Джилиън Грей
Дъщеря на греха (27)

26.

Шест дни по-късно Уим и Франки заминаха за Англия. Слухът за позорната книга се разнесе като пожар из града на блясъка и славата и преди да замине, Уим беше принуден да свика пресконференция. Той не уведоми Франки за предстоящата си среща с репортерите, решен да се изправи сам срещу четвъртата власт — медиите. Изненада се, когато влезе в залата за пресконференции и я видя да приближава откъм другата врата. Франки не се усмихна, когато погледите им се срещнаха, но не се и извърна. След сблъсъка в дома му двамата бяха разговаряли само веднъж, и то само за две-три минути. Тогава му съобщи, че ще замине с него за Англия, и го помоли да й се обади, когато всичко бъде готово за пътуването. Уим я попита дали е добре, но тя отмина въпроса с лаконичното:

— Ще говорим по време на пътуването.

Докато Уим заемеше мястото си край масата, Франки се настани от лявата му страна. Адвокатът му седна от дясната. Уим се пресегна, улови ръката й и я стисна силно. Изпита облекчение, когато тя не я отдръпна. Докато адвокатът обясняваше какъв сценарий да следват, всесилният продуцент не откъсваше поглед от дъщеря си. Господи, каква красива жена беше тя! Дори сега, в нещастието си, му изглеждаше още по-прекрасна. Винаги бе мразил факта, че тя толкова прилича на прочутата си баба… поправка… майка, ала днес виждаше у нея и Джорджет. Джорджет, неговото нежно малко цвете, което все пак бе успяло да устои на задушаващото влияние на силната си майка, като упорита пъпка, бореща се със зимната буря. Дали тъкмо това виждаше днес и у дъщеря си? Същия твърд характер, прикрит зад деликатна външност?

Адвокатът прекъсна мислите му с въпроса, дали е готов да направи първоначалното си изявление. Той погледна още веднъж към Франки и кимна.

— Госпожи и господа, както Уолт вече ви обясни, ще прочета изявлението си, а след това, доколкото мога, ще отговоря на въпросите ви. Но веднага искам да ви предупредя, че дъщеря ми не е тук, за да отговоря на въпроси. При първия въпрос, отправен към нея, незабавно ще прекратя пресконференцията.

Както вероятно се досещате, книгата за „моя таен живот“ бе пълна изненада за мен. Голяма част от написаното е вярно. Аз наистина съм сирак и няколко години преживявах по улиците на Лондон благодарение на хитростта и изобретателността си. Госпожица Тия Барлоу наистина ме прибра и ми осигури дом, храна и всичко необходимо за едно младо момче. Тя се отнасяше към мен с любов и привързаност, а когато пораснах, започнах да й помагам в работата, като отначало станах неин менажер, след това и продуцент.

За пръв път осъзнах, че съм влюбен в Джорджет, когато навлизах в двадесетата си година. Когато тя стана достатъчно голяма, ние се оженихме. Истина е, че двамата с Джорджет избягахме, за да сключим брак, но не защото аз и Тия бяхме любовници, а защото бяхме твърде млади и непокорни.

Въпреки че лекарят на Джорджет ни предупреди за риска тя да има деца, съпругата ми пренебрегна съветите му и забременя година и половина, след като се оженихме. Тя почина осем седмици след раждането на дъщеря ни в резултат на усложнения.

Историята за тайната среща между Тия и мен след брака ми с Джорджет е изцяло измислица на Сисели Алингтън или плод на въображението на Тия Барлоу. Не отговаря на истината и твърдението, че дъщеря ми е плод на тази забранена любов.

Приказките, че съм напуснал Англия, за да разделя Тия с родната й дъщеря, също са родени от фантазията на въпросната дама.

Това е всичко, което имам да ви кажа. Ако обичате, задайте въпросите си — един по един, моля.

Във въздуха се вдигна гора от ръце. Въпросите се изстрелваха един през друг. Уим поклати раздразнено глава и кимна към една жена в синя рокля, която издаваше „Ел Ей Таймс“.

— Маргарет.

— Защо Сисели Алингтън е публикувала тази книга, ако тя не се основава на истината?

— Госпожа Алингтън е по-малка сестра на Тия Барлоу. От известно време двете се бяха отчуждили. Съобщиха ми, че госпожа Алингтън е изпаднала в сериозни финансови затруднения. Сестра й предложила да й помогне. Очевидно условието за тази помощ е било Сисели да напише това, което й се продиктува. Имам информация, че госпожица Барлоу страда от рак на белите дробове. Мога само да предположа, че болестта и силните лекарства, които тя взима вече две години, са накарали нещастната жена да си въобрази неща, които никога не са се случвали. Ако не е така, ако… намеренията й са били да ме опозори или да причини болка на дъщеря ми, то тогава този въпрос ще бъде отнесен до съда. Точно заради това на днешната ни среща присъства и Уолт. Той ще защитава моите интереси, както и тези на дъщеря ми.

— Господин Монтклеър!

Уим погледна към собственика на плътния баритон и кимна.

— Не е ли вярно, че сте напуснали Англия само няколко седмици след „фаталната“ болест на съпругата ви? Как ще го обясните?

— Много просто, Фред — отвърна Уим на представителя на списание „Пийпъл“. — Четири години преди женитбата си аз дойдох в Щатите, за да усъвършенствам познанията си във филмовата индустрия. След трагичната загуба реших да се преместя да живея тук поради две причини, които смятам за твърде очевидни. Първо, исках да се отдалеча колкото бе възможно повече от страната, където изживях най-голямата болка в живота си. И второ, Холивуд е мястото, където се правят най-добрите филми на света, а аз исках да бъда част от най-доброто.

— А как ще обясните факта, че Тия Барлоу се е оттеглила от екрана точно по това време? — настоя мъжът.

— Тогава госпожица Барлоу беше вече на четиридесет и пет години и й беше все по-трудно да играе сантименталните и пикантни роли, с които беше толкова прочута. Когато дъщеря й почина, тя беше съсипана от скръб и реши да се оттегли. Това е.

— В книгата се казва, сър, че преди да напуснете Англия, сте се срещнали още веднъж с госпожица Барлоу. Тя твърди, че на тази среща ви е подарила пръстен… цитирам я: „за да не забрави никога своята първа любов“. Това ли е пръстенът, който носите и днес, сър?

Уим въздъхна едва доловимо, но отговори на въпроса със същия спокоен и невъзмутим глас.

— Да, това е същият пръстен, а срещата премина почти така, както я е описала госпожица Барлоу. Ние се споразумяхме да прекратим нашето делово сътрудничество. Аз отидох в дома й, за да подпише тя съответните документи. Тогава тя ми подари пръстена — за „късмет“, както каза, а после добави: „И за да не ме забравиш никога.“ — Замълча и се усмихна на жената, която бе задала въпроса. — Колкото до това, че е била моята първа любов, предполагам, че е истина. Тя беше жената, която завинаги промени живота ми. Обичах я като майката, която не помнех.

— Истина ли е, че дъщеря ви прилича удивително на тази прочута жена, която твърди, че е нейна майка? — извика един мъж от дъното на залата.

Уим позна Дуайт Кампбел от „Интърнешънъл Интрудър“ и по лицето му премина сянка на недоволство.

— Да, може да се каже, че тя е наследила красотата на баба си.

— А вие, на кого вярвате вие, Франсин? — обади се непознат глас.

Уим удари с длани по масата и чашите с минерална вода издрънчаха.

— Това слага край на пресконференцията — изрече той със заплашително спокоен глас.

Въпреки виковете и протестите Уим помогна на дъщеря си да стане и заедно с адвоката си напуснаха залата.

Когато се озоваха в кабинета му, Уим хвана нежно ръката на дъщеря си.

— Благодаря ти, че дойде, но как разбра за пресконференцията?

— Румър ми се обади — отвърна тя, забила поглед в килима. — Но ако помолиш двама от охраната ти да ме придружат на излизане от сградата, бих искала да се прибера у дома.

— Разбира се. — Уим кимна към адвоката си да доведе мъжете. Когато останаха сами, взе ръцете на дъщеря си в своите, умолявайки я да го погледне в очите. Когато тя най-после вдигна глава към него, той леко се усмихна. — Знам колко трудно ти беше. Гордея се с теб.

За негова изненада Франки се разсмя.

— Наистина ли? Е, не е ли страхотно? През целия си живот аз се опитвах да те накарам да се гордееш с мен. А всичко, което трябваше да направя, за да го чуя най-после от устата ти, беше да седя до теб и да слушам лъжите ти.

— Франки…

Тя измъкна ръцете си и се извърна с гръб към него.

— Ще се видим вдругиден сутринта на летището.

— Франки, моля те, трябва да ти кажа още нещо. Ще ме изслушаш ли?

Младата жена се обърна бавно и прибра един кичур зад ухото си.

— През целия си живот съм копняла да разговаряш с мен, ала това никога не стана. Ти беше като вихър, който минава покрай мен, докосва ме или ме тласка в някаква посока. Никога не се спря, за да поговорим, Уим. Никога не ми каза, че ме обичаш. А сега искаш да те изслушам.

Той се опита да срещне погледай, ала срамът, който изпитваше, беше твърде голям.

— Само на две жени съм казвал, че ги обичам, Франки — тихо рече баща й с равен глас. — Едната беше майка ти — Джорджет. А другата — Катлин Делонжи. Разруших живота на едната, едва не погубих и другата. Предполагам, че нещо дълбоко в мен винаги ме е предупреждавало да не рискувам да го кажа и на теб. Опитах се да ти покажа любовта си с подаръци, с нашата работа. Съжалявам, ако съм сбъркал.

Франки не отвърна нищо. Отвори вратата и излезе, без да се обърне.

— Обичам те, Франки — промълви Уим, макар че тя вече не можеше да го чуе.

 

 

Два дни по-късно двамата се срещнаха на летището в Лос Анжелис в частната стая, където Уим бе уредил да изчакат до обявяването на полета им.

Франки не пропусна изненадата в очите му, когато я видя да влиза, облечена в самуреното палто, което й беше подарил за Коледа. Тя вирна леко брадичка.

— По това време на годината в Лондон е студено — обясни с леко предизвикателен тон.

Уим кимна.

— Да, така е.

През следващите няколко часа двамата не разговаряха много — с изключение на обичайното „Извини ме“, когато Франки трябваше да отиде до тоалетната, или „Мога ли да ти налея чаша вино?“ от страна на Уим.

След като на следващата сутрин се регистрираха в хотел „Хилтън“ в Лондон, Уим я придружи до вратата на апартамента, който бе запазил за нея.

— Кога ще говориш с мен, Франки?

— Кога започваме нашата обиколка? — отвърна тя с въпрос.

— Утре добре ли е? Мислех, че може би ще искаш да си починеш един ден.

— Кога ще отидем да видим моята майка?

— Утре вечер. Уредих да ни закарат до къщата й в провинцията. Имаме уговорена среща за пет часа.

— Ще говорим след това.

— Както желаеш.

Тя се бе обърнала, за да влезе в апартамента, но сега рязко се извърна.

— Както желая ли? Дори и ти не можеш да ми дадеш това, което желая, Уим. Дори и ти.

На следващата сутрин в осем часа той се обади в апартамента й. Уговориха се да се срещнат след час във фоайето на хотела.

— А, добре, виждам, че си обула удобни обувки — рече той. — Ще тръгваме ли?

Франки леко наклони глава, за да погледне баща си. Дали само си въобразяваше, или днес той действително говореше като истински англичанин?

Беше влажна и мразовита сутрин и Франки се сви на задната седалка на таксито, но не от студ, а от вълнение. Досега не бе осъзнавала колко много се бои от това пътуване. Потръпна от паниката, която започна бавно да я обхваща. Внезапно осъзна, че не иска да загуби баща си, човека, когото обичаше най-много на този свят.

Таксито намали и спря до тротоара. Тя се пресегна, улови ръката на Уим и силно я стисна, преди да слязат.

— Предполагам, че това е началото, макар че в действителност почти нямам спомени за него. Разбира се, през онази нощ, когато паднаха бомбите, всичко беше разрушено. Представи си каква трагедия — стотици хора са били убити, а оживелите са останали без дом. Майка ми, баща ми и малката ми сестричка — още бебе — загинаха, а мен ме отведоха в сиропиталище.

— Не си ли спомняш нищо?

— Много малко. Спомням си, че виках баща си, но в дъното на душата си се надявах, че няма да дойде, защото знаех, че здравата ще ми издърпа ухото, задето плача като малко бебе. Той беше много твърд и очакваше и аз да бъда същият.

— Не така си представях баща ти — отбеляза след малко Франки.

Уим й се усмихна, ала тя видя болката в очите му, която спомените бяха събудили.

— Ще го приема като комплимент — рече той.

За пръв път, откакто получи книгата, Франки му се усмихна.

— Е, ще вървим ли? Предполагам, че има доста да видим и да поговорим.

Следващата им спирка беше сиропиталището. Сградата все още стоеше, ала беше превърната във фабрика.

Уим й описа тежкия си живот и страданията, които бе преживял, ала Франки забеляза, че говори някак си безучастно и не се опитва да събуди съжаление у нея. Просто й разказваше историята на своя живот.

След това таксито ги отведе в „Хародс“. Когато излязоха от колата, Уим поклати глава.

— Всичко се е променило толкова много. Но ето там, надолу по улицата, в дъното на закрития портал беше обичайното ми място за нощуване. Разбира се, жената, която живееше в партерния апартамент, на сутринта винаги идваше, за да ме изгони с дългата си метла. Много бързо научих как да избягвам срещите с нея.

— А какво си ял? — попита Франки.

— Най-вече крадях. — Баща й се втренчи в мястото, където като дете толкова често бе намирал убежище от студа и тъмнината. — Когато пораснах, разбрах, че има по-добри места, където да се скриеш. Ела, ще ти покажа.

Когато се озоваха на Пикадили Съркъс, той й посочи една статуя.

— Често спях в краката на Ерос. Понякога, когато нощите бяха прекалено студени, за да се спи навън, се промъквах в някой от театрите и се сгушвах под седалките. Точно там ме откри една вечер Тия. Бяха минали няколко години, откакто бях започнал да идвам тук.

— Сигурно е било ужасно да бъдеш толкова малък и сам. — Франки докосна ръката му. — Съжалявам.

Този път не слязоха от таксито и Уим даде на шофьора следващия адрес.

— Когато бях на дванадесет години, един мъж ме отведе със себе си в дома си, нахрани ме, стопли ме, а после ме изнасили в спалнята си — рече той и показа един прозорец на втория етаж.

— О, Господи!

— Случи се само веднъж — усмихна се Уим. — След това се усъвършенствах и успявах да се измъкна, преди да се наложи да изпълня своята част от сделката. Два пъти ме арестуваха, когато мъжете се оплакаха, че съм ги ограбил, но после обвиненията бяха оттеглени.

— Разкажи ми за Тия.

— Нека малко се поразходим — предложи Уим и се обърна към шофьора: — Ще ни вземете след петнадесет минути. Ще обиколим квартала и ще се върнем тук.

Докато вървяха, той й разказа за Тия, за нейната добрина, за това колко красива и щедра му се е сторила.

— Никога не съм мислил, че ще остана при нея. Всъщност не вярвах, че тя ще ми позволи. Ала дните минаваха и аз разбрах, че не искам да ходя никъде. Беше много добра с мен. Беше толкова пълна с живот, а през повечето време толкова весела и забавна. Освен това там беше и Джорджет. — Усмихна се тъжно. — Каква малка палавница беше тя, макар и прекалено зряла за възрастта си. Сутринта, когато я видях за пръв път, тя най-безцеремонно и властно ми заяви, че съм в къщата, за да си играя с нея. Каза, че ще бъда нейният иконом.

Франки се засмя.

— Не ми прилича много на нежното и мило момиче, както винаги си ми я описвал.

— О, точно такава беше. Особено по-късно, но винаги беше пълна с живот. Каква ужасна ирония на съдбата.

Франки се спря и се извърна с лице към баща си. Прибра разрошената си от вятъра коса и го погледна.

— Ти наистина си я обичал, нали?

— С цялото си сърце, Франки. Никога не съм лъгал за това, кълна се.

— Вярвам ти — прошепна дъщеря му.

— Ти замръзваш. По-добре да намеря таксито — внезапно рече той, но тя поклати глава.

— Добре съм. Нека повървим още малко. Какво се случи, след като Тия те отведе у дома си и ти разбра, че ще останеш при нея?

Баща й не отговори веднага, но тъкмо когато реши, че ще отмине въпроса й без отговор, той каза:

— Това е тази част от историята, която най-много се страхувам да ти разкажа, защото не съм сигурен, че ще можеш да ме разбереш.

— Просто ми разкажи.

— През деня Тия беше за мен като истинска майка. Излизахме да пазаруваме заедно, водеше ме да ме подстригват. Срещна се с адвокат и стана моя официална настойница. Записа ме в училище, помагаше ми с домашните, грижеше се за мен, когато бях болен. Отнасяше се към мен по същия начин, както и с дъщеря си Джорджет. Дори в някои отношения по-добре, защото аз бях по-голям. Сутринта тя отиваше да репетира в театъра, а когато се върнех от училище, сядаше на масата с мен и учеше репликите си, докато аз си приготвях домашните. А когато свършвах, тя репетираше някои реплики заедно с мен. Но през нощта идваше в стаята ми и ние се любехме.

— Колко годишен си бил?

— На четиринадесет, когато се случи за първи път. Няколко седмици преди това беше започнала да идва вечер в стаята ми. — Сега бе негов ред да спре и да се обърне към нея. — Аз не се срамувах от това, Франки. Обичах я и се наслаждавах на онова, което се случваше помежду ни. Тя винаги ми шепнеше колко съм великолепен, колко чудесно я карам да се чувства и предполагам, че в известна степен съм смятал, че така й се отплащам за всичко, което ми даваше.

— Кога се влюби в Джорджет?

— Не знам точно. Тя беше десет години по-малка от мен и дълго време аз я възприемах като своята по-малка сестра. За пръв път признах пред себе си, че изпитвам други чувства, когато тя беше на около дванадесет години. Беше толкова спокойна и уравновесена. Като дете често се случваше да седи до мен, да изслушва плановете ми за бъдещето, а накрая ми заявяваше, че вярва в мен.

Уим се усмихна, ала Франки видя сълзата, която се отрони от ъгълчето на окото му. Щипещият вятър бе насълзил и нейните очи, но тя бе сигурна, че тази сълза не се дължеше на студа, а на отдавна отминалия копнеж.

— Разбира се, не казах на Тия. Ние двамата вече работехме заедно и тя продължаваше да идва в стаята ми през нощта. Знаех, че ще се разгневи, ако й призная, че чувствата ми към Джорджет съвсем не са братски. Все по-често и по-често започвах да се чувствам уморен и отегчен, когато се любехме, но не можех да й откажа. Та аз й дължах всичко! Как бих могъл да й отнема единственото нещо, което тя искаше от мен?

За известно време нещата се подобриха, защото Джорджет замина да учи в интернат, но когато се връщаше у дома, аз живеех в постоянен страх, че ще ни чуе и ще разбере какво става между мен и майка й през нощта.

— Сигурно е било ужасно за теб — промълви Франки. За пръв път започваше да разбира властта, която бе имала Тия върху баща й.

— Не, не искам да си мислиш, че е било ужасно. Това беше по-скоро нещо като саможертва, която исках да направя за нея като отплата за всичко, което бе сторила за мен. Тя ми даде образование, работа, дори Джорджет, макар че тогава още не подозираше за чувствата ми към дъщеря й.

Когато Джорджет започна да флиртува с мен, разбрах, че трябва да замина.

— Защо?

— Тя беше само на четиринадесет години. Знаех, че Тия никога няма да се съгласи да се оженим. Трябваше да чакаме. Не мога да не призная, че по онова време животът ми наистина беше доста ужасен. Желаех Джорджет, но вместо това всяка нощ се любех с майка й. Разреших проблема, като заминах за Америка, за да уча филмово изкуство.

Видяха таксито, което забави и спря на няколко метра от тях. Уим каза на шофьора да ги закара в хотела. Обядваха в апартамента й и Уим й разказа останалата част от историята.

Разказа й за Катлин, за подозренията на Тия и за начина, по който бе разрушила брака на младата актриса, което за малко не я бе убило.

— Колко ужасно! — ахна Франки.

— Беше жестоко не само за Катлин, но и за мен. Чувствах се отговорен. Но от друга страна спечелих нещо. Започнах бавно да се освобождавам от Тия.

След този случай се изнесох от дома й и отказах да продуцирам филмите й. Дълго време тя не се опита да оспори решението ми. Но след това отново започна да прави опити да се върне в живота ми. Появяваше се в апартамента ми по всяко време, твърдеше, че не желае да живее, ако аз не я обичам. — Уим остави вилицата си и закри лицето си с ръце.

— Знаех какво се опитва да направи, ала не можех да се преборя със самия себе си. Спахме заедно два пъти, след като напуснах къщата й.

Знаех, че това никога няма да спре, освен ако не й призная чувствата си към Джорджет. И така, ние избягахме, а след като се оженихме, отидохме да й го съобщим.

— Джорджет не се ли учуди, че не искаш да кажеш на майка й?

— Не, тя знаеше колко собственически се отнася Тия към мен. Разбира се, не подозираше, че през всичките тези години сме били любовници, но не беше и сляпа. Обичаше да се шегува с мен, че аз съм най-ценното съкровище на майка й. Тия винаги ни наричаше нейните малки любимци. Джорджет често се шегуваше, че да се влюбим един в друг, за майка й би било равносилно на кръвосмешение. — Поклати глава. — О, Господи, аз наистина се срамувах и навярно тя е отгатнала нещо по изражението на лицето ми, защото се смееше и ме убеждаваше да не го възприемам толкова сериозно. „Та ние не сме брат и сестра, глупчо“ — успокояваше ме Джорджет.

— Какво направи Тия, когато й съобщихте, че сте се оженили? — попита Франки и също остави вилицата си. Внезапно загуби апетит.

— Тя ни изненада, като ни поздрави, и се разплака. Непрекъснато повтаряше как никога не си е представяла, че нейните две малки деца ще се оженят.

Не се виждахме често с нея през следващата година и половина. По-точно аз не се виждах с нея. Джорджет продължаваше да се среща с майка си. После един ден Тия ми се обади по телефона. Умоляваше ме да отида да я видя. — Уим сви рамене. Внезапно го налегна умора. — Останалото го знаеш. Всичко е описано в книгата. Ти беше последствието от тази среща.

— Съжалявам. — Франки видя безкрайната болка в очите му, дотегна се да улови ръката му и напрегнато му се усмихна. — Не за това, че съм се родила. Съжалявам, че толкова много си страдал като дете, а след това и като зрял мъж. Съжалявам, че всичко това излезе наяве. Не биваше отново да преживяваш целия този ужас.

— Все пак се случи и едно хубаво нещо — рече той. — Ти и аз. Винаги съм те обичал, Франки. Просто никога не съм смятал, че съм достоен, за да ти го кажа. — Засмя се тихо. — Ето защо бях толкова суеверен.

Франки също се усмихна.

— Има още нещо, което не мога да разбера — рече тя, почесвайки се по слепоочието. — След като те е било страх да кажеш на Катлин Делонжи, че си влюбен в нея, тогава как вие двамата… нали разбираш?

— Как станахме двойка? Отначало бяхме приятели. Едно нещо води до друго и макар да смятам, че тя винаги е подозирала за моите чувства, едва преди няколко месеца й казах, че я обичам. Трябваше да чака доста дълго време, за да чуе тези думи… както и ти.

— Сигурно е било трудно да поддържате връзка от разстояние.

— Понякога — да, но вече всичко е към края си. На Коледа я помолих да се омъжи за мен. Това смятах да ти кажа при завръщането си от Швейцария.

— Радвам се за теб.

— Вече не ме ли мразиш? — попита Уим, а гласът му прозвуча много младежки и изпълнен с надежда.

— Никога не съм те мразила… е, може би за ден или два, но сега вече разбирам, че ти си бил жертва.

— Благодаря ти, скъпа.

Франки бутна стола си назад и стана.

— Има още нещо, което трябва да знаеш, Уим. — Заобиколи масата и обви ръце около врата му. — Напускам. Ще се оттегля от работата.

— Това трябваше да бъде моята следваща реплика — рече той и обхвана китките й. — Реших го веднага след пресконференцията. Време е да напусна. Чувствам се прекалено уморен.

— Но ти живееш за работата си.

— Бих могъл да кажа същото и за теб — възрази той.

Двамата дълго останаха смълчани, после Уим погледна часовника си.

— Има доста път до къщата на Тия в провинцията. Искаш ли да тръгваме?

— Можеш да се обзаложиш за това. Имам да кажа едно-две неща на въпросната дама.

— Струва ми се, че Тия Барлоу ще срещне достойна съперница! — засмя се Уим.

Франки не получи възможността да каже какво мисли. Когато пристигнаха на адреса, който икономката им бе продиктувала по телефона, завариха леглото на Тия опасано с медицинско оборудване, а край него дежуриха две сестри и един лекар.

— Госпожата настоя да ви заведем при нея веднага щом пристигнете, но не съм сигурна дали ще ви познае — каза икономката, докато ги съпровождаше до спалнята на актрисата.

За Франки беше трудно да свърже крехката старица в леглото с онзи дявол в човешки образ, опитвал се дори в последните месеци от живота си да унищожи мъжа, когото твърдеше, че обича от повече от четиридесет години.

Очите й бяха затворени, на устата и носа й бе поставена кислородна маска, ала тя внезапно отвори очи, сякаш усетила присъствието им в стаята. Една костелива ръка с извити пръсти се подаде под одеялото, което покриваше приличащото й на скелет тяло, и дръпна маската от лицето й.

— Оставете ни — прошепна тя на сестрите и лекаря.

Лекарят се канеше да възрази, но се отказа, когато видя, че спорът само допълнително ще измъчи пациентката му.

— Само няколко минути — каза той на Уим на излизане.

Тия се усмихна и макар че това беше усмивката на една стара и отдавна повехнала жена, в очите й блесна младежка радост.

— Ти дойде! Знаех, че ще дойдеш.

— Доведох със себе си и дъщеря си — моята и на Джорджет — каза Уим.

Тия се намръщи. Неудоволствие засенчи щастието в очите, ала внезапно изчезна и тя се засмя.

— Истина е — промълви, насочила поглед към Франки. — Ти си тяхна дъщеря. Аз никога не съм те искала. Ти беше само последен опит да предотвратя края.

— Какъв край? — попита Франки, макар че изпитваше някакво садистично удоволствие да накара тази жена да признае поражението си.

— Знаех, че си дръзко момиче. Но си права, нищо не се получи. Накрая го изгубих, и то заради теб. Но все пак последната победа е моя. Днес той отново е тук, нали?

— Но каква полза имаш от това? Ти умираш — изрече Франки, мразейки се за жестоките думи, ала в същото време неспособна да ги възпре.

— Виждала съм твои снимки — рече Тия със сух хриплив шепот, без да обръща внимание на въпроса й. — А и Паджи ми каза, че приличаш на мен, но сега виждам, че не си толкова хубава, колкото бях аз. — Протегна се към ръката на Уим, сграбчи я и впи поглед в него. — Тя не толкова хубава, нали, Уим? Не е толкова хубава, колкото бях аз?

Франки проследи погледай. Видя, че у баща й бе настъпила странна промяна — възрастният уверен мъж бе изчезнал и на негово място отново се бе появило малкото момче.

— Не, Тия, никоя не е толкова красива като теб.

Стържещият й смях премина в мъчителна кашлица. Уим взе една марля и я притисна към устата й.

Когато пристъпът отмина, Тия погледна победоносно Франки.

— Виждаш ли, това е отговорът на твоя въпрос. Аз му върнах живота, а сега ще отнеса любовта му в смъртта. Държах се, докато пристигна. — Затвори очи и Франки се изплаши, че е издъхнала, ала на монитора се виждаше неравният ритъм на сърцето й. Когато Тия отново отвори очи, Франки беше напълно забравена. Погледна към Уим и на устните й затрептя почти кокетна усмивка. — Ах, скъпи мой, каква красива двойка бяхме. Спомняш ли си понякога за онова, което преживяхме заедно? Аз постоянно мисля за него.

— Да — рече Уим и погледна към дъщеря си. — Спомням си, Тия.

— Ти винаги си бил такова красиво момче. Целуни ме, Уим.

Уим докосна с устни челото й, а Франки се извърна настрани, когато сбръчканите ръце се обвиха около раменете му. Гледката я отврати, но тя разбираше. Без значение колко извратена бе любовта на Тия, тя все пак беше единствената майка, която Уим някога бе имал. Беше й го казал, но сега вече можеше да го приеме.

— Ще почакам отвън — прошепна Франки.

— Всичко е наред — отвърна баща й. — Тя си отиде.

Два часа по-късно се върнаха в хотела. Когато излязоха от таксито, Уим докосна ръката на дъщеря си.

— Ти върви. Аз ще се поразходя.

— Мога ли да дойда с теб? — попита тя.

— Разбира се.

Двамата вървяха бавно, без да разговарят. Стигнаха до моста и Уим се загледа във водата.

— Аз я мразех. Не съжалявам, че си отиде, но се радвам, че дойдох. Толкова много години оставих омразата да ме разяжда. Днес си спомних как едно малко момче беше приютено от една красива актриса, която му отдаде любовта си.

— Заради собствените си егоистични нужди — рече Франки.

— Да, но дори и да е така, има много неща, за които съм й благодарен.

Франки застана пред него и обви ръце около кръста му.

— Обичам те, татко.

Уим хвана раменете й и я отдалечи от себе си.

— Тогава ми направи една услуга и оправи нещата с онзи млад мъж. Знам, че застанах помежду ви, но знам също, че той те обича, Франки. Не позволявай аз да ти причиня това, което ми стори Тия. Върви и открий щастието си с Джони.

— Точно това и смятам да направя. Той ми каза, че ще ме чака, когато се върна.

Уим я притегли към себе си и този път ръцете му здраво я обгърнаха.

— Благодаря ти, че дойде с мен, Франки. Най-после съм свободен, но не благодарение на Тия, а на теб.

— Хей, за какво са децата, ако не да помагат на старите си родители.

Той отметна глава и гръмко се засмя.

— Добре, че Тия умря, преди да разбере колко много си американка. — Завъртя я и без да отдръпва ръката си от кръста й, двамата се запътиха към хотела. — По това време на годината Лондон не е много привлекателно място, но трябва да го видиш през пролетта.

— Може би някой път ще дойдем отново и тогава ще ми покажеш всички онези места, за които пазиш щастливи спомени.

— Би ми харесало.

— И на мен.

Пред вратата Уим я целуна по челото.

— Благодаря ти отново, скъпа моя. Боях се, че никога няма да ми простиш.

— Престани. Вече говорихме за това. Ти не си виновен за нищо.

— Е, ще те оставя малко да си починеш. В стаята си ли ще вечеряш, или ще ми правиш компания?

— Бих искала да вечеряме заедно. — Франки прехапа устни, за да прикрие усмивката си. — Любопитна съм за онова пътуване до Юкон, за което ми подметна на Коледа.

— Но, Франки, ти каза, че напускаш.

— Просто съм любопитна.

— Тогава какво ще кажеш да дойда при теб и да ти разкажа за проекта си? Още в съвсем начален етап? — попита Уим, отвори вратата на апартамента й и се отдръпна, за да й даде път. — Смятам, че Джони ще бъде много подходящ за главната мъжка роля.

— Но не каза ли, че и ти ще напускаш работа? — подразни го Франки.

— Е, да, един ден и това ще стане. Но нека ти разкажа за сценария, който получих. Наистина е нещо забележително. Сигурен съм, че ще те заинтригува. Работното му заглавие е „Любовници“.

— Мисля, че вече ми хареса.

 

 

Франсин не помнеше някога да се е чувствала толкова уморена. Пусна куфара и чантата си на пода във фоайето, отиде право в кухнята и си наля чаша студена вода. После, без да си даде труд да проверява телефонния секретар, се стовари на леглото си.

Спа непробудно почти шестнадесет часа.

Когато се събуди, главата й бе замаяна. Кое време беше? Седем и половина. Но през деня или вечерта?

Един поглед през прозореца към притъмнялото небе отговори на въпроса й. Скочи от леглото и се запъти към банята, събличайки се по пътя. На прага се протегна и свали и последната от измачканите си дрехи. Без да се замисля, се наведе и започна да събира и сгъва разпилените дрехи. После се сети какво би казал Джони, ако я види, и се засмя. Джони!

Втурна се обратно в спалнята и се обади в къщата му. Когато се включи телефонният секретар, Франки затвори, без да остави съобщение.

Двадесет минути по-късно, с измита и вчесана коса, Франки измъкна чиста тениска от чекмеджето, облече се и слезе в дневната.

Имаше две съобщения от Румър, едно от мъжа, с когото беше излизала един или два пъти през изминалата година, а последното беше от баща й, за да се увери, че се е прибрала благополучно. Нито едно от Джони.

Отново позвъни в къщата му и този път остави съобщение на секретаря.

Стомахът й се обади, за да протестира за дългите часове на пренебрежение, и Франки се запъти към кухнята, за да си направи сандвич. Искаше й се да хапне сандвич със сирене и домати, но доматите в хладилника бяха омекнали. Реши да се задоволи с пушена наденичка. Грабна бутилка минерална вода от хладилника и едно пакетче чипс и се върна в дневната. Подреди вечерята си на масичката за кафе и отиде да се обади на Уим.

— Здравей — рече тя, когато той отговори.

— Значи си се прибрала благополучно. Почина ли си?

— Спах допреди малко. А ти как си?

— Подремнах няколко часа, но тази сутрин трябваше да отида до студиото. Върнах се преди половин час.

— Сигурно си съсипан от умора.

— Всъщност не. Случайно да си погледнала днешния „Таймс“?

— Не, защо? — предпазливо попита Франки. — Все още ли бият барабани за връзката ти с Тия?

— Тъкмо обратното. Паджи е дала интервю, в което заявява, че е излъгала. Признава, че сестра й я е подкупила да напише книгата. Сега се отрича от всичко и дори е съгласна да върне на издателя изплатения хонорар.

— Шегуваш се! Но, Уим, това е чудесно! — Последва кратка пауза. — Почакай малко. Мислех, че тя се е съгласила да напише тази книга, защото е имала големи финансови затруднения. При това положение, как ще може да върне получения аванс?

— Предполагам, че като единствена жива роднина на Тия, тя ще наследи голяма част от богатството й. Навярно сега вече може да си позволи да бъде великодушна.

— Е, значи всичко най-после приключи.

От другата страна на линията Уим въздъхна.

— За щастие, да. Особено за теб. Благодаря ти, че дойде с мен в Лондон, мое скъпо момиче. Чувствам се така, сякаш са ми дали втори шанс. Но достатъчно сме говорили за това. Какво става с твоя млад мъж? Обади ли му се?

— Звъннах му, но още не съм успяла да се свържа с него. Ще му се обадя след малко. Ако пак не го намеря, ще отида до тях.

— Добре, няма да те задържам повече. Ще хапна нещо и ще си легна.

На път към масичката, където я очакваше леката и вечеря, Франки взе пощата си. Седна на пода, кръстоса крака и със сандвича в ръка започна да преглежда писмата — сметки, рекламни каталози… писмо от Джони!

Остави недокоснатия сандвич на масата и отвори плика.

„Здравей, бебче,

Не знам колко време ще ти бъде необходимо, за да оправиш нещата с твоя старец, затова реших и аз да сложа малко ред в живота си. Отивам в Паристън. А и къде другаде бих могъл да отида? Както и да е, вече работя върху прототипа и имам две поръчки — можеш ли да повярваш? Вероятно не, но е факт. Едната е от Уим, а другата от Майкъл Джексън. Не е ли страхотно?

Но на въпроса. Реших да изясня някои неща с бабата и дядото на Бетани. Тези «Да, можеш да я видиш» или «Сега не е удобно» започнаха да ми писват. Дядо предложи да се срещна с адвокат за попечителството.

Затова искам да ти кажа, че и ти имаш време да сложиш в ред живота си. Знам, че никак няма да ти е лесно, но не познавам друг човек, толкова издръжлив и упорит като теб. Ще се справиш и когато си готова — независимо колко време ще ти е нужно, — аз ще те чакам.

Обичам те, бебче!

Джони“

Франки не осъзнаваше, че плаче, докато първата сълза не капна върху листа. Бяха изминали осем дни откакто не го беше виждала и той много й липсваше. Но може би беше по-добре, че е заминал за Паристън. Беше прав, че за всичко е нужно време. Двамата с Уим щяха да започнат отношенията си на чисто. На нова и честна основа, но в същото време и съвсем различна. Тя все още бе разтърсена от разкритията в книгата, от пътуването с Уим в миналото му, от срещата с Тия… смъртта й. Може би още няколко дни ще й дойдат добре.

Но няколкото дни се превърнаха в седмици. Два дни след като се прибра у дома, беше повалена от тежък грип. Франки можеше да преброи на пръстите на едната си ръка всички пъти, когато беше боледувала, и сегашното неразположение й дойде като гръм от ясно небе и много я разстрои. Защо трябваше да се случи точно сега, когато най-после бе успяла да въведе ред в живота си?

Беше прекарала в леглото вече осем дни, когато Румър, която дойде да я види, я убеди да отиде на лекар.

— Имаш вид сякаш си умряла и отново си възкръснала, само че не съвсем. Господи, Франси, наистина изглеждаш болна.

— Е, това вече е напредък — отвърна Франки. Беше й нужна цялата й сила, за да се пошегува. — Бях започнала да си мисля, че е само плод на въображението ми. Радвам се, че изглеждам болна.

— Не бъди гадна. Не обичам болните хора, а грозните болни хора изобщо не мога да понасям.

— Върви си — простена Франки и придърпа завивките над главата си.

— Ще си отида, но не и преди да ми кажеш дали е истина това, което ми прошепна едно малко птиченце.

— Мам… за какво, по дяволите, говориш?

— Че ти и нашият общ познат Джей Пи отново сте заедно. Вярно ли е?

— Да го виждаш някъде наоколо?

Румър удари ръката на приятелката си — или поне тази част, която се подаваше изпод одеялото.

— Не се прави на много умна. Няма да си тръгна, докато не ми кажеш истината. Ясно ли ти е, Франси?

— Да.

— Ура! — извика Румър, но Франки подаде едното си око и я изгледа кръвнишки, така че актрисата побърза да си вземе чантата. — Тръгвам си! И да се оправиш по-скоро!

Три дни след посещението си при лекаря Франки се чувстваше като нов човек, но когато се събуди на следващата сутрин, отново й се гадеше.

— Мамка му — промърмори тя и отново изпъшка, но този път от яд към себе си. Беше се зарекла да изхвърли тази дума от речника си, но старите навици умират най-трудно.

След като гризна парченце изсъхнала препечена филийка, тя отново се обади в кабинета на лекаря и със съжаление съобщи на сестрата, че симптомите на грипа отново се повтарят. Изчака, за да му предадат съобщението. След няколко минути в слушалката прозвуча бодрият глас на сестрата:

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, госпожице Монтклеър, но докторът беше зает с пациент. Той би искал да ви види. Ще можете ли да дойдете в кабинета в единадесет и половина?

Франки погледна часовника. Беше още девет и десет. Можеше да отиде в кабинета на лекаря, но не й се искаше — имаше среща с Уим за обяд. Въздъхна и реши да се обади на баща си, за да промени часа на срещата.

Часовникът показваше един без петнадесет, когато Франки влезе в ресторанта на клуба по поло.

— Съжалявам, че закъснях. Макар че можех да дойда още в дванадесет и половина — каза тя на баща си.

— Какво каза лекарят?

— Каза, че напълно съм се преборила с грипа. Здрава съм като камък. — Пресегна се и го потупа по ръката. — Престани да се мръщиш. Умирам от глад и се надявам, че хубаво ще ме нагостиш.

— Все още не изглеждаш много добре — рече Уим, пренебрегвайки опитай да се държи закачливо и нехайно.

— Нищо чудно. Осъзнаваш ли, че вирусът е бил в мен почти цели две седмици? Вече започнах да си мисля, че никога няма да оздравея.

— Но какво каза докторът за тазсутрешното ти разположение?

Франки сви рамене.

— Нищо особено. Предполагам, че понякога се случват подобни неща. Направи ми някакви изследвания на кръвта. Затова закъснях. Трябваше да изчакам резултатите. А сега, можем ли да поръчваме? Аз наистина умирам от глад, а разполагам само с час.

— Закъде бързаш толкова? — разочаровано попита Уим.

— Трябва да напазарувам, а след това да опаковам багажа си. Вдругиден заминавам извън града.

Уим се облегна назад и широко се усмихна.

— Нека да позная. Заминаваш за Паристън?

— Да, не мога да чакам. Снощи се обадих на Джони, но го нямаше. Хенри ми каза, че двамата с дядо му били във Финикс; щели да се върнат късно през нощта. Всъщност така е по-добре — ще го изненадам.

— Надявам се, че няма да останеш там завинаги.

— Не знам, Уим. Засега нямам дългосрочни планове. — Пресегна се през масата и взе ръката му в своята. — Не се тревожи. Каквото и да се случи оттук нататък, между мен и теб нищо няма да се промени. — Засмя се. — За пръв път в живота си имам чувството, че наистина сме баща и дъщеря. Няма да рискувам всичко да отиде по дяволите.

— Да отиде по дяволите? — изгледа я с престорено отчаяние баща й.

— Обичам те, татко — промълви Франки.

— Знам и съм много благодарен, че все още го казваш. Аз също те обичам.

Уим видя сълзите в очите й и отново се усмихна.

— По-добре да свикваш да го чуваш, защото отсега нататък смятам да ти го казвам много често.

Франки свърши с опаковането на багажа в девет и половина следващата вечер и го натовари в колата. Когато свърши, отиде в кухнята, за да провери за последен път списъка си със задачите. Не, нищо не беше пропуснала.

Грабна една ябълка от купата на масата, отвори задната врата и излезе на дългата веранда. Океанът щеше да й липсва. Усмихна се. Би се преместила дори на луната, за да бъде с Джони. И тогава внезапно я осени една мисъл. Защо да чака? Защо да не тръгне още тази вечер? Ако побърза, ще пристигне в Паристън малко след полунощ.

Къщата бе тъмна, когато в един часа и десет минути след полунощ Франки навлезе в алеята за коли. Реши, вместо да събужда, когото и да било, да провери дали някоя врата не е отключена. Взе ключовете и чантата си от колата.

Но всички врати бяха заключени. Явно нямаше нищо вярно в приказките, че в провинцията хората не си заключвали вратите. Отпусна се в шезлонга във вътрешния двор. Спомни си, че пустинята е съвсем наблизо и че наоколо сигурно е пълно с гадни малки буболечки. Подви крака под себе си и широко се прозина. След секунди вече спеше.

Джони се дръпна, опитвайки се да избяга от досадната ръка, която го разтърсваше, опитвайки се да го събуди. След миг се претърколи и отвори едното си око.

— Бетани?

Дядо му поклати глава.

— Не, тя още спи.

— Тогава какво не е наред? Между другото, колко е часът?

— Почти шест.

— По дяволите… съжалявам, дядо. Нямах намерение да богохулствам. Но защо ме събуди? Още дори не се е съмнало, нали?

— Имаме си компания — рече дядо му и излезе от стаята, сигурен, че внукът му ще го последва.

Джони наистина тръгна след дядо си — спусна се надолу по стълбите, мина през кухнята и мокрото помещение и излезе през задната врата. Проследи с поглед ръката на дядо си, която сочеше към шезлонга.

— Франки!

— Шт! Не я буди още. Преди час я завих с едно одеяло, но не знам кога е дошла и ме е страх да не изстине. Беше дяволски студено, когато изведох кучето навън.

— Мисля просто да я занеса на горния етаж. Този стар шезлонг едва ли е много удобно място за спане.

— Не, остави я. Сигурно е уморена до смърт, за да заспи така; Изчакай още един час, а после ще я събудим.

Еди влезе в къщата, а Джони остана на прага и дълго се взира в нея. По дяволите, толкова беше красива! Каква невероятна жена беше тя. Въпреки че през последните седмици няколко пъти беше вдигал телефона, за да й се обади, и се бе спирал в последния момент, припомняйки си обещанието, че ще й даде време и ще я чака, когато бъде готова да дойде при него, Джони чак сега осъзна колко много му беше липсвала.

Остана така на прага — бос, по тениска и долни гащи, докато не усети нечия ръка да го дърпа за крака.

— Кой е това, татко?

Джони се наведе и обви ръце около кръста на дъщеря си.

— Това е онази хубава госпожица, за която ти разказвах, спомняш ли си?

— Франки?

— Същата.

— Ами, ако ще живее с нас, защо спи отвън?

Джони тихо се засмя, разроши косата й и затвори вратата.

— Тя няма да спи отвън. Само малко си подремва. Защо не отидеш да се облечеш, а през това време аз набързо ще си взема един душ. После може би ще я събудим, за да закуси с нас.

— Хайде, настигни ме! — извика Бетани и хукна нагоре по стълбите, както правеше всеки път, откакто преди десет дни беше дошла да живее с него. Джони се засмя и се престори, че се опитва да я хване.

Още се смееше, когато тя затвори вратата на стаята си под носа му.

Докато си взимаше душ и се обличаше, младият мъж си мислеше за двете млади дами в живота му. Доскоро не беше сигурен, че някоя от тях ще присъства постоянно в живота му, а ето че сега и двете бяха с него.

Беше се подготвил да се бори за Бетани, ала не се наложи. Баба й и дядо й му я дадоха, след като му отправиха една-две заплахи и изтръгнаха обещанието, че внучката им ще прекарва с тях две седмици през лятото и няколко дни по празниците.

Беше се подготвил да чака Франки завинаги. Четири седмици му се сториха цяла вечност.

Бетани нахлу в спалнята и прекъсна мислите му.

— Тя се събуди! Франки се събуди!

Джони вдигна дъщеря си на ръце и изпъшка престорено, за да подчертае колко тежка е станала.

— Май в скоро време ти ще ме носиш на ръце. Сигурна ли си, че си само на седем години?

— О, татко, ама че си глупав!

Джони я пусна на пода и двамата влязоха в кухнята. Завариха Франки, облегната на плота да благодари на Еди за одеялото, с което я бе завил. Джони се втурна и я сграбчи в прегръдките си.

На свой ред тя го прегърна здраво и се засмя, когато той я завъртя във въздуха.

— Доста дълго време ти трябваше — оплака се той.

— Хенри не ти ли предаде, че съм се обаждала? — попита тя и стрелна с укорителен поглед младия мъж, докато Джони я пускаше на пода.

— Разбира се, че му предадох — измърмори Хенри откъм печката, където обръщаше палачинките като истински професионалист. — Честна индианска.

— Ха, ха! — възмути се Джони. — Каза ми само веднъж и аз реших, че си размислила.

— Здравей, Бетани — обърна се Франки към малкото момиченце. — Помниш ли ме?

— Не — срамежливо отвърна детето, — но татко каза, че ще живееш с нас.

— Така ли? Е, прав е. Ти искаш ли?

Бетани кимна и неуверено се усмихна.

— Мога ли да ти викам мамо!

Дъхът на Франки секна от вълнение. Бутна Джони настрани и пристъпи напред, за да поздрави новата си дъщеря.

— Ако ме прегърнеш, можеш да ме наричаш както искаш.

— Някой гладен ли е? — прозвуча гласът на Еди, по-пресипнал от обикновено.

— Умирам от глад! — извикаха Франки и Джони в един глас.

След час Франки благодари на Хенри за вкусната закуска, а после попита Джони дали може да поговорят насаме.

— Звучи много сериозно, момче — отбеляза Еди.

— Аз може ли да дойда? — попита Бетани, готова да се плъзне от стола си.

— Не. Ти ще трябва да вземеш учебниците си и пакета с обяда. Училищният автобус ще дойде всеки момент.

Бетани въздъхна шумно, но не възрази.

— Ти ще бъдеш ли у дома, когато се върна? — обърна се тя към Франки.

— Разбира се. Вече никъде няма да ходя.

— Следващия месец ние ще трябва да отидем на едно ново място, когато новите хора се нанесат тук — поправи я Бетани. После се обърна към баща си: — А какво ще кажеш за океана, татко? Ти нали ми каза…

— Върви да си вземеш нещата за училище. Ще поговорим за всичко, когато се върнеш.

Щом момиченцето излезе от стаята, Франки погледна въпросително към тримата мъже, седнали край масата.

— За какво говори тя? Какви хора?

— Дядо продаде къщата. Сигурно не си видяла табелката в предния двор.

— Продал е къщата? Но защо? — изуми се младата жена.

— Защото отива да живее на Хаваите. Намерил си е в Мауи една сладка малка уахини. Готви се да отглежда ананаси или нещо подобно. Хенри и младата му съпруга ще заминат с него.

— Сериозно ли говори той, Еди? — попита Франки. Не беше сигурна дали да се смее или не.

— Относно това, че ще живея на Хаваите — да. Но що се отнася до моята уахини, той говори всъщност за една жена, която познавам от десет години. Допреди шест месеца живееше във Финикс, след това се премести на Хаваите. През ноември отидох да я видя и двамата решихме, че вече не искаме да живеем разделени. Много е просто. Хенри каза, че двамата с жена му ще дойдат с мен. Заминавам на първи март.

Франки скочи от стола си, изтича при него и го прегърна през врата.

— О, Еди, толкова се радвам за теб!

— Благодаря ти — смънка по-възрастният Парис със зачервено от смущение лице. — Не каза ли, че искаш да обсъдиш с внука ми нещо насаме?

— Да, но то може да почака, докато дойде автобусът. Освен това искам да попитам Хенри къде е неговата малка съпруга? Нямам търпение да се запозная с нея.

— Тя е в Меса при сестра си, която очаква бебе. Ще се върне следващата седмица.

— Ела — рече Джони и улови ръката й. — Достатъчно те делих с останалите. Да отидем да ти покажа чертежите си. Завърших ги.

— На колата? О, Джони, направил си я?

— Ела да видиш.

Нейната изненада беше забравена, докато вървеше след него към една метална барака. Обвила ръка около кръста му, Франки го чакаше да сгъне шестте или седемте чертежа, които бяха най-отгоре върху масата.

— Тези са чертежите на двигателя, на корпуса — неща, които няма да разбереш — обясни той. — Но ето това. Какво ще кажеш? Красавица е, нали?

— О, Джони! — прошепна Франки, докато гледаше с възхищение мечтаната кола на Джони. — Тя е великолепна! Толкова е… различна.

— Би трябвало, като се имат предвид парите, които съм вложил в нея. Ще струва триста хиляди долара. Вече имам поръчки за шест.

— Наистина ли? О, Джони, ти наистина постигна мечтата си! — Облегна се на облегалката на стола, а лицето й сияеше от гордост и щастие. — Разкажи ми по-подробно. Защо тук няма броня? Защо си проектирал вратите да се отварят по този начин? Кажи ми повече за двигателя.

— Ей, почакай малко! Първо искам да те погледам и да те подържа. — Едната му ръка се обви около кръста й, а с другата отметна няколко кичура от лицето й. — Господи, колко си красива! — Целуна усмихващите й се устни, а после я притегли плътно към себе си. — О, скъпа, колко много ми липсваше!

Франки не отговори. Не можеше. Искаше единствено да го прегръща и да се наслаждава на усещането за топлина и любов, което се излъчваше от него.

— А ти как се чувстваш? — попита той, когато най-после я пусна. Пръстите му погалиха леко лицето й, докато чакаше отговора й.

— Чувствам се прекрасно! Нима не изглеждам прекрасно?

— О, да, бебче, изглеждаш повече от прекрасно. Изглеждаш така, че ми се иска да те изям цялата!

Тя се изкиска и постави пръст върху устните му.

— Хей, спомняш ли си, че последния път, като се видяхме, ти каза нещо за смяна на името ми?

Той затвори очи и се ухили дяволито, докато се правеше, че не може да си спомни.

— Така ли?

— Да, така, и по-добре да си го спомниш, защото няма да ти позволя да се отметнеш.

— Опитваш се да ме накараш да ти предложа брак, така ли?

— Е, не би било зле.

— Стой и не мърдай — рече младият мъж.

— Къде отиваш?

— Ей сега ще се върна. Не мърдай.

Франки не отиде надалеч — само разгледа скиците и диаграмите. Любимият й беше прав. Повечето неща ней говореха нищо, но беше сигурна, че той разбира от работата си. После се засмя на себе си. Безспорно разбираше от работата си. В противен случай Уим не би му…

— Обърни се! — извика той и я стресна.

— Изплаши ме — упрекна го тя, ала оплакването й мигом бе забравено, когато забеляза, че държи нещо в ръката зад гърба си. — Какво криеш?

Джони не отговори на въпроса й.

— Обичам те, Франки. Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се засмя, после закри устата си с длан.

— Съжалявам, но просто го каза толкова… толкова напрегнато. Разбира се, че ще се омъжа за теб. Какво си мислеше? Че ще затворя къщата си и ще измина целия този път до Аризона само за да ти дойда на гости?

Не видя кога измъкна ръката иззад гърба си, но ахна, когато той плъзна пръстена на пръста й.

— О, Джони, колко е красив! Това е най-скъпият пръстен, който някога съм виждала! Откъде го взе? Кога го купи?

— В Лос Анжелис, преди да замина за Паристън, разбира се. Нали не мислиш, че тук продават пръстени с толкова големи камъни?

Франки обви ръце около врата му, но после зарови лице на гърдите му и тихичко се закиска.

— И какво е толкова дяволски смешно?

— Нищо. Просто… просто си спомних, че веднъж ти казах, че си стиснат, а ето че сега ми подаряваш толкова голям пръстен, че едва ще мога да вдигна ръката си.

— Да, предполагам, че ми държиш извинение.

— Съжалявам — кокетно промълви тя, демонстрирайки собствените си способности на актриса. — Хайде да се целунем и да забравим обидите.

— Не искаше ли да поговорим за нещо? — попита Джони, след като изпълни молбата й.

Франки погледна към вратата.

— Това не беше ли училищният автобус? По дяволите, исках да целуна Бетани за довиждане.

— Тя ще си дойде в три. Тогава можеш да я целунеш вместо поздрав. А сега ще ми кажеш ли за какво става дума? Да не би да си започнала нов филм?

— Е, не. Искам да кажа, че не за това исках да говоря с теб. Но аз наистина исках да ти разкажа за филма, който мисля да направя.

Джони се усмихна и се облегна на чертожната маса.

— Знаех си, че няма да можеш да напуснеш работата си.

— Ще го направя, ако ти наистина го искаш, но преди това ми се ще да заснема този филм.

— Ами нашата сватба?

— О, но ние няма да започнем работа по този филм преди следващата година.

— Ние ли?

— Е, аз се надявах, че ще прочетеш сценария и може би ще ти се стори интересен.

Той посегна към ръката й, улови я и я притегли между краката си.

— Ти ли ще си режисьор?

— Да — отвърна тя, макар и малко несигурно.

— Но?

— Няма „но“. Просто си мислех, че този път може да свърша и още малко работа, освен като режисьор.

Джони се намръщи и се вгледа изпитателно в лицето й. После изведнъж го осени.

— Ти искаш да бъдеш и продуцент?

— Не, Уим ще бъде продуцент. Всъщност си мислех този път да застана малко и от другата страна на камерата.

— Искаш отново да играеш? Мислех, че мразиш актьорската професия.

— Не я мразя. Просто никога не съм я обичала така, както сега, когато се надявам, че ти ще ми партнираш.

— Звучи ми добре — кимна младият мъж.

— Ами колата ти?

— Искаш да кажеш моделът „Парис-Монтклеър“? Мисля, че ще мога да съчетая и двете. — Лицето му бавно се озари от усмивка. — Аз съм всестранно развит и ще се справя с всичко.

Значи той беше нарекъл колата си на нея? Това я развълнува и Франки се канеше да го попита, но не можеше да мисли за нищо, когато той я гледаше по този начин.

— Мразя като ме гледаш така — изтърси изведнъж младата жена.

— Как? — учуди се той.

— С тази сексапилна усмивка. Главата ми се замайва и изобщо не мога да мисля разумно.

— А защо трябва да мислиш? Защо просто не се качим горе и…

— Джони! Дядо ти си е вкъщи!

Той обхвана гърдите й през пуловера.

— Добре, тогава ще го направим тук.

Тя го плесна през ръцете.

— Трябва да ти кажа нещо много важно.

— Аз пък останах с впечатлението, че не можеш да мислиш разумно, когато те гледам по този начин. — Джони пъхна ръка под пуловера й и я плъзна по корема й.

— Джони, моля те!

— Добре — предаде се той и скръсти ръце зад гърба — знак, че ще се държи прилично. — Казвай…

— Спомняш ли си, когато… когато се любихме за последен път?

— Как бих могъл да забравя? Тъкмо това се опитвах да ти припомня преди малко.

— Само слушай — става ли? Много е важно.

— Извини ме.

— Спомняш ли си какво ти казах онази сутрин?

Той поклати озадачено глава.

— Казах ти колко си добър. — Франки забрави за решението си да не му позволява да я докосва, докато му съобщава изненадата, пристъпи по-близо и плъзна пръсти по лицето и врата му. — После те помолих да ме изпълниш със своята доброта.

— Спомням си — промълви младият мъж, забравил за всякаква игривост при спомена за онзи специален миг.

— Е, ти си ме изпълнил с нещо повече, не само с добротата си.

— Добре, предавам се. Какво съм… О, Господи, Франки. Да не би… да не се опитваш да ми кажеш…

— Да! — извика тя. — Бременна съм!

— О, Господи! О, Господи! — избъбри той, вдигна я на ръце и я завъртя във въздуха. — О, Господи, обичам те, Франсин Монтклеър!

Както внезапно я вдигна, така и я пусна на пода — този път нежно — и внимателно я настани на стола.

— Как си? Добре ли се чувстваш?

— Добре съм, Джони, чувствам се отлично — отвърна Франки през сълзи, но с усмивка.

Джони взе ръцете й в своите и потърси очите й.

— А емоционално как се чувстваш? Всичко между теб и Уим наред ли е? Забрави. Глупав въпрос. Ти ми каза, че искаш да правиш филм с него, значи всичко е наред. Но останалото? Успя ли да приемеш истината?

— Наистина се чувствам чудесно. Докато си с мен, всичко ще бъде наред. — Усмихна му се, питайки се дали той не вижда щастието и любовта в очите й. После си спомни, че беше забравила да му каже нещо. — А, Джони, вече няма да казвам „мамка му“.