и обещах, че ще предам да му звънне колкото е възможно по-скоро, но той ме прекъсна и заяви, че няма да е необходимо. Знаеш ли, бях забравила колко аристократично и по английски звучи той, когато е ядосан. Не мисля, че съм го чувала да говори с този тон, откакто се измъквахме от къщи, когато бяхме на петнадесет…

— Румър, придържай се към днешния разговор. Каза ли Уим още нещо?

Приятелката и кимна.

— Каза ми да предам — беше подчертано с големи букви — на Джони, че ще го чака утре за обяд в клуба по поло. Опитах се да измъкна нещо от него и го попитах дали не желае да му съобщя още нещо. Той каза „не“ и затвори, но ти се кълна, че гласът му беше толкова леден, чак ухото ми замръзна.

Франки загриза кокалчето на пръста си.

— Какво мислиш, че означава това?

— Е, първо ми хрумна, че смята да го кастрира на публично място и затова избира най-оживеното…

— Румър! Никак не е забавно. Ами ако прекрати договора на Джони? Снощи беше побеснял.

— Съжалявам, права си, не е смешно. Предполагам, че още не съм се съвзела от шока. Освен това се тревожа, че тъкмо това възнамерява да направи.

— Може би трябва да му се обадя.

— Надявах се да го кажеш. Може ли да остана и да разбера какво възнамерява да прави Уим?

Франки се усмихна за пръв път, откакто пристигна приятелката й.

— Мисля, че го заслужаваш след всичко, което си преживяла. — Изправи се. — Ще говоря от спалнята, но после ще ти разкажа всичко.

Върна се след две минути.

— Доста бързо свърши — отбеляза Румър и се надигна от дивана.

— Не си беше вкъщи. Е, не съм съвсем точна — не знам дали си е бил вкъщи или не. Мин ми каза, че не бил свободен, но ме уведоми, че баща ми е оставил съобщение за мен. Иска да се срещнем в офиса му утре следобед в два и половина.

— О, по дяволите!

— Да. Сега ще трябва да се опитам да защитя Джони. — Отпусна се отново на дивана, прегърна една от ярките възглавници и се втренчи в пода.

— Мамка му, Румър, защо животът винаги трябва да е толкова сложен?