Метаданни
Данни
- Серия
- Psmith (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Psmith in the City, 1910 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Савина Манолова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
П. Г. Удхаус. Банкери по неволя
Английска
Превод: Савина Манолова
Редактор: Жечка Георгиева
Художествено оформление: Момчил Колчев
Предпечатна подготовка: Милана Гурковска
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 12
Печатница „Балкан прес“ АД — София
ИК „Колибри“, 2002 г.
ISBN: 954-529-233-4
История
- — Добавяне
23.
Господин Бикърсдайк се съгласява на отстъпка
Господин Бикърсдайк се беше отпуснал в едно кресло в първото помещение, взрян пред себе си с погледа на варена риба, тъй характерен за турските бани. Смит се тръшна до него с весело „Добър вечер“. Директорът подскочи, сякаш твърда ръка бе го промушила с шиш. Загледа се в Смит с нещо, което би трябвало да е изпълнен с достойнство поглед. Но достойнство трудно се постига по пешкир. Погледът не се различаваше особено от онзи на варената риба, спомената по-горе.
Смит се настани удобно в стола си.
— Каква изненада да ви открия тук — приятно заговори той. — Ние двамата май непрекъснато се срещаме. За мен — добави той с покровителствена усмивка — това е несравнимо удоволствие. Наистина несравнимо. В работно време се виждаме прекалено рядко. Не че трябва да негодуваме срещу това. Работата е над всичко. Вие имате своите задължения, аз — моите. Жалко, че тези задължения са от такова естество, че не ни позволяват да се трудим рамо до рамо и да се подпомагаме с думи и жестове. Както и да е, няма смисъл да се жалваме. Трябва да извличаме всичко от тези наши случайни срещи, когато работата за деня е привършена.
Господин Бикърсдайк стана от стола си и се премести на друг, в отсрещния край на стаята. Смит го последва.
— За мен — общително продължи той — в една турска баня има нещо твърде загадъчно. Тя сякаш отделя човека от бързината и суматохата на ежедневието. Тихо заливче в изпъстрената с бързеи река на Живота. Обичам да седя и да размишлявам в турската баня. Стига, разбира се, да нямам приятен събеседник, с когото да разменям мисли. Като сега. За мен…
Господин Бикърсдайк стана и отиде в другата стая.
— За мен — продължи Смит, който отново го последва и се настани до директора — тези места са и малко призрачни. Теляците изглеждат доста зловещи. Сякаш се плъзгат, а не вървят. Не говорят. Знае ли човек какво замислят и заговорничат? А и тези капки. Може да е просто вода, но можем ли да сме сигурни, че не е кръв? Толкова е лесно да пречукаш някого в турска баня. Никой не го е видял да влиза. Никой не може да го открие, ако изчезне. Неприятни мисли, господин Бикърсдайк.
Господин Бикърсдайк също ги сметна за такива. Стана отново и се върна в първата стая.
— Май ви направих неспокоен — започна да се упреква Смит, когато пак се настани до директора. — Съжалявам. Няма повече да повдигам този въпрос. Всъщност смятам, че страховете ми са необосновани. Доколкото разбрах, според статистиката от турските бани ежегодно безпроблемно излизат огромен брой мъже. Има друго нещо, за което исках да поговорим. То е доста деликатно и събрах смелост да ви го спомена само защото сте близък приятел на баща ми.
Господин Бикърсдайк беше вдигнал ранното издание на вечерния вестник, оставен на масата от предишен турскокъпещ се, и видимо беше погълнат от него. Но Смит не се отчая и продължи по въпроса за Майк.
— Подочух, че днес в банката е възникнало дребно недоразумение във връзка с някакъв чек. — Вечерният вестник криеше изразителното лице на директора, но от факта, че ръцете, които го държаха, го стиснаха много силно, Смит съобрази, че вниманието на господин Бикърсдайк не е изцяло съсредоточено върху новините от Сити. И още нещо — пръстите на директорските крака започнаха да се свиват и разпускат. А когато пръстите на краката на един мъж се свиват и разпускат, той определено се интересува от това, което му говорите. — Всички тези незначителни дразнения — продължи съчувствено Смит — трябва да са крайно мъчителни за човек с вашето положение, който желае да бъде оставен на мира, за да отдаде цялото си внимание на удоволствията на Висшите финанси. Все едно да извикаш Наполеон, докато планира някаква сложна кампания, за да сгълчи някой редник, че не си бил лъснал копчетата. Естествено е да сте били раздразнен. Гигантският ви мозък, временно отклонен от привичното си русло, е излял цялата си мощ върху другаря Джаксън. Все едно да отклониш могъщ електрически поток от контрола на огромна производствена система и да го насочиш да убиеш хлебарка. В настоящия случай резултатът е естествен. Другарят Джаксън, който не е разбрал положението на нещата, си е тръгнал с абсурдната идея, че всичко е свършено, че сте искали да кажете всичко, което сте му казали, с две думи, че часът му е ударил. Аз го уверих, че греши, ама не! Продължава да твърди, че всичко е свършено и че сте го уволнили от банката.
Господин Бикърсдайк посмъкна вестника и зверски изгледа стария итънианец.
— Господин Джаксън е напълно прав — сопна се той. — Разбира се, че го уволних.
— Да, да — рече Смит. — Не се и съмнявам, че в момента сте предприели този прибързан ход. Това, което се опитвам да ви кажа, е, че другарят Джаксън е с впечатлението, че присъдата е окончателна и няма надежда за помилване.
— Няма.
— Да не искате да кажете…
— Точно това искам да кажа.
— А, напълно ви разбирам — заяви Смит като човек, проумял, че трябва да отстъпи. — Случката е прекалено прясна. Бурята не е преминала. Не сте имали време да премислите хладно нещата. Трудно е, разбира се, да си хладен в турска баня. По-късно, може би…
— Въпросът е решен — изръмжа господин Бикърсдайк — веднъж и завинаги. Господин Джаксън ще напусне банката в края на месеца. Там няма място за глупаци.
— Учудвате ме — рече Смит. — Не бих си помислил, че стандартът на интелигентност в банката е извънредно висок. С изключение на нас двамата, не мисля, че в банката има дори един истински интелигентен човек. А другарят Джаксън става все по-добър от ден на ден. Тъй като се намира под мой постоянен надзор, той бързо развива истинско умение по отношение на задълженията си, които…
— Нямам желание повече да обсъждам въпроса.
— Не, не. Разбира се, разбира се. Нито дума повече. Ням съм като риба.
— Все пак нахалството трябва да има някакви граници, господин Смит.
Смит трепна.
— Да не намеквате… Да не искате да кажете, че аз…
— Нямам какво повече да кажа. Ще се радвам, ако ме оставите да си дочета вестника.
Смит размаха влажна ръка.
— Аз съм последният човек — с достойнство заяви той, — който би натрапил някому разговора си. Бях с впечатлението, че тези наши раздумки ви доставят същото удоволствие, каквото и на мен. Ако съм сгрешил…
Потъна в обидено мълчание. Господин Бикърсдайк поднови прегледа на вечерния вестник и след малко го остави и тръгна към залата, където мускулести теляци очакваха да изпълнят онази смесица от жиу-жицу и кеч, която е най-ценната и в същото време най-болезнената част на турската баня.
Едва когато се беше проснал на кушетката да отдъхва, увит от глава до пети в бял чаршаф и запалил цигара, той разбра, че Смит споделя същата кабина.
Направи неприятното откритие точно когато довърши първата цигара и запали втора. Духаше клечката, когато Смит, придружен от един теляк, се появи на вратата и започна да се настанява на кушетката до него. Цялото усещане за сънлив покой, който е награда за това, че сте позволили да ви топят като восък и месят като тесто, го напусна мигновено. Усети, че му е горещо и неудобно. За бягство не можеше да става и дума. Веднъж завит научно от теляка и положен на кушетката, човек стои неподвижен. Лежеше, втренчен в тавана, твърдо решил да посреща всеки опит за разговор с ледено мълчание.
Но Смит сякаш не търсеше разговор. Лежа неподвижен на кушетката си половин час, после посегна, взе голяма книга от масата и се задълбочи в нея.
Когато най-сетне проговори, сякаш говореше на себе си. От време на време промърморваше по няколко думи, понякога произнасяше име. Напук на себе си, господин Бикърсдайк откри, че се вслушва.
В началото мърморенето не му говореше нищо. После внезапно едно име привлече вниманието му. Името беше Страудър и някак си му говореше нещо. Не можеше да каже какво точно. Сякаш докосваше някаква струнка в паметта му. Не познаваше никого на име Страудър. Сигурен беше. И все пак му беше странно познато. При това рядко срещано име. Не можеше да сподави чувството, че някога го бе познавал много добре.
— Господин Страудър — мърмореше си Смит — заявил, че в думите на почитаемия господин можело да се открие някаква логика, стига да не били толкова откровени бръщолевения на безотговорен луд за връзване. Викове „Ред, ред“ и глас: „Сядай, глупако!“
За секунда паметта на господин Бикърсдайк замря като ястреб преди полет. После улучи целта. Всичко му се върна като проблясък на светкавица. Стрелките на часовника се завъртяха назад. Вече не беше господин Джон Бикърсдайк, директор на лондонския клон на Нова азиатска банка, излегнат на кушетка в Турската баня на улица Къмбърланд. Беше Джак Бикърсдайк, чиновник и служител на господата Нортън и Бигълсуейд, качил се на стол и викащ: „Ред! Ред!“ в масонската стая на „Червения лъв“ в Тълси Хил, докато членовете на парламента на Тълси Хил, разделени на два лагера, си крещяха един през друг, а младият Том Барлоу, в качеството си на Председател на парламента, нямо размахваше ръце и удряше по масата с дървеното чукче в усилията си да възстанови реда.
Спомни си всичко, сякаш беше вчера. Негова собствена реч бе предизвикала горното мнение от страна на Страудър. Сега си припомни Страудър — блед очилат чиновник при Бакстър и Ейбрамс, жарък поддържник на трона, на Камарата на лордовете и всички установени властови институции. Страудър беше възразил срещу социалистическите нюанси в речта му, посветена на бюджета, и бяха настъпили безредици, ненадминати дори за парламента на Тълси Хил, където безредиците биваха чести и шумни…
Смит го погледна със сияйна усмивка.
— Цитират ви дословно — заяви той. — И с пълно право. Рядко съм чел по-добра реч. Много ми хареса пасажа, където наричате кралското семейство „кръвопийци“. Още тогава сте умеели да се изразявате гладко и добре.
Господин Бикърсдайк седна. Стрелките на часовника отново бяха направили скок и се беше върнал в това, което Смит наричаше живото кипящо настояще.
— Какво четете? — запита той.
— Протоколи — заобяснява Смит — от заседанията на институция, наречена парламент на Тълси Хил. Умна бъбрива малка институцийка, доколкото можем да преценим от тези протоколи. Особено вие, ако смея да го заявя, сте изказвали твърде напредничави възгледи. Доста са се променили от тогава, а? Крайно интересно. Твърде поучително за изучаващите политиката. Когато изпратя тези ваши речи във вестник „Клариън“…
Господин Бикърсдайк се срути на кушетката.
— Какво! — извика той.
— Казах — услужливо повтори Смит, — че „Клариън“ вероятно ще направи крайно интересно сравнение между тези речи и онези, които произнасяте в Кенингфорд.
— Аз… аз… забранявам ви да споменавате тези речи.
Смит се поколеба.
— Но защо, страшно забавно ще е да прочетем как ще реагират вестниците — запротестира той.
— Страшно забавно!
— Е, вярно — заразмишлява Смит, — това е стъпка, която ще ви струва изборите. От онова, което забелязах онази вечер у вятърничавите юнаци в Кенингфорд, бих казал, че те толкова ще се развеселят, че ще съберат сили единствено да се довлекат до урната и да гласуват за опонента ви.
Господин Бикърсдайк плувна в студена пот.
— Забранявам ви да носите тези речи във вестниците — кресна той.
Смит се позамисли.
— Разбирате ли — най-сетне заговори той. — Нещата стоят така. Отстраняването на другаря Джаксън, мой доверен секретар и съветник, положително ще ме хвърли в бездната на най-дълбока депресия. Единственото, което си представям като моментен светъл лъч на мастиленото небе, е изпращането на тези речи в някой интелигентен вестник като „Клариън“. Чувствам, че писанията му ще успеят да изтръгнат от мен поне една тъжна кротка усмивка. Вероятно и откъслечен сърдечен смях. Следователно трябва да гледам на тези ваши изключителни изказвания като на противоотрова. Те ще застанат между мен и черната депресия. Без тях съм загубен. С тях… може би ще успея да живна.
Господин Бикърсдайк притеснено се разшава. Загледа се зверски в пода. После се вторачи в тавана, сякаш му беше личен враг. Най-накрая погледна Смит. Очите му бяха склопени в спокоен размисъл.
— Много добре — рече. — Джаксън остава.
Смит с трепване излезе от мислите си.
— Казахте, че… — запита той.
— Няма да уволня Джаксън — повтори господин Бикърсдайк.
Смит пленително се усмихна.
— Точно както се надявах — заяви той. — Справедливият ви гняв се стопи от размишленията. Бурята стихва и вие сте способен безстрастно да обмислите положението. У вас започват да пропълзяват съмнения. Може би, казвате си вие, бях прекалено груб, прекалено гаден. Справедливост се постига с милосърдие. Хванах другаря Джаксън натясно, добавяте вие (все още на себе си), но трябва ли да се възползвам от това предимство толкова безскрупулно? Не, проплаквате вие, ще се въздържа. А аз аплодирам действията ви. Обичам този дух на блага търпимост. Крайно ободряващ и успокояващ. Що се отнася до тези отлични речи — добави той, — вече няма да имам нужда от тяхната утеха. Мога да ги оставя настрана. Слънчевата светлина вече може да влезе и огрее живота ми по по-традиционни канали. Носи се вик: „Смит отново е на себе си.“
Господин Бикърсдайк не отговори нищо. Ако бясното сумтене е „нищо“.