П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (28)

28.
Смит урежда бъдещето си

Беше точно четири часът, когато Смит тихичко се смъкна от високия стол, отупа невидими прашинки от крачола на панталоните си и се отправи към сутерена, където следваше да държи шапката си в работно време. Осъзнаваше, че напускането му в този час е твърде деликатен въпрос. В отдел „Постоянни депозити“ имаше още доста работа за вършене, в която по право, в качеството си на дубльор на Майк, би трябвало с радост да помогне. „Какво пък толкова? — размишляваше той, внимателно оглаждайки ръбовете на шапката си с кокалчетата на пръстите. — Другарят Грегъри е човек, който изпитва възторжена наслада от задълженията си и ще запее с пълен глас, като разбере, че има да върши два пъти повече работа.“

С тази утешителна мисъл той пое по опасния си път към откритите пространства. Докато се промъкваше деликатно, без да привлича внимание, се сети за героя от „Пътя на богомолеца“. От четирите му страни се спотайваха кръвожадни зверове, готови да се нахвърлят върху него. Всеки момент можеше да проехти дрезгавият рев на господин Грегъри и да разлюлее относителната тишина, да не говорим, че и зловещата нотка на господин Бикърсдайк щеше да даде своя принос.

— Както и да е — философски разсъждаваше Смит, — това са Житейски изпитания и трябва да се понасят с примирение.

Обиколният маршрут през деловодството и „Вътрешни сметки“ го доведе до въртящата се врата. Точно там опасността беше най-голяма. Вратата се виждаше ясно от отдел „Постоянни депозити“, а господин Грегъри имаше поглед, в сравнение с който орловият спокойно можеше да мине за къртичи.

Смит погледна нагоре. Господин Грегъри се надвесваше над перилата. В същия миг из банката проехтя мощен рев, който накара един плах клиент, дошъл да урежда надхвърлянето на лимита си, да се уплаши и да отложи намеренията си за следващия следобед.

Смит гледаше нагоре. Господин Грегъри жестикулираше бясно.

— Къде си тръгнал? — изрева началникът на „Постоянни депозити“.

Смит не отговори. С добронамерена усмивка и жест, предназначен да обясни, че всичко ще се оправи, той се мушна през въртящата се врата и пое надолу по улицата с малко по-бърза крачка, отколкото беше навикът му.

Като зави зад ъгъла, понамали темпото.

— Това не може да продължава — каза си той. — Този делови живот е прекалено напрегнат. Човек направо е преследван като див заек. Или шефовете на отдели ще се отучат да реват, като ме видят да излизам на разходка, или напускам Банковото дело в полза на По-спокоен житейски път.

Махна си шапката и остави прохладния ветрец да гали челото му. Току-що преживяният епизод беше мъчителен.

Отиде на срещата с баща си в Маншън Хаус. Като стигна дотам, с одобрение забеляза, че точността е добродетел, която не беше негов монопол в семейство Смит. Баща му го чакаше.

— Разбира се, момчето ми — откликна господин Смит Старши, направо подскочил, като чу предложението на сина си да отидат на Лорд. — Отлично. Да тръгваме. Не бива да изпускаме и секунда от мача. Бог да ми е на помощ, този сезон още не съм гледал първокласен мач. Къде е таксито? Ей, такси! Не, в него има човек. Ето друго. Ей! Насам, кретен такъв! Сляп ли си? Добре, видя ни. Така. Ето го, идва. Такси, игрището за крикет Лорд, колкото може по-бързо. Скачай, Рупърт, момчето ми, скачай бързо вътре.

Смит рядко скачаше. Влезе в таксито с достолепието на древноримски император, качващ се в колесница, и се настани удобно на мястото си. Господин Смит се метна вътре като заек.

Продавач на вестници се доближи до таксито и пъхна вътре вечерен вестник. Смит го купи.

— Да видим как върви мачът — отбеляза той и отвори вестника. — Къде е? Обедни резултати. Лорд. Аха! Другарят Джаксън е във форма.

— Джаксън — уточни господин Смит — е онзи същият младеж, когото доведе у нас миналото лято, нали? Посрещачът? Той играе ли днес?

— По обед не е достигнал трийсет. Очаква се да надмине брат си Джо, който до момента на излизането на вестника е имал шейсет и една. Възможно е още да играе, като стигнем. При това положение няма да успеем да се доберем до павилиона.

— Голям посрещач е това момче. Казах го още миналото лято. По-добър е от братята си. Работи с теб в банката, нали?

— Тази сутрин работеше. Но се съмнявам, че същото може да се каже за настоящия момент.

— Ъ? Какво? Как така?

— Между него и управата настъпиха леки търкания. Управата го желаеше залепен за стола, той предпочиташе да играе за графството. Май мога смело да заявя, че другарят Джаксън си е извоювал Ордена на ботуша.

— Какво? Да не искаш да кажеш, че…

Смит накратко му снесе историята за напускането на Майк.

Господин Смит слушаше с интерес.

— Е — рече накрая той, — проклет да съм, ако упрекна момчето. Грях е да погребеш човек, който посреща така, в банка. На негово място и аз бих направил нещо.

Смит приглади сакото си.

— Знаеш ли, татко — започна той, — тоя банков бизнес се оказа далеч не увлекателен. Всъщност направо бих го описал като дива скука. Дадох му честен шанс и сега без колебание го изобличавам като крайно несмилаем.

— Какво? Да не ти е писнало?

— Не точно писнало. Но след значителни размишления стигнах до извода, че талантите ми се крият другаде. В местенето на регистри аз съм сред масовката, просто винтче. От известно време исках да си побъбрим за това. Ако не възразяваш, бих предпочел да се заема с право.

— С право? Е…

— Струва ми се, че ще постигна много повече като юрист.

Господин Смит се замисли. Идеята не беше му хрумвала. Сега, когато му я предложиха, лесно разпалващото се негово въображение охотно я поде. Много можеше да се каже в полза на правото като кариера. Смит познаваше баща си и знаеше, че въпросът на практика е уреден. Идеята беше нова и като такава не можеше да не се прегърне радушно.

— На твое място бих направил следното — продължи той, сякаш съветваше свой приятел какво да стори, за да си осигури изгода и удоволствие, — незабавно изтегляне на моя милост от банката. Няма какво да чакаш. Сега е най-удобният момент. Нека утре връча оставката си. Ударът за ръководството и особено за другаря Бикърсдайк ще бъде тежък и затова ще е най-хуманно да бъде нанесен бързо. Нека напусна утре и да посветя времето си на спокойно учение. Тогава следващия срок ще мога да се появя в Кеймбридж и всичко ще е наред.

— Ще си помисля… — започна господин Смит.

— Да побързаме — настоя Младши. — Да ковем желязото, докато става за коване. Друг начин няма. Имам ли разрешението ти утре сутринта да връча оставката си на другаря Бикърсдайк?

Господин Смит се колеба още един миг и реши.

— Много добре — отсече той. — Наистина смятам, че идеята е добра. Пред един юрист се разкриват огромни възможности. Ще ми се да се бяхме сетили по-рано.

— Всъщност не съжалявам особено, че не се сетихме — утеши го Смит. — Успях да използвам всички възможности за развлечение, които ми разкри банковият живот, като ме свърза с човек като другаря Бикърсдайк. Велик ум в много отношения. Но може би е по-добре да приключим тази глава. Трудно е да се каже как точно се случи, но все ми се струва, че не успях да намеря общ език с другаря Бикърсдайк. У работника Смит не можа да открие никакъв недостатък, но ми се струва, че понякога, по време на приятните ни вечери заедно в клуба, не всичко вървеше по вода. От някои дребни, почти недоловими признаци долавях, че би предпочел да е лишен от компанията ми. Човек не може да обясни тези неща. Трябва да е някаква несъвместимост на темперамента. Може би ще съумее да понесе раздялата ни. Пристигнахме — добави той, когато таксито спря. — Интересно дали другарят Джаксън все още е така силен.

Минаха през турникета и зърнаха таблото.

— Боже! — ахна Смит. — Направо е могъщ. Не знам дали е номер три или шест. Предполагам, че е шест. В такъв случай има деветдесет и осем. Дойдохме тъкмо навреме да видим как ще отбележи стотица.