П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (16)

16.
Какво се случи по-нататък

Бил (фамилия неизвестна) не беше почитател на американските приклякания и артистичните финтове. Имаше свой уникален стил, моделиран отчасти по подражание на костенурката и отчасти на вятърната мелница. Непрекъснато се мъчеше да скрие глава между раменете си, докато ръцете му се размахваха в кръг.

От своя страна, Майк стоеше изправен и удряше направо, поради което си нарани кокалчетата в черепа на противника, но без съществени увреждания. В процеса на нанасянето на тези удари получи едно от замахванията на вятърната мелница по ухото. Силно про-Билската тълпа приветствено даде гласов израз на одобрението си.

Това влуди Майк. Схвана обидата. Бил, в момента доволен от успеха, се зае с имитация на удари, но точно тогава Майк се метна като пантера отгоре му. Влязоха в клинч и Майк, който го държеше здраво, блъсна силно Бил върху пълен мъж с вид на кръчмар. Двамата паднаха като един, при това Бил остана отдолу.

В този момент се включиха приятелите на Бил.

Първото усещане на Майк за това беше силен удар по раменете с бастун. Дори да беше облечен с палтото, щеше да го заболи. Но тъй като беше по сако, го заболя много силно, не помнеше да е изпитвал подобна болка. Скочи напред с вик, но Смит го изпревари. Майк видя нападателят му отново да вдига бастуна и после да рухва на земята, улучен под брадичката от десния ъперкът на стария итънианец.

Хвърли се към Смит.

— Това място не е за нас — тъжно отбеляза той. — Мисля, че е време да изчезваме. Хайде.

Втурнаха се едновременно към мястото, където тълпата беше най-рехава. Пръстенът, оформил се около Майк и Бил, се беше разкъсал в резултат на намесата на Биловите съюзници и на мястото, към което тичаха, имаше само двама мъже. А те очевидно се бяха настроили за неутралитет, защото не направиха опит да ги спрат. Смит и Майк минаха през пролуката и хукнаха към пътя.

Внезапността на този ход им предостави точно необходимата преднина. Майк погледна през рамо. Тълпата ги следваше като един човек. Измъкнатият изпод кръчмаря Бил водеше потерята. Малко след него тичаха трима, а след тях всички останали в пакет.

Стигнаха до пътя в този ред.

На около петдесет метра надолу стоеше спрял трамвай. При нормален ход на събитията той би тръгнал дълго преди Майк и Смит да стигнат до него, но кондукторът — мъж със спортна жилка, забеляза нещо, което му заприлича на финала на някакъв маратон, не подаде сигнала, а слезе от трамвая, за да наблюдава по-ясно събитията, и извика ватмана, който отиде при него. Пътниците на втория етаж се изправиха, за да виждат по-добре. Някои започнаха да подвикват приветствено.

Смит и Майк стигнаха до трамвая с десет метра преднина и ако той имаше готовност да тръгне веднага, всичко щеше да е наред. Но Бил и приятелите му успяха да скъсят преднината, докато ватманът и кондукторът още бяха на пътя.

Положението започна да напомня за Хораций на моста. Смит и Майк се качиха на платформата в основата на стъпалата. Бил, който водеше с три метра, скочи на нея, сграбчи Майк и падна с него на пътя. Смит сам слезе с подобаващо достолепие, чийто фасон беше леко смачкан от факта, че шапката му се беше килнала встрани, и успя да отвлече вниманието на тичащите.

Като боксьор Смит не притежаваше нищо от спокойната величественост, която го характеризираше в ежедневието, но несъмнено беше ефективен. Природата го беше дарила с дълги ръце и пъргавина на краката, забележителна за човек с неговия ръст, а в определен етап от кариерата си се беше научил как да си служи и с ръцете. Първият от тримата преследвачи — любителят да върти бастуна, имаше нещастието да се надене право на левия удар на стария итънианец. Ударът беше добре премерен по време и сила и като се прибави скоростта, с която тичаше жертвата, я изпрати на паважа, където се претърколи няколко пъти и седна. По-нататъшно участие в събитията от негова страна не беше отчетено.

Другите двама се нахвърлиха едновременно върху Смит от две страни. В хода на това действие човекът отляво се препъна в Майк и Бил, които продължаваха да изясняват кой кой е, и падна, като остави Смит свободен да се разправи с другия. Той беше длъгнест младеж. Отличителните му черти бяха нос и яркожълто сако. Смит го удари по първия с ляв прав, а по второто — с десен. Дългучът загъргори и се сблъска с Бил, който се беше изтръгнал от Майк и едва бе успял да се изправи на крака. Бил, получил втори удар в окото по време на разговора си с Майк на пътя, беше вън от себе си. Стори му се, че го връхлита врагът и започна да му нанася удари в областта на челюстта. Тъкмо го беше повалил, когато се чу строг, официален глас:

— Ей, кво става тук?

Няма нищо по-въздействащо върху батална сцена от „Кво става тук?“, произнесено от лондонски полицай. Бил изостави намерението си да зарита падналия, а той се понадигна, седна, запримигва и остана безмълвен.

— Кво става тук? — повтори полицаят. Смит намести шапката си под правилен ъгъл и се зае с обясненията.

— Потресаваща сцена, полицай — започна той. — Едно от онези необуздани побоища, които, уви, са толкова чести по лондонските улици. Тия двамата, вероятно доскоро първи приятели, са се спречкали за нещо, сигурно съвсем тривиално, и какво става? Сбиват се. Те…

— Тоя ме удари — обади се дългучът, избърса лицето си с носна кърпа и обвиняващо посочи към Смит, който го изгледа през монокъла с поглед, съдържащ подходяща смес от жалост и укор.

Междувременно Бил, който не спираше да обикаля наоколо с очевидната надежда да заобиколи Закона и отново да се докопа до Майк, се изрази с поток от фрази, чийто език предизвика най-суровото неодобрение на пазителя на закона.

— Млък — приключи мъжът в синя униформа. — И толкоз. Млък.

— На твое място бих го послушал — любезно заговори Смит. — Представителят на закона ти мисли доброто. Човек с отличен вкус и прозорливост, той знае какво е най-добро за теб. Съветите му са ценни и трябва да се следват.

Старшината сякаш за първи път забеляза Смит. Обърна се и се вторачи в него. Похвалите на Смит не бяха го впечатлили. Погледът му беше подозрителен.

— А ти в какво си забъркан, а? — хладно запита той. — Този човек твърди, че си го ударил.

Смит отмахна с ръка на обвинението.

— Самозащита — отвърна той. — Как иначе би постъпил един храбър мъж? Леко шамарче за обезкуражаване на агресивните действия.

Полицаят остана мълчалив, претегляше информацията. Извади бележник и наплюнчи молива. После извика кондукторът на трамвая за свидетел.

— Мъдър и възхитителен ход — одобрително откликна Смит. — Този груб честен мъж, непривикнал към вербалните увъртания, ще даде точна картина на случилото се. След което, надявам се, трамваят му, колкото и малко да знам за привичките на трамваите, днес все пак трябва да отиде някъде и затова бих предложил да се разделим и поемем по пътя си.

Извади от джоба си две монети от по половин крона и започна замислено да ги подрънква. Забеляза се леко смекчаване в ледените обноски на старшината. В очите, вторачени в Смитовите, изгря по-мек лъч.

Кондукторът също не изглеждаше безразличен.

Той сподели, че тъкмо се канел да даде сигнал за тръгване, когато видял тези двама господа — дългият със стъкло на окото (Смит се поклони) и другият да тичат по пътя към него, а останалите ги преследвали. Добави, че когато стигнали до него, двамата господа се качили, а после били свалени от настигналите ги. След това, приключи той, имало известно сбиване, това било всичко.

— Ясен и отличен разказ — заяви Смит. — Точно така беше. Другарю Джаксън, мисля, че ще напуснем съдебната зала с неопетнени репутации. Ще спечелим по всички точки. Ъъъ… старшина, причинихме ви доста тревоги. Възможно ли е…

— Благодаря, сър. — Дочу се музикално подрънкване. — А сега всички вие, стига толкова. Достатъчно сте се мотали тук. Тръгвайте. Кондуктор, подкарайте тоя трамвай.

Смит и Майк се настаниха на покрива. Когато кондукторът се приближи, Смит му даде половин крона и го попита за жената и децата. Кондукторът поблагодари на бога, че още е ерген, продупчи билетите и се оттегли.

— Тема за историческо платно — отбеляза Смит. — „Ранени напускат бойното поле след Битката при Клапъм Комън“. Как са раните ти, другарю Джаксън?

— Гърбът ме боли — оплака се Майк. — А и ухото ми пламти от удара на оня. А на теб има ли ти нещо?

— Физически — не — отговори Смит. — Но духовно — да. Разбираш ли, другарю Джаксън, какво се случва? Аз пътувам в трамвай. Аз, Смит, платих едно пени за трамваен билет. Ами ако това се разчуе по клубовете? Казвам ти, другарю Джаксън, подобна криза не ме е връхлитала досега.

— Винаги можеш да слезеш — отбеляза Майк.

— Той мисли за всичко — с възторг откликна Смит. — Напипа отговора с безпогрешен пръст. Дай да слезем. В далечината виждам такси. То ми се струва доста по-подходящо за нуждите ни. Да идем да се обадим на ватмана.