П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (20)

20.
Относно един чек

Нещата никога не стават така, както човек ги очаква. На следващата сутрин Майк отиде в банката, подготвен за още един ден като вчерашния. Беше изумен, като откри касиера не само неначумерен, но и бълбукащ от веселост. Оказа се, че Едуард вчера следобед бил живнал и когато баща му се върнал у дома, бил вече вън от опасност. Справял се отлично и дори сащисал Ейда, която се грижела за него, с въпрос за Трийсетгодишната война минути преди баща му да тръгне да гони влака. Касиерът преливаше от щастие и добри намерения спрямо всички представители на вида му. Поздравяваше клиентите с кратки забележки за времето и категорични мнения за водещите събития на деня — първите, изпълнени с оптимизъм, вторите — лъхащи на блага търпимост. Отношението му към последните действия на правителството на Нейно величество беше на човек, който знае, че в края на краищата дори и у най-злите хора съществува по нещичко добро, стига да си направиш труда да го търсиш.

Като цяло облакът се беше вдигнал от касовия отдел. Всичко беше радост, песни и танци.

— Поведението на другаря Уолър — отбеляза Смит, след като получи информация за промяната — е успокояващо. Вече мога да мисля и за собствените си грижи. Днес другарят Бристоу цъфна в банката с лачени боти с бели кожени гамаши. Прибави към това факта, че още носи сатенената вратовръзка, сакото и пръстена и ще разбереш защо тази сутрин решително изоставих всяка надежда, че ще го вкарам в правия път. Поради това услугите ми, с цялата им ценност, са на разположение на другаря Бикърсдайк. Отсега нататък цялото ми време е негово. Ще се радва на пълната образователна стойност, на изключителното ми внимание. Вдигам ръце от другаря Бристоу. Понесе се направо към флагчето на корнера — добави той, като забеляза, че господин Роситър изниква от бърлогата си, — центрира и Санди Търнбул вкара страхотен гол. Тъкмо разказвах на Джаксън за мача срещу „Блекбърн Роувърс“ — обърна се той към господин Роситър.

— Добре, добре. Но, Смит, не спирай да работиш. Поизостанали сме. Мисля, че може би ще е добре да не спираш още.

— Веднага се нахвърлям — сърдечно се съгласи Смит.

Майк се върна в своя отдел.

Денят мина бързо. Господин Уолър в интервалите между работата говореше много, най-вече за Едуард, делата, думите и перспективите му. Единственото, което тревожеше господин Уолър, беше проблемът как да впрегне почти свръхчовешките дарби на сина си по най-добрия за него начин. Голяма част от целите, към които се стремяха средностатистическите хора, му се струваха твърде неамбициозни за детето-чудо.

Към края на деня на Майк му писна от Едуард. Щеше му се никога вече да не чува това име.

Не претендираме за оригиналност на твърдението, че нещата рядко стават така, както очакваме. Повтаряме го заради дълбоката му истинност. След като епизодът с пневмонията на Едуард беше приключил задоволително (или вероятно щеше да приключи задоволително, защото болният, макар и извън опасност, още беше на легло), Майк очакваше поредица от дни, несмущавани от дребни житейски грижи. Беше се подготвил за такива. Това, което най-малко очакваше, беше някакво катастрофално бедствие.

В началото на деня нямаше признаци за такова. Небето беше синьо и свободно от всякакви намеци за приближаваща гръмотевична буря. Господин Уолър, все още чуруликащ, снасяше само добри новини за Едуард. Майк тръгна на сутрешната си разходка из банката с усещането, че нещата са се уталожили и са решили да потекат гладко.

Когато само след половин час се върна, бурята вече се вихреше.

В момента на пристигането му в отдела нямаше никого, но няколко минути по-късно видя господин Уолър да излиза от директорската стая и да тръгва надолу по пътеката.

Първият сигнал, че нещо не е наред, дойде от походката му. Беше същата тътреща се, смазана походка, която Майк беше наблюдавал, докато животът на Едуард беше на косъм.

Когато господин Уолър се приближи, Майк видя, че е смъртно бледен.

Господин Уолър го зърна и ускори крачка.

— Джаксън — рече той.

Майк пристъпи напред.

— Помниш… ли… — говореше бавно и с усилие, — помниш ли онзиденшния чек за сто лири с подписа на сър Джон Морисън?

— Да. Дойде доста късно сутринта.

Майк прекрасно си спомняше чека поради сумата. Беше единственият чек за трицифрена сума, пристигнал на гишето през целия ден. Беше представен точно преди касиерът да излезе на обяд. Помнеше и човека, който го донесе — висок мъж с брада. Беше го забелязал заради контраста между неговото поведение и това на касиера. Колкото първият беше весел и безгрижен, толкова вторият беше замаян и мълчалив.

— Защо? — запита той.

— Бил е фалшив — смотолеви господин Уолър и тежко се отпусна на стола.

Майк не можа да схване веднага. Беше смаян. Единственото, което успя да разбере, беше, че се е случило нещо много по-лошо от всичко, което си беше представял.

— Фалшив? — изпелтечи той.

— Фалшив. При това крайно несръчен фалшификат. О, Боже. Трябваше да ми попадне всеки друг ден освен тогава. Не бих се заблудил. Току-що ми показаха чека. Не можах да повярвам, че съм го приел. Не си спомням да съм го правил. Умът ми беше другаде. Не помня нито чека, нито нещо за него. И все пак той съществува.

Майк за пореден път си глътна езика. Не можеше да измисли какво да каже, дори за да спаси живота си. Положително, мислеше той, мога да открия нещо под формата на думи, за да му покажа съчувствието си. Но не измисли нищо, което да не прозвучи ужасно надуто и студено. Остана мълчалив.

— Сър Джон е там — продължи касиерът. — Бесен е. Господин Бикърсдайк — също. И двамата са бесни. Ще ме уволнят. Ще изгубя мястото си. Ще ме уволнят.

Говореше повече на себе си, отколкото на Майк. Беше ужасно да го гледа седнал там, така немощен и покрусен.

— Ще изгубя мястото си. Господин Бикърсдайк отдавна иска да се отърве от мен. Никога не ме е харесвал. Какво мога да сторя? Аз съм стар човек. Не мога да започна отначало. Нищо друго не умея. Никой няма да вземе на работа старец като мен.

Гласът му заглъхна. Настъпи мълчание. Майк нещастно се взираше пред себе си.

После, съвсем внезапно, го осени идея. Цялата тягостност на атмосферата сякаш се разсея. Видя изхода. Начинът беше крайно нереден, но му се струваше като прав и ясен път, простиращ се пред него. Почувства се с леко сърце и ентусиазиран, сякаш гледаше развитието на сюжета на интересна пиеса в театъра.

Изправи се усмихнат.

Касиерът не забеляза движението. Някой беше дошъл да осребри чек и той го обработваше механично.

Майк мина по пътеката към кабинета на господин Бикърсдайк и влезе.

Директорът седеше на стола си до голямата маса. Срещу него, обърнат леко встрани, седеше дребен, топчест, силно червендалест мъж. Когато Майк влезе, господин Бикърсдайк говореше.

— Мога да ви уверя, сър Джон… — казваше той.

Вдигна поглед, когато вратата се отвори.

— Да, господин Джаксън?

Майк едва не се разсмя. Положението направо го гъделичкаше.

— Господин Уолър ми разправи… — започна той.

— Вече се видях с господин Уолър.

— Знам. Той ми каза за чека. Дойдох да обясня.

— Да обясниш?

— Да. Той не е осребрявал чека.

— Не ви разбирам, господин Джаксън.

— Аз бях на гишето, когато го донесоха — заяви Майк. — Аз го осребрих.