П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (29)

29.
И това на Майк

В продължение на почти два часа Майк бе изживял най-силното удоволствие, което му се беше случвало да изпита досега. От момента, в който посрещна първата си топка, до обедната почивка беше страдал от огромно притеснение. Нервността му до голяма степен го бе напуснала, но не беше се успокоил напълно. Понякога с късмет, понякога с умение беше опазил вратичката си от топката, но играта му куцаше и той го знаеше. Не беше се почувствал уверен при нито едно хвърляне. В няколко случая едва-едва беше отклонявал топката и рядко успяваше да я удари с центъра на бухалката.

Никой не усети по-добре, че той не е във върховата си форма, от подаващия. Въпреки че точките му малко по малко се трупаха и надхвърлиха двайсет, Майк се чувстваше зле. Ако това беше най-доброто, което можеше да постигне на идеален терен, нямаше големи надежди да стане професионалист.

Слабостите на играта му се подчертаваха от блестящите изяви на Джо. Джо съчетаваше наука и енергия в забележителна степен. Силата и грацията му предизвикваха одобрението на публиката. До него Майк беше смазан от онова оловно чувство на непълноценност, което тежи на душата на човек, появил се на вечеря в обикновени дрехи, докато всички наоколо са официални. Чувстваше се неловко и напълно не намясто.

После дойде обядът, а след него — славна промяна.

За обедите по време на мачове по крикет и влиянието им върху играта могат да се изпишат томове — как правят сънливи едни играчи, а други връщат на терена като освежени гиганти, как превръщат блестящия бърз подаващ в тромав мечок, а нервния посрещащ в умел разбивач на всяка топка.

Въздействието му върху Майк беше магическо. Нахрани се разумно и солидно, предъвкваше съсредоточено всеки залък по трийсет и три пъти и пи суха тъмна бира. Когато след почивката излезе с Джо на терена, знаеше, че у него е настъпила промяна. Увереността му се беше възвърнала, а заедно с нея и добрата форма.

Случва се понякога в крикета, когато някой се чувства в особено добра форма, да бъде пометен още с първото подаване или да се парализира пред топката, но нищо от тези неща не сполетя Майк. Застана на позиция и започна да трупа точки. Вече не ги вадеше на косъм и с края на бухалката. Посрещаше топката с центъра и я удряше яростно. Две последователни топки от бързия хвърлящ и няколко чисти посрещания го настроиха за мир със света. Беше върхът. Беше открил себе си.

В другия край Джо продължаваше блестящите си изяви. Неговата стотица и Майковата петдесетица дойдоха едновременно. Хвърлянията започнаха да стават все по-неуверени.

Джо, след като направи сто точки, понамали темпото и Майк се зае с тичането. Резултатът бързо нарастваше.

Точките на Майк нараснаха от шейсет на седемдесет, от седемдесет на осемдесет, от осемдесет на деветдесет. Когато баща и син Смит пристигнаха на игрището, общият му сбор беше деветдесет и осем. Джо беше направил сто трийсет и три.

Майк стигна стотицата точно когато Смит и баща му заеха местата си. Господин Смит беше във възторг.

— Казвам ти — рече той на сина си, който ръкопляскаше по благонасърчителен начин, — това момче е великолепен посрещащ. Заявих го още когато беше у нас. Помня как направо му го казах. „Виждал съм братята ти да играят, но ти си по-добър от всичките.“ Съвсем ясно си го спомням. След година-две ще играе за Англия. Представи си само, да погребеш такъв играч в Сити! Срамота.

— Доколкото разбрах — обади се Смит, — семейните авоари са поотънели. Наложи се другарят Джаксън да направи нещо за спасението на родния дом.

— Би трябвало да е в университета. Виж, пак натика онзи в ъгъла. Никога няма да го измъкнат оттам.

В шест часа партньорството им се развали, защото Джо се втурна подир една недостижима топка. Беше направил сто осемдесет и девет точки.

Майк се хвърли на земята със смесени чувства. Съжаляваше, че Джо ще напусне, но истински се радваше, че ще има възможност да си почине. Беше напълно изцеден. Мач от половин ден веднъж седмично не е достатъчна тренировка за първокласния крикетист. Джо, който беше играл през целия сезон, беше як като индийски каучук и изтича към павилиона свеж като краставичка. От своя страна, Майк чувстваше, че единственото му желание е да го пуснат в студена вана и да го оставят там за вечни времена. Оставаше само половин час игра, но се съмняваше, че ще може да издържи.

Потътри се уморено, когато заместникът на Джо излезе на игрището. Той щеше да хвърля.

Нещо беше станало с него. Не можеше добре да прецени темпото на хвърлянето. Последната топка му заприлича на полуфалц и замахна. Но изобщо не беше полуфалц и ударът му дойде прекалено рано.

Майк се обърна към павилиона. Чу постепенно засилващите се ръкопляскания като на сън. Стори му се, че минаха часове, преди да се добере до съблекалнята.

Беше се тръшнал в един стол и мечтаеше някой да дойде да му свали подплънките, когато му донесоха визитката на Смит. След няколко секунди старият итънианец се появи в плът и кръв.

— Здрасти, Смит — каза Майк. — По дяволите! Свършен съм.

— „Как малкият Уили спаси мача“ — рече Смит. — Това, от което имаш нужда, е една от онези смески от джин и тъмна бира, за които толкова много сме слушали. Свали тези подплънки и да потърсим няколко чашки. Е, другарю Джаксън, днес се бори достойно. Баща ми ти изпраща специални поздрави. Ще вечеря навън и затова сега не е с нас. Ще се отбие в апартамента по-късно.

— Колко направих? — запита Майк. — Бях толкова уморен, че не се сетих да погледна.

— Сто четирийсет и осем от най-добрите — отвърна Смит. — Какво ли ще кажат у дома за това? Готов ли си? Тогава давай да опитаме онази тъмна бира.

Двамата хвърлящи, заели местата на братята, очевидно също се справяха добре. Резултатът не беше променен до края. Смит изчака Майк да се преоблече и го закара с такси в „При Симпсън“ — ресторант, за който справедливо се твърди, че предлага две огромни предимства, а именно, няма нужда от вечерно облекло, и второ, плащаш половин крона и можеш да ядеш на корем до оглупяване, без да плащаш повече.

Майк не успя да достигне тези висини, но погълна достатъчно, за да се почувства много по-добре. Смит одобрително разглеждаше менюто.

— Нищо не може да се сравни — каза той — със солидното хранене преди тежко изпитание.

— Какво тежко изпитание? — запита Майк.

— Предлагам ти да се отбиеш в клуба, където се надявам да открием другаря Бикърсдайк. Имаме да си казваме много неща.

— Слушай, проклет да съм, ако… — започна Майк.

— Не, не, трябва да присъстваш — заобяснява Смит. — Присъствието ти ще послужи като средство за развеселяване и ободряване на другаря Б. Съдбата налага да му нанеса съкрушителен удар и ще има нужда от съчувствие. Трябва да му съобщя, че напускам банката.

— Какво, смяташ да се изнижеш?

Смит наклони глава.

— Настъпи време — заяви той — за раздяла. Банката изигра своята роля. Из Сити се носи уплашен слух. „На Смит му писна.“

— И какво ще правиш?

— Мисля да вляза в Кеймбридж и там да изуча тънкостите на правото с оглед по-лесно да стана министър на финансите.

— Божичко! — извика Майк. — Имаш късмет. Как ми се иска и на мен!

Смит изтръска пепелта от цигарата си.

— Твърдо ли си решил да ставаш профи? — запита той.

— Зависи какво наричаш твърдо. Струва ми се, че това е единственото, което умея да върша.

— Аз мога да ти предложа нелоша работа — продължи Смит, — стига да ти се иска да я поемеш. В хода на разговора с баща ми днес следобед по време на мача проумях факта, че той държи да си осигури услугите ти като свой служител. Огромните владения на семейство Смит май се нуждаят от някое умно момче, което да ги държи под око. Готов ли си да приемеш поста?

Майк зяпна.

— Аз? По дяволите, на колко години смяташ, че съм? Само на деветнайсет.

— Подозирах го от алабастровата чистота на гладкото ти чело. Но баща ми не държи веднага да се заемеш със задълженията си. Ще има подготвителен период от три, може би четири години в Кеймбридж, по време на които, предполагам, ще изучиш основите на боравенето с кирки, лопати и тям подобни. Поне — нехайно продължи Смит — аз си го представям така. Далеч съм от мисълта да ти диктувам какво да учиш.

— Тогава се опасявам, че няма да стане — мрачно отвърна Майк. — Моят родител не може да си позволи да ме прати в Кеймбридж.

— Тази пречка — заяви Смит — може да бъде заобиколена. Ти, естествено, ще ме придружиш в Кеймбридж в качеството, на което се радваш понастоящем — доверен секретар и съветник. Всички разноски, които могат да изникнат, ще бъдат покривани от семейния дъбов сандък на семейство Смит.

Майк се ококори.

— Да не искаш да кажеш — рязко запита той, — че твоят отец ще плаща за мен в Университета? Не, по дяволите, искам да кажа… не бих могъл…

— Да не си въобразяваш — вдигна вежди Смит, — че ще отида в Университета без доверен секретар и съветник?

— Но, но… — продължи да протестира Майк.

— Тогава въпросът е решен — отсече Смит. — Знаех, че няма да ме изоставиш в час на нужда, другарю Джаксън. „Какво ще правиш — каза баща ми, разтревожен за моята безопасност — сред ония диви подгответа? Страх ме е за моя Рупърт.“ — „Не се бой, татко — отвърнах аз, — другарят Джаксън ще е до мен.“ Лицето му веднага светна. „Другарят Джаксън — отсече той — е човек, комуто беззаветно вярвам. Щом той ще е с теб, ще спя спокойно.“ След това разговорът се насочи към нуждата от управител.

Смит поиска сметката и я плати с любезния маниер на монарх, подписващ харта. Майк седеше мълчалив, главата му се въртеше. Разбра точно какво се беше случило. Почти чуваше как Смит уговаря баща си да се съгласи с този план. Не можа да се сети какво да каже. Както винаги се случваше при емоционалните кризи в живота му, думите напълно му изневериха. Случилото се беше прекалено важно. Всичко, което кажеше, щеше да прозвучи неуместно. Когато някой приятел реши всичките ти затруднения и заглади всички препятствия, издигащи се на пътя ти, не можеш да му благодариш като че ли те е поканил на обяд. Случаят изискваше някаква мъдра, лъскава реч, а мъдрите, лъскави речи бяха отвъд възможностите на Майк.

— Слушай, Смит… — започна той.

Смит се изправи.

— А сега — рече той — да вземем шапките си и да се отправим към клуба, където, не се съмнявам, ще открием другаря Бикърсдайк, напълно неподозиращ надвисналото нещастие, приятно замечтан на кафе и пура в долната пушалня.