Джилиън Грей
Дъщеря на греха (23)

22.

Докато Джони пътуваше към къщи след срещата с агента и продуцента си, си мислеше, че би трябвало да се чувства благодарен. По дяволите, навярно трябваше да падне на колене и да целува краката на Уим. Човекът можеше така да го изрита по задника, че да изхвърчи от Лос Анжелис и да се приземи чак в Паристън. Вместо това му бе предложил разрешение, което не само щеше да спаси кариерата му, но в същото време му предоставяше шанс да изиграе ролята, за която един начинаещ актьор можеше само да мечтае.

Странно, но въпреки това младият мъж се чувстваше безкрайно нещастен. Изпълнен със самосъжаление.

Влезе в къщата и се закова насред фоайето. За пръв път забеляза хаоса, който бе отражение на бъркотията в живота му. Изглеждаше така, сякаш някой бе вдигнал къщата, обърнал я бе наопаки, след което я е разтърсил добре и отново я е поставил на мястото й.

Осъзна, че вижда живота си през очите на дядо си, и си припомни отвращението, изписано на лицето му предишния ден. Представяше си какво щеше да каже Франки. По дяволите, та тя дори сгъваше бельото си, преди да го сложи в коша с прането.

Но работата не беше само в безпорядъка, който го заобикаляше, а в кашата, която бе забъркал с живота си.

Седна на долното стъпало на стълбата и разтри лицето си с длани. Господи, в какъв шибаняк се беше превърнал! Въпреки отвратителното си настроение се усмихна, защото думата му напомни за Франки. На нея щеше да й хареса. Може би щеше да предложи да му изработят лепенки с надпис: „Джони Парис — най-големият шибаняк!“ Сигурно лично щеше да ги разлепи по задните капаци на колите в града.

Внезапно му хрумна колко прав беше дядо му, когато предишния ден го обвини, че винаги търси да изкара виновен някой друг за неприятностите си. Тогава Джони се разгневи въпреки уважението, което изпитваше към дядо си, защото той не му даде възможност да възрази и заяви, че няма изключения. Но сега, след като размисли, разбра, че както винаги, дядо му беше прав.

Направи си мислен списък със заглавие: „Най-големите бъркотии в живота ми“.

Номер едно: Джийн Роуз. Беше я обвинил, че се е замесила с полицията заради приятеля си — пласьора на наркотици. Но нима той не бе виновен за всичко? Нали тя забременя от него и беше принудена да напусне къщата на родителите си?

Номер две: детектив Боб Бауърс. Бе убеден, че надменният полицай е убил Джийн Роуз, дори смяташе, че сам си е виновен за злополучната си смърт. А всъщност избухливият характер на Джони бе причина за трагедията, променила завинаги живота му и лишила го от възможността да работи в Детройт и да проектира автомобилите на бъдещето.

Номер три: Франки. Последният жертвен агнец, когото обвиняваше за бедите, стоварили се на главата му. Нима тя просто не беше направила необходимото, за да превърне една негативна ситуация в позитивна?

О, почти забрави номер четири. Уим. Бе приел, че продуцентът е виновен за раздялата му с Франки, а всъщност подсъзнателно самият Джони може би бе търсил начин, за да сложи край на връзката им. И защо? Поради все същата причина — той искаше да прави всичко по свое усмотрение. Ти беше номер едно. Това, което искаше той, беше най-важното. Никой не можеше да пресече пътя на Джони Парис, без да пострада.

Отиде до хладилника за бира, но после усети, че стомахът му се разбунтува, когато си спомни за махмурлука от предишния ден, и си взе една сода.

Звънецът на вратата иззвъня точно когато се връщаше в дневната. Джони остави содата на табуретката пред пианото и отиде да отвори.

Както Уим му беше обещал, един куриер стоеше на прага с плик, който съдържаше касетата на „Север-северозапад“. Джони се подписа, че е получил пратката, бръкна в джоба си, извади пет долара, подаде ги на младежа и затвори вратата. Огледа разхвърляната стая и реши да отложи гледането на касетата за по-късно. Сложи я върху един рафт в шкафа в преддверието, после съблече спортното сако, което бе облякъл за срещата с Уим и агентката си, и нави ръкавите на ризата. Трябваше поне малко да поразчисти.

През следващите четири часа работи, без да спира. После застана в средата на стаята и се огледа. Е, не беше идеално, но имаше значително подобрение. Поне сега икономката вече имаше шанс да изчисти както трябва.

Содата му — отдавна забравена — вече бе изветряла и топла, Джони я изля в мивката, а после си взе друга и се запъти към шкафа, за да се заеме с касетата. На половината път промени решението си. Филмът можеше да почака. Знаеше, че ще приеме ролята. Може и да беше идиот, ала не беше толкова луд.

Точно сега трябваше да направи следващата стъпка, за да оправи бъркотията, която бе сътворил. Изтича нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж, съблече дрехите си — този път си направи труда да ги сложи в коша с прането — и набързо си пусна душ. Облече си поло, джинси и обу едни маратонки „Рийбок“. Десет минути по-късно, след като грабна ключовете и пари от чекмеджето, се спусна надолу по стълбите.

Качи се в пикапа и се насочи към крайбрежната магистрала.

Макар да беше сигурен, че не го бе чула, докато приближаваше към нея на плажа, Франсин само леко трепна, когато Джони извика името й.

— Хей — каза той, побутна крака й с маратонката си, после се наведе над нея. — Добре ли си?

— Да.

— Сигурно. Затова седиш на плажа сама в тъмното и си се свила, сякаш току-що си преживяла най-отвратителната сцена в живота си.

— Обичам плажа.

— Да, знам, но вече става студено.

Тя сви рамене, после сложи глава на коленете си и се обърна към него.

— Какво искаш, Парис? Дошъл си да злорадстваш заради голямата сделка, която Уим ти е предложил? Е, добре — поздравления. Много се радвам за теб. Заслужи си наградата. А сега се махай.

Джони отвори уста, за да й отговори, но тя го прекъсна:

— Как влезе тук?

Той не отговори веднага. Нощта бе облачна, а тежките надвиснали облаци вещаеха дъжд, но в този миг се раздвижиха и в небето се откри пролука. Когато лунният лъч я освети, той видя, че страните й са мокри. Въздъхна, седна до нея, сви колене и обхвана глезените си с ръце. — Ах, Франки, каква двойка сме ние двамата, нали?

— Не сме — възрази тя, вдигна края на пуловера си и избърса лицето и носа си като малко момиченце. Сърцето му се сви от жалост. — Освен това ти не си виновен за нищо. Аз съм тази, която прецака всичко.

— Предполагам, че днес е ден за самобичуване — рече младият мъж. — През целия следобед се самообвинявах.

— Не отговори на въпроса ми. — Той не каза нищо и Франки обясни: — Попитах те как влезе тук. Отново ли прескочи оградата?

— Не. Все още пазя ключа, който ми даде миналата година. Видях колата ти, а и в къщата светеше, но когато не ми отвори, реших, че сигурно си тук.

Тя отново се взря в океана. Известно време тихият шум на плискащите се вълни бе единственият звук в нощта.

За какво ли си мисли? — зачуди се Джони. Реши да не задава въпроси. Беше дошъл тук, за да се извини. Очевидно тя искаше да бъде сама.

— Съжалявам, Франки — прекъсна мълчанието той. — Не знам защо се държах така в събота вечерта. Бях пиян, но това не е извинение. Съжалявам и за „Конете“. Исках да участвам във филма и да изиграя ролята.

— Глупости. — Последва кратка пауза. — Пълни глупости. Знам, че изобщо не съжаляваш за филма. Мамка му, пък и защо да го правиш? Уим току-що ти поднесе луната на тепсия и ти откри пътя към звездите. По дяволите, каза ли кой ще ти партнира? Господи, най-големите имена, в бизнеса са готови да те одерат жив от завист. Няма да повярваш кои участваха в кастинга, който ти току-що спечели. А колкото до събота вечерта, мисля, че ти каза точно онова, което отдавна искаше да изречеш, само че нямаше достатъчно смелост да го сториш на трезва глава. Ако това е всичко, което искаш да ми кажеш, можеш да изнесеш хубавото си лице и стегнатия си задник от къщата ми и да се върнеш в Бел Еър.

— Франки…

Тя удари с длани по пясъка и изръмжа. Изправи се, сложи ръце на кръста си и се втренчи в него.

— Какво ти става? Нали искаше да приема шибаните ти извинения? Добре, приемам ги. А сега, ако обичаш, си върви.

Джони също стана.

— Не, не искам това. Грешиш, Франки. Аз съжалявам… за всичко. За филма. За жестоките неща, които ти наговорих в събота вечер. За това, че изглежда ние не можем да бъдем в една и съща стая без един от нас да се ядоса или поне да се почувства неудобно. Наистина бях искрен, когато казах, че искам да бъдем приятели. Но ако това не е възможно, искам поне да знаеш колко съжалявам, че нещата се развиха по този начин. Това е всичко.

— Това е всичко — промърмори младата жена, обърна се с гръб към него и обви раменете си с ръце.

Джони чу тихите ридания, които разтърсиха тялото й. Въздъхна тежко. Сега тя страдаше повече, отколкото преди той да дойде. Джони пристъпи към нея и я прегърна изотзад. Облегна глава на нейната и тихо рече:

— Ах, Франки, моля те, не плачи.

— Не ми… казвай… какво да правя — успя да продума през сълзи тя.

Въпреки, че съчувстваше от все сърце, Джони се засмя.

— Знам, че не е смешно. Знам, че си разстроена, но просто не можах да се сдържа. Ти винаги си толкова твърдоглава.

В отговор Франки го сръга силно в ребрата с лакът. Той изпъшка и сега беше неин ред да се изкиска. Но след миг се извърна рязко, притисна длан към устата си, а очите й виновно го погледнаха.

— О, Джони, съжалявам.

— Всичко е наред. Предполагам, че си го заслужих, но нека да преброим до три. Само ми кажи, че си добре и аз ще се махна.

— Това няма нищо общо с теб, разбра ли?

— Тогава какво не е наред?

— Какво означават тези въпроси? Да не ме подлагаш на инквизиция? Просто ми се искаше да си поплача… сама. Жените го правят през цялото време, без да имат друга причина, освен месечния си цикъл.

— Да, с изключение на едно нещо. Ние бяхме заедно почти година, а през това време не съм те виждал да плачеш, освен може би на някой тъжен филм. Не плака дори когато се разделихме. Просто се справи с това както с всичко останало. Тогава защо точно днес? И не ми разправяй разни глупости за месечния си цикъл.

— По дяволите! — извика тя и притисна ръце към главата си. — Добре, няма да има повече сълзи. А сега, ако ме извиниш, бих искала да остана сама. Не съм те молила да идваш, но сега те моля да си отидеш.

Раменете на Джони се отпуснаха и той пъхна ръце в джобовете на джинсите.

— Добре. Довиждане. — Беше се отдалечил на няколко метра, когато тя извика името му. Обърна се.

— Върни се.

Той тръгна бавно към нея, а по лицето му се разля широка усмивка.

— Е, може би съм сгрешил. Може би наистина си в месечен цикъл.

— Не се прави на голям умник, Джони — тросна му се Франки, седна отново на пясъка и потупа мястото до себе си.

— Седни.

— Добре, сядам — отвърна той след няколко секунди. — Какво има сега?

— Само слушай, става ли? — Франки наклони леко глава, за да го погледне. Изражението й беше закачливо въпросително. — Какво става с теб? Някога беше толкова тихо и мълчаливо момче.

Джони сви рамене.

— Може би се събрах с лоши хора?

— Преди ми харесваше повече.

— Да, спомням си.

Тя протегна крака и размърда пръсти в маратонките си. Втренчи се замислено в тях, сякаш те бяха най-важното нещо в този миг. После се облегна на лакти и се загледа в небето.

— Аз наистина прецаках всичко, нали, Джони? Не ми отговаряй. Знам, че е така. Между нас всичко вървеше чудесно, ние имахме всичко, а аз го захвърлих просто така. Не исках да го правя. Но може би е по-добре, че се случи, защото нямаше да го преживея, ако се бях влюбила още по-силно в теб.

— Не само ти беше виновна, Франки. Аз също сгреших. Не биваше да се чувствам толкова наранен, когато ти направи онова, което баща ти е искал от теб.

— Разбира се, че си бил наранен. Мамка му, Джони, та ти беше прав. Уим щраква с пръсти и аз скачам. Когато той ми нареди да намеря разрешение, аз дори не помислих какво ще ти причиня с моето предложение. Сега съжалявам. Но знаеш ли кое е най-шибаното? До днес не го осъзнавах. Когато Уим ми каза, че те отстранява от „Конете“, имах чувството, че са ме ритнали в корема. И знаеш ли защо? Защото през цялото това време се надявах, че когато отново започнем да работим заедно, ти ще осъзнаеш, че не можеш да живееш без мен. — Тя подсмръкна, избърса носа си и продължи: — Карах към къщи, когато изведнъж разбрах, че това никога няма да се случи. Аз самата убих всички чувства, които може би си имал към мен, тъй като не оправдах доверието ти и те разочаровах. — Погледна го, после изненадващо му се усмихна. — Искам да ти кажа, че не за това плачех.

— Франки, почакай, искам да ти кажа няколко…

— Остави ме довърша. Моля те.

— Добре, продължавай.

— Плачех заради Уим. Разбираш ли, ти беше почти прав, когато ме нарече вампир — искам да кажа, че думите ти бяха грозни и непростими, но разбирам сравнението. — Тя се обърна на другата страна и малко си поигра с пясъка, преди да продължи: — Аз не пия кръв, разбира се, но се нуждая от одобрението на Уим, за да мога да продължа напред. И не знам защо. Затова всичко е толкова дяволски трудно. Седях тук и си мислех за това. Реших, че може би се дължи на сдържаното му и толерантно поведение. Искам да кажа, че ако той беше някой диктатор или ограничен и дребнав баща, нямаше толкова да ме е грижа. Но аз съм като някое глупаво животно от цирка, което скача през горящи обръчи, за да спечели одобрението на господаря си, а всичко, което получава за усилията си е едно: „добра работа“.

— Не можеш да промениш начина, по който се чувстваш спрямо Уим, и не си единствената. Той излъчва някакъв магнетизъм, който привлича хората. — Джони побутна рамото й със своето. — Дори и мен, ако можеш да ми повярваш.

Франки тихо се засмя, после рязко смени темата:

— Как са дядо ти и Бетани?

— В момента дядо ми е много ядосан. Гледал е интервюто с Лено, както и случилото се на празненството. Измина целия път от Паристън до тук само да ми натрие здравата носа.

— Сигурно много те е заболяло — съчувствено рече тя. — Знам колко много означава одобрението му за теб.

— Да, накара ме да се замисля.

— И какво измисли?

— Че може би се държа като кон, който има трън в задника.

— Ами Бетани? Как е тя?

Джони се поколеба за миг, преди да отговори.

— Не знам. Баба й и дядо й решиха, че за известно време не бива да я виждам. Изглежда писанията в таблоидите са ги шокирали до дъното на пуританските им души.

— Но това не е справедливо. Тя е твоя дъщеря.

— Да. Е, следващата седмица смятам да си отида. Ще остана десетина дни и ще се постарая да ги размекна.

— Надявам се да успееш. Малкото момиченце се нуждае от своя татко.

Джони се намръщи. Осъзна, че тя говори по-скоро за себе си, отколкото за неговото дете. Стана и изтупа пясъка от джинсите си.

— Е, предполагам, че е време да тръгвам.

Франки му протегна ръка и той й помогна да стане.

— Ще те изпратя до вратата.

Двамата мълчаха по пътя към къщата, накрая Джони се усмихна.

— Ще поръсиш с пясък безупречно чистия си под. Не е в твой стил, миличка.

— Майната му.

— Ето това вече е момичето, което познавам и… — Той спря.

— И обичаш? Хайде продължавай и го кажи — подразни го младата жена. — Няма да ти го натяквам. — Тя се усмихваше, ала усмивката й скоро помръкна и съвсем се стопи. — Знам, че никога не си ме обичал. Ако ме обичаше, нямаше толкова лесно да ме оставиш да си отида. Щях да остана в сърцето и душата ти, както Джийн Роуз е останала, дори и след като сте скъсали.

— Предполагам, че си права — рече Джони, но не я погледна. Боеше се, че ще прочете лъжата в очите му.

— Също както беше прав и ти, когато каза, че ние двамата нямаме шанс.

— Не си спомням да съм го казвал.

— Да, каза го. Франки и Джони, забрави ли? Каза, че сме обречени още преди да сме започнали заради прочутите си съименници.

— Но все още можем да бъдем приятели. Знам, че вече съм го казвал и началото не беше много успешно, но можем да опитаме отначало. Какво ще кажеш?

Двамата вървяха бавно към предната врата. Когато спряха, Франки протегна ръка и я обви около врата му. Притисна стройното си гъвкаво тяло към неговото и нежно го целуна. Устните й се задържаха дълго върху неговите в толкова болезнено сладка целувка, че Джони едва не простена. След малко тя се отдръпна и поклати глава.

— Не, Джони. Не мога да ти бъда приятелка. Аз искам всичко или нищо.

„Странно, но и аз искам точно това, скъпа. Искам те цялата.“ Той сви рамене с безгрижност, каквато не чувстваше.

— Както кажеш. Ще се видим. — Отвори вратата, поколеба се и й смигна. — Вече можеш да освободиш кучето си преследвач.

— За какво говориш?

— За Румър. Тя е добро дете, но ако продължава да ме наблюдава, ще ми попречи да се проявя, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ти си негодник!

— Нали това ти казвах и аз.

Той усети, че го наблюдава от прага, докато прекоси предната веранда и се качи в пикапа. Но когато завъртя ключа на двигателя, тя внезапно се втурна към него и му махна да почака. Джони свали стъклото и едва доловимо въздъхна.

— Само още нещо.

— Когато става дума за теб, винаги има още нещо, но казвай.

— Уим.

Този път въздишката му беше шумна и ядосана.

— Какво за него? — рязко попита младият мъж.

— Той вярва в теб. Предоставя ти шанса на живота ти. Не го разочаровай.

Джони не отговори, а само се втренчи в нея, питайки се как едно умно момиче може да бъде толкова глупаво.

— Мисля, че и миналия път това беше финалната реплика. Забавно как винаги стигаме до едно и също място.

— Джони…

— Довиждане, Франки.

Той подкара към къщи, а тези прости думи останаха да висят във въздуха.