Джилиън Грей
Дъщеря на греха (3)

2.

В седем часа същата вечер Джони взе Франсин от мотела. Когато тя отвори вратата, очите му се разшириха, а на устните му заигра лека усмивка.

— Изглеждате наистина много хубава, госпожице Монтклеър.

— Благодаря ти — отвърна младата жена и го дари с ослепителна усмивка.

Беше облечена в семпла, но елегантна розова копринена дреха. Сандалите й, ръчната чанта и обеците бяха в пастелно синьо и жълто в тон със спираловидните двойни линии, които пресичаха плата на роклята. Гримът й беше дискретен и изкусно поставен, а косата — очевидно току-що измита — обрамчваше като пухкав облак финото й лице. Джони си каза, че тя изглежда дяволски хубава. Усмивката му стана по-широка и младата жена повдигна въпросително вежди към него.

— На какво се усмихваш?

— На нищо. Просто се удивлявам какво могат да направят малко сапун и много пари за една жена.

Франсин се засмя, прекрачи прага на стаята си и затвори вратата зад гърба си.

— Не съм сигурна дали трябва да се почувствам поласкана, или да се обидя. Дали току-що получих комплимент или подигравка?

Джони не отговори, но се засмя заедно с нея, докато й отваряше вратата на колата. До този момент не очакваше с нетърпение вечерята с тази нахална холивудска режисьорка, но сега много бързо промени мнението си. Ако не нещо друго, то красивата госпожица Монтклеър явно щеше да се окаже приятно разнообразие.

През следващите няколко минути никой от двамата не заговори, докато Джони не забеляза, че гостенката му потръпна, когато погледна през прозореца. Той също огледа пейзажа — обичайната пустинна гледка, с която бе свикнал. Като момче величествената красота на пустинята го очароваше, а тази вечер под пурпурно виолетовото небе младият мъж отново почувства магията й. Той се намръщи, внезапно осъзнал, че жената до него не споделя възторга му.

— Не ти ли харесва пустинята? — попита с предизвикателна нотка в гласа.

— Това е доста меко казано. Винаги съм изпитвала вродена антипатия към пустинните земи. Може би се дължи на страха ми от змии и гущери — съвсем истинска фобия — или може би на инстинктивната ми любов към мъглата и зеленината на моята родна Англия. Не знам, но повярвай ми, ако бях сигурна, че адът прилича на пустинята, навярно щях да бъда много по-добър човек.

Въпреки раздразнението си Джони гръмко се засмя. Но след миг стана сериозен и се впусна да защитава родната си земя.

— Не мога да споря за влечугите, които наистина пълзят наоколо, но трябва да си наложиш да не ги забелязваш, ако искаш да усетиш красотата на пустинята. — Посочи надясно.

— Погледни онова скалисто плато. Виж начина, по който слънчевите лъчи обливат склоновете му, променяйки ги от кафяви в златисти и оранжеви и дори пурпурни. Погледни и към кактуса в далечината ей там. Виждаш ли цветовете му? Това са най-сладко ухаещите цветове на земята.

— Спести си приказките, Джони. Нищо не може да промени представата ми за пустинята.

Двамата отново потънаха в мълчание и тишината продължи през следващите десет минути, когато стигнаха до собствеността на семейство Парис. Джони спря колата на кръглата алея, а погледът му се плъзна към къщата, в която бе израснал. Винаги бе обичал двуетажната къща в испански стил с железни балкони и украсени арки, но сега я гледаше през нейните очи. Видя следите на времето и слънцето — олющената боя и напуканите стени.

— Това е домът ми — заяви той, — нищо, че е толкова скромен и позападнал.

Франсин повдигна вежди, но не каза нищо, докато отваряше вратата и излизаше от колата.

Джони я хвана подръка и поведе покрай малката леха с кактуси, отделяща алеята за коли от къщата.

— Надявам се, че харесваш мексиканска храна.

В тона му се усещаше притеснение, че тя навярно не я понася, ала Франсин го изненада.

Кимна ентусиазирано и рече:

— Обожавам я!

— Добре. Хенри е готвачът — той е индианец, който работи за нас, — но дядо ми винаги участва в приготвянето на храната, а той много лесно се обижда. — Намигна й и додаде:

— Постарай се да бъдеш много любезна, Франки. Дядо наистина е много развълнуван от посещението ти.

Франсин рязко спря.

— Виж, Джони, съжалявам, че нараних чувствата ти, когато казах, че не обичам пустинята. Моля те, не си го изкарвай на мен през цялата вечер. Страшно искам да те впечатля. Ще започна да обичам шибания пясък, ако това ще помогне, разбра ли?

Джони се засмя и поклати глава.

— Ти май наистина имаш слабост към ругатните, нали така, Франки?

Франсин скръсти ръце пред гърдите си и леко вирна брадичка.

— Виж, знам, че не си квакер, така че какво толкова, ако от време на време чуваш по някоя по-соленичка дума? И между другото, никой не ме нарича Франки, освен баща ми.

— Искаш ли да сключим сделка? Аз няма да те наричам Франки, а ти няма да казваш онези думички, става ли?

— О, мамка му, наричай ме Франки, щом искаш — намръщи се тя, а после изненадващо се разсмя. — Обаче това май не вещае нищо добро за двама ни. Доколкото си спомням, последните Франки и Джони не са свършили особено добре.

Джони също се засмя. В този миг вратата се отвори и Еди Парис подаде глава.

— Идвате ли, или смятате цялата вечер да стоите отвън? Вечерята ще изстине.

Един час по-късно вечерята бе приключила и тримата се преместиха на задната веранда.

— По време на вечерята беше много мълчалива, Франсин — отбеляза Еди.

Преди да отговори, Франсин отпи голяма глътка от изстудената си пиня колада и остави чашата на една масичка до нея.

— Гърлото ми е пламнало и не съм сигурна, че въобще ще мога да говоря.

Еди отметна глава гръмко се засмя.

— Готвенето на Хенри винаги си го бива. Това питие може би ще те поохлади малко, но лютото ще ти държи още дълго.

— Е, ще се справя все някак — намигна му Франсин.

— Дамата е от тези, които са свикнали да се движат с висока скорост, дядо. Не мисля, че дори някой от твоите буламачи ще може да я забави.

Еди се намръщи неодобрително на забележката на внука си. Еди Парис беше от хората, които говорят открито и без заобикалки. Това бе в природата му. Но не понасяше грубостта. Усмихна се мило на гостенката си и й смигна заговорнически.

— Не му обръщай внимание. Той се държи предизвикателно, защото не издържа на пиене. Спомням си, че когато беше в гимназията, се напиваше от две бири.

Лицето на Джони потъмня при това не особено любезно обяснение, но младият мъж бързо се овладя и дори успя да се засмее.

— Бяха три бири, но от години не съм се напивал.

Еди извади лулата си и погледна въпросително към Франсин.

— Запали спокойно, харесвам дима от лула — одобрително кимна тя. — Уим пуши пури. Тютюнът за лула е много ароматен, а неговите пури определено са отвратителни. От години имаме разправии за тях.

— Уим? Доста странно име.

Франсин се засмя и кимна в знак на съгласие.

— Съкратено е от Уилям. Като дете станал жертва на германско въздушно нападение. Бил е само на шест или може би седем години — не мога да си спомня точно, — когато апартаментът, където живял със семейството си, бил разрушен. Родителите и малката му сестра — още бебе — били убити. Когато го намерили, попитали го как се казва и закачили на дрехата му табелка с името. После част от табелката се откъснала и останали само три букви УИМ. Скоро всички започнали да му викат Малкия Уим. Баща ми забравил фамилното си име — предполагам, че е било вследствие на шока и последвалите трудни години в живота му.

— Значи Монтклеър не е истинското му име?

— Не. Взел е фамилията на един от лекарите в сиропиталището. Казва, че му харесало как звучи.

Еди скръсти ръце, наведе се и облегна лакти на коленете си, видимо заинтригуван от разказа на гостенката си. Историята и генеалогията винаги го бяха привличали и очаровали.

— И как така бедното сираче се е превърнало в президент на една от най-големите и влиятелни филмови компании в Холивуд?

— Това е дълга история, но накратко, баща ми избягал от приюта, когато бил на единадесет години. Три години по-късно го намерила моята баба и го прибрала при себе си. Тя е много известна британска актриса и Уим малко или много е израснал в средите на филмовия бизнес. Казва, че винаги е бил прекалено развит за възрастта си и притежавал вроден талант да открива важните неща. На осемнадесет пече станал неин менажер, а на двадесет е режисирал първия си филм с нея в главната роля.

— И коя е твоята баба? — попита Джони, не по-малко заинтригуван от дядо си.

— Тия Барлоу.

— Ах — въздъхна Еди, — една от най-красивите жени, които са играли на сцената. Като младеж съм я гледал в един филм с Ноел Хауард^[1]. Тя наистина беше самото съвършенство. Предполагам, че това обяснява красотата ти, Франсин.

— Благодаря ти. Всъщност няколко пъти са ми казвали, че много приличам на нея. Особено по русата коса и формата на очите, макар че нейните били изумително сини. За съжаление аз съм наследила тъмните очи на Уим.

— Ами майка ти? — попита Джони. — Ти дори не говориш за нея. Не приличаш ли на нея?

— Тя е умряла, когато съм била още бебе — отвърна Франки и леко сви рамене. — Виждала съм само няколко нейни снимки, но не, не мисля, че приличам на нея. Тя е била тъмнокоса — приличала на баща си — и Уим казва, че била дребничка. Предполагам, че съм наследила ръста на Тия. Нали казват, че понякога наследството се предава през поколение, и навярно аз съм доказателство за това.

— Ти също си станала актриса — отбеляза Еди.

— Наслаждавах се известно време на актьорската игра, но по природа съм твърде любопитна, за да остана завинаги свързана само с една професия. Доставя ми удоволствие да снимам филми. Имах истински късмет, че Уим ми се довери достатъчно, за да ми даде шанс да режисирам филм. За щастие „Денят на кучето“ беше приет много добре.

— И никога ли не си искала отново да застанеш пред камерата? — попита Еди.

Франки поклати глава.

— Не, аз наистина изпитвам огромно удоволствие от работата си. Никога не се уморявам да откривам. Като режисьор винаги се сблъсквам с нови неща. — Последните й думи бяха насочени към Джони, но Еди бе този, който подхвана темата.

— И сега смяташ, че си открила потенциален актьор в моя внук?

— Сигурна съм — отвърна Франки, после завъртя стола си и насочи цялото си внимание към обекта на техния разговор. — Ти притежаваш онази магия, която е рядкост като истинските съкровища, Джони. През цялата човешка история не са много онези, които наистина са я притежавали. Искам да те направя звезда, Джони Парис. Знам, че ти звучи като най-голямото изхвърляне на света, но кълна се в Бога, мога да го превърна в реалност.

— И откъде си толкова сигурна, че той ще се справи? За тази работа се изисква нещо много повече от красива физиономия, нали?

Франки се усмихна на Еди, сетне извърна поглед към по-младия мъж.

— Играл ли си някога?

Джони сви рамене.

— Малко в гимназията и колежа, но никога не съм се интересувал истински от нещо друго, освен от проектирането на коли. Трябва да ти кажа, че оценявам интереса ти към мен, но смятам, че всичко това са само празни приказки.

Сега Франсин се наведе напред и се приготви за битка.

— Не, не са. Виж, знам как ти изглежда всичко. Идва една непозната млада жена — между другото, аз съм на двадесет и шест години, — влиза с колата си в гаража ти и внезапно ти заявява, че иска да те снима в един от филмите си. Не те обвинявам, ако бях на твое място, аз също щях да бъда дяволски скептична. За мен самата беше трудно да повярвам. В един момент проклинах колата си, а в следващия те видях и си помислих, че съдбата току-що ми е дала най-печелившата карта в една игра на покер, която дори не осъзнавах, че играя. Обадих се на Уим от кафенето и му казах за теб веднага щом чух гласа му. Уим е гений. Той познава бизнеса и за цялата си кариера е допуснал само няколко грешки. Ако той ми вярва, а той наистина ми вярва, ти също би трябвало да ми имаш доверие.

— Казах на Джони, че нищо не му пречи да опита. Какво може да му навреди? Най-малкото ще спечели такива пари, за каквито никога не би могъл да мечтае тук. Може би дори ще му стигнат, за да създаде колата на мечтите си — заяви Еди и размаха лулата си в подкрепа на думите си.

— Няма никакво „може би“. Главната роля в един от филмите на Уим ще ти донесе истинско богатство. Мамка му, Джони, говоря ти за милиони. И така, какво ще кажеш? Ще дойдеш ли с мен в Калифорния, за да направим пробни снимки? Както вече ти казах, Уим е не по-малко развълнуван от мен, а той е единственият човек, пред когото ще трябва да се доказваш.

— Не мога да дойда сега.

— Но…

— Няма никакво „но“. Тук имам задължения.

Франсин се обърна към дядо му.

— Какво ще кажеш ти, Еди? Не можеш ли да му дадеш отпуска?

Джони се изправи.

— Това не е решение, което дядо може да вземе. Аз съм на двадесет и осем години. Той отдавна не решава вместо мен.

— Тогава защо няма да дойдеш?

— Не съм казал, че няма да дойда. Казах, че не мога да замина сега. Ще дойда през ноември, ако дотогава предложението ти е в сила. Това е най-доброто, което мога да направя.

Франсин скочи на крака, готова да спори, докато го убеди да промени решението си.

— Виж, Джони, ти притежаваш онази… онази магия, която ще ги накара да останат с увиснали ченета. Това няма да се промени дори и през следващите десет години, но Уим е купил правата на книга, по която иска да заснеме филм. От месеци преговаряме с писателя и директорите от кастинга. Вече сме избрали актрисата за главната роля и ще гледаме да я ангажираме, преди да е сключила договор с някоя друга компания. Аз искам теб за мъжката главна роля. Уим също те иска, мога да те уверя в това, а той не е от хората, които ще си седят с ръце в джобовете и ще чакат.

Джони мина покрай нея и се запъти към къщата. На прага се обърна.

— Ако моят график не изнася на важното ти татенце, ще трябва да си намериш някой друг. Както ти казах, мога да дойда през ноември или въобще няма да дойда.

— Какво му става? — обърна се Франсин към Еди, когато стъклената врата се затръшна зад внука му.

— Напоследък преживя доста. Предполагам, че му е дошло в повече и някой бушон му е изгорял. Въпреки това съм сигурен, че се интересува от предложението ти, иначе нямаше да ти каже, че ще дойде през ноември. Дай му времето, от което се нуждае, Франсин. Уверявам те, че няма да съжаляваш.

— Но, защо, Еди? Само ми кажи защо не може да дойде преди това? По дяволите, може да направи пробните снимки и още на следващия ден да се върне. Ние няма да започнем да снимаме поне още няколко месеца — снимките ще започнат чак през февруари или март. Всичко, за което го моля, е да ми даде два дни от времето си. Той дори не ми позволи да му обясня как стоят нещата.

— Това няма да има значение, Франсин. Повярвай ми. Той има задължения тук.

Франсин се намръщи, но в следващия миг бръчката на челото й се стопи и тя го погледна с разширени очи.

— О, мамка му, Еди, не ми казвай, че тук е замесено някакво момиче. Не че ме е грижа. Но в тази работа играят големи мангизи и не бих искала някаква си жена да му дърпа конците.

— Не е това, но престани да ме разпитваш, млада госпожице. Джони може да ти каже, ако иска, не аз.

Франсин разбираше кога е победена. Нямаше никакъв смисъл да продължава спора. Трябваше да признае поражението си или да промени тактиката си и да намери друг начин. Може би Уим щеше да й даде някои идеи. Лицето й се озари от широка усмивка и тя протегна ръка към домакина си.

— Благодаря ти за вечерята, Еди. Както и за помощта ти при убеждаването на Джони. Предполагам, че можеше да е и по-лошо. Можеше направо да ми откаже. Предполагам, че три месеца очакване няма да ме убият.

Еди се усмихна, изтръска лулата си в пепелника и сложи ръка на рамото й, докато отваряше вратата пред нея.

— Той каза, че ще дойде през ноември, и аз съм сигурен, че ще го направи. Трябва просто да вярваш на думата му.

Франсин пристъпи в дневната и се огледа.

— Предполагам, че моята звезда е изчезнала. Не искам да ти досаждам, но ще имаш ли нещо против да ме закараш до мотела?

— Той те чака в колата. Чувам бръмченето на двигателя. Франсин също го чу. Поклати глава и се засмя.

— Тази негова тъмна, мрачна и загадъчна природа ще го направи звезда, но никак не е лесно човек да си има работа с него.

Погледна към Еди, очаквайки той да се разсмее, но макар че устните му се извиха в усмивка, светлите му лешникови очи внезапно потъмняха от изпълнилите го чувства. Искаше й се да настоява за отговор, но за пръв път прояви достатъчно разум, за да не насилва късмета си.

— Е, още веднъж ти благодаря. Ще се видим ли утре в гаража?

— Предполагам, че да.

Джони не й отвори вратата, нито проговори през първите пет минути от пътуването.

Франсин, която рядко губеше дар слово, сега отчаяно търсеше подходящи думи, с които да подхване разговора. Най-после реши да говори за това, което я вълнуваше в момента.

Когато днес се обадих на Уим, той се опитваше да убеди един продуцент от Дисни да пусне Бети Мидлър, за да участва във филма. Нямам търпение да разбера как е минало всичко. Той рядко губи битки, на които е заложил много.

— Май този човек изцяло те е обсебил, нали? — попита Джони, без да се опитва да прикрива сарказма в тона си.

— Какво, по дяволите, означава това? — наежи се Франсин.

— Точно това, което казах. Сякаш смяташ баща си за Бог.

Франсин извърна глава към прозореца, впери поглед в мрака навън и скръсти ръце пред гърдите си, докато вътрешно беснееше от яд.

Нито един от двамата не проговори, докато колата спря на паркинга пред мотела. Франсин отвори вратата си, преди той да изключи двигателя. Понечи да излезе, после спря, извърна се с лице към Джони и му протегна ръка. Върху лицето й бе разцъфнала най-сладката й усмивка.

— До утре, Джони. Ще ти дам визитната си картичка, където фигурира и личният ми телефон. В началото на ноември можеш да ми се обадиш и ще определим датата за пробните снимки. Как ти звучи?

Джони я изгледа подозрително, но пое ръката й. Устните му се извиха в дяволита усмивка.

— Звучи ми чудесно. Извинявам се, ако съм бил груб. Предполагам, че просто не съм свикнал да ми заповядват. Мина доста време откакто завърших училище, а и дядо ме оставя сам да взимам решенията за живота си.

— Не е нужно да се извиняваш — измърка тя и излезе от колата. — Не, не слизай. И сама мога да стигна до стаята си.

Вратата на колата беше наполовина затворена, когато Франсин размисли. Наведе се и сложи ръце на коленете си и като изви тяло в предизвикателна поза, надникна в колата.

— Само още едно нещо, Джони. Наистина не смятам Уим за Бог. Тъкмо обратното — Уим е истински задник, но той е най-могъщият задник, който може да ти се наложи да целуваш, така че през оставащите месеци до ноември се опитай да свикнеш с тази мисъл.

Уим Монтклеър имаше ползотворен ден. Сега седеше със затворени очи в стаята със „съкровищата“, макар че във въображението си съвсем ясно можеше да си представи всички трофеи, подредени на високата етажерка над камината в далечния край на помещението. Снимки на филмови и театрални звезди и на велики хора от други области изпълваха лявата стена на стаята, наред с постерите и сувенирите, разпръснати из всички празни места по мебелите и другите стени. Те олицетворяваха всичко, постигнато през последните четиридесет години, и всеки ден Уим Монтклеър идваше тук, за да си отдъхне и премисли събитията от деня.

Повдигна леко клепачи и протегна ръка към кутията с пури. Отряза разсеяно единия й край, докато погледът му се плъзна по най-ценното му притежание — снимка на дъщеря му в роля от последния й филм като актриса. Тя беше изключителна красавица, но което бе по-важно — притежаваше необикновен талант. Като актриса бе показала същия забележителен усет, така свойствен за прочутата й баба, великолепната Тия Барлоу. Като режисьор, според него дъщеря му бе несравнима. Талантът й зад камерата все още бе необработен, твърде младежки и често необуздан, но може би успехът й се дължеше тъкмо тези недостатъци. Тя беше буйна и пламенна, избухлива и понякога прибързана, но в същото време беше перфекционистка в работата си, строга и взискателна към себе си, както и към другите от екипа си. Освен това притежаваше изключителната дарба да предизвиква уважение и да кара хората да й сътрудничат.

Уим Монтклеър всмукна дълбоко от силната пура и докато се усмихваше, изпусна дима на големи облаци, които се извиха над главата му. Значи тя бе открила своята звезда? Нямаше търпение да се запознае с този мъж, но нито за миг не се усъмни в преценката й. Може и да беше млада, но той й вярваше така, както не бе вярвал никому… с изключение на себе си.

Колегите му го смятаха за арогантен, враговете му го наричаха с обидни епитети, но малцина бяха тези, които бяха направили грешката да подценят гения му. Ако той кажеше, че един филм е добър, това бе все едно да си вложиш парите в солидна банка. Агентите си мечтаеха да получат одобрението на Уим Монтклеър за някой сценарий или книга. На всички актьори им потичаха лигите само при перспективата, че може да участват дори и в епизодични роли в някой филм на „Монтклеър Продъкшънс“. Богаташите в Холивуд се надпреварваха да спонсорират филмите му, а режисьорите се биеха помежду си за честта да ги режисират. Франсин Монтклеър бе наследила таланта си от него и Уим бе сигурен, че мъжът от Аризона е безспорно най-добрият за ролята. Усмихна се, като си припомни разговора, който проведе в ранния следобед с Румър Дей.

Румър беше красива млада актриса, която успешно се бе преобразила от изпълнителка на детски роли в голяма звезда, при това, без да се саморазруши. Тя бе най-добрата приятелка на Франсин и една от малкото драматични актриси в бизнеса, които можеха да се обадят на „чичо Уим“ само за да си побъбрят с него, и то на личния му телефон, без да минават през ситото на секретарката му.

— Къде е Франси, чичо Уим? Трябваше тази вечер да вечеря с мен. Преди малко се обадих в дома й, но ми казаха, че още не се е прибрала.

— Обади ми се. Закъсала е с колата на път за вкъщи от Финикс.

— Но тя добре ли е?

— Повече от добре. Щях да изпратя някой да я прибере, но изглежда, че тя не бърза да си тръгва. Казва, че е открила нов Редфорд. Както и да е, утре или най-късно вдругиден ще се прибере. Може би ще доведе и новата си звезда.

— Кажи й, че искам да му партнирам — каза Румър.

Уим се засмя и смехът му отекна в просторната стая. Всички споделяха увереността му, че Франсин Монтклеър ще се превърне в една от най-влиятелните фигури във филмовия бранш.

Частният му телефон иззвъня и прекъсна мислите му, но той се усмихваше, когато протегна ръка към него. Само няколко души знаеха този номер и Уим вече предвкусваше удоволствието да чуе гласа на дъщеря си, когато вдигна слушалката:

— Тъкмо си мислех за теб — заяви с усмивка той, ала тя мигом изчезна от устните му, когато разбра кой се обажда.

— Наистина ли, скъпи? Колко мило.

— Какво, по дяволите, искаш, Тия?

В отговор получи дълга въздишка.

— Попитах те нещо.

— Не бъди груб, Уим. Не ти досаждам много често. Обаждам ти се само когато се отнася за нещо наистина много важно. Освен това тук е още утрин и е прекалено рано, за да се караме.

Прочутият някога чувствен глас на Тия Барлоу с годините бе станал леко стържещ и му действаше на нервите, но тази вечер особено го раздразни. Дори успя да унищожи цялото му задоволство от успешния ден.

— Нищо в моя живот вече не те засяга, Тия. Няма никаква причина да ми се обаждаш, освен ако не искаш да ми съобщиш прекрасната новина за наближаващата ти смърт. Не смея дори да се надявам, че си покосена от някоя ужасна болест.

Тия се засмя поривисто от другия край на линията.

— Все същият очарователен мъж, когото обичам толкова отдавна. Не, не, скъпи. Още не. Аз съм на седемдесет години, но все още съм толкова здрава, че това дори понякога ме отегчава. Всичките ми колеги звезди умряха в разцвета на силите си, когато смъртта им все още беше световна новина. Боя се, че когато ми дойде времето да си отида, едва ли някой ще се сети да го спомене, освен някой от онези таблоиди, които в наши дни са толкова популярни.

— Още по-жалко, Тия. Какво искаш? Тъкмо се канех да си лягам. Изплюй камъчето.

— Както винаги си рязък. Спомняш ли си онези дни, когато бяхме млади и си мислехме, че разполагаме с цялото време на света…

— Довиждане, Тия.

— Не затваряй, Уим. Не и ако не си готов да изгубиш дъщеря си.

— Не ме заплашвай с Франсин — изръмжа застрашително Уим. Гласът му се бе снижил почти до шепот.

— И ти не ме заплашвай, че ще ми затвориш телефона — остро рече Тия.

— Господи, жено, какво искаш?

— Време е Франсин да узнае истината, Уим.

— Никога!

— В такъв случай се боя, че ще я изгубиш и нито един от двама ни не може да го предотврати.

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Предложиха ми издателски договор, за да напиша автобиографията си, Уим, и аз казах на агента ми да приеме.

Уим почувства как сърцето му спира за миг, после тръгва отново като двигател на кола, който се е задавил за кратко.

— Кой е издателят, Тия? Удвоявам хонорара им, ако се откажеш да пишеш. Нещо повече — ще ти платя да напишеш книгата при условие, че не споменаваш името на Франсин… и нашата история няма да излезе наяве.

— Това ще бъде лъжа, Уим — възрази Тия, развеселена от паниката в гласа му.

— Не си играй с мен, Тия. Ще те убия и това не е напразна заплаха.

Смехът й се разнесе през километрите, които ги разделяха, все така звучен и съблазнителен — смях, който заличи представата за възрастна жена.

— О, скъпи Уим, все същата луда глава! Със заплахи не можеш да попречиш на истината, любов моя. Дневниците ми са в сейфа на адвоката ми. Смъртта ми само би могла да ускори нещата.

— Няма да кажа на Франсин! Разбра ли ме?

— Напълно.

Линията заглъхна.

Ръцете на Уим трепереха, докато се опитваше да издърпа чекмеджето, където държеше тайния си бележник с телефонния номер на Тия в Лондон. Нужни му бяха пет минути, за да се свърже, и още три преди Тия да дойде до телефона, след като един от слугите й прие обаждането му.

— Какво има, Уим? Реших, че каза всичко.

— Какво искаш, за да запазиш мълчание?

— Винаги си бил много съобразителен и бързо реагиращ млад мъж. Радвам се, че възрастта не е забавила рефлексите ти, скъпи.

— Тия…

— Ела в Лондон, Уим. Може би ще успеем да измислим нещо.

— Да дойда в… Сега не мога да дойда, Тия. Тук имам ангажименти.

— Не е нужно да бързаш, момчето ми. Разполагам с двадесет и четири месеца, за да напиша биографията си. А нашата история няма да е в началото. Случиха се толкова много неща, преди ти да се появиш в живота ми. Но, Уим, наистина трябва да успееш да дойдеш тук, преди да стигна до тази част. Работя с анонимен писател и дори ние двамата да се споразумеем, не мога да гарантирам за нейното мълчание.

— След няколко седмици ще дойда при теб.

— Ще те очаквам с нетърпение, скъпи. И, Уим? Липсваше ми през всичките тези години. Ще бъде чудесно да те видя отново.

След като Уим затвори, погледна към часовника на стената. Минаваше един, но толкова по-зле. Свърза се с един номер, даде кратки и стегнати инструкции, после затвори.

Ръцете му още трепереха, когато си наля чаша коняк, но ударите на сърцето му се бяха успокоили. Когато на път за спалнята се погледна в огледалото, което висеше над стълбището, видя в очите си решителност и непоколебимост. Тя нямаше да спечели. Някога бе успяла да господства над него. Но никога вече. Никога нямаше да й позволи да нарани дъщеря му.