Джон Стайнбек
Златната чаша (12)

IV

На огромната зелена плантация имаше много малко бели хора и онези, които се блъскаха там, бяха мрачни, парцаливи нещастници, които излежаваха присъда за някое забравено углавно престъпление срещу Короната. Треската лежеше в телата им като човек, който спи леко, събужда се, ръмжи, после отново заспива, а едното му око е злобно отворено. Те месеха почвата в полята с пръстите си, годините на робство се влачеха, очите им загубваха блясъка си, раменете им се привеждаха, а в мозъците им разпъваше плътни паяжини малоумие от скука и умора. Езикът им беше уличният жаргон на Лондон с няколко думи от гвинейските негри и малко шумни карибски фрази. Когато тези мъже биваха освободени от робството, те се скитаха апатично известно време и някак замечтано наблюдаваха как другите отиваха на работа. А после или подписваха нови договори, или мародерстваха като изпуснати от клетка тигри.

Надзирателят, преди време един от тях, сега командваше своите бивши събратя, причинявайки страдания в памет на собствената си болка.

Джеймс Флауър откара Хенри на брега и нещо от безмълвната мъка на момчето трогна плантатора. Досега той никога не беше възприемал робите си като хора. Следваше сляпо предписанията на Катон Стари в отношенията си с тях. Но сега си имаше работа с роб, който съвсем очевидно беше човешко същество и вероятно беше благородник. Това момче беше извикало, че не иска да бъде роб. Останалите винаги слизаха на сушата с ясното съзнание за съдбата си и показваха мрачна ненавист, която трябваше да бъде сломявана на кръста.

— Не го преживявай толкова, дете — каза плантаторът, — ти си много млад за островите. След няколко години ще бъдеш мъж и ще станеш силен.

— Исках да стана буканиер — унило каза Хенри. — Тръгнах по морето, за да забогатея и да си създам име. А как мога да направя тези неща, ако съм роб, който се трепе на полето.

— Нямам намерение да те карам да се трепеш на полето. Имах нужда от момче като теб, което да се навърта около къщата, защото вече остарявам. Исках нещо като компаньон, който да говори с мен и да ме слуша, когато говоря. Другите плантатори идват у дома и пият виното ми, но когато си отидат, си мисля, че ми се присмиват, на мен и на книгите ми — на моите хубави книги. Така че вечер ти навярно ще стоиш с мен и ще разговаряме за нещата в книгите. Баща ти, смятам, е бил благородник. Днес един човек ще бъде обесен — продължи кротко Джеймс Флауър — и трябва да побързаме, за да присъстваме. Не знам какво е сторил, но е било достатъчно. Както казва…, ох, как му беше името? Във всеки случай съм го чел: „Тежкото наказание е ефикасно в смисъл, че въздейства на онези, които също биха могли да го получат.“ Да, аз мисля, че е добре някой да бъде обесван от време на време. Скъпо е, но допринася за доброто държание на останалите. Моят надзирател винаги присъства. Знаеш ли, струва ми се, че му доставя удоволствие.

Той заведе момчето до площад сред измазани с кал колиби със сламени покриви, построени нагъсто една до друга. Вратата на всяка къща беше откъм площада, а в центъра му като страшен фетиш се издигаше висока бесилка от черно дърво, излъскана с масло, докато придобие матов блясък на слънчевата светлина. Беше разположена така, че нито един роб не можеше да погледне от коптора си, без да види черния ужас, който би могъл да бъде неговият край. Това беше творение на надзирателя. Той беше търкал тъмното дърво със собствените си ръце, докато беше започнало да свети. Беше свикнал да стои и да се взира в него с наклонена на една страна глава, както художник би гледал новата си завършена творба.

Плантаторът и момчето седнаха. Робите бяха доведени на площада. Хенри видя гола черна фигура да се върти и да се гърчи на края на въже, а негрите се олюляваха и стенеха на земята, докато белите роби скърцаха със зъби и проклинаха грубо, за да не изкрещят. Туземците клечаха и наблюдаваха огъня, на който се приготвяше храната им.

Когато всичко свърши и черната жертва увисна отпуснато на изкривения си врат, плантаторът погледна надолу и видя, че Хенри плачеше нервно.

— Зная, че в началото е неприятно — каза той тихо. — Когато за първи път го видях, много дълго не можех да спя. Но когато си присъствал на пет, на десет, на дузина бесения, извършени по този начин, вече нищо няма да чувстваш и едва ли ще се замисляш над него повече, отколкото над пиле, което подскача с откъсната глава.

Дъхът на Хенри все още излизаше на кратки, отчаяни ридания.

— Ще ти покажа в една от творбите на Холмарон за Инквизицията, трактат точно върху това, което чувстваш. „Когато за първи път човек види страдащ — казва той, — му се струва неестествено, защото в житейския му опит спокойните, доволни хора са норма. Но след няколко такива преживявания гледката на мъчението става нещо нормално и нормалните люде започват да изпитват в различна степен удоволствие от нея.“ Напомни ми някой път да ти покажа откъса. Макар че трябва да призная, аз не можах да се науча да изпитвам удоволствие.

През следващите месеци двамата седяха вечер в черните глъбини на верандата и Джеймс Флауър изливаше несвързаните си факти в ушите на младия Хенри Морган. Момчето слушаше жадно, защото плантаторът често говореше за древни войни и за тяхното водене.

— Има ли ги тези работи в книгите, наредени покрай стените? — попита Хенри една нощ.

— Да, всичките и, о, и още хиляди!

— А ще ме научите ли на езиците, на които са написани книгите, сър? — помоли след малко Хенри. — Сигурно има неща, които бих искал сам да прочета.

Джеймс Флауър се зарадва. Да преподава на момчето това, което беше чел, му доставяше несравнимо удоволствие. Сърцето му се изпълваше със симпатия към младия роб.

— Латински и гръцки! — извика той разпалено. — Ще ги научиш от мен, и староеврейски също, ако желаеш.

— Искам да прочета книгите за войни и плавания. Искам да прочета за онези древни войни, за които говорите, защото един ден ще стана буканиер и ще завзема някой испански град.

В следващите месеци той много бързо усвои езиците, защото искаше да прочете книгите. Джеймс Флауър повече от всякога се потапяше в томовете си — новата му роля на учител беше много скъпо преживяване за него.

Не след дълго той взе да казва:

— Хенри, би ли предал на надзирателя да се събере меласата от брега? Пристигна кораб, който ще я купи.

А по-късно:

— Хенри, трябва ли да свърша нещо днес?

— Да, сър, на пристанището е спрял огромен кораб от Нидерландия. Нуждаем се извънредно много от сърпове. Туземците изкрадаха почти всичките ни стари сърпове, за да си направят саби. Някой ден ще си имаме големи неприятности с тия туземци, сър.

— Добре, погрижи се за сърповете, моля те, Хенри. Не обичам да ходя по слънцето. А щом крадат, индианците да бъдат наказани. Би ли се заел с това?

Малко по малко Хенри поемаше управлението на плантацията. Една вечер, след като беше прекарал година на острова, той спечели изцяло уважението на плантатора, доста тъжно уважение, макар че от това ни най-малко не загуби неговата обич.

— Замисляли ли сте се над тези древни войни? — попита Хенри. — Четох за поведението на Александър, Ксенофонт и Цезар по време на войните, които са водили, и ми дойде на ум, че битките и тактиката — успешната тактика — не са нищо друго, освен разкрасени хитрости. Силата и оръжията, разбира се, са необходими, но войната в действителност се печели от онзи, който се е отпуснал на стола като човек, мамещ на карти, и всява смут у врага с хитростите си. Замисляли ли сте се над това, сър? Всеки, който може да отгатне какво има в главите на обикновените генерали, както аз мога да отгатна какво има в главите на робите, е в състояние да печели битките. Такъв човек само ще трябва да се пази някой да не разбере плановете му. Не е ли това тайната на тактиката, сър?

— Не съм се замислял — отговори Джеймс Флауърс с малко завист. И страхопочитанието, което хранеше към хората с идеи, са пренесе върху Хенри. Но плантаторът изпита огромно задоволство, казвайки си, че в крайна, сметка той е учителят, събудил тези идеи.

Две години, след като Хенри пристигна, надзирателят беше освободен поради изтичане на срока на робството му. Тази свобода се оказа прекалено силен опиум за ума, свикнал на контрол отвън. Нещо в този ум прещрака, заля го бяс и той започна да крещи по пътищата, замахвайки към всеки минувач. А през нощта лудостта му доби ужасяващи, френетични размери. Търкаляше се по земята под бесилката си, а от устата му излизаше кървава пяна, докато робите го наблюдаваха ужасени. Накрая се изправи, с разрошена коса и безумни, пламтящи очи, сграбчи една факла и хукна през полето. Когато влезе в нагъсто разположените редове захарна тръстика, Хенри Морган го застреля.

— Кой познава като мен работата и на кого можете повече да вярвате, сър? — попита младият Хенри плантатора. — От книгите и от личните си наблюдения научих неща, които ще направят плантацията сто пъти по-доходоносна.

Така той стана много повече от надзирател.

Хенри махна бесилката от площада и от този момент нататък бесенето се извършваше тайно, през нощта. Но това не беше от доброта. Разсъждавайки, беше стигнал до извода, че неизвестното никога не се смята за нормално и че наказанията, останали скрити за погледа, можеха да всяват много повече страх от онези, налагани на дневна светлина.

Разправяйки се с робите, Хенри беше научил много неща. Знаеше, че никога не бива да им дава възможност да разберат какво мисли той, защото ако това станеше, те по някакъв неизказан начин щяха да имат над него власт, от която трудно щеше да се отърве. Трябваше да бъде студен, резервиран и нападателен към онези, които стояха по-ниско от него. С малки изключения те възприемаха студенината му като израз на превъзходство. Хората винаги вярваха на образа, който той изграждаше пред тях, а той можеше да изгради всякакъв образ.

Ако човек беше облечен разкошно, всички хора смятаха, че е богат и силен и в държанието си към него се съобразяваха с това. Когато казваше нещо и си даваше вид, че го вярва, хората постъпваха така, сякаш той наистина вярваше. И най-важният от изводите, които беше извлякъл — ако беше съвсем честен и даваше точен отчет при девет последователни сделки, на десетия път можеше да открадне колкото си иска и на никой не би му минало през ума да го подозира, стига само деветте пъти да беше привлякъл достатъчно силно вниманието на всички хора.

Растящата купчина от златни монети в кутия под леглото му даваше достатъчно доказателства за валидността на този последен извод. И той следваше цялата си доктрина. Никога не позволяваше някой да има влияние над него, нито пък да вниква в мотивите, средствата, възможностите и недостатъците му. Тъй като повечето от хората не си вярваха, те не можеха да вярват и на човека, за който разбираха, че е като тях.

Тези правила той беше събирал оттук-оттам в живота си като господар на плантацията, докато клетият Джеймс Флауър разчиташе на съветите и на схващанията му и докато чернокожите, туземците и белите престъпници го ненавиждаха и се страхуваха от него, но не можеха да добият власт над него, за да му навредят.

Джеймс Флауър беше неизказано щастлив — по-щастлив от всякога, защото това момче бе свалило отвратителния товар от плещите му. Вече не трябваше да мисли за обработването на земята. Все повече и повече потъваше в книгите си. И сега, остарявайки, четеше една и съща книга по няколко пъти, без да го осъзнава. Често изпитваше леко раздразнение към немарливеца, който си беше водил бележки в полето и беше подгъвал ъглите на страниците.

А Хенри Морган се беше сдобил с огромна плантация и с огромна мощ. Под неговото ръководство земята цъфтеше и се увеличаваше. Сега земята даваше четири пъти повече, отколкото преди. Робите работеха унесено под камшиците, които ги гонеха към полето, но в камшиците Хенри не влагаше нищо. Старият надзирател беше изпитвал удоволствие от наказанието, но Хенри Морган не беше жесток. Той беше безмилостен. Просто ускоряваше колелата на своята фабрика. Не може да се очаква да бъдеш любезен към зъбно колело или маховик, а от това момче още по-малко можеше да се очаква да глези робите.

Хенри Морган изтръгваше пари от земята и попълваше запаса си в кутията под леглото — малко от сезонната продажба на тръстиката и дребни суми от покупката на добитък. Това не беше кражба, а само нещо като комисиона за успеха му. Малката купчинка от златни монети постепенно нарастваше за времето, когато Хенри щеше да стане буканиер и да завземе испански град.