П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (9)

9.
Преследването на господин Бикърсдайк

Всичко, дори най-бегло напомнящо за прибързан и необмислен ход, беше органически чуждо на тактиката на Смит. Той притежаваше търпение — най-важното качество на един побеждаващ военачалник. Обичаше да подсигурява основата и тила си, преди да предприеме нападателно действие. Изминаха две седмици, докато насочи вниманието си към очовечаването на господин Бикърсдайк. През тези две седмици разговаряше мило в почивките по въпросите на Футболната лига като цяло и на „Манчестър Юнайтед“ в частност. Темата не е трудна за усвояване, ако човек сериозно се заеме с нея, а Смит не щадеше усилия. Футболните страници на вечерните вестници не пестят подробности за играчите и той попиваше и най-дребните факти с вниманието на съвестен ученик. Към края на въпросните две седмици знаеше коя е любимата закуска на Джей Търнбул, какво носи на голо Санди Търнбул и кой по мнението на Мередит е водещият английски политик. Тези факти, споделени и обсъдени с господин Роситър, доста бързо развиха техния сърдечен съюз. На осмия ден господин Роситър се съгласи да обядва със стария итънианец. На десетия той го покани на обяд. До края на втората седмица над отдел „Деловодство“ трайно се възцари пърхането на белите криле на Мира. Майк, представен от Смит като далечен роднина на вратаря Могър, беше включен в този велик мир.

— Така, а сега — говореше Смит, замислено лъскащ стъклото на монокъла си — смятам, че можем да се смятаме за готови да се занимаем с другаря Бикърсдайк. Нашето мило туземно другарче няма вече да се нахвърля връз нас, както не би връхлетяло и върху братята Търнбул. Ние сме неговите нападащи полузащитници.

Клубът, към който принадлежаха Смит и господин Бикърсдайк, беше всеизвестен с твърдоглавието на политическите си възгледи, отличната си кухня и странния, наподобяващ сирене Горгонзола мрамор на главното си стълбище.

За да съществува светът, нужно е богато разнообразие от хора. За да просъществува Клубът на заслужилия консерватор, бяха необходими четири хиляди вида. И за да бъдем абсолютно точни — три хиляди седемстотин и осемнайсет члена.

Но през следващата седмица господин Бикърсдайк имаше чувството, че съществува само един-единствен.

В методите на Смит нямаше нищо грубо или пресилено. Обикновеният човек, прегърнал идеята да преследва свой съклубник, би сграбчил първата възможност да завърже разговор. Но не и Смит. Първия път, когато се срещна с господин Бикърсдайк, беше на стълбището след вечеря. Великият мъж, получил практическо доказателство за превъзходните качества на кухнята, споменати по-горе, слизаше надолу в мир с цялото човечество, когато усети, че висок младеж, в безукорното вечерно облекло, по което така си падат авторките на любовни романи, го съзерцава втренчено през монокъла си. Като срещна погледа му, високият младеж леко се усмихна, кимна му приятелски, но и леко покровителствено, и отмина нагоре по стълбите към библиотеката. Господин Бикърсдайк припна да търси сервитьор.

Смит си седеше в библиотеката с романче в ръка, когато влезе един от сервитьорите и се приближи към него.

— Извинете, сър — рече той, — член ли сте на този клуб?

Смит поровичка из джоба си, извади монокъла, с чието съдействие внимателно заизучава сервитьора, копче по копче.

— Аз съм Смит — простичко обяви той.

— Член ли сте, сър?

— Аз съм членът — отсече Смит. — Не може да не сте участвали във всеобщото ликуване, настъпило при обявяването на избора ми. Но може би сте били прекалено погълнат от работа, за да обърнете внимание. Ако е така, извинен сте. И аз съм работник. Бачкатор, не безделник. Работяга, не ленивец, трудещ се, не лумпен. Да, член съм. Кажете на господин Бикърсдайк, че съжалявам, но съм избран и съм платил всички видове такси.

— Благодаря ви, сър.

Сервитьорът слезе долу и откри господин Бикърсдайк в долната пушалня.

— Господинът твърди, че е член, сър.

— Хм — процеди банковият директор. — Кафе, бенедиктин и пура.

— Да, сър.

На следващия ден господин Бикърсдайк три пъти срещна Смит в клуба, а на по-следващия — седем. Всеки път усмивката на последния биваше приятелска, но и покровителствена. Господин Бикърсдайк започна да става неспокоен.

На четвъртия ден Смит произнесе първата си реплика. Директорът четеше в един ъгъл вечерния вестник, когато Смит грациозно се отпусна на стола до него, с което го накара да вдигне очи.

— Продължава да не вали — заяви Смит.

Господин Бикърсдайк придоби вид, сякаш му се щеше подчиненият му да се превърне в дъжд, но не каза нищо.

Смит повика един сервитьор.

— Бихте ли ми донесли едно малко кафе? — рече той. — А за вас? — обърна се той към господин Бикърсдайк.

— Нищо — изръмжа директорът.

— И нищо за господин Бикърсдайк.

Сервитьорът се оттегли. Господин Бикърсдайк отново потъна във вестника си.

— От сутрешния вестник разбрах — непринудено започна Смит, — че другата седмица ще говорите на митинг в Кенингфордската градска зала. Ще дойда да ви чуя. Опасявам се, че политическите ни възгледи в някои аспекти се различават — аз клоня към социализма, но въпреки това ще изслушам речта ви с дълбок интерес, с дълбок интерес.

Вестникът изшумоля, но иззад него не се дочу отговор.

— Тази сутрин получих писмо от баща ми — подхвана пак Смит.

Господин Бикърсдайк свали вестника и го разкъса със зверски поглед.

— Не ми се слуша за баща ви — изсъска той.

На лицето на Смит се изписа изражение на почуда и болка.

— Какво! — извика той. — Да не искате да кажете, че между вас и баща ми е възникнала някаква студенина? Нямам думи да изразя мъката си. Като знаем неподправеното уважение на баща ми към способностите ви, мога да стигна единствено до извода, че е станало недоразумение. Може би ще ми разрешите да действам като посредник…

Господин Бикърсдайк остави вестника и напусна стаята.

Петнайсет минути по-късно Смит го откри в игралната зала. Седна до масата му и започна да наблюдава играта с мълчалив интерес. Господин Бикърсдайк, който не беше добър играч дори в най-добри времена, така се изнерви от погледа му, че в решителната за робера игра пасува и така го подари на противящите си с доста тлъста точкова разлика. Смит съчувствено изцъка с език.

Достолепната сдържаност не е измежду водещите характеристики на бриджорите в Клуба на заслужилия консерватор. Партньорът на господин Бикърсдайк дори не се постара мъжествено да сдържи възмущението си. Избухна на момента. „Какво, за бога“ и „Защо, по дяволите“ заизригваха от устата му като огнена лава. Господин Бикърсдайк седеше и мълчаливо ферментираше. През цялото време Смит не спираше съчувствено да цъка с език.

Господин Бикърсдайк загуби самоконтрола, който би трябвало да притежава всеки член на клуба. Нахвърли се върху Смит в пристъп на бяс.

— Как мога да съсредоточа вниманието си върху играта, когато стоиш и ме зяпаш като… като…

— Съжалявам — сериозно рече Смит, — че погледът ми не е равнището на вашия идеал, но се обръщам към тук присъстващите господа. Бих ли могъл по-тихо да наблюдавам играта?

— Не, разбира се — разгорещено възкликна потъналият в траур партньор. — Никой не би могъл да възрази срещу поведението ви. Беше си чиста небрежност. Човек би трябвало да очаква от партньора си в такъв клуб да вложи елементарно…

Но господин Бикърсдайк си беше тръгнал. Беше се стопил тихичко като ланския сняг.

Смит зае мястото му на масата.

— Господин Бикърсдайк май е доста нервен и нестабилен човек — отбеляза той.

— Пълен, завършен идиот — довърши портрета му доскорошният партньор на банковия директор. — Слава богу, че загуби колкото мен. Това поне е някаква, макар и дребна утеха.

Когато Смит се прибра в апартамента, Майк още го нямаше. По-рано вечерта беше отишъл да гледа „Веселба“, за да освежи мозъка си след тежкия дневен труд. Когато се върна, Смит седеше в креслото с крака върху полицата над камината и кротко размишляваше върху Живота.

— Е? — рече Майк.

— Е? Как беше „Веселба“? Добро шоу ли е?

— Много. А Бикърсдайк?

Смит се натъжи.

— Не разбирам другаря Бикърсдайк — заяви той. — Човек очаква от него да се зарадва да види сина на свой личен приятел. Но не, може би преценявам погрешно другаря Б., обаче почти съм склонен да заявя, че присъствието ми тази вечер в Клуба на заслужилия консерватор определено го раздразни. В поведението му липсваше благоразположеност. За малко не се запени. Дадох най-доброто от себе си да го забавлявам. Водих лек разговор. Последвах го в игралната зала и седнах да гледам забележителната му и умна тактика на бридж, а той ме обвини, че съм го принудил да пасува. Да, странна личност е този другар Бикърсдайк. Но стига за него. До мен достигнаха слухове — продължи Смит, — че можем да получим много прилична малка вечеря в порутена старовремска гостилничка, помещаваща се в хотел „Савой“. Ще ме придружиш ли до там на една възстановяваща тъканите експедиция? Ще бъде глупаво да не проверим тези слухове от извора и да не установим истинността им.