Джилиън Грей
Дъщеря на греха (22)

21.

В десет и тридесет секретарката на Уим му позвъни, за да му съобщи, че има две обаждания за него.

— Приеми съобщенията, Джун — нареди той, докато писалката му продължаваше да се движи по страниците, правеше си бележки за предстоящата среща с Джони след час и половина.

— И двете обаждания са спешни, господин Монтклеър. Едното е от госпожа Делонжи. Другото е от Майкъл Блейн. Искате ли да ви свържа с някой от тях?

Уим натисна бутона на интеркома. Нареди на секретарката си да го свърже с частния детектив и да попита Катлин дали може дай се обади след десетина минути.

— На коя линия е Майкъл?

След като се осведоми, вдигна телефонната слушалка и натисна линия едно.

— Майкъл, какво откри? — попита Уим без заобикалки.

— Улучих голямата печалба, Уим. Най-после разбрах от кого е изтекла историята за Парис. Извини ме, че отне толкова дълго време. Не можах да получа съдействие от клюкарските парцали, което ми се стори доста странно, имайки предвид, че те винаги са имали своята цена. Онези приятелчета от Паристън млъкваха като риби всеки път, щом някой от хората ми се опиташе да измъкне нещо от тях. Изглежда, че Еди Парис е нещо като баща на града и всички го защитават, както и внука му.

Изминалите четири месеца бяха доста тежки за Уим, който бе свикнал да получава резултати още щом щракне с пръсти. В този момент се питаше дали вече има значение от кого бе изтекла историята за трагедията с приятелката на Парис и за последвалото обвинение в убийство, но той беше от тези хора, които обичаха да изясняват нещата докрай… Освен това никога нямаше да остави този Юда ненаказан.

— Е, кажи ми какво си узнал.

— Сисели Алингтън. Сестрата на твоята тъща. Тя е открила всичко около случилото се в Паристън и го е продала на таблоидите. Как ти се струва?

Паджи? Уим не можеше да повярва на ушите си. Изправи се в креслото и рече:

— Не мога да повярвам. Защо? Как е станало?

— Най-лесно ми е да отговоря на последния ти въпрос. Дамата изглежда е доста съобразителна. Изненадала се е от реакцията на момчето, когато е заварило неколцина от гостите да смъркат кокаин в спалнята му. Решила да провери миналото му. Затова на следващата сутрин заминала за Паристън.

— И как е успяла да накара хората там да й се доверят, след като твоите опитни детективи не са успели да измъкнат нищо от тях?

— Хей, забравяш, че е било достатъчно да прегледа микрофилмите със старите вестници. Цялата история е била там. И ние можехме да се досетим да го направим.

За миг Уим остана безмълвен. Информацията го шокира. Двамата с Паджи още преди години бяха станали съюзници, тогава той я измъкна от сериозни финансови затруднения. Сестра й Тия отказваше дори да я види. Ако съществуваше друг човек на тази земя, който имаше основателни причини да мрази Тия, то това беше именно Паджи. И тъкмо въз основа на тази споделена омраза двамата с Уим бяха станали приятели. Тя пристигна в Щатите пет години след него и той я посрещна с отворени обятия, включи я в кръга на най-близките си приятели, дори не издаде тайната й за роднинските й връзки с Тия. Беше му казала, че не иска никой да знае коя е, да започне отначало. И той й го бе осигурил — не каза дори на Франки, че закръглената дребничка жена, която беше чест гост на приемите, които Уим даваше, е нейна леля. В замяна тя му съобщаваше сведения за сестра си, с която продължаваше да поддържа някакви отношения. Тогава защо Паджи си бе направила труда да рови в миналото на Джони, а след това бе съобщила историята му на медиите? Какво щеше да спечели? В това нямаше никакъв смисъл.

— Но защо? — отново попита той.

— Нямам задоволителен отговор, Уим. Успях да открия само някои парчета от мозайката, за да си съставя поне бегла представа за цялата картина, но не мисля, че ще ти хареса това, което ще ти съобщя. Първо, дамата е затънала до гуша в дългове от хазарт. Според един от източниците ми това е доста отдавна. Според него тя била от хората с лош късмет. Изглежда късметът продължава да й изневерява. Сега слушай внимателно. Дължала почти два милиона долара. Но през последния месец е погасила дълга си.

— Не би могла да получи толкова пари от таблоидите.

— Така е, но аз все още не съм разбрал откъде се е сдобила с тях. Банкерите в Англия не са от най-щедрите хора на света. Но загадката има продължение, което никак няма да ти хареса.

Англия? Уим въздъхна и зачака.

Майкъл Блейн замълча драматично, после взриви бомбата.

— Изглежда, че през по-голямата част от последната година тя е живяла със сестра си, Тия Барлоу, като се изключат няколко месеца по празниците, когато е била тук, в града.

— Невероятно! Паджи мрази Тия не по-малко от мен. Паджи е била сгодена за мъжа, за когото Тия се е омъжила. Бащата на моята покойна съпруга. Тия е подала молба за развод два месеца преди Джорджет да се роди. А по-късно се подигравала по този повод със Сисели. Подхвърляла й, че смятала за романтично да се омъжи за някой сексапилен италианец, но той се оказал пълна скука. Присмивала й се, заявила, че дори й е направила услуга, като я е отървала от онзи досадник.

— Е, изглежда, че всичко това е забравено. Моите хора ми казаха, че двете жени прекарват по-голямата част от времето си затворени в къщата на Тия.

Уим потърка веждите си с изтръпналите си пръсти.

— Има ли нещо друго, Майкъл?

— Не. Това е всичко. Искаш ли да продължим разследването? Да се опитаме да разберем защо живее със сестра си? И откъде е получила толкова много пари?

— Направи каквото можеш — заръча му Уим. — Ще трябва да приключваме. Чака ме друг много важен телефонен разговор. Ще поддържаме връзка.

След като линията прекъсна, той набра номера на личния телефон на Катлин. Въпреки лошия ден, който се очертаваше, Уим се усмихна, когато чу гласа й.

— Здравей, скъпа. Моля те, кажи ми, че имаш добри новини за мен. Днес получих лоши вести, предстои ми среща, при която трябва да проявя изключителна дипломатичност, така че денят не ми обещава нищо добро.

Катлин весело се засмя.

— О, бедничкият ми, може би моите новини малко ще те развеселят, макар че изпитвам чувство на вина, ако ги нарека добри.

— Каквито и да са те, струва ми се, че си в добро настроение.

— Уим, Саб е мъртъв. Миналата нощ е починал от инфаркт. Наистина е ужасно, че новината за нечия смърт може да ме направи щастлива, но той години наред съсипваше живота ми, отказвайки да ми даде развод.

— Всъщност не смятам, че е толкова ужасно. Саб беше негодник. Навярно синът ти ще страда, но дори той би трябвало да разбере, че ако решиш да присъстваш на погребението му, то ще е само за да танцуваш върху гроба му.

— Вече говорих с Етиен, той е добре. През всичките тези години Саб не беше кой знае какъв баща. Спазваше единствено благоприличието и заради това настояваше синът му да прекарва всяко лято с него.

— В Брюксел ли ще бъде погребан? Ти ще присъстваш ли на погребението?

— „Да“ на първия въпрос и определено „не“ на втория. Сестра му се обади и настоя незабавно да замина за Брюксел, заедно с Етиен, разбира се. Можеш ли да повярваш — дори ми нареди да се облека в черно! Казах й направо какво може да направи с нарежданията си.

Уим тихо се засмя.

— Какво ти отговори?

— Всъщност малко се стресна и слезе на земята сред простосмъртните, за да попита дали Етиен ще отиде.

— А той ще отиде ли?

— Да, но не й направих удоволствието да го потвърдя. Изтъкнах, че синът ми вече не е дете, на което може да се нарежда какво да прави. За Бога, та той е на тридесет години!

— И как се чувстваш като свободна жена след всичките тези години? — попита Уим, без да се опитва да прикрие тъжната нотка в гласа си. Между него и Катлин нямаше тайни, тя бе единственият човек на този свят, с когото можеше да бъде напълно откровен.

— Мислиш си за Тия — рече тя, без да отговоря на въпроса му.

Уим въздъхна тежко.

— Да — потвърди, после си спомни за изненадващите новини, които преди малко му бе съобщил Майкъл Блейн, и се наведе напред. — Катлин, имаш ли някакви новини от „Трипъл Найт Пъблишърс“?

— Относно биографията на Тия? Не, макар че — нека погледна в календара си. Да, тя вече би трябвало да е уведомена, че книгата й няма да бъде отпечатана. Защо? Какво става?

— Може би няма нищо общо с книгата — промърмори Уим. — Но? — настоя тя.

— Няма дори „но“. Просто се случиха някои любопитни неща, които навеждат на мисълта, че може би Тия участва в картинката. Спомняш ли си историята, която излезе за Джони Парис?

— Разбира се.

— Е, току-що ми се обади човекът, който разследва случая. Успял да разбере кой е отговорен за изтичането на информацията. Никога няма да отгатнеш.

— От досегашните ти приказки, не е много трудно да се досетя. Тия. Но защо това те изненадва? Тя винаги е била в дъното на твоите неприятности… както и на моите.

— Е, не и този път. Поне не директно или още не мога да го докажа, но източникът е сестра й. Това ми дойде като гръм от ясно небе.

— Паджи? Не мога повярвам! Та вие с нея сте приятели. Защо ще прави нещо, което пряко ще засегне интересите ти, като е свързано с актьор, с когото си сключил договор?

— Не знам, но Блейн има конкретно доказателство, че тя го е направила. Не го разбирам, а още по-малко разбирам защо тя живее в Лондон заедно с Тия.

— А, значи затова ме попита за книгата. Но какво общо има Паджи с цялата тази история?

— Не знам, Катлин. От доста време нищо не ме е изненадвало толкова, колкото това разкритие. Но нека не се тревожим за това точно сега. Радвам се за теб. Смъртта на Саб ме радва много и никак не ме е срам да ти го кажа.

Мелодичният смях на Катлин се понесе по линията.

— Ти си чудесен. Винаги ми действаш добре! — промълви тя.

— О, не, скъпа, ти си тази, която винаги ми действа добре. Можеш да разведриш и най-мрачния ми ден така, както никой друг.

— А какво още те притеснява?

— Джони Парис. — Уим го каза така, сякаш не бе нужно да добавя нищо повече. И наистина не беше.

— О!

— Значи си видяла какво се случи на приема в „Лазар“ след връчването на „Оскарите“?

— Както и целият останал свят. Вчера те потърсих, но Мин каза, че ще отсъстваш през целия ден. Как е Франсин? Изглеждаше ужасно разстроена.

— Извини ме, че не отговорих на обаждането ти. Работих в офиса до късно след полунощ, и когато се прибрах, вече бе неудобно да ти позвъня.

— Не съм се оплаквала, скъпи.

— Знам. Ти никога не се оплакваш. Но да се върнем на Франки. Дори не съм говорил с нея след инцидента. Но мисля, че тя е добре. Разбира се, беше побесняла, но възнамерявам днес следобед да й изтъкна, че вината не е само на Джони. По време на снимките на „Наследството на Далас“ тя се отнасяше ужасно с Парис, както и с целия екип. Двамата се разделиха и тя си го изкарваше на всички. Разходите надхвърлиха бюджета, а това изобщо не е типично за работата й. Реших, че нещата са се оправили и смятах да не се намесвам, но сега за съжаление съм принуден да го сторя. Не знам от коя среща се притеснявам повече — от тази с нея или с Парис.

Докато пътуваше с колата към хотела в Бевърли Хилс за срещата си с Уим и Ейми, Джони се питаше за кой ли път как бе възможно всичко така да се обърка. Защо миналата вечер бе убедил Румър да се отбият в онзи бар? По дяволите защо бе допуснал благодарствената реч на Франки да го разстрои толкова много? От месеци знаеше, че връзката име приключила, и дори беше успял да се примири. Тогава защо се бе напил? Видя червената светлина и удари с ръка по волана. По дяволите, защо изобщо бе дошъл в Лос Анжелис?

Разбира се, на последния въпрос отговорът беше съвсем прост. Защото му предложиха най-големия шанс в живота му. С парите, които щеше да спечели, щеше да създаде колата на мечтите си.

Трепна, когато си припомни кратката, но важна среща с дядо си предишния ден. Не можа да отхвърли нито едно от обвиненията на Еди.

Беше се държал като глупак.

И беше несправедлив към Франки.

Беше опозорил семейното име.

И най-лошото — дори бе забравил за най-съкровената си мечта. Напоследък беше толкова зает да изпълнява ролята на холивудски хаймана, че нямаше време да седне зад чертожната дъска.

А сега… сега, ако Уим му нанесе унищожителния удар, който Джони очакваше, щеше завинаги да изгуби шанса да спечели достатъчно пари, за да осъществи мечтата си.

„Какъв шибан задник се оказа ти, Парис!“ Неприличните думи му напомниха за Франки и той простена.

Уим и Ейми вече бяха пристигнали в ресторанта на клуба по поло и Джони веднага бе отведен на масата им. С ръце, пъхнати в джобовете на панталоните си, той се чувстваше много неудобно, докато вървеше след управителя на ресторанта. Усещаше, че всички погледи са приковани в него.

Уим се изправи, подаде му ръка и въпреки че се усмихваше приветливо, докато му посочваше отсрещния стол на масата, Джони усети студ, сякаш го бе лъхнал мразовит зимен вятър.

— Ейми — сковано се усмихна Джони, стисна ръката на агентката си и седна.

— Току-що си поръчахме питиетата, Джони — каза Уим. — Ти какво ще пиеш?

— Чай с лед — отвърна Джони и сведе поглед. Въпросът беше съвсем обикновен, но отново му напомни за ужасното фиаско от събота вечер. Внезапно се почувства като провинен ученик в кабинета на директора, който, независимо от любезния тон очаква всеки миг линията да го удари през пръстите. Опита се да намери подходящите думи. Съжаляваше за всичко, но само едно „извинете“ едва ли би било достатъчно. Ейми го спаси от неудобството.

— Тъкмо казвах на Уим, че двамата с теб разговаряхме тази сутрин, Джони, и колко искрено ти съжаляваш за неприятната сцена, която устрои в събота вечер.

Джони отвори уста, за да повтори извинението, но Уим го прекъсна.

— Не е нужно повече да говорим за това, Джони. Аз те познавам. — Той му отправи своята прочута усмивка, която разкри белите му зъби и го направи още по-привлекателен. По този начин, както и със следващите си думи, могъщият продуцент искаше да разведри обстановката: — Ние работим заедно вече повече от година, нали? Освен това не смятам, че единствено ти си виновен. Тази среща не е за да се поднасят извинения и да се изказват съжаления, синко. Тук сме, за да намерим начин да поправим стореното. — Отново се усмихна, после посочи към менюто, оставено на масата до Джони. — Като заговорихме за поправяне, защо да не поръчаме? Тази сутрин не съм закусвал и стомахът ми вече се бунтува срещу това пренебрежение. Препоръчвам ти салата „Маккарти“, Джони, но можеш да вземеш и друго по свой избор.

Джони подаде менюто на сервитьора, който се появи до него, сякаш изваден с магическа пръчка от шапката на магьосник. Беше слисан от начина, по който работодателят му с такава лекота направляваше протичането на тази среща.

— Една салата звучи чудесно — съгласи се Джони.

— Ти, Ейми? — обърна се към агентката Уим.

— За мен също — отвърна тя, не по-малко объркана от клиента си.

След като сервитьорът дискретно се отдалечи от масата, Уим пристъпи към целта на срещата.

— Джони, отстранявам те от филма „Когато конете полетят“ — заяви той без предисловие и погледът му обхвана и актьора, и агентката му.

Джони отвори уста, за да каже „добре“. Как би могъл да възрази? Той сам бе заклал кокошката, снасяща златни яйца, и сега трябваше да се примири с горчивия вкус в устата си. Но Ейми изрази остър протест.

— Ние имаме договор, Уим. Наистина, можеш да ми заявиш, че поведението на Джони миналата вечер е в разрез с моралната клауза, но…

Уим вдигна ръка и я спря по средата на изречението.

— Ейми, моля те. Дай ми възможност да се изкажа, а след това ще чуя и двама ви. Съгласна ли си?

Жената, която имаше отлична репутация не само като агент на много талантливи актьори, но и като ловък дипломат при разрешаването на спорове, сви рамене в знак на съгласие. Обаче Джони видя, че в очите й продължиха да проблясват войнствени пламъци. Дори Уим да забеляза недоволството й, предпочете да го пренебрегне и се усмихна любезно, сякаш това бе един обичаен обяд между трима стари приятели, а не важна среща, на която щеше да се реши нечия съдба.

„Майната ти, Джони, ти сам си го докара“ — помисли си младият актьор, усмихна се на Уим и зачака.

— Преди две седмици завърших една сделка, върху която работя повече от година. Сигурен съм, че си спомняте филма на Хичкок „Север-северозапад“. Е, аз преговарях да направя нова версия на филма. Реших да поверя на Джони ролята, която се изпълняваше от Кари Грант. — Насочи поглед към младия актьор. — Това е много по-голяма роля и много по-престижна от ролята, за която вече имаш сключен договор. Да изиграеш образ, пресъздаден от Грант, е изключително амбициозна и трудна задача, но след сериозно обмисляне реших, че ще можеш да се справиш. Какво ще кажеш?

— Мисля, че звучи добре — рече Джони. — Кога ще започнат снимките? Явно няма да е през юни, след като току-що си сключил договора.

— Не. Ще започнат през септември. Филмът ще се снима в Швейцария и аз очаквам актьорският и снимачният екип да бъдат сформирани до края на август. Знам какво си мислиш. Че междувременно няма да имаш работа. Но не е така. Изготвили сме график за продължителна рекламна обиколка, която ще включва двадесет и шест града и ще те ангажира за месец и половина. Все още ли ти звучи добре?

Джони отмести поглед от Уим към Ейми, после отново го насочи към Уим.

— Да. Ти си шефът.

— Не искам да се съгласяваш, защото аз командвам тук, синко. Искам да направиш този филм, защото вярвам, че си точно за тази роля. Във връзка с това помолих днес следобед да доставят в дома ти оригиналната касета с филма. Купих я заедно с новия сценарий. Изгледай филма, прочети сценария и ми се обади. Сценарият е променен много малко. Добавени са някои реплики тук-там, други са махнати, за да се осъвремени езика. Две-три сцени са променени, но като цяло сценаристите, които наехме, са се придържали към първоначалния текст, каквато беше и уговорката ни. Не искаме да разваляме работата на голям творец като Хичкок. — Погледна наляво. — А, ето го и обядът ни. — Обърна се към Ейми: — Какво ще кажеш да хапнем, а след това ние двамата ще обсъдим финансовата страна на моето предложение, ако Джони го приеме.

Ейми се усмихна.

— Звучи ми идеално. Досега не осъзнавах колко съм гладна. Джони се питаше дали и тя също като него не е закусвала тази сутрин заради предстоящата среща.

Докато се хранеха, Уим забавляваше Джони с различни истории за миналото на прочутия ресторант, а Ейми му пригласяше. Младият мъж не можеше да се отърве от усещането, че предстои още нещо.

След като отнесоха чиниите и разчистиха масата, Уим поръча кафе и мина направо на финансовия въпрос.

Сега беше ред на Джони да слуша и мислено да се възхищава на лекотата, с която Уим водеше преговорите. Нищо чудно, че този мъж бе толкова могъщ. Той убеждаваше, без да извива ръце, заплашваше, без да изтъква силата си.

Продуцентът предложи два милиона долара компенсация плюс първоначалните четири милиона, ако Джони реши да се откаже от участието си в „Конете“ и приеме ролята в новата версия на филма на Хичкок. Джони забеляза, че сбръчканото лице на Ейми се разтегли в широка усмивка. Очевидно тя вече бе изчислила своята комисионна и бе готова да го накара да подпише, да го подпечата и достави със специална пратка.

За себе си Джони бе решил, че ще приеме ролята, но независимо от изтънчения начин, по който Уим му поднесе предложението за смяната на ролите и филмите, той знаеше защо продуцентът му предлага тази роля и че това нямаше нищо общо с таланта му. Би трябвало да бъде благодарен и може би някъде дълбоко в душата си наистина беше, но една част от него негодуваше срещу това лесно решение, което щеше да го раздели с Франки… и никой не можеше да го убеди, че това всъщност не е главната цел.

Уим не се и опита да го убеждава. Веднага след като широката усмивка на Ейми показа удоволствието й от сумата, която Уим назова, той помоли да му позволи да поговори насаме с Джони. Към усмивката си, на която много малко жени можеха да устоят, той добави и едно многозначително намигване.

— Няма да обсъждам нищо, което би те накарало да се разтревожиш, скъпа. Двамата с младежа трябва поговорим за някои лични аспекти в отношенията ни. Имаш ли нещо против?

— Ни най-малко — отвърна тя, отпи от кафето си и попи устните си със салфетката. — Струва ми се, че трябва да отида да си напудря носа.

Явно беше време да разбере другата причина за тази среща.

Джони реши да изпревари Уим и заговори веднага щом Ейми се отдалечи:

— Ти не спомена обаче, че ако не приема щедрото ти предложение да се откажа от участието си в „Конете“, за да приема ролята във втората версия на филма на Хичкок, ще остана без работа.

— Прав си, не съм го казал. Но дори и да не приемеш ролята, която днес ти предложих, пак няма да го кажа. Тази среща изобщо не е заради това, синко. Аз не работя по този начин. Не ме разбирай погрешно. Обичам дъщеря си и макар че рядко ми се налага дай се подмазвам, боя се, че днес ще трябва доста да се потрудя. — Засмя се тихо и поклати леко глава. — Тя няма да ми благодари за днешното ми предложение към теб и предполагам, че вече си се досетил за това. Всъщност почти се ужасявам от срещата си с нея следобед.

— Значи тя все още не знае?

— Не. Исках първо да направя предложението си на теб. Да видя как се чувстваш, защото независимо как изглежда отстрани, аз наистина съм загрижен за теб.

— И защо? — попита младият актьор, неспособен да прикрие войнствената нотка в тона си.

— Защото съм бизнесмен — просто и ясно. Ти притежаваш талант — онзи рядък, специален дар, с който малцина се раждат. Франки беше права за това. Никога не съм се съмнявал в преценките й, но дори и аз бях смаян от силата на играта ти. Бях искрен, когато ти казах, че си идеалният заместник на Грант. Но дори и да откажеш да участваш в този филм, аз все пак продължавам да настоявам, че не бива да играеш в „Конете“. Мисля, че ще се съгласиш с мен, при тези обстоятелства ще ти бъде доста трудно да работиш с Франки.

Джони не можеше да възрази, затова не каза нищо.

— Франки никога не ми е казвала какво се е случило помежду ви, а и аз не съм я питал. Струва ми се, че мога да предположа, но сега не е нито мястото, нито времето да говорим за това. Простата истина е, че се опитвам да защитя дъщеря си от самата нея, а и от теб и в същото време да спася една обещаваща кариера. — Облегна се назад и тихо се засмя. — Чувствам се като Соломон.

— Обзалагам се, че е така.

— Е, това е. Не исках да го обсъждам пред Ейми. Не съм от хората, които излагат личните си дела на показ. Франки ми каза, че ти също си затворен човек, и съм сигурен, че ще ме разбереш. Между другото, не съм ти казвал, но аз наистина съжалявам, че тайни, които би трябвало да останат поверителни, са разкрити по толкова грозен начин.

— Благодаря ти, Уим. Струва ми се, че аз трябва да се извиня. Редно бе да кажа на теб или поне на Франки, преди да подписвам каквито и да било договори. — Джони сви рамене. — Вече е късно за извинения, но наистина съжалявам за неудобството, което ти причиних.

— Благодаря ти — искрено отвърна Уим. — Мога да те уверя, че не съм се чувствал неудобно. Просто исках ти да се измъкнеш невредим от тази неприятна история. Боя се, че инструкциите ми към дъщеря ми да намери начин да извлече най-доброто от ситуацията, са в основата на неприятностите помежду ви, за което наистина съжалявам.

— Вината не е твоя.

— Всъщност, боя се, че вината е моя, макар и не директно. Едва днес научих, че един от моите гости е отговорен за изтичането на цялата история в медиите.

При тези думи Джони учудено повдигна вежди.

— Но защо го е направил?

— На този въпрос предстои да се отговори, но ти обещавам, че ще стигна до дъното на тази история.

— Вече няма значение — усмихна се Джони с малко кривата си усмивка, сякаш се подиграваше на себе си. — Вчера дядо ми дойде да ме види. Предполагам, че думите му обобщават всичко. Заяви ми, че когато някой е бил ритнат — имаше предвид инцидента на празненството за рождения ти ден — има три възможности. Може да стане, да се отърси от праха и да си тръгне. Или може да се бие, за да се защити. И двете възможности са приемливи. Но ако избере трета възможност, това ще бъде доказателство, че си е заслужавало да бъде ритнат.

Уим се усмихна разбиращо.

— И каква е третата възможност?

— Да си го изкара на другите. Той беше ядосан от това, което казах на Франки на приема. — Джони погледна към масата. Ръката му разсеяно чертаеше с лъжичката кръгове по покривката на масата. Остави я и отново погледна мъжа на среща си. — Той не е единственият, който се чувства засрамен, сър. Възнамерявам да отида при Франки и да й го кажа. Щях да отида още вчера — замълча и отново се усмихна, — но се чувствах доста слаб.

Плътният смях на Уим, макар и тих, бе разбиращ.

— Това наистина е много меко казано — отбеляза той, после отново стана сериозен. — А що се отнася до дъщеря ми, аз все още не съм се отказал от вас двамата. Мисля, че ти си мъжът за нея. Бих искал вие двамата отново да се съберете. — Замълча и зарея поглед някъде над рамото на Джони. Но когато младият мъж чу следващите му думи, си помисли, че Уим навярно за миг се бе пренесъл на друго място и в друго време. — Не се отказвай, синко. Всичко това — парите, славата, блясъкът, не може да компенсира радостта, която човек изпитва, когато истински обича и е обичан.