Джон Стайнбек
Златната чаша (32)

I

На брега на Порт Роял се беше събрало пъстро множество. Хората бяха дошли да видят капитан Морган, ограбил Панама. Високопоставени дами, облечени в китайски коприни, бяха там, защото, в края на краищата, Хенри Морган произхождаше от порядъчно семейство — беше племенник на нещастния заместник-губернатор, който бе убит. Моряците бяха там, защото той беше моряк; момчетата — защото беше пират; момичетата — защото беше герой; търговците — защото беше богат; негрите — защото имаха почивен ден. Там имаше проститутки, с изстискани по устните малини, с неспокойни очи, търсещи лицата на мъже без компания; имаше момиченца, чиито сърца таяха малка, плаха надежда, че великият мъж може и да погледне към тях и да срещне разбирането, за което сигурно копнее.

Сред тълпата имаше моряци, горди, че бяха чували капитан Морган да проклина; шивачи нагласявали панталоните по мярка на краката му. Всеки, който беше виждал и чувал Хенри Морган, съставяше група от обожатели. Това бяха щастливци, заимствали малко величие от тази връзка.

Робите негри, освободени от работа на полето за този интересен и весел ден, гледаха с огромни, празни очи галеона, който влизаше в пристанището. Собственици на плантации крачеха сред хората и съобщаваха на висок глас какво ще кажат на Хенри Морган, когато го поканят на вечеря, и какво ще го посъветват. Те говореха свободно и безгрижно за него, като че ли за тях беше нещо обичайно да посрещат завоевателите на Панама. Кръчмари бяха отворили бурета с вино на брега и раздаваха свободно на всеки, който пожелаеше да пие. Печалбата щеше да дойде после с жаждата, която те сега само разпалваха.

На малък пристан чакаше свитата на губернатора — красиви, млади мъже с дантели и сребърни токи, заобиколени от копиеносци, които им придаваха по-тържествен вид. Морето плискаше нежни вълни по брега. Беше късна утрин и слънцето светеше като огнище на небето, но никой не усещаше горещината; хората нямаха очи и чувства за нищо друго, освен за високия галеон, който наближаваше пристанището.

Беше пладне, когато Хенри Морган, наблюдавал досега брега през далекогледа си, реши да влезе в града. Това действие не беше продиктувано само от суета. През нощта малка лодка беше донесла новината, че може да го арестуват, защото се е бил с враговете на краля. Хенри мислеше, че одобрението на хората ще натежи в негова полза. Цяла сутрин беше наблюдавал как това одобрение расте с нарастването на възбудата на тълпата.

Сега дългата лодка беше свалена и моряците заемаха местата си. Когато наближиха брега, тълпата избухна в крясъци, които се сляха в одобрителен рев. Хората хвърляха шапките си, подскачаха, танцуваха, гримасничеха, опитваха се да водят гръмогласни разговори. На пристана посрещалите протягаха ръце, за да сграбчат ръцете на Хенри, преди да е слязъл от лодката. В момента, в който стъпи на брега, копиеносците образуваха тържествен ескорт и с наведени оръжия проправиха неправилен проход сред борещата се, проточила вратове тълпа.

Хенри погледна с мрачно предчувствие войниците, които го бяха заобиколили.

— Арестуван ли съм? — попита Хенри конника, който вървеше до него.

— Арестуван? — изсмя се мъжът. — Не! И да искаме, не можем да ви арестуваме. Тълпата ще ни разкъса на парчета. И ако все пак успеем да ви арестуваме, хората ще изровят камъните от стените на затвора с пръстите си, за да ви освободят. Вие не осъзнавате какво представлявате за тези хора, сър. От дни не говорят за нищо друго, освен за пристигането ви. Но губернаторът иска незабавно да ви види, сър. Самият той не можа да дойде по понятни причини.

Пристигнаха в къщата на губернатора.

— Капитан Морган — каза губернатора Модифорд, когато останаха насаме, — не знам дали новините ми са добри или лоши. Слухът за завладяването е стигнал до ушите на краля. Има заповед двамата да заминем за Англия.

— Но аз имах пълномощия… — започна Хенри.

Губернаторът поклати в тъжно отрицание дебелите си рамене и главата си:

— Не бих споменавал за пълномощията, капитане, ако бях на ваше място, макар че аз самият го издадох. Има клаузи, за които и двамата ще бъдем критикувани. Така както стоят нещата, може и да ни обесят, но не знам… Не знам. Разбира се, между Испания и Англия има мир, но не и добри чувства, по-точно няма никакви чувства. Кралят ни се сърди, но мисля, че няколко хиляди лири, разпределени по подходящ начин, биха спечелили благоразположението му, дори и да е обезумял от гняв. Англичаните са изпълнени с радост от завладяването. Не се безпокойте, капитане, аз естествено не се безпокоя. — Той погледна проницателно в очите на Хенри. — Надявам се, сър, че можете да отделите тези няколко хиляди, когато стане нужда.

— Опитах се да служа в духа на желанието на суверена, а не на външната игра на неговата политика — каза тържествено Хенри и добави: — Разбира се, сър Чарлс, имам достатъчно, за да купя благоразположението на краля, дори и да струва половин милион. Говори се, че кралят бил добър човек и познавач на жените, а аз не съм срещал някой с такива качества, който да не се нуждае от пари.

— Има още нещо, капитане — притеснено каза губернаторът. — Преди известно време загина чичо ви. Дъщеря му е при мен. Когато умря, сър Едуард беше почти без пари. Вие естествено разбирате, че ние бихме искали да я задържим завинаги, но мисля, че тя не е особено щастлива тук, при нас. Смятам, че се измъчва, защото възприема това като милосърдие. Вие, разбира се, ще се погрижите за нейното благополучие. Сър Едуард умря достойно и беше отличен от краля, но в крайна сметка само с почести не се живее.

Хенри се усмихна.

— Чичо ми не можеше да не умре достойно. Сигурен съм, че той правеше всяко нещо в живота — да, дори рязането на ноктите си — така, сякаш всички аристократи го гледаха, готови да отправят критични забележки. Как умря той? С кратко, подходящо слово? Или стиснал проклетите си, тънки устни, неодобрявайки смъртта по обществени причини? Ах, този човек! Животът му беше красива, проста роля и той й беше много верен. — Хенри говореше, смеейки се. — Мразех чичо си. Мисля, че се страхувах от него. Той беше един от малкото хора, които ме плашеха. Но разкажете ми как умря.

— Говори се, че е изстенал веднъж. Опитах се да открия откъде идва слухът и разбрах, че един роб се бил скрил зад завесата. Той категорично потвърди това.

— Лошо, много лошо! И колко срамно, да опропастиш безупречен живот със сетен стон. Но сега вече не ме е страх от него. След като е изстенал, значи в него е имало човечност и слабост. Презирам го, но в същото време го обичам заради това. Колкото до братовчедка ми, аз ще ви освободя от нея, може да сте сигурен. Смътно си я спомням като високо момиченце с жълта коса — малко момиченце, което свиреше отвратително на арфа; или поне на мен ми се струваше отвратително, макар и да е било много добре.

Модифорд премина на темата, която отдавна искаше да засегне.

— Чух, че сте се запознали с Червената светица в Панама и сте я освободили срещу откуп. Как стана така? Говори се, че тя е перлата на земята.

Хенри се изчерви.

— Струва ми се, че легендата я превъзнася. Със сигурност е красива и аз не казвам, че някои мъже не биха били очаровани от нея. Но не е от тези жени, които аз харесвам. Беше доста свободна в приказките си, знаете ли, по мое мнение говореше неща, неподобаващи на жена. Пък и яздеше по мъжки и се фехтуваше. Накратко, липсваше й скромността, която сме свикнали да търсим в жените от добри семейства.

— А като любовница? Сигурно като любовница…

— Е, вижте, за нея получих седемдесет и пет хиляди по осем реала. Според мен това струва повече от която и да било жена.

— Толкова голям откуп? Как е възможно да дадат толкова за нея?

— Проучих и разбрах, че е богата наследница. И, както казах, красива е, но легендата я превъзнася.

 

 

Междувременно в другата стая лейди Модифорд упорито убеждаваше Елизабет:

— Трябва да говоря с теб, скъпа, като майка — като майка, която се грижи за бъдещето ти. Няма никакво съмнение, че братовчед ти ще те закриля, но ще бъдеш ли щастлива? Да висиш на връзките на кесията му, искам да кажа. Погледни го в друга светлина. Той е богат, красив. Ти разбираш скъпа, че е невъзможно, да се проявява деликатност за това, но дори и да беше възможно, не зная дали щеше да бъде желателно. Защо не се ожениш за братовчед си? Ако нищо друго не излезе от брака ти, поне ще бъдеш единствената жена на земята, която не би могла да критикува роднините на мъжа си.

— Но какво говорите, лейди Модифорд? — кротко попита Елизабет. — Не е ли престъпление да се ожениш за братовчед си?

— Ни най-малко, скъпа. Нито църквата, нито държавата го забраняват и аз самата се отнасям благосклонно към такъв брак. Сър Чарлс и братовчед ти са получили заповед да заминат за Англия. Сър Чарлс смята, че се подготвя посвещение в рицарство. Тогава ще станете лейди Морган и ще бъдете богата.

Елизабет я слушаше замислено.

— Виждала съм го само веднъж за малко и не мисля, че ми хареса особено. Беше възбуден и зачервен. Но беше любезен и мил. Мисля, че искаше да станем приятели, но баща ми…, вие знаете какъв човек беше папа. Може би от него ще стане добър съпруг.

— О, скъпа, от всеки мъж става добър съпруг, ако се грижиш както трябва за него.

— Да, може би това е най-добрият изход. Омръзна ми да ме съжаляват заради бедността ми. Но, мислите ли, че, след като е толкова известен, ще ме забележи? Може би е прекалено горд, за да се ожени за братовчедка без пари.

— Скъпа Елизабет — каза твърдо лейди Модифорд, — не си ли вече разбрала, че почти всяка жена може да се омъжи за почти всеки мъж, стига да не се намеси друга жена? А аз ще се погрижа никой да не ти попречи. Можеш да ми вярваш.

Елизабет беше решила.

— Знам, ще му свиря. Чувала съм как музиката влияе на тези свирепи мъже. Ще му свиря новите си пиеси: „Карнавалът на феите“ и „Господ отвежда към покой изморената душа“.

— Не — прекъсна я лейди Модифорд. — Не, на твое място не бих постъпила така. Той може и да не обича изящната музика. Има по-добри начини.

— Но вие казахте, че пиесите са много хубави, вие самата го казахте. А и нали съм чела как музиката успокоява мъжете, дори и онези, които въобще не я понасят.

— Много добре, скъпа, свири му тогава, щом искаш. Може би той… Но, свири му. Може би това е семейна черта, искам да кажа любовта към музиката. Ти, разбира се, трябва да му се възхищаваш и в същото време малко да се страхуваш от него. Дай му да разбере, че си нещастно, беззащитно малко същество, обградено от грубияни. Но ти сама трябва да се погрижиш. Имаш добро начало, защото още отсега можеш да го помолиш за закрила. — Тя въздъхна. — Не зная какво бихме правили без защита. Не зная кога сър Чарлс щеше да ми направи предложение. Страхуваше се горкият, до смърт се страхуваше да започне. Един следобед седяхме на пейка и аз старателно търсех нещо от пейзажа, което да ме изплаши. Сигурно бяха минали три часа, когато една малка водна змия премина по пътеката и ме ужаси в прегръдките му. Не, наистина не мога да си представя какво бихме правили без закрила. Сър Чарлс е назначил човек, който през цялото време търси змии в градината. А, знаеш ли, винаги съм обичала змиите. Като малка имах три змии, с които си играех.

На следващата сутрин лейди Модифорд им устрои среща и ги остави насаме, веднага щом можа да го направи с такт.

Елизабет погледна уплашено братовчед си.

— Извършили сте велики, ужасни неща в океана, капитан Морган — достатъчно е човек само да си помисли за тях, за да му се смръзне кръвта — каза тя неуверено.

— Делата нито бяха велики, нито много страшни. Нищо не е толкова добро или лошо, колкото изглежда в устите на хората.

А си помисли: „Сбъркал съм в преценката си за нея, много съм сбъркал. Тя въобще не е високомерна. Сигурно баща й, дяволът, ми е създал погрешно впечатление за нея. Доста е мила.“

— Сигурна съм, че вашите са били велики, макар и сдържаността ви да не ви позволява да признаете — заяви тя с престорена скромност. — Знаете ли, треперех от историите, които се разказваха за вас и се надявах, че няма да изпаднете в нужда или затруднение.

— Така ли? Защо? Не мислех, че сте ме забелязали.

Очите й се напълниха със сълзи.

— И аз имах неприятности.

— Знам. Казаха ми за вашите неприятности и аз съжалявам за вас, малка братовчедке Елизабет. Надявам се, че ще ми разрешите да ви помогна в бедата. Няма ли да седнете до мен, Елизабет?

Тя го погледна срамежливо.

— Ще ви посвиря, ако желаете.

— Д-а-а, да, посвирете.

— Това е „Карнавалът на феите“. Слушайте! Ще чуете как техните малки крачета ситнят по тревата. Всички казват, че пиесата е мила и приятна. — Пръстите й равномерно опъваха струните.

Хенри си мислеше, че ръцете й са красиви, както летяха по арфата. Докато наблюдаваше ръцете й, забрави за музиката. Бяха като малки, бели пеперуди, толкова нежни и неспокойни. Човек би се поколебал да ги пипне, защото докосването би могло да ги повреди, и все пак му се иска да ги погали. На края на пиесата имаше силни басови тонове. Когато последната струна престана да трепти, той отбеляза:

— Свирите много… вярно, Елизабет.

— О, аз свиря нотите така, както идват. Винаги съм мислила, че композиторът си знае работата по-добре от мен.

— Знам, и за мен е успокоение да го чуя от вас. Хубаво е да знаеш, че всичко е на мястото си, дори и нотите. Вие сте премахнали онази противна свобода, която съм забелязал в свиренето на някои млади жени. Този начин на свирене е много привлекателен, спонтанен и човечен, разбира се, но предразполага към лекомислие, подчинено на страстта. Да, с възрастта започвам да изпитвам удоволствие, като виждам, че нещата, които съм очаквал, се случват. Несигурността обърква. Случайността вече не ме влече така, както навремето. Бил съм глупак, Елизабет. Продължавах да плувам и търсех нещо, което вероятно не съществува. И сега, когато вече съм загубил желанията, на които не можах да дам име, сигурно не съм по-щастлив, но затова пък съм по-доволен.

— Звучи много мъдро, земно и малко скептично — отбеляза тя.

— Но ако това е мъдрост, тогава мъдростта е опит, лутащ се в подредения мозък и разбъркващ редицата. И как би могло да бъде другояче, освен земно, а скептицизмът е мъх, с който обраства търкалящ се камък.

— Все пак е умно — съгласи се тя. — Предполагам, че познавате много от онези млади жени, за които говорехте.

— Какви млади жени, Елизабет?

— Които са свирели лошо.

— Ах, да, срещал съм се с някои от тях.

— И… И… харесвали ли сте ги?

— Понасях ги, защото бяха приятели на мои приятели.

— А някоя от тях влюбвала ли се е във вас? Знам, че не съм деликатна, но вие сте ми братовчед и почти… брат.

— Някои казваха, че ме обичат, но аз подозирах, че искат парите ми.

— Едва ли! Но аз пак ще ви посвиря. Ще бъде тъжна пиеса — „Господ отвежда към покой изморената душа“. Винаги съм смятала, че към по-леката музика трябва да има и сериозна.

— Да — отвърна той. — Да, така е.

Пръстите и отново заиграха по струните.

— Много е хубава и тъжна — каза Хенри, когато пиесата свърши. — Хареса ми, страшно ми хареса, но не мислите ли, че шестата струна открая би могла да бъде малко по-стегната?

— За нищо на света не бих позволила някой да я пипне! — извика тя. — Преди да тръгнем от Англия папа накара един човек — майстор на арфи — да я прегледа цялата. Бих се чувствала неудобно пред папа, ако някой я пипа. Той ненавиждаше хората, които си играят с вещите.

Седяха мълчаливо след избухването й, но накрая тя го погледна умолително в очите.

— Не ми се сърдите за струната, нали братовчеде Хенри? Просто чувствата ми са много дълбоки и не можах да се въздържа.

— Не, разбира се, че не ви се сърдя. — Мислеше си, че е толкова малка и толкова безпомощна.

— А къде ще отидете сега, след като сте толкова богат, известен, отрупан с почести?

— Не знам. Искам да живея в атмосфера на сигурност.

— И аз мисля така! — възкликна тя. — Ние сигурно си приличаме. Аз казвам, че нещата идват при теб, ако не ги търсиш. И почти винаги знам какво ще ми се случи, защото се надявам да стане и нищо не правя.

— Да.

— Смъртта на пана беше тежък удар — каза тя и очите й се напълниха със сълзи. — Ужасно е да останеш сам, почти без роднини и приятели. Семейство Модифорд, разбира се, бяха мили с мен, но те не могат да ми бъдат като близки. О, Боже, бях толкова самотна! Зарадвах се, когато вие дойдохте, братовчеде Хенри, дори само защото сме от една кръв. — Очите й блестяха от сълзи, а долната й устна силно трепереше.

— Но вие не трябва да плачете — успокои я Хенри. — Вече няма нужда да се тревожите, Елизабет. Аз съм тук, за да сваля грижите от раменете ви. Ще ви помагам и ще се грижа за вас, Елизабет. Чудя се как сте понасяли скръбта, която ви е сполетяла. Била сте силна, за да държите изправена главата си, когато мъката е потискала духа ви.

— Имах музиката си. Оттеглях се в своята музика, когато скръбта беше прекалено мъчителна.

— Но сега, Елизабет, няма да ви се налага да правите дори това. Ще ме придружите, когато тръгна за Англия и при мене завинаги ще бъдете спокойна и в безопасност.

Тя се отдръпна от него.

— Но какво говорите? Какво е това, което ми предлагате? — извика тя. — Не е ли грях или престъпление — братовчеди да се женят?

— Да се женят?

— Ох! — тя се изчерви и очите й отново заблестяха от сълзите, които бързо бликнаха. — Ох! Срамувам се. Вие наистина имахте предвид женитба, нали? Срамувам се. — Вълнението й будеше съжаление.

„В крайна сметка защо не? — мислеше Хенри. — Тя е красива, сигурен съм в произхода й, а освен това до голяма степен е символ на сигурността, която търся. Ако ми стане жена, ще бъда спокоен, че никога няма да извърша нещо крайно. Аз наистина мисля, че искам сигурност. Пък и не мога да я оставя да страда.“

— О, аз наистина имах предвид да се оженим. Какво друго си мислите, че съм искал да кажа? Аз просто съм недодялан и нетактичен. Изплаших ви и ви наскърбих. Но, скъпа Елизабет, в това няма нито престъпление, нито грях. Много братовчеди се женят. А ние знаем всичко един за друг и семейството ни е едно и също. Трябва да се ожените за мен, Елизабет. Аз наистина ви обичам.

— О! — заекна тя. — О-о! Не мога да мисля. Искам да кажа, че ми е… лошо, искам да кажа…, че главата ми се върти. Правите го така неочаквано, Хенри…, така неочаквано. О, нека да си отида. Трябва да говоря с лейди Модифорд. Тя ще ми каже какво да правя.