П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (24)

24.
Дух на неспокойство

През следващите две седмици се случиха две неща, които чувствително промениха положението на Майк в банката.

Първото бе, че избраха господин Бикърсдайк в Парламента. Влезе със съвсем малко мнозинство след сцени на безредици, необичайни дори за Кенингфорд. Смит, който в деня на изборите отиде да провери положението, се върна със стъпкана шапка и докладва, че доколкото е схванал, жителите на Кенингфорд изпаднали в онази степен на щастливо опиянение, която им позволила погрешка да гласуват за господин Бикърсдайк. Освен това в навечерието на изборите било разкрито, че опонентът на банковия директор на младини е учил в Германия, а след това на всичкото отгоре имал наглостта да изкара две години в Хайделбергския университет. Тези очернящи разкрития оказаха подчертано въздействие върху жарките патриоти от Кенингфорд, които вече наричаха кандидата с надрезгавели, но твърди гласове „германски шпионин“.

— И като вземем под внимание всичко това — обобщи Смит, — може да се твърди, че другарят Бикърсдайк си е опекъл работата.

А на следващия ден вестниците доказаха, че е прав.

— Сто петдесет и седем гласа — обяви Смит, докато четеше вестника на закуска. — Не бих го нарекъл смазваща победа. Май на другаря Бикърсдайк му провървя, че не изпратих онези негови силни речи в „Клариън“.

До този момент Майк изобщо не беше успял да разбере защо директорът бе изпратил сутринта след скандала с чека да го повикат и го информира, че е преразгледал решението си да го уволни. Майк не можеше да сподави усещането, че тук се крие нещо по-дълбоко. Думите на господин Бикърсдайк не издаваха радост от помилването. Точно обратното, маниерът му определено бе рязък. Майк беше откровено озадачен. На изявлението на Смит, че е обсъдил спокойно въпроса с директора и е довел нещата до задоволителен резултат, изобщо не обърна внимание. Сега обаче взе да му просветва.

— Велики боже, Смит — рече той, — да не си го заплашил, че ако ме уволни, ще изпратиш речите му на вестниците?

Смит го изгледа през монокъла и си взе още една препечена филия.

— В момента не мога да си припомня — отвърна той — точните думи от онзи безкрайно приятен разговор, който проведох с другаря Бикърсдайк, когато случайно се засякохме в Турската баня онзи следобед, но сега, като имам време да премисля спокойно нещата, не мога да избегна чувството, че вероятно е прочел подобно намерение между редовете. Знаеш как става при тези приятни разговори, другарю Джаксън. Човек стига до заключения. Някоя безобидна думичка, която може да съм изпуснал, го е навела на идеята, която ти спомена. След толкова време вече не мога да твърдя със сигурност. Важното е, че всичко свърши добре. Той наистина преразгледа решението си. Ще бъда безкрайно щастлив, ако се окаже, че семенцето на тази промяна е било посято от някоя моя невнимателна дума. Вероятно никога няма да разберем.

Майк започна да пелтечи неловки думи за благодарност, но Смит възобнови обзора на събитията.

— Е, както и да стоят нещата — рече той, — не можем да не осъзнаем, че избирането на другаря Бикърсдайк до известна степен променя положението ни. Както вече споменахме, може да е бил повлиян от някоя моя случайна забележка за онези речи. Но сега те нямат стойност. Вече е избран и няма какво да губи от публикуването им. Споменавам това, за да ти подскажа, че е много възможно, ако възникне друг болезнен епизод, той да е още по-безскрупулен.

— Разбирам мисълта ти — отвърна Майк. — Ако пак ме спипа натясно, моментално ще ме уволни.

— Такова — потвърди Смит — повече или по-малко е положението на нещата.

Другото събитие, което промени живота на Майк в банката, беше преместването му от отдела на господин Уолър в отдел „Постоянни депозити“. Работата там не беше толкова приятна, а господин Грегъри, началникът на отдела, не беше от породата на господин Уолър. Господин Грегъри, преди да бъде назначен в английския персонал на Нова азиатска банка, бе прекарал дълги години в Далечния изток, където се беше сдобил с болен черен дроб и навика да се обръща към подчинените си по подобието на корабен боцман. Дори в дните, когато черният му дроб не се обаждаше, беше раздразнителен. А когато, какъвто най-често бе случаят, наистина го мъчеше, бе същински фонтан от неспоменаемости. Двамата с Майк се намразиха от пръв поглед. Работата в „Постоянни депозити“ всъщност не беше трудна, когато схванеш за какво става дума, но за начинаещия има известни неясноти, а Майк беше най-босият новак в областта на бизнеса. В двата отдела, през които беше минал, се беше справил сравнително добре. Що се отнася до деловодството, лепенето на марки и носенето на писма в пощата беше точно на равнището на банковата му подготовка. Такава работа можеше да усвои. А в касовия отдел кроткото търпение на господин Уолър му бе помогнало да избута криво-ляво стажа си. Но при господин Грегъри беше съвсем друго. Майк мразеше да му крещят. Това го объркваше. А господин Грегъри неизменно крещеше. Винаги говореше, сякаш се надвикваше с бурен вятър. А на Майк крещеше повече от обикновено. От друга страна, трябва да се признае, че Майк доста се различаваше от средния банков чиновник. За него банковата система като цяло си оставаше ужасяваща тайна. Не разбираше защо се правят нещата или как различните отдели зависят един от друг и в какъв ред. Всеки отдел му се струваше нещо съвсем отделно й самостойно. Така и не проумя защо всички се помещават в една сграда. Знаеше, че едва ли е от мотиви за по-лесно общуване — за да могат чиновниците да си правят компания по време на кратките почивки. Това го подозираше, но извън него всичко му беше в мъгла.

Следователно беше естествено, че след като малко по малко под благото ръководство на господин Уолър беше започнал да харесва банката, сега преживя катастрофален срив. Само ден след постъпването си в „Постоянни депозити“ ненавиждаше мястото точно толкова, колкото го беше ненавиждал в първата сутрин на постъпването си.

Смит, заел мястото му в касовия, докладва, че господин Уолър е неутешим от загубата му.

— Правя всичко, каквото мога, да го развеселя — твърдеше Смит — и той храбро се усмихва от време на време. Но когато смята, че не го гледам, главата му се отпуска и на лицето му се появява израз на копнеж. Слънчевата светлина изчезна от живота му.

А въпросната светлина току-що беше се появила в живота на Майк и го правеше неспокоен и неудовлетворен. По-точно вече беше късна пролет, слънцето грееше весело над Сити, а крикетът направо си се носеше във въздуха. И точно в това беше бедата.

В късите дни, когато всичко бе мъгла и киша, Майк го устройваше да прекарва сутрините и следобедите си в банката и да излиза вечер със Смит. При такива условия Лондон е най-доброто убежище, а топлината и светлината на банката бяха дори приятни.

Но сега нещата се променяха. Банката се превърна в затвор. С цялата енергия на човек, роден и живял в провинцията, Майк мразеше задължението си да стои вътре в дни, когато целият въздух бе напоен с наближаващото лято. Имаше сутрини, когато беше почти пряко силите му да бутне въртящата се врата и от чистия въздух да се навре в задушната атмосфера на банката.

Дните се точеха бавно, а сезонът по крикет започна. Вместо да му донесе облекчение, това само влоши нещата. Малкото крикет, до който можеше да се добере, само го караше да иска още. Беше като изгладнял човек, комуто поднасяха шепа сухи бисквитки.

Ако лятото беше дъждовно, може би щеше да е малко по-спокоен. Но случи се така, че беше рядко хубаво. След седмица студено време в началото на май навлезе гореща вълна. Май мина, потопен в слънчев блясък. Из цялата страна се стичаха новини за огромни резултати на крикет.

Името на Майк фигурираше в списъка на играчите от няколко години, беше станал член на Лигата през последния си сезон в Райкин. Веднъж-два пъти седмично успяваше да прескочи до Лорд за половинчасова тренировка, а в съботите банката организираше мачове, в които той обикновено успяваше да помете доста посредствените си противници. Но това не му стигаше.

Дойде юни, а с него — още слънце. Атмосферата в банката беше по-тягостна от всякога.