П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (3)

3.
Началото на нова ера

Подробности за това какво го чака Майк получи на другата сутрин. Докато той си гостуваше ли гостуваше в Илсуърт, му бяха осигурили място в една процъфтяваща институция, наречена Нова азиатска банка, и той трябваше да се заеме с изпълнение на задълженията си, каквито и да бяха те, още от идния вторник. Срокът за подготовка беше кратък, но банките имаха навика да поглъщат жертвите си без много-много церемонии. Майк се сети за случая с Уайът, който бе разполагал със също толкова време за свикване с перспективите на Търговията.

В понеделник сутринта пристигна писмо от Смит. Той все още беше объркан. „Търговията — пишеше той — продължава да владее умовете. Снощи отец ми нарече другаря Бикърсдайк Търговски принц. Другарят Б. и аз не се разбираме особено. Само и единствено за негово добро вчера го дръпнах настрани и надълго и нашироко му обясних престъпността на деянието, характеризирано с минаване пред преградата на игрище за крикет. Опита се да прояви непокорство, но аз бях твърд. Разделихме се по-скоро с Хладни погледи, отколкото с Приятелски усмивки. Но възнамерявам да постоянствам. Случайният наблюдател би го преценил като безнадежден в много отношения. Играе бридж крайно слабо, както бях принуден да му намекна в събота вечерта. В очите му липсва живата искра на интелигентността. А кройката на дрехите му пронизва до дъно деликатната ми душа. Не желая да говоря лоши неща зад гърба на човека, но на теб мога да доверя като на Приятел от детството, че носи вратовръзки на ластик с готов възел. Но стига на тази мъчителна тема. Работя върху него с храбра усмивка. Понякога ми се струва, че успявам. И точно тогава той отново се издънва. Както и да е — свършваше писмото с оптимистнчна нотка, — мисля, че ще успея да го направя човек… някой ден.“

Майк препрочиташе писмото във влака, който го носеше към Лондон. Смит вероятно вече бе научил, че Търговията владее умовете не само у тях. Майк беше отговорил на писмото му с разказ за нещастието, връхлетяло династията Джаксън. Искаше му се да бе съумял да го стори очи в очи, защото Смит умееше да се отнася към неприятностите, сякаш се случваха за негово лично забавление. Поведението на Смит спрямо стрелите и тормоза на разгневената съдба, както сполучливо се е изразил другарят Шекспир… май, беше да ги разглежда с ласкава усмивка като част от подготвено специално за него развлечение.

Като пристигна на гара Падингтън, Майк застана на перона със смесени чувства на мрачност и възторг в очакване кашонът му да излезе от товарния вагон. Мрачността може би беше в по-големи количества, но видимо присъстваше и възторгът. За първи път в живота си зависеше само от себе си. Рубикон бе преминат. Случаят беше прекалено сериозен, за да изпита онази безпомощна ярост, която го владееше, когато се приземи навремето в гимназията Седли. Беше възможно да изпитваш към Седли лична ненавист. Но Лондон беше прекалено огромен за сръдни. Той просто не им обръщаше внимание. Пет пари не даваше дали се радва, или съжалява, че е там и нямаше начин да го накара да го забележи. Това е една от особеностите на Лондон. От него лъха студена неприветливост. Град като Ню Йорк кара новодошлия да се почувства у дома си за половин час, но Лондон е специалист по онова, което Смит бе нарекъл в писмото си Хладен поглед. Трябва да купиш доброжелателството му.

Взе такси през Парка до гара Виктория с чувството, че е празен и незначителен. Беше се спрял на Дълич като мястото, където да си намери жилище, отчасти защото, не знаейки нищо за Лондон, смяташе, че стаите навсякъде в десеткилометровия радиус от центъра са безбожно скъпи, но най-вече защото в Дълич имаше училище, а за него щеше да е утеха да се намира в близост до училище. Понякога щеше да може да изиграва по някое и друго мачле в събота следобед, а през пролетта или лятото дори да си упражни крикета.

Избра напосоки един асфалтиран пасаж, който водеше от гара Дълич към Колежа, и излезе на улица Акация. По улица Акация витае нещо, което неизбежно предполага наличието на мебелирани стаи. Дори дете би отгатнало от пръв поглед, че наоколо гъмжи от съчетани дневни и спални.

Майк почука на първата врата, на която зърна обява.

Положително на този свят няма по-потискаща процедура от наемането на мебелиран апартамент. Хората, които дават под наем мебелирани апартаменти, видимо не изпитват никаква радост от този акт. Правят го, но с отвращение.

В отговор на почукването на Майк вратата беше отворена от същество от женски пол. На външен вид изглеждаше като „дамичка“ от пантомима, притеглена повече от сдържаната меланхолия на господин Уилки Бард, отколкото от палавата веселост на господин Джордж Роби. Гласът й бе моделиран от грамофона. Най-скорошното й занимание очевидно беше свързано с използването на големи количества жълт сапун. В интерес на истината — между нас и читателите ни няма тайни — переше риза. Полезна работа, също така и почтена, но доста неблагодарна спрямо бляскавата външност.

Избърса чифт вдигащи пара ръце в престилката си и изгледа Майк с поглед, който би могъл да се опише като безизразен, ако се забележеше у сварена риба.

— Кво има? — запита тя.

Майк се почувства в капан. Не притежаваше достатъчно лъскави обноски да се измъкне тактично и да изчезне, затова отговори, че има нещо. Всъщност искал да наеме комбинирана дневна-спалня.

— Гори и — рече пантомимната дамичка.

Което Майк си преведе като „Би ли се качил горе?“

Процесията потегли по тъмно стълбище и накрая стигна до една врата. Пантомимната дамичка я отвори и се шмугна вътре. Майк застана на прага и се огледа.

Стаята беше кошмарна. Едно от онези безлични помещения, които могат да се намерят само в мебелираните апартаменти. На Майк, привикнал с удобствата на собствената му стая у дома и с веселата простота на училищните спални, това му се стори най-отчайващото място, което е виждал. Нещо като Саргасово море на спалните.

Оглеждаше се мълчаливо. После каза:

— Да.

Не можа да измисли нищо друго.

— Стаята си я бива — гордо издума пантомимната дамичка.

Което беше безочлива лъжа. Стаята не си я биваше. И никога не я беше бивало. А и не изглеждаше вероятно някога да започне да я бива. Но изглеждаше евтина. Това беше най-важното. Никой не би имал нахалството да иска висок наем за подобна стая. Съвестната хазяйка дори би могла да предложи на хората някоя дребна сумичка за компенсация, че спят в нея.

— Колко? — зададе Майк ключовия въпрос. Най-важното беше да е евтина. Беше разбрал, че заплатата му в банката в началото ще е около четири лири и десет шилинга на месец, а баща му ще му праща още пет лири месечно. Човек не може да си позволи да живее като принц със сто и четиринайсет лири годишно.

Пантомимната дамичка живна. Като започна словото си с повторението, че стаята си я бива, продължи с изявлението, че би могла да я „даде“ за седем шилинга и шест пенса седмично „само за него“, като така му даде да разбере, че ако шахът на Персия или господин Карнеги някога се обърнат към нея с молба да им осигури нощен подслон, напразно биха въздишали по подобна цена. А тя включваше и осветлението. Въглищата бяха екстра. „Шест пенса кофата“. Почистването влизаше в цената.

Като обяви тези условия, тя прати валмо прах под леглото с ритник, достоен за професионален футболист, и отново потъна в предишното нацупено мълчание.

Майк каза, че това го устройва. Пантомимната дамичка не регистрира удоволствие.

— А рънътъ? — запита тя. — Сигур ше закусвате. Бекон, яйца, таквиз работи, а?

Майк потвърди.

— Плаща се отделно — отсече тя. — А вечеря? Котлет или сочна пържолка?

Майк се преклони пред тези оригинални виждания за лукс. Котлет или сочна пържолка напълно го устройваха.

— Плащат се отделно — заяви тя по най-меланхоличния си начин.

Майк отново прие. След което се раздели със седем шилинга и шест пенса предплата за една седмица, връчиха му мърлява разписка и огромен ключ и сеансът приключи.

Майк излезе от къщата. След няколко крачки стигна до перилата, ограждащи игрището на Колежа. Беше краят на август и вечерите се спускаха по-рано. Игрището за крикет изглеждаше прохладно и просторно в здрача, а сградата на училището се издигаше като неясна сянка в леката мъгла. Портичката откъм железопътния мост не беше заключена. Той влезе и бавно прекоси торфа по посока на голямата група дървета, които маркираха границата между игрищата за футбол и крикет. Всичко наоколо беше много приятно и успокоително след пантомимната дамичка и задушната й дневна-спалня. Седна на една пейка до таблото и се загледа към павилиона от отсрещната страна на игрището. За първи път през този ден започна да изпитва истинска носталгия. Досега тръпката на новото го бе крепила, но игрището за крикет и павилионът силно му напомниха за Райкин. Това го накара особено остро да осъзнае абсолютното му скъсване със стария начин на живот. Летата щяха да идват и да си отиват, на това игрище щяха да се играят мачове с целия блясък на големите резултати и ефектните финали, но без него. „Беше страхотен посрещащ в училище. Ненадминат в класациите на Райкин две години подред. Но след като напусна, не направи нищо. Отиде в лондонското Сити или нещо такова“. Така щяха да говорят за него, ако изобщо не го и забравеха.

Часовникът на училищната кула отброяваше четвърт час подир четвърт час, но Майк продължаваше да седи и да мисли. Когато стана и тръгна обратно към улица Акация, беше доста късно. Чувстваше се премръзнал, схванат и отчаян.