Джон Стайнбек
Златната чаша (18)

II

Мина десетилетие в битки, палежи и грабежи, и той стана на трийсет години. Сивеещата му коса сякаш все по-стегнато се виеше около главата му. Хенри Морган преуспяваше, беше пиратът, на когото най-много му вървеше и неговите събратя му засвидетелстваха възхищението, за което мечтаеше. Враговете му — всеки испанец, който имаше пари, беше негов враг — трепереха при споменаването на името му. В страховете си го бяха поставили до Дрейк и Л’Олоне.

Беше тръгнал с Грипо и „Ганимед“, сигурен, че когато оръдията му изреват към испански кораб, когато е сред боя на испанска палуба, заобиколен от викове и звън на оръжие, ще дойде пламтящото щастие, което сърцето му желаеше. Тези неща се случиха, но той не беше изпитал дори удоволствие. Неописуемият копнеж у него растеше и забиваше нокти в сърцето му. Беше си мислил, че хвалебствията на Братството ще излекуват раната на желанието му. Смяташе, че когато пиратите видят резултатите от кроежите му и им се възхитят, той ще бъде доволен и поласкан. Това също се случи. Хората любезничеха с него и той откри, че ги презира и ги смята за глупци, защото отдаваха прекалено голямо значение на тези прости неща.

Хенри беше станал самотен в славата си. Старият Мерлин беше казал истината преди толкова много години, защото капитан Морган беше постигнал успех, но се чувстваше самотен, без приятели. Копнежът в сърцето му трябваше да бъде заглушен. Всичките му страхове, скърби и заблуди, неуспехите и малките му недостатъци трябваше да бъдат прикривани. Последователите му бяха привлечени от успеха му и щяха да го оставят при първата проява на слабост.

Докато Хенри нападаше и побеждаваше, през провлака крадешком се промъкна слух, обиколи островите и се понесе по палубите на корабите. Мъжете улавяха прошепнатото име и се заслушваха.

— В Панама има една жена, красива като слънцето. Наричат я Червената светица. Всички мъже коленичат пред нея.

Това казваше шепотът. Гласът ставаше все по-силен, докато накрая мъжете в кръчмите започнаха да пият за Червената светица. Младите моряци си шепнеха по време на нощната вахта:

— Има някаква жена в Златната чаша, пред която падат всички мъже така, както езичниците коленичат пред слънцето.

По улиците на Гоавес говореха тихо за Червената светица. Никой не я беше виждал, никой не можеше да каже какъв е цветът на лицето или на косата й. И все пак през последните години всеки мъж в обширния див Мейн беше вдигал наздравица за Червената светица, беше я сънувал и беше отправял молитви към нея. За всеки мъж тя бе станала копнежът на сърцето с образа на русо момиче, оставено на някой европейски бряг, за да бъде белязан с все по-голяма красота от годините. А Панама беше за всеки мъж гнездо за желанието му. Беше странно. С времето нито един разговор на мъжете не можеше да свърши, без да се спомене името на Червената светица. Тя се беше превърнала в налудничав блян в умовете на грубите пирати, в непозната девица, достойна да бъде боготворена. Мнозина казваха, че е Дева Мария, дошла отново на земята, и вмъкваха името й в молитвите си.

Когато капитан Морган превзе Портобело, губернаторът на Панама беше изпълнен с възхита и удивление, че тази дрипава банда без никакъв ред и униформа можа да завземе такъв град. Той изпрати посредник и помоли за мостри от оръжията, с които това беше станало възможно. Капитан Морган заведе пратеника в малка стая, която беше оцеляла от повсеместния огън.

— Виждали ли сте жената, която в Панама наричат Червената светица? — попита той.

— Не, не съм я виждал, но съм чувал за нея. Младите мъже слагат единствено името на Светата Дева пред нейното в молитвите си. Казват, че била красива като слънцето.

— Какво е името й, освен Червената светица?

— Не знам. Чувал съм само, че е красива като слънцето. В Панама се говори, че е от Кордоба и че е живяла в Париж, а семейството й било благородническо. Разказват, че яздела огромни коне в ливада, оградена с гъст жив плет. Говори се също, че в ръката й рапирата оживявала и че можела да прескача прегради по-ловко от всеки мъж. Тези неща тя вършела тайно, за да не можел никой мъж да види престъплението срещу нейната скромност.

— Ако питате мене — каза капитан Морган, — щом е достатъчно хубава, не се нуждае от скромност. Тази скромност е само украшение, което тя слага за пред гостите, за да ги завладее. Бих искал да я видя как язди. Нищо повече ли не знаете за нея?

— Само това, което се разказва по кръчмите, сър — че е отнела на светците обожанието.

Капитан Морган дълго време остана замечтан на стола си, докато пратеникът безмълвно чакаше. Накрая Хенри поклати глава, сякаш за да я освободи от натрапливите мисли. Извади пистолет от колана си и го подаде на пратеника:

— Занесете го на дон Хуан Перес де Гусман и му кажете, че е мостра от оръжията, които използвахме, за да изравним Портобело със земята. А другите ми оръжия са силните сърца на моите хора. Няма да ви пращам никой от тях, а ще заведа мнозина. Предайте му да задържи пистолета една година, а аз ще дойда в Панама, за да го получа от собствените му ръце. Разбирате ли?

— Да, сър.

След няколко дни пратеникът дойде отново и донесе пистолета и голям изумруд, монтиран върху пръстен.

— Господарят ви моли да приемете този камък като знак на неговото уважение. Той ви моли също да не си правите труд да идвате в Панама, защото дългът му ще надделее над възхищението и ще го принуди да ви обеси на някое дърво.

— Това е добро известие — каза капитанът, — добро, храбро известие. Бих искал да се срещна с дон Хуан, та дори и ако трябва да кръстосаме саби. Отдавна никой не ме е предизвиквал. Научихте ли още нещо за Червената светица?

— Само това, което се говори по улиците, сър. Разпитвах подробно заради вас. Казаха ми, че навън тя носи плътен воал, за да не може никой да зърне лицето й. Някои мислят, че го прави, за да не се самоубиват от любов нещастните мъже, които може да видят лицето й. Това е всичко, което успях да науча. Имате ли някакви други поръчения, сър?

— Само повтарям, че ще отида в Златната чаша след не повече от година.