Джон Стайнбек
Златната чаша (8)

Повече от век Британия с раздразнение наблюдаваше как Испания и Португалия с благословията на Папата си поделяха Новия свят и пазеха собствеността си от натрапници. За Англия, пленена от океана, това беше мъчително. Но най-накрая Дрейк премахна бариерата и заплава в забранените води в малката си „Златна кошута“. Големите червени кораби на Испания възприеха Дрейк като малък жилещ комар, нещо досадно, което трябваше да бъде убито заради бръмченето; но когато комарът изтърбуши плаващите им крепости, опожари няколко града и заложи капан за свещения керван, превозващ съкровища през провлака^[1], те бяха принудени да променят схващанията си. Комарът се превърна в стършел, скорпион, пепелянка, дракон. Нарекоха го Ел Драке и в Новия свят се роди страхът от англичаните.

Когато Армадата беше разгромена от англичаните и от гневното море, Испания изпадна в ужас от новата сила, която се излъчваше от такъв малък остров. Тъжно беше да си помислиш за тези ярки, резбовани кораби, лежащи на дъното или разбити на парчета на ирландския бряг.

Британия протегна ръка към Карибите; няколко острова попаднаха под нейна власт — Ямайка, Барбадос. Сега стоките от острова можеха да се продават в колониите. Престижът на една малка страна нарастваше, ако имаше колонии и те бяха гъсто населени; и Англия започна да заселва новите си владения.

По-малки синове, прахосници, покварени благородници отплуваха за Уест Индия. Това беше удобен начин да се отървеш от опасния човек. Кралят трябваше само да му отпусне земя в Уест Индия и да изрази желанието си той да живее във владението си и да обработва богатата почва за доброто на английската корона.

Корабите, пътуващи за островите, бяха претъпкани със заселници: комарджии, мошеници, сводници, протестанти, католици — всички искаха да притежават земя, но никой не искаше да я обработва. Корабите с роби от Португалия и Нидерландия не смогваха да превозват достатъчно бързо черната плът от Африка, за да задоволяват нарастващите нужди на онези, които настойчиво искаха работници.

После бяха събрани углавни престъпници от затворите и скитници от улиците на Лондон; просяци, които цял ден стояха пред църковните порти; хора, заподозрени в магьосничество, предателство, корупция или католицизъм, и всички те бяха изпратени да обработват плантациите по силата на специални договори. Планът беше блестящ — необходимата работна ръка беше доставена, Кралството получаваше пари за ненужните никому тела на онези, които в миналото хранеше, обличаше и бесеше. А от плана можеше да се извлече и още. Свитъци с договори, подписани от Кралството, с празно място за името, бяха продавани на някои капитани на кораби. Инструктираха ги да действат, изцяло по лична преценка по отношение на имената, които попълваха.

Плантации с кафе, портокали, тръстика и какао растяха и се разпростираха по островите. Имаше, разбира се, известно неудобство, когато изтичаше срокът на договора. Но бедните квартали на Лондон достатъчно бързо развъждаха нови роби (Господ си знае работата!) и кралят никога не оставаше без солиден запас от врагове.

Англия се превръщаше в морска сила с губернатори, дворци и чиновници в Новия свят и все повече и повече кораби с фабрични стоки потегляха от Ливърпул и Бристъл.