Джилиън Грей
Дъщеря на греха (18)

17.

Лондон, Англия, 1964 г.

С писалка в ръка Тия се втренчи през прозореца. Какъв красив ден, твърде прекрасен, за да стои човек затворен вкъщи. Може би по-късно ще се поразходи из градината, но засега… Насочи вниманието си към дневника с тиха и замислена въздишка.

„Мога да си припомня съвсем ясно, сякаш всичко се е случило вчера, онази бурна зимна нощ, когато се прибрах у дома след снимките на «Чадърът». Беше много късно и аз бях сигурна, че Джорджет и слугите са заспали. Но със същата увереност знаех, че моят прекрасен Уим ще ме чака. Въпреки факта, че взимаше прекалено на сериозно учебните си занятия, той винаги очакваше завръщането ми както вярното куче очаква любимия си господар.

Намерих го в салона, седнал на пода на няколко метра от бумтящия огън в камината. Не ме чу, когато влязох, така че имах на разположение няколко минути да го наблюдавам свободно. О, какво прекрасно създание бе той! Очите му бяха вперени в това, което четеше, а гъстите му дълги мигли хвърляха сенки върху страните му. Единият му крак бе изпънат, а другият свит в коляното, докато се бе надвесил над работата си. Припомних си желанието, което ме връхлетя. Дългите му елегантни пръсти понечиха да обърнат страницата, но се спряха. Той усети присъствието ми и вдигна глава. Усмивката му беше топла, приветлива и сърцето ми се сви както винаги. Той все още не беше напълно възмъжал. Само на седемнадесет години. Но аз бях толкова силно влюбена в него.

Попитах го над какво работи, но той само поклати глава. Отдавна бил приключил с учебните занятия и в момента четял сценария, който агентът ми бе изпратил.

Коленичих на пода до него и поисках да узная мнението му. Без да се колебае, той взе сценария. Изражението и тонът му бяха толкова убедителни, когато заяви, че трябва да приема ролята, и аз изпитах нещо странно и вълнуващо, нещо, което не мога да опиша с думи дори и след всичките тези години. Чувството приличаше на онова смущаващо вълнение, което обзема човека, когато му предсказват бъдещето.

Попитах го кое по-точно в този конкретен сценарий го е убедило, че тази роля е добра за мен. Той ме изгледа продължително с онзи негов доста заплашителен поглед и отвърна убедено: «Това не е роля за звезда, каквито са всички твои роли, Тия. Но ролята на Една е най-доброто, което някога ти е било предлагано. Няма значение, че в кастинга ще участват всички други звезди в Англия, а името ти няма да е изписано в началото на филма. Ако изиграеш Една, за теб ще говорят десетки години наред.»

Не знам защо го послушах. Може би се дължеше на увереността в собствената му преценка, може би само защото исках да го развеселя. Чувствах, че започва да се отдалечава от мен, и може би съм сметнала, че това ще ни сближи. Но той се оказа толкова прав. Една Файн ме направи велика звезда, която засенчи светилата преди мен и тези, които ми бяха съвременнички.

Това беше началото на деловото сътрудничество межди мен и Уим. През това лято той стана мой менажер. След това мой съпродуцент. Той притежаваше онази рядка способност да разбира филмите, нюх към сценария, умееше да предусеща таланта и имаше вродената дарба на редактор. Негово дело бяха последните детайли във филмите ми, които им извоюваха такъв успех. Преди да замине за Щатите, за да получи образование по филмово изкуство, той заяви, че желае да продуцира само онези филми, в които главната роля се изпълнява от Тия Барлоу. Това бе първата ми грешка — да му позволя да ме напусне. Разбира се, когато се върна, нещата вече се бяха променили. Беше пораснал прекалено много, за да мога да го задържа, и се нуждаеше от изява на таланта си.“

Спря да пише, докато търсеше подходящите думи, и погледна през прозореца. Видя Уим, който тъкмо излизаше от колата си. Значи той все пак дойде. Не беше сигурна, че предупреждението, което му отправи заедно с поканата, щеше да бъде достатъчно, за да го накара да дойде.

Бързо затвори дневника си, с който се бе занимавала през почти цялата сутрин, и го прибра в едно от чекмеджетата на бюрото. Заключи и пъхна ключа в джоба си точно в мига, в който се разнесе входният звънец. Хвърли припрян поглед към огледалото, оправи косата си и извика на камериерката, че тя ще отвори.

Макар че го беше видяла през прозореца, все пак дъхът й секна, когато отвори вратата и застана пред него. Господи, колко беше красив! В очите й запариха сълзи, когато видя отвращението в погледа му. За пръв път емоциите й бяха искрени, ала тя не му го каза. И без това нямаше да й повярва. Поздрави го с онази блестяща усмивка, която бе неотделима част от славата й, така както и безспорният й талант.

— Уим, скъпи, толкова съм ти благодарна, че можеш да ми отделиш няколко минути.

— Точно с толкова разполагаш, Тия. Утре сутринта отплавам за Щатите и трябва да се погрижа за още доста неща, преди да замина.

— Да, разбира се. Моля те, заповядай.

Поколеба се за миг, преди да го последва, когато той мина покрай нея и по навик се насочи към салона, където бяха, прекарали толкова много вечери заедно в онези отдавна отминали дни. Само за секунда почти повярва, че Уим наистина бе дошъл при нея, за да остане, ала подобни фантазии бяха много опасни. Не биваше да забравя за плана си, план, който се надяваше един ден да го накара да признае поражението си и да я допусне отново в живота си като партньор в работата и в любовта.

Тия беше облечена в дълъг сатенен пеньоар, който прикриваше пораженията, нанесени от годините върху някога съвършеното й тяло. Но докато сядаше, остави нарочно дрехата да се разтвори и да открие все още идеалните й изящни глезени. Поне те бяха удържали победа над битката с времето.

— Моля те, моля те, скъпи, седни. Нека поговорим няколко минути. Кой знае дали някога ще се видим отново.

— Ако си спомняш, само преди няколко месеца се заклех никога повече да не те видя — отвърна Уим. Очите му бяха студени и твърди, но седна на дивана срещу нея. Малка победа, тъй като приседна на ръба — знак за краткотрайността на посещението му. — Каза, че се отнася за спешна работа. И така, какво има, Тия? Мислех, че адвокатите ни са уредили всички подробности относно разтрогването на нашето делово сътрудничество. Или греша?

Тия сбърчи нос с отвращение.

— Разбира се, че не. Каква отвратителна работа, партньори като нас двамата, които винаги са работили в такъв синхрон, да слагат край на връзката си. Но не за това те помолих да дойдеш. — Засмя се и размаха срещу него ръката си, чиито пръсти бяха обсипани с пръстени. — Изпратих ти повече от десетина съобщения. Постъпи много лошо, като не отговори на нито едно от тях. Кажи ми защо дойде днес?

Уим въздъхна нетърпеливо.

— Мислех, че е очевидно. Както вече ти казах, в бележката се казваше, че се отнася за нещо спешно. — Понечи да се изправи, но Тия махна с ръка да остане седнал. Учтивата й маска леко се пропука.

— Не се дръж високомерно с мен, Уим Монтклеър! Седни. Най-малкото, което можеш да направиш за мен, е да ми отделиш няколко минути от скъпоценното си време. Нали не си забравил, че парите, които си прехвърлил в Щатите, са пари, които аз съм спечелила за теб.

— Значи за това било всичко? Просто искаш още веднъж да ми напомниш за моя вечен дълг към теб. Добре, благодаря ти, Тия. Е, това ли е всичко?

Тия пое с усилие дъх. Внезапно почувства огромна умора.

— Не, Уим, отново не ме разбра. Знам, че си ми благодарен, задето те прибрах у дома си като дете, че ти позволих да станеш част от професионалния ми живот. Не моля за твоята благодарност. Исках да те видя от месеци, след като Джорджет… след смъртта й, да ти кажа колко страдам за онова, което се случи. Нямаш представа колко много съжалявам, задето през онази нощ дойдох в дома ви. Отново и отново прехвърлям всичко в ума си. По-добре да не бях идвала. Да не те бях повикала в стаята си, когато помислих, че тя е заспала. Поемам цялата отговорност за нещастното стечение на обстоятелствата. Трябваше да ти го кажа. Но след като ти не отговори на нито едно от съобщенията ми, започнах да се страхувам, че ще се наложи да живея с вината си, без да мога да изкупя поне част от нея с признанието си. След това Паджи дойде да ме види миналата седмица. Спомена, че си продал къщата си и ще отведеш Франсин в Америка.

— Да — отвърна той. — Не мога да остана в Англия. Спомените са прекалено горчиви. Но това едва ли те изненадва.

— Да ме изненадва? О, не. Не съм мислила за това. Предполагам, съм смятала, че също като мен ти винаги ще бъдеш тук. Това е нашият дом.

— Твоят дом, Тия. Никога не е бил мой. Не и в действителност.

— Но ти си роден в Лондон, както и аз. Само защото си останал сирак не означава, че не си англичанин.

— Мразя Лондон. Всъщност мразя цяла Англия. Тази страна никога не е била добра към мен. В Калифорния се чувствах у дома си много повече, отколкото тук.

— Ах, да, предполагам, че и за това съм виновна аз. — Почувства как в очите й запариха сълзи и побърза да ги изтрие, докато ставаше. Прекоси стаята, взе малката кутийка за бижута от бюрото и му заговори през рамо. — Сега Паджи ме мрази не по-малко от теб, знаеш ли го? Затова дойде да ме види. Искаше да позлорадства за твоя успех и за твоето бягство, както тя го нарече.

— Тя не знае как е умряла Джорджет, ако това искаш да ме попиташ — рече той. — Както и на всички останали, и на нея й беше казано, че племенницата й е починала от усложнения вследствие на тежко раждане, от което така и не е могла да се възстанови.

Тия се извърна с лице към него и се подпря на ръба на старинното бюро.

— А, но тя знае за теб и мен и подозира, че по някакъв начин и дъщеря ми е разбрала. И тъкмо заради този удар в нейното състояние не е имала сили да се пребори с болестта. Не я разубедих. — В този миг сълзите потекоха от очите й, но тя не ги възпря. Вдигна предизвикателно брадичка и впери огромните си блестящи очи в него. Треперещите й устни бавно се извиха в прочутата й неустоима усмивка. — Помислих, че ако й кажа истината, ти ще изпълниш заканата си и ще ме убиеш.

— Много умно от твоя страна.

— Трябва да те предупредя за скъпата си сестра, Уим. Не бива да вярваш на Паджи. Тя ме мрази по други причини, които нямат нищо общо с отношенията помежду ни. Винаги ме е ревнувала. Не го казвам, за да се хваля. Просто констатирам един факт. Каза ми, че ти е уредила срещи с някои от влиятелните хора в Холивуд, хора, които тя смята за свои приятели, но които са я приели в своя кръг само защото е моя сестра.

— Тя ми помогна, когато животът ми беше много труден — тихо рече Уим. Лицето му бе невъзмутимо и не изразяваше нищо. — Аз не забравям хората, които са били добри към мен, Тия. Паджи заслужи моето приятелство. Може би е спечелила приятелството и уважението на онези влиятелни хора, за които спомена.

— Аз също бях добра към теб, Уим — заяви Тия, без да обръща внимание на последните му думи.

Той се усмихна — бавна и подигравателна усмивка.

— И аз ти отвърнах с лоялността си, Тия. Но се отнасям по същия честен и безкомпромисен начин и към предателството. Никога не го забравям.

Тия избърса сълзите от лицето си и го дари с ослепителната си усмивка.

— Струва ми се, че усетих заплаха в думите ти, скъпи, но ще я пренебрегна. Помолих те да дойдеш, защото имам подарък за теб. Разбираш ли, знам, че ме мразиш, но съм уверена също така, че любовта и омразата понякога са толкова преплетени, че е много трудно да отделиш едното чувство от другото. Пък и да си призная, предпочитам да съм твой враг, отколкото да ме забравиш.

Уим отвори кутийката, но очите му не издаваха мислите му. Все пак Тия, която го познаваше по-добре от всеки друг, много точно се досети какви са чувствата му, докато той изваждаше пръстена във форма на подкова и го плъзгаше на пръста си. Платиненият обков подчертаваше блясъка на повече от четирикаратовите съвършени диаманти с прекрасен цвят и изключителна чистота. Докато гледаше как пръстенът искри върху загорелия му пръст, Тия изпита искрено удоволствие от избора си.

— Исках винаги да ме помниш — промълви тя.

— Това ти го обещавам.

— Добре, в такъв случай ти казвам сбогом. Дано да имаш безопасно пътуване, скъпи Уим.

— Не попита за Франсин — каза той, преди да си тръгне. — Не се поинтересува как се справя тя, след като изгуби майка си.

Тия сви рамене.

— Бебетата съумяват да оцелеят, правят го много по-добре от възрастните. Освен това би ли отговорил на въпросите ми за нея дори и да те бях попитала?

— Не — призна той.

— Е, в такъв случай какъв смисъл би имало?

— Права си, но за теб и без това никога не е имало смисъл, нали?

— О, не, скъпи. Ако беше така, сега нямаше да се сбогувам с теб.

На вратата Уим се извърна още веднъж.

— Не беше изненадана, че приех подаръка ти. Не се ли страхуваше, че ще го хвърля в лицето ти? Спомняш си, че се заклех да те убия, ако те видя отново.

— Не, не бях изненадана и да, вече го обсъдихме, много добре си спомням заплахата ти.

— Тогава защо е този подарък?

Тя го погали по бузата, а ръката й се задържа, макар че усети как челюстта му се стегна при докосването й.

— Е, аз съм много горда с теб. За миг си помислих, че няма да попиташ и в такъв случай щях да бъда лишена от един от своите най-велики монолози. Някога с теб бяхме великолепни любовници — ти и аз. Познавахме всеки сантиметър от телата си. А сега сме врагове. Но независимо дали сме любовници или врагове, ние много си приличаме. Нито един от нас не прави нещо наполовина. Ще бъдем също толкова опасни като врагове, както бяхме и като партньори. Като доказателство за думите си ще ти кажа, че се застраховах и документирах всяка подробност от нашия живот през последните няколко години, включително и трагичната смърт на дъщеря ми. Дадох го на адвоката си с условието да го отвори, ако умра от нещо друго, освен от някоя естествена болест. Винаги ще те обичам, скъпи мой. Давам ти този пръстен, за да не ме забравиш никога. Винаги когато го погледнеш, ще си спомняш за мен и ще се молиш за моята безопасност и дълъг живот.

— Ще мисля за теб, Тия — отвърна Уим с глас, който по-скоро приличаше на дрезгав шепот.

След като той затвори вратата зад гърба си, Тия притисна длани върху нея, после оброни глава на гърдите си. Докато слабото й тяло се разтърсваше от риданията, триумфът й се смесваше с агонията. Вярваше, че той не само щеше мисли за нея, но и един ден същият този пръстен щеше да го доведе обратно. Нямаше да я забрави и щеше да се върне. В това беше напълно сигурна.