Джилиън Грей
Дъщеря на греха (26)

25.

Франки се изненада, когато входният звънец иззвъня. Не очакваше никого, всъщност дори отказа няколко покани за уикенда, за да се наслади на броените спокойни дни между филмите.

Беше облечена само с тениска и дълги чорапи и затова леко открехна вратата и проточи шия, за да поздрави униформения мъж, който й подаде един пакет.

— Госпожица Монтклеър? — попита той.

— Аз съм.

Мъжът плъзна през процепа формуляр.

— Подпишете там, където е отбелязано с кръстче, ако обичате.

След минута тя вече беше подписала и с пакета в ръка, ритна вратата и се върна в дневната.

Погледна печата и пощенската марка с лика на кралица Елизабет II и смръщи вежди. Кой й изпращаше нещо от Англия? В следващия миг ахна от изненада, извади един лист, а после и книга. Книга за Уим! Върху листа имаше подпис: твоя любяща майка. Що за жестока шега беше всичко това?

Ръката й трепереше, докато четеше загадъчното послание. Остави листа настрани и отвори книгата на страницата, която беше отбелязана с дълга тясна лента.

„Знаех, че от известно време Тия беше влюбена в своя повереник, ала за мен все пак беше шок, когато дойде при мен и ми довери, че е бременна от него. Та той беше женен за дъщеря й!

Тия беше отчаяна. Никога не съм я виждала в подобно състояние. Настоя да й помогна да намери подходящ начин да му го каже. От своя страна аз настоявах да направи аборт. Бременността й беше в самото начало и нямаше никаква опасност за нея. Ала щом чу предложението ми, тя изпадна в истерия. Трябваше да го предвидя. Въпреки че изглеждаше твърда и непоколебима, тя винаги е изпитвала панически страх от лекари и най-вече от хирурзи.

Решихме да даде детето за осиновяване, макар че дори и за миг не помислих, че тя ще убеди Уим да вземе детето и да го отгледат заедно с Джорджет.“

— О, Господи! — изплака Франки. — О, Господи, това е за мен. Тия Барлоу е моята майка!

 

 

Когато на следващата вечер часовникът в имението на баща й в Бел Еър отброи седем часа, Франки чу как вратата на стаята с неговите „трофеи“ се отвори. Въздишката, която се отрони от устните й, беше смесица от облекчение и страх.

Уим не я видя. Прекоси помещението и се отпусна в креслото зад бюрото. В стаята беше тъмно, ала той изглежда предпочиташе мрака, както и тя, докато седеше там и го чакаше.

— Когато бях на осем години — рече Франки и изпита извратено удоволствие, когато го видя как трепна, — една вечер дойдох в тази стая и се покатерих на скута ти. Ти четеше поредния сценарий. Попитах те защо е умряла майка ми.

Спомням си изненадата в очите ти. Изглеждаше изплашен и стреснат — точно както в този момент. Аз те потупах по бузата и ти казах да не бъдеш тъжен. Спомнят ли си какво ми отговори?

— Франки, съжалявам. Исках аз да ти го кажа…

— Недей! — изрече тя, после добави по-меко: — Не ме прекъсвай, моля те. Седя тук повече от два часа и обмислям как ще протече всичко. Представих си цялата сцена, така че, ако обичаш, следвай сценария.

Попитах те как е умряла майка ми, а ти отговори, че това било каприз на боговете. Тогава не знаех какво означава този израз и погледнах в речника. „Внезапно съдбоносно събитие или действие.“ В това ли си се убеждавал през всичките тези години? Че нейното самоубийство е било внезапно съдбоносно действие? По този начин ли си потискал вината си?

Уим запали лампата на бюрото, която мигом я заслепи.

— Остави пистолета, Франки — каза баща й, докато тя закриваше очите си с ръка. — Изслушай ме. Исках да ти кажа всичко, не сега, а преди — веднага след като станеш достатъчно голяма, за да разбираш.

Думите му разпалиха гнева й, тя скочи на крака и размаха пистолета, докато приближаваше към бюрото.

— Кога, Уим? Кога щях да бъда достатъчно голяма, за да разбера, че баща ми е чукал майката на съпругата си? Кога щях да бъда достатъчно голяма, за да осъзная, че съм плод на тази… долна, отвратителна…

— Франсин! Моля те, нека ти обясня. Нека ти разкажа как беше всичко. Не е точно така, както е написано в книгата. Никога не съм обичал Тия. Аз обожавах майка ти!

— Тия Барлоу е моята майка, копеле! — извика тя.

— О, Господи, Франки, не! Тя те роди, това е истина. Но Джорджет беше твоята майка. Джорджет истински те обичаше и беше щастлива да те има. Тия само те зачена, защото смяташе, че така ще може да ме изнудва.

Франки се разкрачи леко и с треперещи ръце вдигна пистолета. Насочи го към своя баща, към човека, когото бе обичала през целия си живот… към мъжа, който го бе разрушил.

— Когато го взех от чекмеджето на бюрото ти, не знаех кого искам да убия. За миг реших, че това ще бъда аз, но после осъзнах, че всъщност в тази история аз съм невинната жертва. Тогава помислих да убия теб, но си казах, че това би било твърде лесен изход за теб. Сега ми се струва, че е най-добре да убия и двама ни.

— Защо ще го правиш? Убий мен, ако го искаш, но, Франсин, не наранявай себе си. Както сама каза, ти си невинна жертва.

Младата жена поклати глава, после вдигна ръка, за да отметне един кичур, паднал върху страната й.

— Невинна или не, как да продължа да живея, да виждам начина, по който ме гледат хората, да знам какво си мислят, че съм нежелано последствие от гнусната ти и порочна връзка със собствената ти тъща!

— Не мога да повярвам! Нима това е същата жена, която винаги е твърдяла, че ако не я харесва, целият свят може да върви на майната си и че изобщо не й пука за хорското мнение?

Франки се сепна от думата, която баща й изрече — също толкова несвойствена за неговия речник, както бе неотделима част от нейния. Циничната дума, която тя използваше, за да покаже колко е голяма, колко е уверена, твърда и непоколебима. Отпусна ръката, която държеше пистолета, и го погледна с премрежени от сълзи очи.

— Защо просто не я накара да абортира? — попита с тънък глас.

— Умолявах я да го направи. Исках да ме остави на мира, да ми позволи да обичам съпругата си, ала тя не се съгласи. Обеща, че ще замине, за да роди някъде далеч. Каза на Джорджет, че ще снима филм в Швейцария, а след това ще замине на почивка в Европа.

— Значи ти е трябвало да обясниш на моята… на съпругата си?

Баща й кимна.

— Беше точно така, както е описано в книгата. Джорджет беше много фина и крехка, имаше слабо сърце. Лекарите ни предупредиха, че е по-добре да нямаме деца. Казах й, че една неомъжена актриса е изпаднала в беда, а аз съм уредил да осиновим детето, когато то се роди.

— Значи заради това каквото и да правех, колкото и да се стараех, ти никога не ме обикна. Ти просто никога не си ме искал.

Уим стана, заобиколи бюрото, сграбчи я и я привлече към себе си. Изненада се, когато тя не понечи да се отскубне, а остана да стои като вдървена.

— Не, не е вярно — припряно заговори той. — Обикнах те в мига, в който те сложих в ръцете на твоята… в ръцете на Джорджет. От същия този миг мислех за теб като за наша дъщеря — моя и на Джорджет.

— Но така и не си могъл да се разделиш окончателно с твоята… с твоята курва. Чукал си я в собствената си къща, когато си смятал, че жена ти е заспала. Как си могъл да се понасяш?

Уим я пусна, но докато се отдалечаваше от нея, поклати глава. Внезапно се почувства безкрайно уморен. Вече всичко му беше все едно.

— Не — тихо рече, — никога. О, тя искаше да се върна при нея. Опитваше се да ме примами. Умоляваше ме, но аз й отказах. Спах с нея само един път след женитбата ми с Джорджет. Ти си плод на това краткотрайно връщане. Не съжалявам, че се роди, но оттогава всеки ден от живота си се укорявам за слабостта си.

Франки остави пистолета върху бюрото, остана втренчена дълго в него, после бавно тръгна към вратата.

— Надявам се до края на дните си да бъдеш нещастен — пророни тя.

— Франки, почакай! Моля те, трябва да ти обясня. Смятах да ти разкажа всичко. Спомняш си, че ти го казах на Коледа, нали?

— Закъснял си. — От гърдите й се изтръгна горчив смях. — Но какво си смятал, че ще направя, ако го бях чула от твоите уста, вместо да го прочета в книгата, която тя ми изпрати? Мислиш ли, че щях да го приема за нормално?

— Прочете ли цялата книга? Прочете ли цялата история за Тия и мен? Как тя ме спаси от улицата?

— Не, прочетох само онази глава, която тя беше отбелязала. Аз…

— Почакай! Тия ли ти е изпратила книгата? Откъде си сигурна?

Франки се извърна към него.

— Написала ми е писмо. Подписала го е с твоя любяща майка. Не е ли страхотно? През всичките тези години аз си мислех, че майка ми е мъртва, а тя била съвсем жива през цялото шибано време!

— Изслушай ме, Франки — замоли се Уим. — Не очаквам да ми простиш. Но заради самата себе си те умолявам да прочетеш книгата, а след това да дойдеш с мен в Англия. Да се срещнеш с нея. Да чуеш цялата история. Така ще можеш по-лесно да я преживееш. Нека ти кажа цялата истина, за да успееш да събереш разбитите парчета на живота си. Знам, че сега всичко ти се струва безнадеждно, но ако ми позволиш, ние заедно можем да залепим отделните частици.

Франки го погледна. Дълго се взира в измъченото му нещастно лице. Вече не чувстваше отвращение, но макар красотата му да бе помрачена от безкрайните болка и тъга, стаени в очите му, тя не изпита съжаление към него. В душата й цареше една огромна пустота.

— Върви по дяволите — процеди тя, излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си.

Джони я чакаше седнал в пикапа си повече от час, когато най-после видя светлините на колата й по улицата. Отвори вратата и я изчака, докато слезе.

— Франки.

— Върви си, Джони. — Дори не се спря, а продължи към вратата.

— Страхувам се, че не мога да го направя.

Франки спря, ала не се обърна.

— По дяволите, Джони! Какво искаш? Дошъл си, за да злорадстваш ли? Да ми кажеш, че баща ми е мръсник? Да ми се присмиваш каква жалка глупачка съм била? Е, добре. Кажи го! После се махай и ме остави сама!

— Не съм дошъл да казвам нищо подобно. Просто искам да бъда с теб.

Тя се засмя истерично, оброни глава и продължи да се смее… после изведнъж се разплака. Той изтича при нея и я прегърна. Франки не се отдръпна, а се отпусна на гърдите му.

— Защо? Защо ми причини всичко това?

Джони предположи, че говори или за Тия Барлоу, или за авторката на книгата — Сисели Алингтън. Уим му беше разказал за Паджи и той, за разлика от Франки бе наясно, че книгата е написана под диктовката на Тия. Не отговори на въпроса й, но я поведе към предната врата и отключи с ключа, който още пазеше.

— Да влезем вътре. Ще направя кафе и ще, поговорим.

Десет минути по-късно той се върна в дневната с две чаши прясно сварено кафе.

— Пий — подкани я той, побутна краката й на няколко сантиметра, за да седне на дивана до нея. Подаде й книжна кърпичка. — Ето. Издухай си носа.

— Какво правиш тук? — попита Франки, след като избърса очите си.

— Пътувах заедно с Уим. Той бързаше да се прибере, за да ти се обади. Надяваше се, че ще си дойде, преди да узнаеш за книгата. Но изглежда надеждите му не са се оправдали. Качих се на пикапа и дойдох право тук… за всеки случай. Между другото, къде беше?

— Бях в Бел Еър и го чаках. Смятах да го убия, когато се появи.

— Но не си го направила, нали?

Въпреки цялата трагедия и въпреки убеждението си, че никога повече няма да се смее, Франки се засмя.

— Не. Реших, че не си струва.

— Той смяташе да ти разкаже всичко, Франки. Тъкмо ми казваше, че ще го стори веднага щом се прибере у дома, когато телефонът иззвъня. Беше Катлин Делонжи. Тя се опитвала от часове да се свърже с него, за да му съобщи за книгата.

Франки поклати глава.

— Не разбирам. — Притисна длани към лицето си и повтори с уморен глас: — Нищо не разбирам.

— Нека ти кажа каквото знам.

— Прегърни ме.

— Ела тук. — Джони я привлече в обятията си, настани я в скута си и докато говореше, отметна косата от мокрото й лице. — Доколкото разбрах, Тия го заплашила, че ще разкаже тяхната история в своята биография, която продала на някакво издателство в Ню Йорк преди две или три години. Обадила се на Уим, за да се похвали. Той не могъл да осуети продажбата на правата, но двамата с приятелката му Катлин успели спрат публикуването на книгата. Обясни ми, че единствената му тревога е била за теб, Франки, и аз му вярвам. Може и да не осъзнаваш колко много те обича твоят старец, но ти наистина си в основата на всяко решение, което взима.

Изчака, за да й даде възможност да възрази. Когато Франки не заговори, той взе още една книжна кърпичка, подаде й я и продължи:

— Точно преди Коледа той получил писмо. Миналата нощ ми го показа: Господи, нима всичко се случи едва миналата нощ? Струва ми се, че е било поне преди месец. Както и да е. То съдържаше само един ред. Нещо като: „Кажи й, преди тя да го е направила.“ Някой искаше да го предупреди, че Тия по някакъв начин ще ти разкрие истината. Накратко, книгата — нейната автобиография — била само една уловка. Тия през цялото време е знаела, че той е спрял издаването й. Междувременно тя изнудила сестра си да напише биографията на Уим.

Впрочем Уим твърди, че Сисели не е знаела коя е биологичната ти майка, докато съвсем наскоро Тия не й е казала. Според него единствените хора, които са знаели, са били Тия, той и доктор Грийн, който починал няколко години след раждането ти. Явно Тия е накарала Сисели да излъже в книгата си, че е присъствала на раждането ти. По този начин е искала да предотврати всякакви опити на Уим да я даде под съд за лъжа. Той казва, че дори в акта ти за раждане е записано името на Джорджет Монтклеър като твоя майка.

— Коя е тази Сисели? — попита Франки, след като Джони замълча.

— Познаваш ли една жена на име Паджи?

Тя се извърна, за да го погледне. Очите й бяха разширени от изненада.

— Паджи! Но тя е една от най-близките приятелки на баща ми. Как е успяла Тия да я убеди да й помогне?

— Двете са сестри, Франки. — Младата жена нададе гневен вик и той я притисна по-плътно към гърдите си. Почакай, нека ти обясня. Според Уим тя имала не по-малко основание от него да я мрази. Мъжът, за когото Тия се омъжила, бащата на Джорджет, преди това бил годеник на Паджи. Тия й го отнела.

— О, Господи! — ахна Франки. — Но защо тогава Паджи ще й помага да напише тази книга и ще излъже заради нея! В това няма никакъв смисъл!

— Има, ако вземеш под внимание факта, че тази жена е страстна комарджийка и дължи два милиона долара. Въпреки че са много близки с Уим, не е можела да го моли за подобна сума. По някакъв начин Тия е узнала за дълговете и й предложила парите в замяна на няколко услуги.

— Като например да напише книга.

Джони усети как тя постепенно започваше да се успокоява. Усмихна се облекчено, защото знаеше, че й предстоят доста тежки моменти, които трябваше да преживее. Запита се дали някога ще успее да прости на баща си. Надяваше се да го стори. Реши да я подготви внимателно.

— Тия платила на Сисели да се разрови в миналото ми. За неин късмет аз имах доста грозен скелет в гардероба си. Разбира се, ако не бях избухнал на празненството по случай рождения ден на баща ти, може би никога нямаше да открие тайната ми.

— О, Джони, толкова съжалявам! Но защо? Защо точно ти?

— За да те нарани, а по този начин да нарани и баща ти. В крайна сметка всичко това е било насочено срещу него. Тя иска да го унищожи напълно. Тия не се интересува особено от теб, ала знае, че ти си ахилесовата пета на Уим, неговото най-слабо й уязвимо място. Не го мрази, Франки. Омразата струва прекалено скъпо. Аз го знам най-добре.

— Как бих могла да не го мразя след всичко, което е направил?

Джони й отвърна с въпрос:

— Какво ти разказа той?

Тя поклати глава.

— Не много. Не бях в настроение да го слушам. Помоли ме да замина за Англия с него.

Джони се намръщи.

— Защо за Англия?

— Каза, че това е единственият начин да ми обясни всичко. Той… иска да се срещна с Тия.

Джони се протегна и взе чашите с кафе от масичката. Подаде й едната и отпи от другата. След малко я остави, отстрани нежно Франки от скута си, стана и закрачи из стаята.

Отиде до прозореца и се загледа в океана.

— Обичам го — рече той и кимна към разбиващите се вълни. — Морето е толкова постоянно. Предполагам, че това е единственото постоянно нещо.

Франки не отговори. Джони пъхна ръце в задните джобове на джинсите си, върна се обратно до дивана и приседна на облегалката.

— Иди в Англия с него, Франки. Позволи му да ти обясни нещата от негова гледна точка. Не ти казвам да му простиш. Просто те моля да го изслушаш. Не знам дали някога между вас нещата отново ще се оправят, но съм сигурен, че Уим те обича. Докато разговаряхме за теб, видях болката в очите му, страха, че това може да те съсипе. Този мъж е страдал така, както малцина са страдали.

— Не знам дали ще мога — с треперещ глас изрече тя.

Джони коленичи на пода пред нея, взе чашата с кафе, остави я настрани и хвана ръцете й.

— Можеш. Можеш да го направиш за себе си, а и за мен.

— Какво общо имаш ти с всичко това?

— Спомняш ли си, когато ме попита дали те обичам? Излъгах. Не исках да се влюбвам в теб. — Усмихна се със същата леко крива усмивка, която винаги караше сърцето й да подскача. — По дяволите, едно момиче от големия град като теб щеше да ме изяде на една хапка какъвто съм си провинциалист. Затова се борих с чувствата си, но бях като Давид в краката на Голиат. Дори след като престанахме да се срещаме, аз продължих да те обичам. Винаги ще те обичам — прекрасното ти лице, избухливия нрав и циничния ти език. Цялата. Но научих нещо. Тайните и омразата много си приличат. И двете са като рани, които гноясват, докато постепенно обхванат цялата ти душа. Така че по-добре ги изхвърли от себе си. Тогава ще разберем кои сме и какви са чувствата ни.

Докато говореше, Джони изучаваше лицето й и се чудеше как бе възможно очите й едновременно да танцуват от щастие и да са помрачени от болка и тъга. Привлече я към себе си и нежно целуна устните й.

— Аз… аз не знам, Джони. Не само за Уим. Не съм сигурна и за нас. Не знам дали отново ще мога да се движа с изправена глава в този град. Сега, когато кариерата ти е във възход, аз мога да се окажа пречка.

Джони мигом се ухили.

— Мога да цитирам един много скъп за мен човек: „Майната й на кариерата!“ Всъщност никога не съм искал да ставам актьор. Но точно сега няма да обсъждаме отношенията си. Иди в Англия. Когато се върнеш, ще вземем решение в зависимост от чувствата ти.

Той се изправи, а Франки скочи от дивана.

— Джони? Не си отивай още, не ме оставяй.

— Ела тук — тихо изрече младият мъж. — Искам да те любя, съгласна ли си? — попита, когато тя се озова в прегръдките му.

Отвърна му въздишка, която той прие за „да“. Поведе я към спалнята и я положи на леглото, макар че му се искаше да се люби с нея още там, в дневната — толкова отчаяно я желаеше. Ала тази нощ щеше да забрави за своите желания. Тази нощ беше тук, за да се погрижи за нея.

Беше нежен и бавен. Изхлузи тениската през главата й, целуна корема й, после устните му намериха малките й гърди, а накрая се спуснаха по рамото й. Продължаваше да я целува, докато я освобождаваше от джинсите и чорапите. Стана от леглото и бързо свали своите дрехи.

— Ти си по-красива, отколкото те помня — прошепна младият мъж и коленичи над нея.

Тя се извърна настрани и закри лицето си с ръка.

— Не съм. Подпухнала съм ужасно от сълзите. Не ме гледай.

Джони въздъхна търпеливо, а устните му засмукаха едното набъбнало зърно.

— О, Господи, колко си сладка! — простена той след миг.

Другата му ръка се плъзна надолу по корема й, а нейните нокти се впиха в раменете му.

— Обичам те, Джони. Никога не съм спирала да те обичам, дори когато мислех, че ме мразиш. И знаеш ли кое беше най-лошото?

— Хмм? — промърмори той, докато целуваше шията й.

— Да знам, че всеки път когато звънне телефонът, няма да се обаждаш ти.

— А знаеш ли кое беше най-тежкото за мен? — попита на свой ред Джони и се взря в очите й.

Тя леко поклати глава.

— Да не те вкусвам. — Покри устните й със своите, а пръстите му разтвориха нежно тънките на нейната женственост и единият проникна вътре. — Ах, моя сладка, сладка любима! Толкова много ми липсваше! — изпъшка той. Зъбите й захапаха леко долната му устна и тя се изви, стенейки от удоволствие под умелите му ласки.

— Не вярвах, че пак ще бъдем заедно — промълви Франки, а в следващия миг извика, достигнала кулминацията. — Сега, Джони, моля те…

Той не чака втора покана. Желанието му беше толкова силно, че едва успяваше да се сдържа, но искаше дай даде повече. По-късно, помисли си, разтвори бедрата й и проникна в нея.

Двамата се понесоха в бясна езда, телата им станаха хлъзгави от потта, а виковете им се сляха в един, докато притискаха тръпнещите си тела в конвулсиите на освобождението.

— Обичам те — промърмори Джони в косите й, преди да се отпусне отгоре й и да се унесе в сън.

Той се събуди изведнъж. В първия миг не разбра къде се намира, докато не я съзря да стои до прозореца, окъпана от утринната светлина. По едно време през нощта бе облякла къса сатенена нощница с цвета на косите й. Джони се подпря на лакът и протегна другата си ръка към нея. Тя се приближи, ефирната й красота му напомни на прашинка, танцуваща в слънчев лъч. Целуна я бавно, но страстно — едно безмълвно обещание за любов.

— Ти си толкова добър, Джони. Искам да ме изпълниш със своята доброта.

Двамата отново се любиха, бавно и нежно. Джони й отдаваше себе си, а тя приемаше този дар и пиеше сила от страстта му. Когато се наситиха на ласките и любовта си, Франки се сгуши до гърдите му и преметна крак през бедрото му.

— Досега никога не е било така, нали?

— Може би не.

— Този път беше много по-добре, много по-сладко. Сякаш наистина бях част от теб. Защо преди не е било така?

— Защото сега ти казах, че те обичам. Ти можеш да приемеш любовта ми. Това прави всичко по-различно.

— О, Джони, толкова се страхувам да не те изгубя отново. Не ме е грижа за Тия и Уим! Ала не ще понеса да се събудя и теб отново да те няма.

— Точно в тази секунда може би не те е грижа за тях, Франки, но утре или вдругиден — един ден няма да е така. Иди в Англия с Уим. Той те обича. Позволи му да ти разкаже историята така, както я е преживял. Независимо дали ще му простиш или не, той заслужава поне да го изслушаш.

— Ти ме изостави първия път заради Уим — изтъкна тя.

Той се обърна настрани, надигна се и я погледна.

— Няма да имаме шанс, ако не оставим призраците да си отидат завинаги, Франки.

— Ами ако нещо се промени вътре в мен? Не искам да рискувам. Искам всичко да бъде така, както е сега, в този миг. Интересувам се единствено от нас двамата. От нищо друго.

Джони въздъхна, после я целуна отново, но този път по-пламенно и собственически.

— Ти си това, което си, благодарение на Уим, бебчо. Той има значение за теб, за нас. Върви с него. Аз ще те чакам да се върнеш.

Видя как в очите й проблеснаха гневни искри.

— Отново рискуваш да избера него пред теб, както направих предишния път. — Отблъсна го от себе си, скочи от леглото, грабна нощницата си и изхвърча от стаята.

Джони я последва, без да си дава труд да се облича. Облегна се на рамката на вратата и рече:

— Да, Франки, искам да рискувам. Много добре знам какво се случи и не е нужно да ми напомняш. Ала не те искам сега, ако съществува вероятност да те загубя по-късно.

— В това няма смисъл — измърмори тя, без да се извръща прозореца, пред който бе застанала.

Джони прекоси стаята, сграбчи ръката й и завъртя към себе си.

— Аз те познавам, забрави ли? Погледни тази стая. Всичко е на мястото си. Я ми кажи нещо. Миналата нощ, след като заспах, ти не стана ли от леглото, за да измиеш чашите от кафето и да изхвърлиш мръсните кърпички в боклука? Знам, че си го направила!

— И какво от това? За какво, по дяволите, говориш?

— За теб, Франки. Говоря за теб. Ти държиш всичко в живота ти да е подредено. Не можеш да понасяш хаоса. Ах, скъпа, ти не можеш да си тръгнеш просто така, без да оправиш тази бъркотия. — Когато тя не отговори, той вдигна примирено ръце. — Предавам се.

Стигна до вратата на спалнята, когато викът й го настигна.

— Ще отида! Чу ли ме? Ще отида!

Джони не се върна, а влезе в спалнята, за да облече джинсите и ризата си. Когато Франки застана на прага, седеше върху леглото и обуваше маратонките си.

— По дяволите, не ме ли чу? Казах, че ще отида. Ти спечели.

— Чух те — кимна той, завърза връзките си, стана и се огледа за сакото си. Мина покрай нея и влезе в дневната. — Къде, по дяволите, ми е сакото?

— На закачалката в преддверието.

— Благодаря — измърмори, изгледа я сякаш искаше да каже: „Трябваше да се досетя“ и завъртя очи.

— Джони, почакай. Къде отиваш?

— У дома.

— Защо? Не искам още да си тръгваш.

— Ти имаш работа.

— Остани още малко, Джони, моля те.

— Не мога, но ще те чакам, когато се върнеш. — Пристъпи към нея, притегли я в обятията си и я целуна. — Обичам те, Франсин Монтклеър. — Гласът му беше мек и нежен, но в следващия миг изведнъж се засмя. — О, да не забравя да ти кажа — приключено е с мадамите за една вечер.

— Постарай се наистина да е така — изгледа го свирепо тя.

— И, Франки? Когато се прибереш у дома, ще помислим за името ти.

— Какво не му е наред на името ми?

— Нищо. — Той отвори вратата, прекрачи прага, но се върна и додаде: — Просто Парис ми харесва повече.

— Майната ти!

Джони отново прекрачи прага.

— Освен това ще трябва да поработим и върху речника ти. — Докато потегляше с пикапа, смехът й го изпроводи.