П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (30)

30.
Последни тъжни сбогувания

Случи се така, че господин Бикърсдайк се занимаваше именно с това. Чувстваше се крайно доволен от живота. В продължение на близо девет месеца Смит беше за него нещо като призракът на пиршеството и го даряваше с неизменно усещане за неудобство, от което така и не можеше да се отърси. А тази вечер откри начин да се отърве от него.

В четири и пет господин Грегъри, морав от гняв, бе нахлул в кабинета му с дълго изявление как Смит, изпратен да помага в живота и мисълта на отдел „Постоянни депозити“, бил напуснал сградата в четири часа, когато оставало работа за още час и половина.

Нещо повече, донесе господин Грегъри, грешникът, забелязан да се измъква през въртящата се врата, бил призован с висок и ясен глас да се върне, но категорично не се подчинил и продължил пътя си. „И при това ми се хилеше — говореше потресеният господин Грегъри — като същински шебек.“ Крайно несправедливо описание на тъжната, нежна усмивка, която Смит му бе отправил от прага.

В този миг господин Бикърсдайк бе съзрял слънцето зад облака. До този ден Смит не беше дал никаква възможност за оплакване от работата му. Праведността му в банката го обвиваше като мантия. Но сега бе стъпил накриво. Да си тръгне час и половина преди края на работното време и да откаже да се върне, когато е бил призован от началника на отдела, бяха нарушения, за които можеше да бъде уволнен безпрепятствено. Господин Бикърсдайк очакваше с наслада утрешния си разговор с подчинения.

Междувременно, след като се наслади на отличната вечеря, седеше, както бе предвидил Смит, на кафе и пура в долната пушалня на Клуба на заслужилия консерватор.

Смит и Майк влязоха там, когато той беше преполовил тези удоволствия.

Първата работа на Смит беше да извика един сервитьор и да поръча чаша чисто бренди.

— Не за мен — обясни той на Майк. — За другаря Бикърсдайк. Чака го тежък удар и може спешно да му потрябва да се възстанови. Знаем ли дали сърцето му е достатъчно здраво? Най-добре е да имаме подръка ободрително.

Плати на сервитьора и тръгна през стаята, следван от Майк. В опънатата си напред ръка носеше чашата с бренди.

Господин Бикърсдайк зърна процесията и трепна. Смит много внимателно остави брендито на масата до чашата с кафе на директора и като се отпусна на един стол, съжалително го изгледа през монокъла. Майк, който се чувстваше смутен, седна малко зад приятеля си. Това беше работа на Смит и възнамеряваше да остави цялото говорене на него.

Господин Бикърсдайк, като се изключи лекото почервеняване на лицето, не даде признак, че ги е забелязал. Пуфкаше пурата със забит в тавана поглед.

— Очаква ни неприятна задача — започна Смит с тих скръбен глас, — но не бива да клинчим. Разполагам ли с вниманието ви, другарю Бикърсдайк?

Заговорен по този пряк начин, директорът разреши на погледа си да се откъсне от тавана. Изгледа за момент Смит като възрастен базилиск, после пак се втренчи в тавана.

— Утре ще разговарям с вас — процеди той.

Смит изпусна тежка въздишка.

— Утре вече няма да ни видите — рече той и за всеки случай побутна брендито малко по-близо.

Погледът на господин Бикърсдайк за втори път се раздели с тавана.

— Как така? — запита той.

— Изпийте това — съчувствено настоя Смит и му протегна чашата. — Бъдете храбър — продължи бързо той. — Времето лекува и най-дълбоките рани. Шокът за миг ни вцепенява, но ние се възстановяваме. Малко по малко ставаме каквито сме били преди. Животът, за който сме смятали, че не може да ни поднесе вече нищо приятно, постепенно се разкрива като не изцяло сив.

Господин Бикърсдайк сякаш се опита в този момент да каже нещо, но Смит с махване на ръка продължи бързо да говори.

— Откриваме, че слънцето свети, а птичките още пеят. Нещата, които са ни били приятни, подновяват привлекателността си. Постепенно изплуваме от кашата и…

— Ако имаш да ми казваш нещо — прекъсна го директорът, — ще се радвам да го кажеш и да се махаш.

— Предпочитате да не съобщавам деликатно лошата новина? — зачуди се Смит. — Може пък така да е по-разумно. Тогава, с две думи… — Той взе брендито и му го протегна. — Ние с другаря Джаксън напускаме банката.

— Знам това — сухо отбеляза господин Бикърсдайк.

Смит остави чашата.

— Вече са ви казали? — запита той. — На това се дължи спокойствието ви. Шокът е изтощил мощта си и вече е безсилен. Вие сте смаян. Съжалявам, но така трябва да стане. Ще кажете, че е лудост да връчваме оставките си, че познаването на работата в банката ни обещава блестяща кариера. Може и така да е. Но все пак чувстваме, че талантите ни са насочени другаде. За другаря Джаксън управлението на владенията на семейство Смит май бързо ще го издигне до върха. От своя страна, аз чувствам, че призванието ми е Законът. Аз съм слаб оратор и мълчалив човек, но възнамерявам да добия такива познания върху законите, които ще ми позволят да преодолея този недостатък. Преди да ви напуснем, бих искал да кажа… Нали мога да говоря и от твое име, другарю Джаксън?

Майк за първи път даде принос към разговора — изгъргори и отново потъна в мълчание.

— Бих желал да кажа — продължи Смит — как много ние с другаря Джаксън се радвахме на престоя си в банката. Близкият поглед, който ни осигури тя върху майсторското ви справяне със сложните механизми на банковото дело, беше празник за душата, който не бихме пропуснали за нищо на света. Но мястото ни е другаде.

Изправи се. Майк усърдно последва примера му. Когато се обърнаха да си тръгват, господин Бикърсдайк се сети, че не е успял да обели и дума за уволненията им. Оттегляха се като победители от войната.

— Върнете се — кресна той.

Смит спря и тъжно поклати глава.

— Това не е мъжко поведение, другарю Бикърсдайк — отбеляза той. — Не го очаквах. Да сте замаян от шока, беше съвсем естествено. Но да ни молите да преразгледаме решенията си и да се върнем в банката е недостойно от ваша страна. Първата остра болка ще премине. Времето ще смекчи усещането за тежка загуба. Бъдете смел. Хайде, другарю Джаксън.

Майк откликна без колебание.

— А сега — каза Смит, докато отиваха към вратата, — обратно в апартамента. Баща ми скоро ще дойде. — Погледна през рамо. Господин Бикърсдайк изглеждаше потънал в размисъл. — Мъчителна сцена — въздъхна той. — Изглежда напълно съсипан. Но така трябваше. Банката не е място за нас. В много отношения прекрасна кариера, но неподходяща за теб и мен. Тежко е за другаря Бикърсдайк, особено като отчетем усилията му да ме привлече там, но според мен можем да твърдим, че вече твърдо не сме там.

Мислите на Майк се носеха към бъдещето. Първо Кеймбридж, после живот на открито, точно както си беше мечтал. Струваше му се, че Проблемът с живота му е решен. Взираше се напред в годините и не можеше да види никакви облаци. Здравият разум се обаждаше, че вероятно някъде ще да има едно-две търкания, но сега не беше време да мисли за тях. Изучаваше бъдещето и го одобряваше.

— Бих казал — простичко заяви той, — че е точно така.