Джон Стайнбек
Златната чаша (10)

II

Тръгваха за Уест Индия — красивата, далечна Уест Индия, където живееха мечтите на момчето. Голямото утринно слънце се бореше със сивата мъгла, а на палубата моряците се рояха като сърдити обитатели на развален кошер. Чуваха се отсечени заповеди и те се катереха нагоре по вантите, за да издигнат рейките. Мъжете въртяха и шпилът пееше, докато котвите се издигаха от водата и прилепваха към корпуса като кафяви нощни пеперуди, от които капеше вода.

Напред към Уест Индия — белите платна знаеха, издуха се нежно, като коприна, и се изпълниха с въздух; черният кораб знаеше и гордо се понесе по бягащите вълни на лекия, свеж утринен вятър. „Бристълско момиче“ внимателно си проправяше път сред корабите и поемаше надолу по дългия канал.

Мъглата бавно изчезваше в небето. Брегът на Камбрия посиняваше и избледняваше, докато съвсем изчезна в безкрайния хоризонт като налудничаво видение в пустинята. Черните планини се превърнаха в облак, а после в белезникав пушек и Камбрия изчезна, сякаш никога не беше съществувала.

Отминаха Порлък ляво на борд, сетне Илфракъм и още много неясни селца, напъхани в гънките на Девън. Вятърът беше благоприятен и ги пренесе покрай Стратън и Камълфорд. Корнуол се плъзгаше покрай тях, левга след левга, след това Лендс Енд, заострената брадичка на Британия, и когато завиха на юг, зимата най-после настъпи.

Морето бушуваше и ръмжеше, докато корабът тичаше пред виещите кучета на вятъра като силен, самоуверен елен тичаше смело под долните и триъгълните платна. Вятърът духаше от обиталището на зимата от север и „Бристълско момиче“ му се присмиваше в лицето от югозапад. Беше студено, замръзващите ванти дрънчаха като струни на арфа, подръпвани от побъркан великан, а рейките изплакваха със стон жалбата си на устремените платна.

Четири бурни дни упоритата хала ги гони навътре в морето, а корабът се бореше с радост. Моряците се събираха на бака, за да се хвалят с неговата бързина и здравина. През това време Хенри ликуваше като млад бог. Яростта на вятъра беше негова ярост. Стоеше на палубата, облегнат на някоя мачта, с лице, изложено на вятъра, прорязвайки го с брадичката си така, както носът на кораба пореше водата и гърдите му се изпълваха до пръсване с пеещо ликуване — радостта му беше като болка. Студът изтриваше лещите на очите му и той виждаше по-ясно разлятата шир, която се простираше околовръст. Старото желание се изместваше от ново, защото ветровете донесоха копнеж за бързи криле, с който да лети из необятното небе. Корабът беше за него клатушкащ се, треперещ затвор, а той искаше да излети напред и нагоре, да бъде божество и да плува над бурята, а не под нея. Едно желание пораждаше друго, обхвана го опиянението на ветровете и поведе бляновете му напред. Молеше се за могъщество, а стихиите вливаха в мишците му нови сили.

После, така бързо, както бяха връхлетели, дяволските слуги на годината се прибраха и оставиха ясно, чисто небе. Корабът се носеше с опънати платна пред вечния пасат — свеж, благоприятен вятър, идващ от небето, издишван от Бога на мореплаването към високите платноходи. Напрежението изчезна, моряците играеха на палубата като буйни, здрави деца — защото в пасата има младо щастие.

Дойде неделя, ден на потискащ страх и мрачно предчувствие на борда на „Бристълско момиче“. Хенри свърши работата си в кухнята и излезе на палубата. Възрастен моряк седеше на отвора на люка и плетеше дълго въже. Докато работеше, всеки от пръстите му сякаш проявяваше пъргав разум, защото господарят им не поглеждаше към тях. Вместо да следят ръцете му, неговите малки сини очи се взираха отвъд края на нещата, както правят всички моряци.

— Искаш да узнаеш тайната на нишките ли? — попита той, без да откъсне втренчения си поглед от хоризонта. — Трябва просто да наблюдаваш. Правя го толкова отдавна, че старият ми мозък е забравил как става, помнят само пръстите ми. Ако се замисля, се обърквам. Ще станеш ли някой ден моряк и ще се качиш ли на мачтите?

— Е, бих искал, ако се науча какво да правя.

— Не е толкова трудно. Първо трябва да се научиш да понасяш неща, за които хората на сушата не са и чували. Това е първото. Много е мъчително, но започнеш ли веднъж, може би никога няма да се откажеш. От десетки години се опитвам да изкарам стария си корпус на брега и да го закотвя пред някой огън. Искам да помисля известно време и да умра. Но всеки път усещам, че краката ми сами ме отвеждат на някой кораб.

Прекъсна го злият звън на корабната камбана.

— Да вървим — каза той, — капитанът ще ни разкаже нещо ново.

Капитанът с кокалестото лице стоеше пред екипажа, въоръжен със своя Господ. Мъжете го гледаха боязливо, така както малките птици се взират в приближаваща се змия, защото вярата беше в очите му и гневни думи се отронваха от тънките му устни.

— Господ току-що прояви правото си на разрушителна мощ — изкрещя той: — Показа ви силата на малкия си пръст и ви даде да разберете, че трябва да се разкаете, преди да отидете с писъци в адския огън. Чуйте името на Отца в страшния вятър и се разкайте за блудствата и за богохулствата! О, той ще ви накаже дори заради порочните мисли в главите ви. В морето има премъдрост, която ще стисне гърлата ви като смразяваща ръка и ще ви задуши от ужас. Но сега, след като бурята отмина, вие я забравихте. Вие сте щастливи и разкаянието не е във вас. Нека това да ви бъде за урок от Отца. Разкайте се! Разкайте се или гневът ще ви унищожи.

Той лудо размаха ръце и заговори за нещастните самотни мъртъвци, които страдат и горят заради скъпо струващите човешки прегрешения. Накрая отпрати ужасените мъже.

— Не е така — разпалено каза старият моряк на Хенри. — Не вярвай на побърканите му приказки. Който и да направи бурята — Господ или дяволът — я направи за себе си и тя му донесе радост. Съществото, което можа да накара бурята да профучи така, не би се занимавало с една треска, плаваща в необятното. Сигурен съм, че аз не бих го направил, ако бях този бог или този дявол.

Боцман Тим беше чул последните думи на моряка и хвана покровителствено Хенри за рамото.

— Така е — каза той, — но никога не бива да стига до капитана, че говориш такива неща, а дори и че ги слушаш, защото той ще ти покаже силата на Господ с края на въжето. Той и неговият Господ са сурова двойка, и момчето, което мие съдове, не трябва да си има работа с нея.

Пасатът духаше непрестанно. Когато привършеше с миенето и беленето, Хенри разговаряше с мъжете, докато пипаше въжетата и се катереше по мачтите, за да научи имената и действието на корабните съоръжения. Моряците намираха, че е тихо, вежливо момче, което ги гледаше така, сякаш приказките им бяха голям подарък за него, а те самите — мъдри хора, достатъчно любезни, за да му ги поднасят. Те го учеха каквото можеха, защото момчето явно беше родено за моряк. Той научи кратките и дългите песни, които моряците пееха, когато сменяха посоката — едните бързи и неспокойни, а другите бавни и провлечени. Той пееше с тях песните за смърт и бунт, и кръв в морето. От устните му излизаха странните моряшки ругатни — цинични, богохулни, отвратителни изрази, пречистени от липсата на смисъл в неговата уста.

А през нощта лежеше тихо, докато мъжете разговаряха за чудеса, видени и измислени, за змии, дълги цяла миля, които се увиват около корабите, смачкват ги и после ги поглъщат, за костенурки, толкова огромни, че върху гърбовете им има дървета, потоци и цели села, които потъват веднъж на петстотин години. Под люлеещите се лампи те разказваха как финландците могат, подсвирвайки, да предизвикат ужасна буря за отмъщение; как морски плъхове доплуват до корабите и прояждат дупки в дъсчената обшивка, докато корабът потъне. Говореха, треперейки от ужас, как човек, съзрял страшния слузест кракен^[1], може никога повече да не види сушата; заради проклятието, тегнещо върху него. В думите им имаше водни смерчове и мучащи крави, които кърмят телетата си като земните; кораби призраци, пътуващи безспирно в океана, търсещи изгубени пристанища, с моряци като избелели скелети. Затаил дъх, Хенри ненаситно търсеше думите им.

В една такава нощ Тим се протегна и каза:

— Не зная нищо за вашите огромни змии, нито пък, да пази Господ, съм виждал кракен, но, ако ме слушате, ще ви разкажа една история. Това се случи, когато бях момче като ей това тук и плавах на свободен кораб, който кръстосваше тайно в океана и от време на време прибираше по нещо — било неколцина черни роби, било златен пръстен от испански екипаж, на който оказвахме помощ — каквото паднеше. Сами избрахме капитана си, той беше без никакви документи, а на капитанския мостик държахме различни флагове. Когато съзирахме с далекогледа боен кораб, веднага бягахме. Е, във всеки случай, казвам ви, една сутрин от десния борд видяхме малък барк, намокрихме платната, за да го настигнем и успяхме. Беше испански и твърде малък, за да носи нещо друго, освен сол и нещавени кожи. Но когато изпразнихме кабината, намерихме висока, стройна жена с черна коса, голямо бяло чело и най-тънките пръсти, които някога съм виждал. Нея я взехме на борда, а другото оставихме. Капитанът искаше да я отведем на квартердека^[2], за да бъде близо до него, но боцманът излезе напред и каза:

„Ние сме свободен екипаж и ние сме те избрали за капитан. Ние също искаме жената и ако не я получим, след минута ще има бунт.“ Капитанът ги гледаше навъсено, но и те го гледаха навъсено, така че той вдигна рамене и се изсмя — смехът му беше злобен.

— Как ще решите чия да бъде? — попита той, като мислеше, че за жената ще има голяма борба. Но боцманът извади няколко зара от джоба си и ги хвърли на палубата.

„Ще използваме тях!“ След миг всички мъже бяха на колене и протягаха ръце към заровете. Изгледах продължително жената, която стоеше самотна, и си казах: „Това е сурова жена и сигурно ще постъпи жестоко, за да нарани мъжа, когото ненавижда. Не, момче, по-добре е да не участваш в играта.“

Но точно в този момент тъмнокосата жена изтича до парапета, взе едно гюлле от стойката и, стискайки го в прегръдките си, скочи зад борда. Това беше всичко! Втурнахме се към парапета и погледнахме надолу — виждаха се само няколко мехурчета.

Две нощи по-късно вахтеният дотърча на бака^[3], косата му беше настръхнала от ужас. „Нещо бяло плува зад нас — каза той, — прилича на жената, която скочи зад борда.“

Всички, разбира са, хукнахме и погледнахме през парапета на гакаборда^[4]. Аз не видях нищо, но другите казаха, че забелязали нещо с дълги бели ръце, протегнати към кърмата; не плувало, а просто се влачело, сякаш корабът е магнит, а то — парче желязо.

Можете да се досетите, че през нощта спахме малко. Онези, които все пак задрямваха, викаха и стенеха на сън — излишно е да ви казвам какво означава това.

На следващата нощ боцманът се качи горе от трюма — пищеше като луд, а косата му беше посивяла. Хванахме го, започнахме да го успокояваме и накрая той успя да прошепне: „Видях го! О, Господи! Видях го! Две дълги, бели, меки ръце с тънки пръсти — показаха се през стената и започнаха да дерат дъските, сякаш са хартия. О, Господи! Спаси ме!“

Усетихме как корабът се наклони и започна да потъва.

Трима от нас доплуваха до брега върху резервна мачта, а двама от тях полудяха, бедните души — подивяха като котки. Така и не разбрах дали още някой се е спасил — мисля, че не. Ето какво съм видял с очите си, което прилича на вашите преживявания. Говорят, че в ясни нощи в Индийския океан се виждат призраци на индуси, които преследват мъртвия Да Гама в небето. Да се убиват индуси е опасно — винаги те чака смърт.

 

 

От първия ден готвачът се беше заел да обучава младия Хенри. Мъжът като че ли умираше от желание да обяснява. Напътствията му бяха добре обмислени, сякаш се боеше, че всеки момент ще бъде опроверган. Беше посивял, с тъжни кафяви очи, които приличаха на кучешки. У него имаше нещо от свещеника, от скучния преподавател и от разбойника. В думите му личеше начетеност, а нечистите му навици напомняха за мрачните, мизерни улички на Лондон. Беше кротък, вежлив и лицемерен. Никой никога не му беше дал възможност да се прояви като заслужаващ доверие, защото се шушукаше, че не си струва да се опитва — щеше да се окаже, че е коварен.

Вече плуваха в топло море, духаше топъл вятър. Хенри и готвачът стояха до парапета и наблюдаваха триъгълните перки на акулите. Виждаха малки кафяви гроздове от водорасли, които се носеха покрай тях; пред върха на носа по права линия плуваха лоцмани. Веднъж готвачът посочи към кафявите птици с тънки криле, които ги следваха — те се рееха, висяха във въздуха, рязко се спускаха надолу, кръжаха, летяха безспир, без покой.

— Виж тези неспокойни птици. Те наистина са като търсещи души; някой казват, че са душите на удавени моряци, толкова грешни, че може би никога няма да намерят покой. Други се кълнат, че те снасят яйцата си в плаващи гнезда, построени на греди от загубени кораби. Трети пък твърдят, че въобще нямали гнезда, а се раждали такива, каквито са, от белите устни на вълните и направо започвали доживотния си полет. Ах, тези неспокойни птици!

Корабът подплаши ято хвъркати, които се посипаха по върховете на вълните като лъщящи сребърни монети.

— Това са призраците на изгубени в морето съкровища — продължи готвачът, — заграбени неща, смарагди, диаманти и злато; греховете, които хората са сторили заради тях, ги преследват и ги карат да бродят из океана. Ах, ще е жалко, ако някой моряк не съчини славна история за тях.

Хенри посочи към една огромна костенурка, заспала на повърхността.

— А за костенурките разказва ли се нещо? — попита той.

— Нищо, те са само храна. Не може да се очаква човек да създава фантазии за нещата, които яде. Те са им прекалено близки и измислиците биха ги осквернили. Но същите тези твари са спасили много корабокрушенци и са били средство за натрупване на месо върху телата на онези, които в противен случай биха се превърнали в бели кости на палубата на изоставените кораби. Месото на костенурките е ароматно и вкусно. Когато буканиерите не могат да намерят диви бикове, те се запасяват с костенурки и така плават.

Докато говореха, слънцето се беше гмурнало под водата. В далечината черен облак изплезваше ослепителни езици от мълнии, но, като се изключи това петно, цялото небе беше копринено синьо-черно, обсипано с рой звезди.

— Обещахте да ми разкажете за буканиерите — умолително каза Хенри, за онези, които, наричате „Свободното братство на брега“^[5]. Някога плавали ли сте с тях?

Готвачът се отмести неспокойно.

— Между Испания и Англия има мир — каза той. — Не бих нарушил кралския мир. Не, никога не съм плавал с тях, не. Но съм чувал неща, които може и да са верни. Чувал съм, че буканиерите са големи глупаци. Те вземат плячка и я пръскат в кръчмите и в бордеите на Тортуга и Гоавес, както децата изхвърлят пясъка, когато се уморят да играят. О, мисля, че са големи глупаци.

— Но никой ли не е превзел град? — попита Хенри.

— Някое и друго село е падало, но за такова дело те нямат водачи.

— А някой голям град със съкровище? — настояваше Хенри.

— Не, никога не са правили това. Те са деца, казвам ти — силни, храбри деца.

— Не може ли човек, който е обмислял и планирал внимателно, да завземе испански град?

— Не! — изсмя се готвачът. — Ти буканиер ли ще ставаш?

— Но ако човек планира внимателно?

— Е, ако въобще има буканиер, който планира, внимателно или не, това би могло да стане, но няма такива пирати. Те са малки деца, които се бият като фурии и умират много красиво, но са глупаци. Ще потопят кораб за чаша вино, когато могат да го продадат.

— Ако човек обмисли внимателно и претегли шансовете и хората, които има, би могъл…

— Да, предполагам, че би могъл.

— Имаше един на име Пиер льо Гран, който не беше глупак.

— Да, но Пиер превзе един богат кораб и се върна обратно във Франция! Той беше голям комарджия, но не и умен. Може пак да се върне на брега и да загуби всичко, дори и главата си.

— И все пак — каза Хенри с нараснала решителност, — и все пак смятам, че би могло да бъде направено, ако човек помисли малко.

 

 

След няколко дни наближиха суша. Една сутрин бледият призрак на планина се настани на ръба на хоризонта. От време на време дънери и клони плуваха покрай тях, птици от сушата връхлитаха върху кораба и си отпочиваха на платната.

Бяха пристигнали в обиталището на лятото, там, откъдето то всяка година тръгва към северните места. Денем слънцето беше ослепителен месингов цимбал, а край него небето блестеше измито и ярко; нощем големите риби плуваха около кораба, а зад тях течаха лъкатушни реки от блед огън. От форпика^[6] се сипеха милиони летящи диаманти, изхвърлени от бушуващия нос. Морето беше кръгло езеро, което спокойно се полюляваше, застлано с копринена кожа. Бавно, бавно, отминавайки назад, водата действаше като приятна хипноза на мозъка. Беше като гледане в огън — човек не вижда нищо, и все пак с голямо усилие отмества поглед и накрая мозъкът му започва да сънува, макар че не спи.

В тропическите океани има покой, от който изчезва желанието за разбиране на каквото и да било. Крайната точка на пътуването вече не е цел, а само порив да плаваш, да плаваш извън царството на времето. Те сякаш месеци и години се носеха напред, но в екипажа нямаше нетърпение. Вършеха си работата и лежаха по палубата, всички в чудата, щастлива летаргия.

Един ден съзряха малък остров в морето с форма на купа сено, зелен като първите кълнове на ечемик. Беше плътно покрит със заплетена, буйна растителност, с лози и пълзящи растения и с няколко тъмни дървета. Хенри го видя с очи, които търсеха очарование. Отминаха този остров и още един, и още един, докато накрая в тъмнината на ранната тропическа утрин корабът пристигна в Барбадос. Котвите му цопнаха във водата и потънаха, теглейки надолу въжетата, които полетяха след тях.

На брега имаше сочно зелена джунгла, както на малките острови, по-навътре — плантации с прави редове и бели къщи с червени покриви, а още по-навътре червената земя се показваше като рани сред джунглата върху хълмовете; далеч назад рязко и сурово се издигаха планини с вид на здрави, сиви зъби.

Към тях се приближиха лодки еднодръвки, носещи разнообразни плодове и птици с привързани към тялото криле. Те идваха, за да продават и да купуват или да крадат това, което носеше кораба. Лъскави черни мъже пееха мелодични и ритмични песни, докато гребяха с веслата, а Хенри, застанал до парапета, се радваше на непознатата земя. Тя надминаваше очакванията му. Гледката извика щастливи, глупави сълзи в очите му.

Тим стоеше наблизо унил и тъжен. Накрая застана до Хенри.

— Измъчвам се, защото нараних едно добро момче, което ме почерпи на закуска — каза той. — Толкова се измъчвам, че не мога да спя.

— Но вие не сте ме наранили — извика Хенри. — Доведохте ме в Уест Индия, където толкова много исках да бъда.

— Ах! — печално въздъхна Тим. — Ако имах религия като капитана, щях да кажа: „Такава е божията воля“ и да забравя. Ако имах занаят или служба, можех да говоря за това, как трябва да се живее. Но аз изобщо нямам религия, само една „Аве Мария“ и „Господи, помилуй“, в случай, че ни настигне буря, а колкото до службата, е, аз съм само беден моряк от Корк и се измъчвам, защото нараних момчето, което ме почерпи на закуска, мене, един непознат.

Той наблюдаваше дългото кану, което се приближи до тях, карано от шестима силни туземци. На кърмата седеше дребен, неспокоен англичанин, чието лице не беше добило загар през годините, а беше ставало все по-червено и по-червено и мъничките вени сякаш се бяха показали върху кожата му. В белезникавите очи на дребния човечец блестеше светлината на постоянна нерешителност и смут. Кануто му се удари в кораба и той бавно се качи на борда и се запъти право към капитана.

— Това е то! — извика Тим. — А ти няма да си мислиш много лошо за мен, нали, Хенри — сам виждаш колко се измъчвам?

Капитанът крещеше:

— Хей, момчето от кухнята! Момчето от кухнята! Морган! На кърмата!

Хенри отиде до мястото, където стояха англичанинът и капитанът. Беше смаян, когато дребният колонист заопипва внимателно ръцете и раменете му.

— Бих дал десет — каза той на капитана.

— Дванайсет! — отсече капитанът.

— Наистина ли смятате, че струва толкова? Вижте, аз не съм богат и си мислех, че десет биха…

— Ще го имате за единайсет, но Господ ми е свидетел, че струва повече. Погледнете телосложението му и широките му рамене. Той няма да умре като толкова други. Не, сър, той струва повече, но ще го имате за единайсет.

— Е, щом наистина мислите така — колебливо каза плантаторът и започна да вади пари от джобовете си. Между парите имаше заплетени върви, парчета креда, част от перо за писане и счупен ключ.

Капитанът извади от джоба си лист хартия и го показа на момчето — договор за пет години с името Хенри Морган, попълнено красиво, с британския печат накрая.

— Но аз не искам да ме продавате! — извика Хенри. — Не дойдох, за да бъда продаден. Искам да спечеля състояние и да стана моряк.

— Така и ще направиш — отговори любезно капитанът, сякаш даваше разрешение, — след пет години. А сега тръгвай с господина и без крясъци. Мислиш ли, че мога да поддържам този кораб, ако само превозвам момчета, които искат да дойдат в Уест Индия? Върши си работата и вярвай в Бога, и това ще е от голяма полза за теб. Опитът никога не е излишен на силната, макар и смирена душа — и побутна леко момчето пред себе си по палубата.

Най-после Хенри си върна гласа:

— Тим, — извика той — Тим! Продават ме, Тим. О, Тим, ела при мен!

Но отговор нямаше. Тим го чуваше и хлипаше в хамака си като малко, пребито дете.

Докато слизаше в кануто пред новия си господар, Хенри не чувстваше нищо. Освен лекото стягане в гърлото, в него нямаше никакво остро усещане — само тежка, тъпа безчувственост.