Джилиън Грей
Дъщеря на греха (4)

3.

Лондон, Англия, 1948 г.

Беше дяволски студено и за хората, и за животните — твърде малка утеха за Уим Монтклеър, който вече не бе сигурен кое от двете е. Лондон винаги беше влажен и студен през зимата, ала през тази декемврийска вечер студът проникваше през кожата му, достигайки до костите. Започваше да трепери с падането на нощта и не спираше. Забравен и свит под прочутата статуя на Ерос, бога на любовта, която пазеше Пикадили Съркъс, той дебнеше минаващите богати любители на театъра с надежда да си осигури вечерята. Всъщност вече не чувстваше глад. Отдавна не чувстваше нищо друго, освен студа, смразяващ кръвта му.

Един млад офицер от кралските войски мина покрай него с дамата си и Уим отново потрепери. Дали някога войната щеше да престане да го преследва?

Младият Уим си спомняше съвсем малко от въздушното германско нападение през 1940, когато една бомба разруши до основи сградата в бедняшкия квартал на Слоун Авеню, където беше апартаментът на семейството му. Тогава момчето беше на шест години. Вече почти бе забравил родителите си, превърнали се в бледи и неясни образи. Не помнеше дори фамилното си име.

По-ясен спомен бе оставило сиропиталището, където го настаниха служителите от противовъздушната отбрана, след като го откриха сред малцината оцелели под купчината развалини. Още звучаха в ушите му виковете и плача на изплашените и самотни деца, които изпълваха дните и нощите. Помнеше и сестрите. Някои от тях бяха мили и внимателни, докато други бяха сурови и груби със сирачетата. Ала дори и тези спомени бяха замъглени и изтласкани навътре в съзнанието му от най-ужасния спомен — спомена за ужаса.

Ужасът присъстваше постоянно в живота на малкия Уим, той бе единственият му верен спътник. Лицето на ужаса се променяше с всеки изминал ден, но винаги беше с него.

Отначало ужасът не беше съвсем личен — целият град споделяше страха му от бомбите, от тъмните нощи, когато сякаш целият свят се бе свил в трепетно очакване адът да се стовари отгоре му. Дори след като въздушните атаки свършеха, страхът продължаваше да виси над града като тъмно покривало, задушаващо жителите му. Но постепенно хората се отърсваха от потискащата тежест и животът отново продължаваше. Ала не беше така с хилядите сираци, подложени на все нови мъчения и изпитания. Ужасът оставаше завинаги загнезден в душите на тези забравени от Бога и хората нещастни създания.

Уим беше само на единадесет години, когато се примири със съдбата си и осъзна, че вече никой няма да се грижи за него. И други сираци преди него бяха достигнали до това прозрение, но за разлика от него се бяха отказали, оставяйки крехките си тела и слабите си и уморени души да се предадат и отстъпят пред глада и болестите, които върлуваха в претъпканите и мръсни помещения на приюта. Малцина като Уим не желаеха да се предадат и поеха по единствения възможен път за спасение — избягаха в града, за да се опитат да оцелеят или да загинат.

Само след няколко дни Уим осъзна, че с бягството си бе заменил един ужас с друг, много по-голям и страшен — ужаса на улицата, по-лош от всичко, което бе познал досега.

Гладът бе постоянният му спътник, но с всеки изминал ден умът му ставаше все по-остър и изобретателен в намирането на начини да оцелее. Той бе умно момче и не му отне много време, за да опознае града и да разбере къде може най-лесно да намери храна. Повечето от дните през първата си година на улицата Уим прекарваше в района на „Хародс“ или край по-малките магазини на Бромптън Роуд, Принсес Корт и Найтсбридж Грийн. През нощта намираше убежище в тъмния край на улицата, където северната част на Бромптън преминаваше в тесен проход.

Малкото момче скоро разбра, че има талант за крадец. Можеше незабелязано да отмъкне ябълка от сергия, салам от куката му в месния магазин или голяма франзела от бакалията. В редките случаи, в които го залавяха, той осъзна, че единственото му спасение е във вродения му талант на актьор. Избухваше в порой от сълзи, придружени с някоя сърцераздирателна история за гладуващата му майка и болните сестри, така че много често си тръгваше с дори по-голяма плячка от откраднатото.

Сърцата на дамите омекваха при вида на това слабичко момче с огромни кафяви очи, засенчени от тежки гъсти мигли, и невероятно червени устни, които можеха да треперят през сълзи или да се разтягат в благодарна усмивка, която озаряваше цялото му лице с ангелска красота.

Обаче рано или късно собствениците на магазини усетиха играта му и Уим бе принуден да намери друг начин за оцеляване. Премести се на Пикадили Съркъс в началото на втората година от самостоятелното си съществуване, завръщайки се към първоначалната си „професия“ на джебчия — отмъкваше по някое и друго дамско портмоне или чифт ръкавици.

Ужасът го съпътстваше постоянно, но се бе превърнал в много по-грозно и отблъскващо чудовище, отколкото беше досега. Защото именно в района на театрите Уим за пръв път узна какво означават белезниците и нощ в ареста, задето се опита да открадне портфейла на един господин. Ала много по-лошо преживяване от арестуването бе първото му запознаване със секса.

Уим беше само на тринадесет години, когато за пръв път го посветиха. Научил след няколко урока, че просенето е много по-малко рисковано от кражбата, той приближи един господин на средна възраст, който излизаше от театъра.

— Ще ми дадете ли един шилинг, господине?

Мъжът не му отговори веднага, а остана за дълго втренчен в малкото момче. Бледите му очи зад очилата бавно обходиха тялото и лицето на Уим. После той се усмихна и го тупна по рамото.

— Ще ти дам повече от шилинг, ако желаеш да го спечелиш.

Уим разбра, че трябва да се измъкне. Отдавна бе осъзнал, че с работа не може да си изкарва прехраната. О, често му бяха предлагали работа, но веднага следваха въпроси. Къде са родителите ти? Къде живееш? Не, да работи, бе твърде опасно за един бездомен младеж. Затова припряно благодари на добре облечения господин и се обърна, за да си тръгне. Една ръка го сграбчи здраво за лакътя и го спря.

Уим се замисли дали да не се опита да се измъкне. Един добър ритник можеше незабавно да го освободи, но щеше да привлече вниманието на двамата полицаи, които стояха само на няколко метра.

— Не мога да върша никаква работа, господине. Аз съм само едно невежо момче и ви моля за извинение, задето ви обезпокоих.

— Не си ме обезпокоил, момче — отвърна мъжът, без да го пуска. — Ела с мен. Ще ти дам топла храна и място за спане. На сутринта ще можеш да си тръгнеш без никакви въпроси. Как ти се струва? Сделката не е съвсем лоша, нали?

Гладките вежди на Уим се извиха подозрително.

— Каква работа имате наум?

— Нищо прекалено тежко и сложно, с което да не можеш да се справиш — успокои го мъжът и го поведе по-далеч от Пикадили Съркъс и тълпата. — Ще ти отнеме само час или два, а в замяна стомахът ти ще бъде пълен и ще спиш на топло.

Къщата на мъжа не се намираше много далеч, но докато пътуваха с колата му, Уим се опитваше да запомни улиците и пресечките, за да не се загуби.

Домакинът му, Невил Холмс, живееше сам, с изключение на слугите, които очакваха завръщането на господаря си от театъра.

Уим се поуспокои малко, когато видя мъжа и жената, които взеха оръфания му жакет и палтото на Невил. Мъжът едва ли би замислил нещо лошо, ако имаше свидетели.

— Хелън, Антъни, запознайте се с господин Монтклеър. Той ще прекара нощта тук — заяви Невил на двойката и се обърна към Уим. — Антъни ще ти напълни ваната, докато Хелън ни приготви лека вечеря. Иди и се изкъпи, а Антъни ще ти намери чисти дрехи. На сутринта Хелън ще ти върне дрехите, изпрани и изгладени. Как ти звучи това?

Звучеше му дяволски добре, прекалено добре, за да е истина. Но къде беше уловката? — питаше се Уим. Когато зададе въпроса на Невил, той само се засмя и поклати глава.

— Не се тревожи, скъпо момче. Ще се заемем с работа, след като и двамата се освежим. — Тежката му месеста ръка още веднъж се отпусна върху слабото рамо на момчето, но този път го потупа приятелски. — Обещавам ти, че ще ти хареса. Престани да се безпокоиш.

На младия Уим никак не му хареса. Три часа по-късно се измъкна от къщата, за да избяга от следващия рунд на унижение и пронизваща болка, докато Невил хъркаше в леглото до него. Не се спря, докато не постави поне десетина километра между себе си и развратния и похотлив мъж. Наложи се да пожертва жакета и шапката си, но успя да вземе оръфаните си обувки и предоставените му дрехи, пръснати по пода, както и портфейла на Невил от бюрото. Дрехите, които му беше донесъл Антъни, му бяха почти по мярка за дължина, само малко широки за слабата му фигура, но Уим не изпитваше угризения задето ги бе взел, нито пък за парите. Беше си ги спечелил.

Беше ги спечелил, ала цената бе твърде висока, струваше му невинността и му причини болка, която го измъчваше през следващите няколко седмици. Това бяха последиците от един нов и още по-страшен ужас от този, който бе познал досега и който дълги години щеше да бъде с него.

Единственото положително нещо от това трагично преживяване бе урокът, който Уим научи: можеше да бъде жертва или да оцелее и да превърне другите в свои жертви.

През следващите месеци приложи на практика научения урок. Използваше забележително красивото си лице като пропуск за набавяне на храна — сближаваше се с богати мъже и докато те се приготвяха за леглото, избягваше с парите им, преди да се наложи да изпълни своята част от сделката.

Няколко месеца по-късно отново го хванаха и арестуваха за кражба. Този път Уим имаше късмет, защото мъжът, с когото беше, имаше жена и деца и побърза да избяга, без да предяви обвинение. Уим успя да се измъкне още един път, но беше твърде близко до залавяне, за да рискува, и затова реши да изостави този източник на прехрана.

Сега замръзваше и трепереше и за пръв път в младия си живот бе отчаян и на границата да се предаде. Хората започнаха да излизат от театъра и Уим се сви на топка, за да не го забележат. Нямаше къде да отиде, докато и последният посетител не излезе от театъра. Тогава щеше да се опита да се промъкне в сградата, преди някой от портиерите да успее да заключи вратата. Щеше да остане гладен, но поне няколко часа щеше да бъде на топло.

Един полицай, потупвайки с лъскавата си палка по бедрото си, мина на няколко метра от треперещото момче и Уим разбра, че е крайно време да се маха. Избирайки пътя си, доколкото бе възможно в сенките, Уим хукна към театъра и успя да се шмугне вътре след последния посетител и преди да заключат вратата.

Светлините угаснаха в мига, в който влезе в сградата, и затова трябваше да се движи бавно и да не вдига шум, за да не го забележи някой от нощната охрана. Най-после успя да премине през редиците със столове и се сви на пода в ъгъла. Нави жакета си на топка и го подложи като възглавница. Беше премръзнал до кости и въпреки затопленото помещение зъбите му продължаваха да тракат. Пръстите на краката му и ръцете му изгаряха, а бузите го сърбяха. Явно страдаше от измръзване, но от опит знаеше, че сънят е единственото лекарство, затова се сви и зачака да го обори.

Не беше спал повече от няколко минути, когато го събуди силен ритник. Стреснато момчето скочи на крака, ала премръзналите му нозе се огънаха.

— Ей, това тук не е нощен приют — се вряза един груб глас в заспалите му сетива.

— Само исках малко да се стопля — избъбри Уим, внезапно осъзнал, че театърът отново бе осветен. Примигна на ярката светлина, преди да засенчи очи с ръка, за да види по-добре нападателя си. Едва успя да фокусира погледа си върху мъжа пред него, когато чу друг глас — дълбок и дрезгав, но в същото време гладък и мек като коприна. Глас, който принадлежеше на жена. Уим се обърна в посоката, от която идваше гласът.

— Какво става, господин Фарнсби? Открихте ли моя Тинкър?

— Ъ, не, госпожице, не съм намерил малкото ви кученце. Открих този скитник и крадец, заспал отзад в ъгъла. — Мъжът се обърна към Уим и го хвана грубо за ухото. — А сега се измитай оттук и да не си посмял пак да влезеш, че ще извикам полиция.

Докато Уим навличаше жакета си, жената приближи до него и обхвана лицето му в шепа.

— Но господин Фарнсби, та той е само едно момче. Какво може да навреди, ако прекара нощта тук?

— Може да си загубя работата заради него, госпожице.

— Вървете да намерите моя Тинкър, господин Фарнсби.

— Аз ще се оправя с момчето — рече жената.

— Но, госпожице Барлоу, не става дума само за мен. Властите не гледат с добро око на просяците, които се навъртат край богатите. Тези измамници са крадци и затова нека да извикам…

— Глупости. Вървете и намерете кучето ми, господин Фарнсби, или аз ще се оплача от вас, и то няма да е заради това момче. Разбрахте ли ме?

Докато мъжът се отдалечаваше накуцвайки, мърморейки проклятия под нос и подвиквайки на загубеното кученце, жената насочи вниманието си към Уим, който вече напълно се бе разсънил.

— Съжалявам, че наруших съня ти, млади човече. Вината е моя. Ако не си бях загубила кученцето, той никога нямаше да разбере, че си тук.

Уим не можа да отговори. Само се взираше възхитено в непознатата. Никога не бе виждал по-красива жена. Тя беше висока, макар и не толкова, колкото него, и царствена с вдигната си високо светлоруса коса. Очите й — толкова сини, колкото неговите тъмни — искряха като бижутата, които бе виждал зад витрините на „Хародс“, а дълбокият й чувствен глас бе опияняващ като силно вино.

— Как се казваш? — попита тя?

— Уим, госпожо — отвърна, а ръцете му нервно мачкаха жакета, свит на топка в дланите му. Сведе поглед, измърмори някакво извинение и се опита да я заобиколи.

— Почакай, Уим. Къде ще отидеш?

Макар че погледна към вратата, той не отговори, а и какво можеше да каже? Нямаше къде да отиде и за негов срам усети как в очите му напират сълзи.

— Казвам се Тия Барлоу. Аз съм актриса. Не го казвам, за да се хваля, Уим, а за да разбереш, че съм напълно безобидна. Не бива да се страхуваш от мен. — И тя сложи ръката си върху неговата, сякаш да потвърди думите си.

Уим никога в живота си не бе усещал нещо толкова меко и топло. В следващия миг хлипаше отчаяно, склонил глава на рамото й.

— Стига, стига, Уим. Поплачи си, щом искаш, но не се страхувай. Няма да позволя на онзи безчувствен портиер да те изхвърли на студа. Веднага щом намери моя малък Тинкър, ще отидем у дома.

 

 

За пръв път в живота си Уим Монтклеър се почувства в безопасност. Тия живееше в красива градска къща в покрайнините на Сейнт Джон Уд в лондонския Уест Енд.

Докато Уим оглеждаше разкошната обстановка, умът му бясно работеше. Ще остане до зазоряване, ще вземе някоя и друга дрънкулка, за да я заложи, а след това ще се измъкне незабелязано, както бе правил толкова пъти досега.

Ала следващата сутрин го завари заспал в голямото пухено легло, в което лично Тия го бе настанила предишната нощ.

Не се събуди чак до обяд, когато едно дребничко момиче скочи върху другия край на леглото и със звънлив глас му заповяда да става, за да си играе с нея.

— Ставай, глупаво момче. Искам да си играя с кукленската си къща. Ти ще бъдеш моят иконом.

Уим придърпа с една ръка завивките до брадичката си, а с другата разтърка сънените си очи. Малкото момиче, което подскачаше до краката му, приличаше на приказна фея — черните й като абанос къдрици се вееха, а големите й сини очи блестяха от оживление. Малките й извити червени устнички се разтвориха и екна радостен кикот, докато момичето се взираше в лицето му.

— Не можеш ли да говориш, глупаво момче? — властно попита тя.

Преди Уим да успее да отговори, на прага се появи Тия Барлоу.

— О, Уим, съжалявам. Джорджет, ти наистина си много непослушно момиче. Казах ти, че Уим е наш гост и е грубо да го събуждаме.

— Всичко е наред — задавено промърмори Уим и почувства как лицето му пламва от смущение.

— Не, не е, но вече нищо не мога да направя. — Тия влезе в стаята, прегърна детето и се обърна към Уим. — Тази красива грубиянка е моята дъщеря, Уим. Джорджет, кажи „здравей“, а след това иди да уведомиш Хана, че господин Уим е готов да закуси.

Внезапно засрамената Джорджет зарови глава на гърдите на майка си. После се изкиска тихо, измъкна се от прегръдките на Тия и избяга от стаята. Откъм коридора се чуха виковете й, докато крещеше заповедите на майка си към прислужницата на долния етаж.

— Е, сега ще те оставя сам. В легена има топла вода, а дрехите ти са изпрани и изгладени и са закачени в гардероба. След като се облечеш, отвори вратата и Хана ще ти донесе подноса със закуската. Ако нямаш нищо против, аз ще дойда и ще си поговорим, докато се храниш.

Уим успя само да кимне.

След като вратата се затвори зад нея, той скочи от леглото и отвори гардероба. Както му бяха обещали, дрехите му бяха изпрани и изгладени, а малките му съкровища — едно отдавна откраднато „йо-йо“, един шилинг, два пенса, три кръгли камъчета и един изсъхнал портокал — бяха подредени на пода до обувките му.

Уим бързо взе дрехите и обувките си и ги сложи върху леглото. После наплиска лицето си с вода и изплакна устата си. Облече се и прекара гребена през косата си. Докато минаваше покрай голямото огледало, се спря, за да се огледа. Отражението му го изненада приятно. За пръв път изпита нещо като суетно задоволство от външния си вид. Беше израснал поне с тридесетина сантиметра, откакто се бе оглеждал за последен път, и сега беше доста висок. Но това, което го изненада най-много, бе промяната в лицето му. Слабо както винаги, добре очертано и леко ъгловато, то излъчваше мъжественост. Очите му — прекалено момичешки в ранните му години с дългите си и гъсти мигли — сега напълно съответстваха на цялостното му изражение. Носът му — някога твърде дълъг за лицето му — сега хармонираше с чертите му, а устата му, макар и пълна и чувствена, беше уста на истински мъж. Той се усмихна и се завъртя доволно, за да се наслади на образа си, въпреки че за нищо на света не би си го признал пред никого. Стомахът му се обади и прекъсна съзерцанието му. Беше време да насочи вниманието към по-неотложно занимание — да задоволи глада си.

Вратата бе отворена само след няколко секунди и вместо прислужницата се появи Тия с поднос, отрупан с храна.

Въпреки усилията си да остане равнодушен, Уим не можа да не преглътне. Никога не бе виждал толкова много ядене върху един поднос. Имаше бъркани яйца, от които се носеше уханието на масло, дебели и сочни свински котлети, задушени картофи, хляб със златиста коричка и бурканче с конфитюр. Малка каничка с чай и чаша сок довършваха пиршеството.

Уим се опита да сдържи нетърпението си, но след първата хапка се нахвърли върху храната като изгладнял вълк.

От време на време вдигаше засрамено поглед, ала не можеше да си наложи да забави темпото. Домакинята му, дори и да бе забелязала лошите му маниери и ненаситния му апетит, с нищо не го показваше. Вместо това тя се бе настанила удобно на един стол близо до него, с кръстосани крака. Полюшваше елегантно тънкия си глезен, докато бъбреше с нехаен тон за плановете, които имаше за следобеда и вечерта.

— Трябва да отида да направя някои покупки, Уим. Коледа е само след няколко седмици, а Джорджет очаква с нетърпение подаръците си. Искаш ли да дойдеш с мен? Може би ще ми помогнеш с пакетите?

Уим кимна, но цялото му внимание бе съсредоточено в прекрасната закуска. Никога досега не се бе чувствал толкова сит.

— След това трябва да отида до театъра. Участвам в една прекрасна пиеса заедно с Ноел Хауард и Антон Уолбрук. Помислих си, че може би ще искаш да дойдеш и да гледаш зад кулисите. Как ти се струва?

— Звучи добре — промърмори Уим с пълна уста.

— Чудесно. Тогава ще се видим долу след петнадесет минути.

Докато Уим довършваше последните остатъци от храната, омитайки и последната трохичка, се замисли за плановете на Тия за деня. Защо искаше да я придружава, докато пазарува? О, да, за да й носи пакетите. Е, нямаше нищо против. Да носи няколко кутии, със сигурност беше ниска цена за храната, която току-що бе изял. Но театърът? Защо искаше той да отиде с нея и да я гледа как играе? Внезапно всичко му стана ясно. Почувства се като истински глупак, задето не се бе досетил по-рано — това бе най-лесният начин да се отърве от него. Какъв по-добър начин от този, да го върне обратно там, където го бе открила? Е, нямаше да я притеснява. Щеше да остане известно време, колкото да не бъде неучтив, а после щеше да се измъкне и да се върне към досегашния си живот.

Но когато завесата се спусна след третото действие, Уим все още стоеше зад кулисите и аплодираше бурно брилянтното изпълнение на Тия Барлоу.

Когато напусна сцената, тя обви ръка около рамото му, а на лицето й грееше опази усмивка, с която бе прочута из цял свят.

— Хареса ли ти? Радвам се. Тази вечер играх за теб, Уим, и мисля, че никога досега не съм била толкова добра.

— Бяхте прекрасна — тихо и благоговейно промълви очарованият младеж.

— Благодаря ти, скъпи. Какво ще кажеш, да вземем бедния и търпелив малък Тинкър и да се прибираме у дома?

Без да си помисли нещо друго, Уим се втурна в гримьорната й и грабна малкия пухкав пекинез, който се сгуши в ръцете му.

Когато зад сцената се появи същият мъж, който предишната вечер му бе заповядал да напусне театъра, Уим вирна предизвикателно брадичка, ала мъжът сякаш не го позна. Може би се дължеше на новите дрехи, които Тия бе настояла да му купи, докато пазаруваха следобеда, реши Уим.

Когато се прибраха в къщата й, Тия го спря в подножието на стълбите, повдигна се на пръсти и го целуна по челото.

— Лека нощ, мой скъпи Уим. Върви да си лягаш. А аз ще отида в кабинета, за да прегледам кореспонденцията си. Когато се качвам, ще бъда много тиха, за да не те събудя.

Уим отвори уста, за да я попита защо му позволява да остане в къщата й, но после размисли — защо да разваля всичко? Тази нощ може би щеше да му бъде последната в този рай. Защо да не й се наслади, докато трае?

Дните преминаха в седмици, а сетне в месеци, но Уим продължаваше да живее в къщата на Тия Барлоу. Повечето дни прекарваше с домакинята си — придружаваше я из магазините, а понякога й подаваше репликите, докато тя учеше някоя нова роля. Макар че често се питаше защо го моли за помощ, след като никога не забравяше и дума от текста. Някои следобеди Тия излизаше сама и тогава Уим оставаше в къщата със слугите и Джорджет. Нямаше нищо против, защото макар че бе завладян от красивата й майка, той бе очарован и от дъщеря й. Тя никак не приличаше на майка си — беше толкова крехка и дребничка, — ала въпреки това бе не по-малко искряща от жизненост и забавна от знаменитата актриса.

Уим водеше Тия в театъра всяка вечер, с изключение на неделята, когато нямаше представление. Все по-често актрисата искаше мнението му за някоя конкретна сцена, питаше дали има някакви предложения: Отначало Уим се притесняваше и се боеше да й казва каквото и да било, освен че е била съвършена, но след известно време започна нерешително да прави коментари и за някоя реплика. Тия приемаше идеите му и дори на следващото представление прилагаше на практика повечето от тях.

След първите няколко дни тя започна да идва в стаята му през нощта и да присяда на леглото му. Отмяташе нежно косата от челото му, както я бе виждал да го прави с Джорджет, после се навеждаше и го целуваше по бузата, челото, а понякога и по устните.

В коледната нощ, две и половина седмици след пристигането му на Сейнт Джон Уд, както обикновено Тия дойде в стаята му.

— Беше прекрасен ден, нали, Уим? Обожавам Коледа. Това наистина е най-вълшебното време от годината.

— Благодаря ти за подаръците, Тия — прошепна Уим едва доловимо. Изпълващата го благодарност сякаш бе заседнала в гърлото му.

— За мен беше удоволствие, скъпи — усмихна се тя, протегна ръка и погали челото му. — Какъв красив мъж си ти.

Уим не отговори. Тия често му говореше по този начин и той се чувстваше засрамен.

— Ще имаш ли нещо против, ако легна за малко до теб, Уим? Не ми се иска да бъда сама в моето легло и да сложа край на този прекрасен ден като заспя.

Всъщност Уим имаше нещо против, и то доста. В тялото му бяха настъпили промени и те бяха свързани именно с нощните посещения на Тия, но той по-скоро би умрял, отколкото да й разкрие тайната си. Нямаше как да й откаже, затова се отдръпна малко, за да й направи място.

Тия отметна завивките и погледът й се плъзна по тялото му. Младежът усети как лицето му пламва под любопитния й поглед. Беше само по долни гащи и бе сигурен, че е забелязала колко много са издути. Ала тя не даде вид да е видяла каквото и да е, плъзна се в леглото, сгуши се до него и доволно въздъхна.

— Толкова съм благодарна, че те намерих, скъпи. Благодаря ти, че сподели Коледа заедно с нас.

Сърцето на Уим се разтуптя, стори му се, че разбира какво иска да му каже. Най-после всичко бе свършило. Тя бе решила да му подари тази Коледа и сега щеше да го отпрати.

В този миг Тия се повдигна на лакът и се надвеси над него. Дългата й коса падна върху лицето му, устните й се доближиха до неговите.

Отначало целувката го смути. Тя беше по-различна от целувките й през последните седмици. Това не беше майчинска целувка, а целувка, изпълнена с копнеж и страст. Той не отговори, но не се и отдръпна, когато езикът й се плъзна нежно в устата му.

Уим простена от удоволствие и усети как членът му подскочи и запулсира, когато тя улови ръката му, пъхна я под пеньоара си и я постави върху гърдите си.

Сякаш водена от някаква външна сила, дланта му погали високите й гърди, а пръстите му откриха едно от набъбналите зърна. Започна да милва розовото връхче, а Тия извика тихо, изви се и се отпусна по гръб. Уим отдръпна рязко ръката си, сякаш се бе опарил, но Тия се засмя меко, протегна се към него и го събори върху себе си.

Погледът му срещна нейния и дълго остана така, докато сякаш по неизречена заповед той протегна ръка към колана на пеньоара й и го развърза.

Докато смъкваше копринената дреха от раменете й, пое дълбоко дъх, изумен от съвършеното й тяло, което сега се разкриваше с цялото си голо великолепие пред него.

Без да промълви нито дума, Тия привлече главата му към едната си гърда, докато в същото време насочи ръката между краката си. Когато пръстът му се плъзна в нея, тя се изви назад и нададе дрезгав вик:

— О, да, Уим, да!

Той смучеше жадно зърното й, докато пръстът му се плъзгаше все по-навътре и по-навътре, все по-бързо и по-бързо, а после, воден от инстинкта си, смъкна гащите си, надигна се над нея и разтвори бедрата й с колене. Когато проникна, замръзна за миг и пое рязко дъх, замаян от горещата и влажна плът, която го обгръщаше плътно. След това вече я яздеше буйно и бясно, докато тя извика, а той заглуши вика й с устните си. Собствената му нужда крещеше за освобождение и той тласна диво, тръпнещ и стискащ зъби, за да не извика на воля от наслада.

Отпусна се върху нея, неспособен да помръдне. Тя го избута нежно и той се претърколи по гръб.

После стана от леглото и излезе от стаята.

— По дяволите! — изруга Уим, докато прокарваше нервно ръце през косата си. Не знаеше защо, но я беше разочаровал и сега тя със сигурност щеше да го отпрати. Но нима и без това нямаше да го направи? В крайна сметка тя му бе подарила истинско съкровище, един прекрасен спомен, който щеше да го топли през безкрайните и студени нощи, които го очакваха.

Трябва да бе задрямал, защото внезапно я видя отново до себе си, викаше името му и миеше с влажна кърпа слабините му. Той се опита да се отдръпне от нея, засрамен и унизен, ала тя го спря с тихия си и нежен шепот:

— Ти беше великолепен, скъпи мой.

Не отговори, не можеше да говори. Закри с ръка лицето си, докато не усети как матракът се размърда и не чу отново стъпките и по пода. Тогава се надигна на лакти, изплашен, че я е разсърдил с мълчанието си.

— Тия!

— Тук съм, Уим, скъпи. Просто оставям кърпата в легена.

— В следващия миг тя отново беше в прегръдките му.

Двамата останаха мълчаливи дълго време. Тъкмо когато той смяташе, че е заспала, Тия извика тихо името му.

— Уим? Нали никога няма да ме напуснеш?

— Ти искаш да остана? — невярващо попита той, търсейки очите й в тъмното. Трябваше да ги види, да се убеди, че изречените преди малко думи са истина.

— Да, Уим, завинаги.

— Затова ли ме доведе тук? — попита след известно време той.

— Да, Уим. Обикнах те в мига, в който те видях. Ти едва си възмъжал, мили мой, и повечето биха ме нарекли пропаднала и развратна жена, задето те обичам, но за мен ти си истински мъж, моят Адонис. Кажи, че ще останеш с мен, Уим.

— Ще остана — изрече той с глас, задавен от напиращите сълзи. Как би могъл някой да я смята за пропаднала и развратна?

— Ще ти дам целия свят, Уим Монтклеър.

— Аз искам само теб.

И това бе самата истина. Тия Барлоу му даде топлина, закрила, любов. А младият Уим не желаеше нищо друго на този свят, освен нея.