Джилиън Грей
Дъщеря на греха (25)

24.

— Ще те убия! — възкликна Франки, когато Уим й се обади на Коледа сутринта.

— Така ли се говори с един баща? — попита той.

— Сериозно, Уим. Аз си скъсвам задника от работа, за да докажа на всички празнодумци, че грешат. Да им докажа, че не съм едно разглезено момиченце, а дяволски добър режисьор, а в същото време ти продължаваш да ми правиш невероятно екстравагантни подаръци.

През двете минути откакто разговаряха по телефонната линия се чуваше доста смях, но когато заговори, тонът на Уим беше сериозен.

— Дълго си мислих за това.

— За кое? — попита Франки и остави дългото самурено палто, което баща й беше изпратил за Коледа, да падне на дивана до нея. Рязката промяна в настроението му не й хареса. Изплаши я.

— Относно глезенето. През целия ти живот съм ти правил подаръци, но не съм те глезил. По-скоро съм те пренебрегвал.

— О, за Бога, Уим, не е вярно! Няма ли да престанеш!

— Напротив, истина е. И не защото не те обичам, Франки. Трябва да го знаеш.

Дъщеря му не отговори. Внезапно в очите й запариха сълзи и гърлото й се стегна.

Уим продължи, сякаш не бе забелязал напрегнатата пауза помежду им.

— В живота ми има неща, с които не се гордея, Франки. Никога не съм ги споделял с теб, защото не исках да ме намразиш. Мисля, че това беше грешка. Аз те държах на разстояние, докато ти упорито искаше да се доближиш до мен. Дори и когато работата ни сближи, аз все пак продължавах да спазвам известна дистанция в отношенията ни. Съжалявам за това. Искам да го знаеш.

Франки задавено се засмя.

— Ще престанеш ли? Плашиш ме. Ти си най-добрият баща, което едно момиче може да има. И аз те обичам, глупчо.

— Знам го, но, Франки, когато се върна другия месец, ще трябва да си поговорим. Време е да ти разкажа за всички неприятности между баба ти и мен. Знам, че винаги си се чудила на отношенията ни. Искам също да поговорим и за Джорджет. Никога досега не съм ти разказвал за нея и знам, че това беше много трудно за теб. Освен това искам да споделя и някои хубави новини.

— Слава Богу! За миг ми прозвуча доста застрашително. Мамка му, Уим, що за скелети крием в семейния гардероб?

Той не отговори и Франки смени темата.

— Каза, че следващия месец ще си бъдеш у дома. Това означава ли, че скоро ще привършиш с филма?

— Да. Всичко върви невероятно гладко. Ще се гордееш с работата на Джони, малката ми. Той притежава изумителен талант. Мисля, че дори Хичкок щеше да падне от смайване върху закръгления си задник.

Франки се усмихна, доволна, че отново се намираха на безопасна територия.

— Казах ти, че е добър. Аз никога не греша. Как е той?

— Джони? Добре. Струва ми се, че швейцарският въздух му се отразява много добре. Казах ли ти, че започна да кара ски?

— Успя ли да се влюби в партньорката си? — попита младата жена, като непразно се опита гласът й да прозвучи небрежно.

— Франсин! Знаеш, че никога не се меся в личния живот на актьорите и екипа.

— Това „да“ ли означава?

— Означава „не“, глупачето ми. Ако не работи или не кара ски, той седи с молив в ръка и работи върху проклетия си автомобил. Направо ще се пукна от яд, ако наистина ни напусне, след като го направихме звезда.

Франки не каза нищо — и тя се боеше от същото.

— Предполагам, че ще се върне заедно с теб.

— Доколкото знам, ще пътуваме с един и същи самолет. Как са нещата при теб? Свърши ли със снимките на „Конете“?

Франки се намръщи.

— Да, но беше един шибан кошмар. Наложи се да извикаме Джейсън, за да заснеме наново някои сцени, но никъде не можахме да го открием. Когато най-после го намерихме — представи си в Мексико — той беше толкова зле, че приятелката му, менажерът му и агентът му едва успяха да го накарат да изтрезнее. Повече никога няма да работя с него, Уим. Ако подпишеш с този негодник договор за друг филм, аз няма да го режисирам.

— Много се гордея с теб, момичето ми. Ти наистина притежаваш голям талант и си прекрасен режисьор въпреки всичко.

— Искам да престанеш с тези приказки, Уим. Наистина ме плашиш.

— Съжалявам. Нямах подобни намерения. Просто исках да си подготвена. — Той се засмя тихо. — Ако искаш да знаеш истината, Франки, откакто Джорджет умря, се страхувам от този разговор. Дори за известно време вярвах, че никога няма да се наложи да го проведем.

— И не се налага — сковано прошепна тя. — Не и ако това ще промени отношенията помежду ни.

— Боя се, че трябва — отвърна баща й със същия странен тон, който смразяваше кръвта й. После изведнъж се развесели. — Е, любов моя, честита Коледа и всичко най-хубаво. Бих искал да съм при теб.

— Аз също. О, Уим! Почти щях да забравя. Истина ли е, че онази разкошна червенокоса красавица е с теб? В „Лос Анжелис Таймс“ се споменава за нея. Бях изненадана, но после си спомних, че миналата година видях същата дама в спалнята ти. Тогава не можах да се сетя коя е и разбрах чак след като прочетох статията. Дори не знаех, че двамата се познавате.

— Това е хубавата част, за която искам да поговорим, когато се върна у дома. А сега, повече никакви въпроси. Искам да ти кажа всичко по моя си начин.

— Добре, но само още нещо. Откъде се сдоби с това палто?

— Миналия уикенд прескочих до Москва. Невероятно е, нали?

— Невероятно едва ли е точната дума, която ще хрумне на хората, когато ме видят в тази жега да се разхождам облечена с него.

— Всъщност си мислех, че може би ще го облечеш догодина, когато снимаш един от филмите ми в Юкон.

— В Юкон? Уим, за какво говориш?

— Извини ме, скъпа, но вече трябва да прекъсвам. Заедно с актьорите и екипа ще празнуваме Коледа. Един от гостите ми вече пристигна. Весела Коледа!

— Уим, почакай! Ако не мога да се свържа с теб следващата седмица, искам отсега да ти честитя рождения ден и Нова година. Предай поздравленията ми и на Джони. Знаеш ли, че той е роден на същия ден като теб?

— Не, но ще излезем с него да пийнем по едно-две питиета, за да го отпразнуваме.

— Да не си посмял! Той не може да пие, Уим! Забрави ли какво се случи…

— Пошегувах се, Франки. Но вече наистина трябва да вървя. Още веднъж — честита Коледа, скъпа!

— Вече бях на път да се откажа. Реших, че си излязъл да вечеряш без мен — каза Катлин, когато Уим отвори вратата.

— Защо не използва ключа си?

— Забравих го. Какво те задържа толкова дълго?

— Говорих по телефона с Франки — отвърна той, втренчен в неподписаната бележка, която беше получил с вчерашната поща.

Катлин проследи погледа му и видя малката синя хартия в ръката му. Макар че листът бе измачкан, тайнственото съобщение се виждаше много ясно: „Кажи на Франсин, преди тя да унищожи и двама ви“.

Съобщението не беше подписано, но мистериозното „тя“ явно се отнасяше за Тия. Предишната нощ Уим и Катлин дълго бяха обсъждали кой може да го е изпратил и какво означаваше краткото предупреждение. Очевидно Тия смяташе да разкаже на Франсин за майка й, но кога? Как? Защо сега? Първият му подтик бе незабавно да отлети за Щатите. Но писмото беше изпратено преди три седмици до дома му в Бел Еър. Оттам го бяха препратили в Швейцария. Очевидно, който го е изпратил, не е смятал, че заплахата е предстояща, защото в противен случай предупреждението ще е закъсняло. Затова Уим реши, че е по-добре първо да свърши филма. Може би беше само една жестока шега. Ала независимо от всичко явно бе дошло времето да разкаже истината на дъщеря си. Катлин се беше съгласила да се омъжи за него през април, когато щеше да се оттегли като издател от „Маркс Букс“ и отново да се премести на западното крайбрежие, където преди повече от тридесет години бе започнала тяхната връзка. Двамата решиха, че ще започнат своя съвместен живот без лъжи.

— Не си й казал по телефона, нали, Уим?

— Не, разбира се, че не, но я предупредих, че когато се прибера, ще трябва сериозно да си поговорим — отвърна той, сгъна бележката и я пъхна в джоба си. — Споменах името на Тия, както и това на Джорджет. — Погледна я, видя, че тя се намръщи, обви ръце около кръста й и я привлече в скута си.

— И, да, казах й, че искам да споделя с нея и една хубава тайна.

— Но не каза името ми?

— Не беше нужно. Тя вече беше прочела, че си тук заедно с мен. А миналата година те е видяла да стоиш до прозореца на спалнята ми.

— Сигурно е било същия ден, когато я наблюдавах да излиза с Джони. — Катлин отпусна глава на рамото му и тъжно въздъхна. — Той е толкова добро момче. Иска ми се двамата пак да се съберат.

— Следващата седмица той ще навърши тридесет и една. Едва ли може да се нарече момче — подравни я Уим и я целуна по челото. — Но си права, той наистина е много свестен. — Подкрепи я нежно да стане от скута му и се изправи. — Докато заговорихме за него, той заедно с останалите сигурно вече се чудят какво ни е задържало. По-добре да тръгваме.

— Само още една минута — помоли тя.

— Разбира се. Тревожи ли те нещо друго?

— Само това — усмихна се Катлин и посочи зелената клонка, която държеше над главите им. — Ще ти донесе лош късмет, ако не целунеш този, с когото си застанал под имела.

— А, в такъв случай, целунете ме, госпожо. Последното нещо, което искам, е лош късмет.

Но лошият късмет ги сполетя през последните две седмици от снимките. Един от операторите се подхлъзна на леда и си счупи бедрото. Партньорката на Джони се простуди и изгуби гласа си, което наложи в последната минута да се правят промени в сценария. Така че, когато Тони Маршъл най-после извика: „Край!“, целият екип изпадна в еуфория. Всички бяха съгласни, че швейцарските Алпи са великолепни, хората — чудесни, кухнята — необичайна и много интересна, но не толкова добра, колкото в Лос Анжелис, и така че беше крайно време да се прибират у дома.

Напуснаха Цермат малко след полунощ, след като опаковаха оборудването и багажа си, и пристигнаха в Цюрих в три часа сутринта. Пожелаха си уморено „лека нощ“, обещаха си на следващия ден следобед да се съберат, за да отпразнуват с шампанско и ордьоври завършването на филма, и се запътиха към стаите си. Уим извика след Джони, който тъкмо се канеше да се качи в асансьора:

— Искаш ли да дойдеш в апартамента ми да пийнем по една бира? Чувствам се малко напрегнат и едва ли ще мога да заспя. А и за теб ще бъде добре да се поотпуснеш малко.

Джони се изненада от неочакваната покана, но сви рамене в знак на съгласие.

— Защо не, звучи добре.

Двамата тъкмо влязоха в асансьора, когато управителят на хотела настигна Уим.

— Извинете ме, хер Монтклеър. Едва не забравих да ви предам едно телефонно съобщение. Дамата се обади няколко пъти през последните три часа. Стори ми се, че е много важно. Помоли да й се обадите веднага щом се регистрирате в хотела. Колкото и да ми е неудобно, но напълно бях забравил и чак сега си спомних. Моля да ме извините.

— Някакви проблеми? — попита Джони, по-скоро от любезност, а не от любопитство.

— Обаждала се е Катлин. Сигурно нещо не е наред. Тя е най-спокойният и невъзмутим човек, когото познавам. Щом казва, че е спешно…

Уим погледна часовника си, когато излязоха от асансьора. В Ню Йорк беше късно вечерта. Дали щеше да я намери в кабинета?

Позвъни първо там, а след като никой не отговори, се обади в дома й. Икономката го уведоми, че още не се е прибрала.

— Е, предполагам, че ще трябва да изчакам. Да пийнем ли по една бира?

Той наля внимателно от бутилката, така че в чашата да не се образува голяма пяна, а после повтори операцията с втората бутилка. Подаде едната чаша на Джони и вдигна тост.

— Наздраве! Свършихме добра работа.

Джони също вдигна чашата си и отпи една глътка.

— Предполагам, че се питаш защо те поканих. Както вероятно вече си забелязал, аз не правя нищо без основателна причина.

— Да, сър — кимна младият мъж.

Уим се усмихна и красивото му лице сякаш се смекчи.

— Отпусни се, синко. Не е нищо страшно. Просто исках да поговорим. Да разбера какви са плановете ти. По-рано ти ми каза, че искаш да проектираш коли. Сега, след като спечели някой и друг долар, смяташ ли да се оттеглиш от филмовия бизнес?

Джони отпи от бирата и се замисли за миг. Накрая отговори прямо:

— Честно казано, мислех си да напусна, но снимането на този филм беше истинско предизвикателство. Тази професия наистина влиза под кожата на човек.

Усмивката на Уим беше единственият отговор.

— Както и да е, чудех се дали не мога да правя и двете — да се снимам във филми и да работя над проекта си. Да се опитам да поделям времето си между Паристън и Лос Анжелис…

— Смяташ ли, че ще се получи?

— Не знам. Освен това още не съм решил. Просто го обмислям. Защо?

Вместо да отговори, Уим извади една пура от джоба си.

— Чел ли си Киплинг, синко? — попита по-възрастният мъж, като завъртя пурата между пръстите си.

— Предполагам, че да. В училище.

— Един от любимите ми автори. Притежава особено умение да назовава нещата, да обобщава какво представлява този живот. Някъде е казал: „Една жена си е само жена, но хубавата пура е дим.“

Джони се засмя.

— Не мисля, че съм го чувал.

— Предстои ми тежка и неприятна задача, Джони. Когато се прибера у дома, ще трябва да кажа на дъщеря си някои неща, които трябваше дай съобщя преди години.

Джони се намръщи. Не беше сигурен, че разбира домакина си, но едва ли той беше човекът, подходящ за довереник.

— Не бих искал да ви се стори неуважително, сър, но това, което става между вас и дъщеря ви, си е ваша работа.

Устните на Уим се разтеглиха в широка усмивка, ала тя не достигна до тъмните му очи, които останаха засенчени от тревога, както Джони бе забелязал напоследък. Когато заговори, гласът му беше толкова тих, че по-младият мъж трябваше да се наведе напред, за да разбере какво казва.

— Бях много лош баща.

Джони не отвърна нищо, а и какво би могъл да каже?

Уим пъхна пурата в джоба си, отпи глътка от бирата и остави чашата настрани. Наведе се, явно готов да изясни целта на тази среща.

— Ти притежаваш магия, Парис, точно както ми каза Франки. Надявам се, че ще останеш с нас, че заедно ще направим още много филми. Ние наистина се нуждаем от истински звезди, каквито имаше някога. Но дори и да решиш да си събереш багажа и да заминеш за Паристън, за да проектираш колата на мечтите си, пак искам да те помоля за една услуга.

— Казвайте, сър — кимна Джони.

— Може би ще ти се стори нахално, но мисля, че ние двамата доста си приличаме. — Поклати глава, когато Джони се усмихна. — Може би никак няма да харесаш сравнението, когато узнаеш какво смятам да кажа на Франки — о, не се тревожи, няма с теб да говоря по този въпрос. Както споменах и преди, аз съм доста затворен човек. Това, което съм решил да й кажа, ще преобърне представите й за живота, може да разруши дори целия й свят.

— Тогава защо не го премълчите? Щом не го е знаела през всичките тези години, защо трябва да го узнава точно сега? Тя много ви уважава, сър. Защо не я оставите да продължи да вярва, че всичко е наред?

Уим бръкна в джоба си и извади малкия син лист, който носеше със себе си през последните две седмици. Толкова често бе препрочитан, че мастилото се бе зацапало, но думите все още се четяха. Показа го на Джони.

— Значи мислите, че някой ще й го каже преди вас — рече Джони, след като прочете бележката и я върна на Уим. — А сега ме молите да бъда до нея, когато земята се разклати под краката й.

— Имам предчувствие за вас двамата. Тя все още те обича. Вероятно винаги ще те обича. Франки си е такава — лоялна до крайност. Когато отдава сърцето си някому, после не знае как да си го вземе обратно. Погледни как обича мен. — Джони повдигна вежди, а Уим се засмя. — Именно. Обичта й към мен достига до фанатизъм и аз съм виновен за това. Не бях много добър баща за нея, макар че я обикнах с цялото си сърце от първия ден, в който я видях. Държах я на известно разстояние от себе си, но в същото време ми се искаше да я глезя, да дам израз на обичта си. Създадох дистанцията, защото не исках тя да ме обича. Ако не ме обича, казвах си, няма да я заболи, когато разбере какво копеле съм аз. — Отново се засмя, ала този път в смеха му прозвуча болка. — Не разбирах, че по този начин само я карах да ме обича по-силно. Франки се амбицира от предизвикателствата, за разлика от повечето хора, които предпочитат по-лесния начин. Както вече казах, затова няма да спре да обича и теб.

Джони пресуши чашата си и се изправи.

— Истината, сър, според мен е, че Франки ще ни убие и двамата, ако знае, че говорим за нея сякаш е някакво бижу за продан.

Уим отметна глава назад и прихна.

— Със сигурност. — После отново стана сериозен и кимна на Джони да седне. — Седни, моля те. Искам да чуеш останалото, което имам да ти кажа.

Джони се поколеба само за миг, преди да се отпусне отново в креслото.

— Само ми отговори на един въпрос.

— Дали все още я обичам?

Уим кимна.

Джони помисли за миг дали да не излъже, ала болката в очите на по-възрастния мъж, които обикновено бяха непроницаеми, го накара да каже истината.

— Да, сър. Опитах се да я забравя. Господ знае, че ние двамата сме като кутия с газ и кибрит. Доста страшна комбинация, но, да, аз я обичам. Това не означава, че имаме бъдеще заедно. Не смятам. Ние се стремим към различни неща. Тя е погълната от работата си. Аз копнея за малка бяла къща, зелена ограда, градинка с цветя и пълна кола с деца. А и да ви кажа истината, сър, вие сте прекалено силен конкурент.

— Да, така и подозирах. Е, мисля, че ще мога да разреша този проблем. И стига с това сър. Казвай ми Уим.

— Не съм съгласен с теб, Уим. Смятам, че каквото и да й кажеш, то няма да промени чувствата й към теб.

Уим не възрази, но Джони видя как стисна челюсти.

— Е, всичко, за което те моля, е да бъдеш до нея, когато взривя бомбата. Тя ще се нуждае от някого, Джони, а аз не познавам друг човек, който би могъл да събере частиците от света й, след като аз го разпръсна на части.

Джони се наведе напред.

— Сигурен ли си, че не преувеличаваш, Уим? Да не би и ти да си убил някого?

— Не — отвърна тихо Уим, сякаш на себе си и прокара ръка през безупречно подстриганата си черна коса. — Трябваше, но не го направих.

На вратата се почука и Джони се изправи.

— Мисля, че е време да си тръгвам, но не се тревожи, Уим, аз ще бъда до Франки, когато тя се нуждае от мен.

Уим също се изправи и потупа младия актьор по рамото.

— Благодаря ти, Джони. Това е всичко, за което те моля.

— Запъти се към вратата, но звънът на телефона го спря. — Това сигурно е Катлин. Би ли отворил, вероятно е някой от екипа — Стейси или Рон — искат да разберат кога точно ще тръгнем. — Обърна се и вдигна слушалката.

Джони отиде до вратата.

На прага стоеше някакъв мъж с посивяла коса и помътнели кървясали очи, който държеше в ръката си пакет. На развален английски каза, че има доставка за хер Монтклеър. Джони взе пакета, даде му няколко франка и затвори вратата. Обърна се към Уим с пакета, увит в кафява хартия, и видя, че лицето на могъщия продуцент бе пребледняло като платно, а от устата му се изтръгна едно задавено:

— Господи!

Почти веднага той затвори телефона, но вместо да срещне питащия поглед на Джони, се строполи в едно кресло, сякаш краката не го държаха.

— Беше Катлин — рече Уим и прокара ръце през косата си. — Каза, че от няколко часа се опитвала да се свърже с мен. — Вдигна глава. — Донеси ми я.

Джони се изненада — изглежда Уим знаеше какво има в пакета, но му го подаде и се запъти към вратата. Уим го спря.

— Джони, моля те, остани. Искам да се обадиш на летището.

Джони прекоси стаята и отново седна, докато гледаше как Уим развива с треперещи ръце хартията. Зачака обясненията му, които знаеше, че ще последват.

Очите му се разшириха, когато Уим извади съдържанието на пакета. Беше книга. Лицето на Уим Монтклеър се усмихваше от корицата под посвещението: НА УИМ, а под него с по-малки букви бе написано:

„Тайният живот на Уим Монтклеър“

В дъното на корицата със златни букви бе изписано името на автора: Сисели Алингтън.

Джони не знаеше цялата история, но не му беше трудно да събере две и две.

— Предполагам, че вече не се налага да казваш нищо на Франки.

— Обади се на летището — промълви Уим, без да откъсва поглед от книгата. — Трябва да тръгнем веднага. Ако се наложи, ще наемем самолет. Трябва да стигна в Лос Анжелис колкото е възможно по-скоро. — Вдигна глава и Джони побърза да се извърне. Мъже като Уим Монтклеър никога не плачеха.