Джилиън Грей
Дъщеря на греха (14)

13.

За Коледа снимачната площадка бе затворена, а актьорите и екипът на „Наследството на Далас“ се разделиха за десетдневна почивка. Франки, която изпадна в екстаз, когато Джони я покани да прекара два дни с него в Аризона, тичаше нагоре-надолу като зайчето Бъни — щом веднъж започна, не можеше да се спре — и три дни купува подаръци за Еди, Бетани — дъщерята на Джони, за индианеца Хенри, както и за своята новооткрита звезда, превърнала се в любим мъж. Това беше радостен период за младата режисьорка, която никога преди това не бе купувала подаръци за повече от един или двама души.

Един ден преди да замине за Паристън тя отнесе подаръка за баща си в къщата му. Почувства облекчение, че не го завари — той бе заминал с приятели за Аспен, но в същото време се засрами от това.

Не искаше да обсъжда с никого връзката си с красивия млад мъж от Аризона, предпочиташе да запази чувствата за себе си.

Докато се отдалечаваше от имението на Уим, се усмихна на мисълта, че иска да запази връзката си с Джони само за себе си. Та това бе нелепо! През последните седмици всеки таблоид и всеки жълт хроникьор посвещаваха цели страници на отношенията им, след като ги бяха забелязали да вечерят заедно в ресторанта на Мортън и да си държат ръцете.

Разбира се, тъкмо това бе и нейното намерение, когато предложи да вечерят на това място. Посещаваха го знаменитости, които търсеха внимание. И все пак едно бе да е в устата на клюкарите в града, а съвсем друго да обсъжда живота си с Уим. Не че Уим беше властен баща, който държи дъщеря си под контрол. Като продуцент наистина беше властен, но като баща? Никога!

Докато Джони опаковаше багажа си за предстоящата коледна ваканция в Аризона, се питаше за кой ли път дали бе разумно да покани Франки за празника у дома си. Дали не избързваше прекалено? Какво щеше да си помисли Еди? А какво щеше да стане, когато любовницата и дъщеря му се срещнат? Дали Франки щеше да започне да разпитва за отсъстващата майка на детето? Дали щеше да иска обяснения, които бяха прекалено болезнени? Дали Бетани нямаше да се почувства още по-объркана в несигурната си връзка с един баща, когото почти не познаваше? Не знаеше отговорите на тези въпроси. А и въпросите наистина бяха хипотетични. Вече не можеше да си представи, че ще прекара Коледа без Франки. През последните месеци тази дръзка и независима жена бе успяла да му влезе под кожата и да събуди у него желание, което сякаш никога не можеше да бъде задоволено.

Еди посрещна топло двойката.

— Крайно време беше да се появите. Вече си мислех дали да не пратя полицията по следите ви.

— Извинявай, дядо — промърмори Джони и остави пътните чанти в тесния коридор, за да прегърне Еди. — Имаше ужасни задръствания. Струва ми се, че цялото население на Калифорния напуска щата.

Еди насочи вниманието си към Франки.

— Честита Коледа, Франсин. — Преди тя да успее да отговори, той я привлече към себе си в същата топла и гостоприемна прегръдка, с която преди малко бе приласкал внука си. — Харесва ми прическата. Изглеждаш наистина много хубава.

Франки се изчерви и ръката й несъзнателно се стрелна към косата й, която бе оставила да порасне през последните няколко месеца.

Еди им показа отделните спални, а очите му дяволито блеснаха.

— Ето, тук ще ви настаня. Как ще спите си е ваша работа, но не забравяйте, че Хенри е още дете.

Джони завъртя очи към Франки. Хенри беше на двадесет и три години, но нямаше смисъл да спори с дядо си.

— Стаите са чудесни — рече на глас.

На следващата сутрин Еди вареше кафе в кухнята, когато чу, че вратата на стаята на Джони се отвори, после прошумоляха леките стъпки на Франки по коридора към стаята й. Той се ухили, после стисна устни и затананика коледна песен. Дяволски хубаво беше в къщата отново да има живот. И любов.

Отвори хладилника и извади продукти за една истинска провинциална закуска. Едва не се сблъска с Хенри, които се бе облегнал на мивката и разтриваше подутите си от съня очи.

— Кога ще започнеш да влизаш както се полага, Хенри? Някой ден заради теб ще получа сърдечен удар.

Думите бяха измърморени със сърдит тон, но блясъкът в очите на възрастния мъж извика усмивка на устните на младия индианец.

— Извинявай.

— Защо не изпържиш бекона и наденичките, а аз ще се заема с бисквитите. Къщата отново е пълна с живот.

— Чух. Звучи добре, нали?

Еди му хвърли поглед, пълен с разбиране. Макар че Хенри получаваше заплата, за да чисти къщата, да поддържа двора, да готви и да изпълнява някоя и друга поръчка, положението му в къщата на Парис не беше на обикновен слуга.

Той дойде да живее с Еди и Марша Парис, когато беше на шест години. Майка му, срамежливо и обикновено бяло момиче, го беше родила едва на шестнадесетгодишна възраст. При това била неомъжена. В този район, където предразсъдъците все още бяха много дълбоко вкоренени, тя бе заклеймена от семейството и приятелите си. Две години по-късно Еди я нае, за да му води счетоводството, а съпругата му Марша се грижеше за момчето, докато майка му бе на работа. Един ден тя остави Хенри в къщата, но не се появи на работното си място. Две седмици по-късно Еди получи писмо от Канзас Сити, в което майката на Хенри се извиняваше, задето се бе възползвала от добротата му, и го молеше да й прости, както и да намери добър дом за момчето й. Марша и Еди му осигуриха добър дом — техния.

Когато Марша почина преди десет години от рак, Хенри реши, че е време и той да поеме по своя път, но Еди не му позволи. Хенри го умоляваше да го остави да си отиде.

— Собствената ми майка не ме иска. Роднините на баща ми се държат така, сякаш изобщо не съществувам. Защо трябва ти да се интересуваш къде ще отида? — настояваше непокорният младеж.

— Интересувам се и толкоз.

— Аз не съм член на семейството ти. Не ти принадлежа и ми писна да приемам подаяния.

— Тогава работи, за да си изкарваш хляба, момче, но не бягай. Неприятностите са единственият багаж, който не можеш да оставиш зад себе си, а и аз няма да ти позволя да ми ги натресеш, както стори майка ти.

Хенри повече никога не се опита да замине. Завърши гимназия, но отказа предложението на Еди да продължи образованието си в колежа в Темпи.

— Не искам нищо друго, освен да остана и да се грижа за домакинството тук. Това е почтена работа. Защо ми е нещо повече?

Еди се усмихна, докато наблюдаваше младия мъж да се движи пъргаво от стая в стая. Въпреки усилията да остане затворен в границите на дома на Парис напоследък се бе влюбил в едно момиче — също със смесен произход като него. Тереза Тъндърханд работеше в бакалията. За разлика от своя годеник тя бе плод на успешен брак по любов, който продължаваше вече двадесет и пет години. Двамата млади планираха да се оженят през пролетта и предишния ден Хенри бе попитал Еди дали Тереза може да се премести да живее с тях.

Възрастният мъж се усмихна, докато месеше тестото, вдигна поглед към тавана — чу как Франки отива в банята. Изглежда любовта се бе възцарила в този дом.

Хенри понечи да каже нещо, но Еди му изшътка да замълчи.

— Чу ли я да вика някого? — попита той.

Младежът нададе ухо, после поклати глава.

— Не, не чувам нищо.

Еди отиде до подножието на стълбата. От мястото си виждаше долната половина на вратата на банята. Канеше се да попита гостенката дали се нуждае от нещо, когато тя отново извика — произнесе името на Джони. Очевидно го викаше от известно време и тонът й звучеше едновременно отчаяно и раздразнено.

Еди чу Джони да излиза от стаята си и след няколко секунди го видя да се появява.

— Какво има, Франки? — попита той.

— Няма тоалетна хартия. — Признанието бе направено шепнешком.

Еди погледна обвиняващо Хенри, но младият индианец сви рамене и се ухили.

— Добре, в такъв случай имаме две възможности — шеговито заяви Джони и Еди бе сигурен, че приказките му ще му спечелят един кръвнишки поглед, щом Франки излезе от затруднението си. — Или можеш да направиш като животните — да разтвориш крака и да се отърсиш… — Остави думите да висят във въздуха, очаквайки протестите й.

— Джони! — Тонът бе заплашителен, ала ефектът бе заличен от приглушения смях.

— Или ще ти донеса едно руло от шкафа в коридора.

Франки отговори през стиснати зъби:

— Донеси го.

След няколко секунди вратата на банята се отвори.

— О, Господи, в този вид си наистина неустоима — заяви Джони.

— Седнала върху тоалетната седалка?

— Не, с гащички, увити около глезените.

Еди не чу отговора на Франки, но рулото тоалетна хартия се затъркаля надолу по стълбите към тях.

Еди го вдигна и го подхвърли на Хенри.

— Изглежда дамата ти изпрати подарък.

Двамата мъже се засмяха. Когато след десетина минути Джони и Франки слязоха долу, лицата им бяха сериозни. Ала когато се настаниха около масата, Еди не можа да се въздържи и ги подкачи. Извърна се към Хенри, докато младият мъж сервираше бисквитите, и отбеляза:

— През зимата в пустинята става доста студено, Хенри, но явно къщата е много топла.

— Не е толкова топло, докторе — възрази Хенри.

— Е, със сигурност е. Само погледни страните на госпожица Монтклеър. Те определено са порозовели.

Този път към него полетя не меко руло тоалетна хартия, а една златиста бисквита, която той улови с една ръка като истински професионалист.

Хенри и Джони избухнаха в смях, а Еди и Франки бързо се присъединиха към тях. Докато Еди мажеше бисквитата си с масло и конфитюр, си помисли с радост колко пълна изглежда къщата; колко добре се чувстваха всички.

— Защо Хенри те нарича доктор, Еди? — попита Франки. Еди сви рамене.

— Просто прякор.

— Той е твърде скромен, за да си признае, че наистина е доктор. Има докторска степен по икономика. Получи я след юридическата си степен.

— Впечатляващо — промълви Франки и се обърна към Джони. — Ами ти? И ти ли имаш титли, за които не си ми казал?

— Имам магистърска степен по инженерни науки. Мислех да напиша докторат, но преди няколко години промених намерението си.

— Защо? — попита Франки, която бе съсредоточила внимание върху ароматната храна в чинията си.

— Нещата се промениха.

Франки задържа вилицата си с набодено яйце и парче наденичка на сантиметри от устата си и настоя:

— С какво?

— Появи се Бетани.

— О — промълви Франки и задъвка хапката си, преди да се обърне към Еди. — Тази тема е забранена. Не бива да задавам повече въпроси.

Еди знаеше, че темата наистина е забранена, никой не се шегуваше по този повод, затова се изненада, като видя как внукът му намигна на откровената млада жена.

— Като заговорихте за моята правнучка, кога ще отидеш да я видиш? Искам дай изпратя подаръците по теб.

— Не е нужно, дядо. Днес в два часа следобед ще я взема.

Ще прекара няколко часа с нас. Ще трябва да я върна по-рано, за да е заспала, когато дойде Дядо Коледа.

Неочаквано в очите на Еди запариха сълзи. Джони щеше да доведе бебето тук? Не, тя вече не е бебе, напомни си той. Вече е на пет години. Цели пет години! За цялото това време Джони нито веднъж не я бе водил в къщата. Хвърли поглед на Франки. Подозираше, че тя не знае всички подробности от историята, но в същото време бе сигурен, че пряко или косвено е замесена в предстоящото гостуване на детето. През последната година Джони много се бе променил. Еди посегна към лулата си и се облегна назад. Да, наистина се бе оказал прав онзи ден, когато бе посъветвал внука си да се довери на Франсин Монтклеър. Момичето беше най-доброто нещо в живота на Джони. Надяваше се само Джони да осъзнава наистина колко е добро.

Същия следобед, когато Джони потегли към другия край на града, за да вземе дъщеря си, Франсин реши да се разходи въпреки ниските температури навън. Обаче се върна след десет минути, признавайки поражението си.

— Навън е толкова дяволски студено, че и циците на проститутка биха замръзнали.

— За да скандализираш хората ли го правиш? — попита застаналият на колене Еди, без да вдига глава, докато подреждаше цепеници в камината.

Франки не се обиди.

— Имаш предвид, че говоря по този начин ли? Предполагам, че е така или по-скоро го правя, за да привлека вниманието. Не знам, но този навик е част от мен.

Еди запали кибритена клечка и поднесе пламъка към хартията, пъхната под цепениците. След няколко секунди дървото започна да пука и да гори, и той се изправи и избърса ръцете си от праха.

— Готово. Така ще бъде много по-уютно, когато бебето пристигне.

— Ти май много се вълнуваш от идването й, нали?

— Дяволски си права! Това е истинско събитие. Не съм я виждал отдавна. Дори не съм сигурен дали ме помни.

Франки се усмихна, скръсти ръце пред гърдите си и се настани на дивана, като подгъна под себе си крака.

— Аз също, се вълнувам.

— И би трябвало. Джони не споделя с много хора личния си живот. Той е малко потаен за някои неща.

Франки се засмя.

— Това беше най-сдържаното изказване на века.

— Да, предполагам, че е така.

— Май ти също си такъв.

При тези думи Еди повдигна учудено рунтавите си посребрени вежди.

— Аз ли? Не, аз съм отворена книга.

— Щом си толкова открит, защо не си ми казвал, че си доктор? Или че някога си бил важна политическа фигура?

— Джони ли ти каза?

— Спомена ми, макар че не е споделял подробности. Разкажи ми.

— За живота ми като политик? Наистина няма много за разказване. Навремето бях главен държавен адвокат. Край на историята.

Франки знаеше, че има много повече, но не настоя.

— Какво мислиш за резултатите от президентските избори?

— Предполагам, че вече знаеш отговора на този въпрос. — Изгледа я с присвити очи, докато изпускаше облаци дим от лулата си. — Да не би да се опитваш да ме провокираш? Може би си от онези, които се борят за правата на жените?

Франки се засмя и смени темата.

— Този дом сигурно е бил много щастлив, когато Джони е бил дете.

— Да. От това, което съм чул, ти не си била толкова щастлива.

— О, не беше чак толкова ужасно. Просто нямах топлината и любовта, които той е имал.

— Ти го обичаш, това е очевидно. А той знае ли колко много?

— Имаш предвид дали знае, че ще умра, ако го изгубя? — попита Франки. Тонът й бе безгрижен, макар че тя в същия миг осъзна колко е сериозна. — Не мисля. И не искам да го знае. Може да се изплаши.

Възрастният мъж се вгледа продължително в нея, но не каза нищо.

Франки реши отново да смени темата и да зададе въпроса, за който се опитваше да събере смелост да изрече, ала още не бе успяла.

— Кажи ми нещо, Еди, след като си толкова искрен и открит. Защо майката на Бетани се отнася с Джони по този начин? Искам да кажа; че явно навремето са се обичали. Защо му позволява толкова рядко да вижда дъщеря си? Това му причинява болка. Виждам го.

Еди се намръщи.

— Очевидно Джони не го е обсъждал с теб. Защо си мислиш, че някой не му дава да я вижда? — попита след малко.

— Прав си, не ми е казвал нищо за това. Всъщност за нищо не ми е разказвал кой знае колко. Обаче не е трудно човек да събере две и две. Когато пристигна в Лос Анжелис, той изчезваше всяка събота вечер. После внезапно спря да пътува.

— Тя сви рамене и се засмя. — Лаская се от мисълта, че е заради мен, но той вече бе спрял да пътува, когато започнахме да се виждаме след работа.

Докато отговаряше, Еди не гледаше към нея и Франки усети, че това е само част от истината, но бе готова да се задоволи и с малко.

— Момиченцето се почувства объркано. Ту има баща, ту няма — с изключение на неделите. Никой не иска да бъде несправедлив към Джони, а само да не се разстройва детето. Така че Джони реши за известно време да се дръпне от живота й, докато порасне малко и започне да разбира.

— А сега по-добре ли разбира?

— Е, вече започва. Между другото, Джони ми каза, че тя много обичала да ходи на кино и да гледа филми. — Той изтупа ръцете си, сякаш да ги изчисти от праха, както бе направил преди малко, но Франки разбра, че това бе знак за край на разговора им.

— Ако искаш да знаеш повече, ще трябва да попиташ Джони. Бетани е негова дъщеря. Редно е да ти разкаже за нея. Ще приемеш ли съвет от един възрастен човек?

— Да — изрече тя с повече ентусиазъм, отколкото чувстваше в действителност.

— Вие двамата с момчето наистина сте създадени един за друг. С теб той се отпуска така, както не съм го виждал от доста време. Но не бързай.

Франки спусна крака от дивана и се надигна, за да стане.

— Мисля, че е по-добре да освежа грима си, преди тя да дойде. — Сърцето й биеше бясно в гърдите, трябваше да излезе от стаята, преди Еди да е казал още нещо. Денят беше твърде прекрасен, за да рискува да го разваля сега. Освен това се бе досетила за какво я предупреждава дядото на Джони. Но той я изненада.

— Седни, Франсин. Изглеждаш чудесно и подозирам, че отлично го знаеш. И изтрий това уплашено изражение. Няма да се опитвам да те отдалеча от Джони. По дяволите, мисля, че ти навярно си най-хубавото нещо, което е имал в живота си.

— Но?

Еди се усмихна.

— Но Джони има достатъчно здрави юмруци, за да победи дори Мохамед Али на ринга. Той много държи на теб, иначе сега нямаше да си тук. Обаче в същото време се страхува. Искаш ли да знаеш още нещо?

Франки кимна, макар всичко в нея да крещеше, че не бива.

— Не очаквай прекалено много. Не можеш да изгубиш онова, което никога не си притежавал.

— С други думи, нямам никакъв шанс да го задържа.

— Не съм го казал. Просто не искам да те видя наранена, както не искам и той да страда. — Задъвка края на лулата, без да откъсва поглед от лицето й. — Зад поведението ти на твърдо „мъжко момиче“ усещам, че се крие уязвимост.

— Аз съм достатъчно твърда — заяви тя и вирна леко брадичка.

Усмивката на Еди беше като на любящ дядо — мъдра и търпелива.

— Добре, да бъде както искаш. Аз съм просто един стар провинциалист. Но знам, че грешиш за онова, което каза преди малко, Франсин. Няма да умреш. Животът рядко е толкова благосклонен към нас.

Когато чу познатия шум от пикапа на Джони, Франки извърна лице към прозореца, ала мислите й все още бяха заети с разговора с Еди. Първо Ива, а сега и Еди. Защо всички смятат, че е необходимо да я предупредят за Джони? Докато двамата с Еди се изправяха, за да посрещнат момиченцето, тя отговори на последния му въпрос, макар да знаеше, че е риторичен.

— Относно мен и Джони — надявам се, разбираш, че ни е добре заедно.

— Е, това определено го подозирах — меко се засмя той.

„О, Господи, но тя е толкова красива“, помисли си Франки, докато гледаше как Джони измъква малката си слабичка дъщеря от кабината на пикапа.

Франки, Еди и Хенри стояха на предната веранда, когато Джони приближи с петгодишната си дъщеря на ръце.

Без да го осъзнава, Франсин отстъпи крачка назад, докато Еди приветстваше своята правнучка.

— Ето те и теб — усмихна се той и се наведе да я целуне по бузата. — Искаш ли и ти да целунеш дядо? — Малкото момиченце притисна покорно малките си съвършени устнички към бузата на прадядо си.

Хенри се усмихна сияещо. Изглеждаше така, сякаш той бе допринесъл за щастливата среща.

— Здравей, малка хубавице — рече той.

Франки можеше само да се взира онемяла! Дъщерята на Джони беше толкова красива. Косата й, малко по-светла от тази на баща й, се спускаше на лъскави букли до кръста. Изглеждаше направо съвършена, като онези китайски кукли, станали толкова популярни. Но това, което истински омагьоса Франки, бяха очите й. Макар и да не бяха зелени като на Джони, те бяха удължени и обрамчени с дълги гъсти мигли като неговите. Ала цветът им беше още по-смайващ — удивителен тюркоазен цвят, очевидно комбинация от сините очи на майка й и зелените на баща й.

В този миг тези очи се извърнаха към нея и устните на Бетани се извиха в срамежлива усмивка.

— Здравей — рече тя и огледа Франки с открито детско любопитство. — Аз съм Бетани, а това е моят татко.

Всички се засмяха.

— Аз съм Франки.

— Знам. Татко ми каза, че ти ще отвориш подаръците с нас. Аз ще получа кукла. А ти?

— Не знам — отвърна Франки. — Предполагам, че трябва да е изненада. — Очите й срещнаха погледа на Джони и той се усмихна. Явно разбираше това, което Франки искаше да каже, но остави неизречено: „Да съм тук с вас, е най-хубавият подарък, който искам да получа.“

Когато влязоха в къщата, Бетани се изскубна от прегръдките на баща си и изтича към голямото коледно дърво, за да погледне подаръците, подредени около него. Но после се извърна, леко наклонила глава. Представляваше наистина очарователна картина.

— Татко, искаш ли да погледнем заедно подаръците?

— Разбира се — отвърна Джони и коленичи до нея. — Ето, мисля, че този е за теб.

— О, от кого е? — попита детето и плесна радостно с ръчички.

— Е, нека да видя. — Баща й огледа картичката. — От Франки.

Бетани се обърна и дари приятелката на баща си с още една срамежлива, но в същото време ослепителна усмивка.

— Благодаря ти — учтиво рече тя. — Хартията е много хубава.

През следващите минути момиченцето огледа подробно всички подаръци, които бяха за нея, но никой от възрастните не се отегчи. Всички бяха очаровани от любопитството и вълнението на Бетани, а духът на Коледа беше толкова истински и осезаем, че в очите на Франки запариха сълзи.

Тя стоеше встрани и рядко се обаждаше. Наблюдаваше как бащата и дъщерята отварят подаръците, после как си играят с играчките, а по време на обяда се трогна, когато Джони наряза пуйката на малки парченца и внимателно ги подаде на детето. Голям смях падна, когато Бетани лапна голямо парче пудинг и част от него влезе в носа й.

— Приличаш на Дядо Коледа с този червен нос — заяви баща й.

Сравнението му спечели една силна прегръдка, придружена с възторженото:

— Обичам те, татко!

Това, което развали този съвършен ден, бе заявлението на Еди, след кратък поглед към часовника, че е време да заведат Бетани у дома й. Малкото момиченце, заето да облича новата си кукла — нещо, което бе направила поне десетина пъти през последните няколко часа, — погледна баща си и очите й плувнаха в сълзи.

— Не искам да си ходя, татко. Искам да остана тук с теб, дядо, Хенри и Франки.

Джони стана от кушетката, приклекна на пода до дъщеря си и я прегърна.

— Знам, мъничката ми, но трябва. Дядо ти и баба ти ще се тревожат, ако не се прибереш.

— Можеш да им се обадиш и да им кажеш, че ще остана тук — настоя петгодишното дете с безупречна логика.

— Да, бих могъл, но какво ще направим с Дядо Коледа? Той няма да знае къде да ти донесе подаръците, а вече е твърде късно, за да му се обаждаме.

— Не ме интересува — упорито се възпротиви Бетани и устничките й се разтрепериха. — Не искам повече подаръци. Искам само да бъда тук, с теб.

Джони изглеждаше също толкова нещастен, колкото прозвуча гласът на детето и сърцето на Франки се сви от болка.

Еди се притече на помощ на внука си.

Клекна пред Бетани и й подаде една касета.

— Виж, малка госпожичке, сега трябва да си отидеш у дома. Дядо Коледа е много добър старец, който цяла година е работил упорито, за да приготви подаръците на малките деца, и на теб в това число. Няма да бъде правилно да го караме да измине целия път до Аризона и да не те завари у дома. Но искам да вземеш тази касета. Сигурен съм, че баба ти и дядо ти ще ти позволят да я изгледаш, преди да си легнеш.

— Какво е това? — попита Бетани и любопитството й надделя над мъката.

— Спомняш ли си камерата, с която ние двамата с Хенри си играехме през целия ден? — Е, ние те снимахме заедно с баща ти. Това е филм. Ще го вземеш със себе си и ще го гледаш всеки път, щом ти стане мъчно за нас. Как ти звучи?

— Добре — съгласи се тя, после се усмихна на баща си. Ще си я сложа под възглавницата и ще си представям, че си при мен.

Десет минути по-късно се сбогуваха.

— Тя наистина е една малка разбивачка на сърца — отбеляза Еди.

— Да, днес почти разби сърцето на Джони — съгласи се Хенри.

Франки не каза нищо. Думите не можеха да се промъкнат през свитото й гърло.

— Много си тиха — рече Джони и се пресегна, за да улови ръката й, когато два дни по-късно двамата пътуваха за Лос Анжелис. — Какво не е наред?

— Да не е наред ли? Нищо. Само си мислех колко прекрасни бяха последните четири дни.

— Не искам да споря с теб, но изглеждаш като бито кученце.

Франки поправи разсеяно с ръка конската си опашка.

— Предполагам, че съм малко потисната. Обичам живота си, работата си и всичко останало, но започва да ми липсва спокойствието на Паристън. Дядо ти наистина е чудесен човек.

— Така е — съгласи се Джони. — Искаше ми се да дойде на празненството в четвъртък.

— На мен също. Все още не разбирам защо няма да дойде.

— Еди има много странно отношение към такива неща. Когато бях малък, много често съм бил свидетел как цялото семейство се облича официално и отива на някоя сбирка или събрание за събиране на средства за кампанията на дядо. Но когато приключи с политическата си кариера, той скъса с този живот завинаги. Спомням си, че когато Буш спечели изборите, дядо получи покана за приема в Белия дом по случай встъпването в длъжност на президента. Двамата с Хенри се опитахме да го убедим да я приеме, но той заяви, че вече няма нищо общо с тези неща. Каза, че заедно с него биха отишли прекалено много призраци, а призраците обикновено помрачават празненствата.

Франки се засмя.

— Еди е толкова колоритна личност. Ще ми се да го претворя на екрана.

Джони се усмихна, после заговори за друго.

— Като стана дума за тържеството, всичко уредено ли е?

— Доколкото знам, да. До последната седмица само шестима души се извиниха, че няма да присъстват, така че тълпата ще бъде доста голяма.

— Май изглежда досега не съм осъзнавал изцяло колко важен човек е твоят старец.

— Един от най-важните — съгласи се Франки. — Ще ти кажа нещо за Холивуд — всички знаят кои са боговете. Наясно са чий задник да целуват и чий да сритат. Уим е с най-висок ранг в клуба на богоизбраните.

— И доколкото разбирам, всички гости са от същия клуб?

— Е, не всички, но повечето. Има неколцина, които са правили някакви услуги на Уим и затова са включени. Но останалите, да, те наистина са каймакът на холивудското общество.

Джони мислено си припомни списъка, който бе чел няколко пъти. От години знаеше имената на повечето от поканените, някои бе научил през последната година, но имаше няколко имена, които никога не бе чувал.

— А какво ще кажеш за Бела Мартинес? Спомням си името, но не мога да се сетя коя точно е тя.

Франки махна с ръка, сякаш отпъждаше досадна муха, и сбърчи недоволно нос.

— Бела е агент. По-скоро е от бившите величия и би отишла и на откриването на бакалия, стига да е сигурна, че ще я видят.

— Тогава защо си я поканила?

— Двамата с Уим се познават много отдавна. Той не я харесва особено, но Бела му е дала шанс, когато е бил почти непознат в Калифорния. Изпращала му е клиенти, когато повечето от големите играчи в бизнеса са го гледали отвисоко.

— Играчи ли?

— Ъхъ. Така наричаме агентите и водещите журналисти, макар че хора като Бела ги титулуват „личности“. Важно е да отделяш играчите от тези „личности“, Джони.

— А какво ще кажеш за режисьорите и продуцентите? — подкачи я той, макар че старателно се опитваше да проумее думите й.

— Там границите понякога се пресичат. Някои продуценти, като Уим, са и двете. Има и други, повечето мъже, макар че Шери Лансинг и Доун Стийл са изключение от правилото. Колкото до режисьорите — тези, които съчетават и двете, — те също не са много. Аз, разбира се, съм една от тях, защото някога бях актриса и защото съм един от двамата или най-много тримата режисьори вундеркинди в бизнеса.

— А си и толкова скромна.

— Хей, аз наистина съм добра. Щеше ли да ти хареса повече, ако се преструвах? Мислех, че не обичаш фалша и превземките.

Джони се засмя.

— Пошегувах се. Защо си толкова напрегната?

Франки сви рамене.

— Просто днес съм малко неспокойна. — Докато говореше, бе извърнала лице към прозореца, но сега отново погледна към него.

— Смяташ ли, че се вписвам? — неочаквано попита младата жена.

— Какво? Искаш да кажеш у дома?

— Да — сковано прошепна тя.

— Разбира се, че се вписваш. Нима не ти е ясно? Защо питаш?

— Не знам. Предполагам, защото единственото място, към което чувствам, че наистина принадлежа, е този свят на фантазиите, на движещите се картини. Навярно затова понякога ми е трудно да отлича истинското от въображаемото.

— Дядо е съвсем истински, както и чувствата му към теб. Не може да не си го разбрала.

Тя се усмихна, после въздъхна доволно, облегна се назад и затвори очи.

— Радвам се, защото това ми харесва.

Имаше една неподправеност у Франки, която бе толкова освежаваща и истинска. Всъщност тъкмо заради това Джони се бе влюбил в нея. Докато от време на време й хвърляше по един поглед, за да я гледа как спи, младият мъж въздъхна със задоволство. Помисли си, че навечерието на Нова година, когато всички гости си тръгнат, ще бъде най-благоприятният момент, за да й разкаже своята история… и да поговорят за общото им бъдеще.