П. Г. Удхаус
Банкери по неволя (12)

12.
С две думи

Господин Бикърсдайк седеше в кабинета си в Нова азиатска банка с куп писма пред себе си. Така поне би твърдял небрежният наблюдател. Но всъщност това беше един клокочещ вулкан с формата и дрехите на банков директор. От сутринта в банката не спираше свободно да се говори, че директорът с лекота е надминал собствените си рекорди. Персоналът го беше виждал в лошо настроение и преди, при това често, но настроението му в тези предишни случаи, сравнено с днешното, беше като на ясно слънчице. Десет минути след пристигането му цялата банка беше на нокти. Куриерите се бяха събрали на пребледняла група в сутерена, обсъждаха шепнешком проблема и се опитваха да успокоят разклатените си нерви с напитката, известна като „неподсладено“. Ръководителите на отдели до един се бяха снишили пред бурята. За седем минути и половина господин Бикърсдайк бе успял да открие грешки у всеки един от тях. „Вътрешни сметки“ беше навън в една сладкарница, където поглъщаше набързо чаша кафе, за да дойде на себе си. „Външни сметки“ седеше на бюрото си с оцъкления поглед на човек, ритнат в гърдите. Господин Роситър беше откъснат от Смит в разгара на високо техничен разбор на снощния мач на „Манчестър Юнайтед“ точно когато с помощта на хартиена топка показваше как веднъж бил видял Мередит да центрира към Санди Търнбул в мач за Купата, та сега подскачаше като разстроен скакалец. Господин Уолър — шеф на отдел „Касов“, беше привикан при височайшето присъствие и след като овчедушно изслуша порой от критики, се оттегли на бюрото си с вид на сритан отзад кокер шпаньол.

Само един човек в сградата изглеждаше спокоен и щастлив. Смит.

При завръщането на господин Роситър от бърлогата на звяра той беше възобновил разговора за „Манчестър Юнайтед“ точно от мястото, където беше прекъснат, но бързо разбра, че главата на отдел „Деловодство“ не е в настроение да обсъжда футбол (както и каквото и да било друго), преглътна думите си и се зае с работа.

Господин Бикърсдайк взе един вестник, отвори го и започна да го преглежда. Не се наложи да търси дълго. За вестниците бе настъпил сезон на засуха и малката му неприятност, която би била удостоена с ред-два в по-интересна седмица, сега се мъдреше на три-четвърти страница.

Статията беше озаглавена „Забавни апострофи“.

Господин Бикърсдайк прочете няколко реда и смачка вестника със сумтене.

Следващият вестник, който отвори, беше органът на собствената му партия. И той беше посветил близо страница на случката под заглавие „Срамни сцени в Кенингфорд“. На събитието беше посветена и коментарна редакционна бележка.

Бележката до такава степен повтаряше собствените мисли на господин Бикърсдайк, че за миг той се разведри. Но скоро тежките му мисли се върнаха и той натисна бутона.

— Изпратете ми господин Смит — нареди той.

Куриерът Уилям отиде при Смит да го информира, че е призован.

Лицето на призования светна.

— Винаги се радвам да подсладя монотонността на бачкането, като си бъбря с Малкия Кларънс — обяви той. — Отивам след секунда.

Изчисти внимателно писалката си, остави я до книгата, изтупа една прашинка от ръкава на сакото си и закрачи с пружинираща походка към кабинета на директора.

Господин Бикърсдайк го посрещна със зловещата сдържаност на тигър, приклекнал за скок. Смит стоеше до бюрото с нехайната грация на любим доверен секретар, чакащ указания.

Известно време в стаята цареше злокобно мълчание. Наруши го Смит със забележката, че рейтингът на банката не се е променил. Спомена го с тон, който говореше за пълното му задоволство от това положение на нещата.

Господин Бикърсдайк заговори.

— Е, господин Смит? — рече той.

— Искали ли сте да ме видите за нещо, сър? — подкупващо запита същият.

— Прекрасно знаеш за какво искам да те видя. Държа да чуя обяснението ти за случилото се снощи.

— Мога ли да седна, сър?

Отпусна се грациозно в един стол, без да дочака утвърдителен отговор, и след като оправи коленете на панталона си, пленително засия към директора.

— Достойна за съжаление случка — рече той и поклати глава. — Крайно неприятна. Все пак не бива да съдим прекалено сурово тези груби необразовани души. В неспокойни времена чувствата на по-долните класи кипват. Там, където вие или аз бихме…

Господин Бикърсдайк го прекъсна.

— Господин Смит, стига сте се правили на клоун…

Смит вдигна чифт обидени вежди.

— Клоун, сър?

— Не разбирам какво ви подтикна да действате снощи по този начин, освен ако не сте луд за връзване, към което все повече клоня в мислите си.

— Но моля ви, сър, в поведението ми нямаше нищо забележително. Когато някакъв търговец се вкопчи в яката ви, можете ли да направите нещо друго, освен да го цапардосате и по другата буза? Действах в чиста самозащита. Сам видяхте…

— Знаете за какво говоря. Поведението ви по време на речта ми.

— Отлична реч — вежливо промърмори Смит.

— Е? — изръмжа господин Бикърсдайк.

— Сър, може би това беше малко прекалено ревностно от моя страна, но не бива да забравяте, че действах, подтикван изцяло от благородни подбуди. Струваше ми се…

— Достатъчно, господин Смит. Признавам, че изобщо не мога да ви разбера…

— Напълно прав сте, сър — въздъхна Смит.

— Изглежда — продължи господин Бикърсдайк, който загря по темата и постепенно стана още по-морав, ако това изобщо беше възможно, — сте си посветили живота на опитите да вгорчавате моя. (Не, не, от страна на Смит). Мога само да заключа, че не сте с всичкия си. Преследвате ме в клуба…

— В нашия клуб, сър — промърмори Смит.

— Бъдете така добър да не ме прекъсвате, господин Смит. Вървите по петите ми в моя клуб…

— Чиста случайност, сър. Просто се срещнахме ненадейно, това е.

— Присъствате на митинги, на които говоря, и се държите по абсолютно идиотски начин. — Смит тихичко простена. — Може това да ви изглежда смешно, но ви уверявам, че сте избрали крайно лоша политика. Нова азиатска банка не е място за шегички и мисля…

— Извинете, сър — обади се Смит.

Директорът подскочи при познатата фраза. Цветът на лицето му вече не се различаваше от синя слива.

— Напълно съм съгласен с вас, сър — заяви Смит, — че банката не е място за шеги.

— Много добре. Тогава…

— И аз никога не се шегувам в нея. Сутрин пристигам точно на минутата, работя съвестно и сериозно, докато не приключа всичките си задачи. Ако се заинтересувате, ще разберете, че господин Роситър е крайно доволен от работата ми.

— Това няма нищо общо…

— Не, сър — продължи Смит, — вие положително грешите. Вашата юрисдикция свършва с края на работното време. Всички дребни недоразумения между двама ни след работния ден не могат да имат официални последствия. Например не можете да ме уволните, ако в клуба сме партньори на бридж и аз пасувам, както пасувахте вие тогава.

— Господин Смит, позволете ми да ви информирам, че мога да ви уволня за преднамерено нахалство, както в банката, така и извън нея.

— Прекланям се пред висшето познание — вежливо изрече Смит, — но признавам, че го подлагам на съмнения. Освен това — добави той — има и още нещо. Мога ли да продължа?

— Ако имате да казвате нещо.

Смит кръстоса крака и оправи яката си.

— Въпросът е доста деликатен — започна той, — но е най-добре да бъдем откровени. Не бива да имаме тайни един от друг. За да изясня напълно мисълта си, трябва да се върна малко назад във времето към седмицата, когато ни направихте онова тъй дълго чакано посещение в края на август.

— Ако си въобразяваш, че ще спечелиш нещо от факта, че съм бил гост на баща ти…

— Ни най-малко — с упрек отвърна Смит. — Ни най-малко. Изобщо не ме разбирате. Мисълта ми е следната. Не желая да съживявам болезнени спомени, но не мога да отрека, че тогава между двама ни възникнаха известни търкания. Грешката — великодушно призна Смит — вероятно е моя. Може да съм бил твърде взискателен, твърде педантичен. Възможно е. Както и да е, остава фактът, че вие се вкопчихте в щастливата идея да ме назначите в тази банка под впечатлението, че щом стъпя тук, ще можете да… ако ми позволите да използвам израза, употребен от вас, да ми разкажете играта. Доколкото си спомням, заявихте ми го в прав текст. Неприятно ми е да го казвам, но не смятате ли, че ако ме уволните, въпреки задоволителната ми работа по мнение на шефа на моя отдел, направо ще признаете, че не съм лъжица за вашата уста? Това е само предположение.

Господин Бикърсдайк почти стана от стола си.

— Ти…

— Точно така, точно така, но… да се върнем на основната тема. Тази болезнена история ми напомня за случая с Агеслав и Сприхавия птеродактил, който смятам да ви разкажа, тъй като никога не сте го чували. Агеслав…

От гърлото на господин Бикърсдайк излезе странен, гъргорещ звук.

— Май ви отегчавам — тактично отбеляза Смит. — Достатъчно е да спомена, че другарят Агеслав нарушил покоя на един птеродактил, който не го закачал, а интелигентното същество, чийто девиз бил Nemo me impune lacessit^[1], се обърнало и го ухапало. Ухапало го така здраво и силно, че Агеслав до края на живота си придобил отвращение към птеродактилите. Неохотата му да ги закача станала пословична. Жълтата преса от онова време често се занимавала с този въпрос. А сега да направим сравнението.

Тук господин Бикърсдайк, който по време на горната реч постоянно гъргореше, се опита да заговори, но Смит го изпревари.

— Вие сте Агеслав — каза той, — а аз съм Сприхавия птеродактил. Вие, ако ми разрешите да го кажа, напълно доброволно се намесихте и ме отмъкнахте от щастливия ми дом, само и само да ме назначите за ваш подчинен и да ми разкажете играта. Разбира се, можете да ме уволните, но както вече споменах, това ще е пълно признание, че планът ви се е провалил. Лично аз — заключи Смит като приятел на приятеля — бих се въздържал. Никога не знаете какво може да се случи. Във всеки момент мога да се срина от настоящия си висок стандарт на трудолюбие и съвършенство и тогава ще ме хванете натясно, тъй да се каже.

Замълча. Очите на господин Бикърсдайк, които и в най-добри времена бяха леко изцъклени, всеки момент щяха да паднат на бюрото. Цветът на лицето му се придържаше към нюансите на синята слива поради липса на нещо по-подходящо в дъгата. От време на време издаваше по някое гъргорене, но с изключение на него остана мълчалив. Смит, след като известно време почака да чуе коментар или критика на думите си, се изправи.

— Този непринуден разговор беше голямо удоволствие за мен — любезно заговори той, — но се опасявам, че не трябва да допускам повече чисто светските раздумки да пречат на деловите ми занимания. С ваше разрешение, ще се върна в отдела си, където отсъствието ми несъмнено вече предизвиква приказки, а може би и изумление. Но се надявам скоро да се видим в клуба. Довиждане, сър, довиждане.

Излезе от кабинета и замечтано се отправи към отдел „Деловодство“, като остави директора да се взира изцъклено в празното пространство.