Джон Стайнбек
Златната чаша (11)

III

Така Хенри заживя в Барбадос по силата на бял лист хартия, който принуждаваше живота, душата и тялото му да коленичат, когато някой си Джеймс Флауър, плантатор, пожелаеше.

Джеймс Флауър не беше суров човек и със сигурност не беше особено надарен. Целият му живот беше изпълнен с жажда да ражда идеи — всякакви идеи, беше обхванат от желание да ги създава. Искаше да зачева идеи, да ги кара да кипят от жизненост, а после да ги запраща към удивения свят. Те щяха да се търкалят като камъни надолу по дълъг склон, събуждайки лавина от възхищение. Но не му идваха никакви идеи.

Баща му беше мастит английски помощник-енорийски свещеник, творец на мастити проповеди, които всъщност бяха публикувани, но малцина ги купуваха. Майка му пишеше поезия — нещо като обобщение на проповедите. Стиховете й бяха прилагани към тома от тромава ортодоксия. И баща му, и майка му имаха идеи. И двамата по малко бяха творци.

Джеймс Флауър беше отгледан в атмосфера на:

— Трябва да тръгвам за издателя си, Хелън.

— Но, Уилям, тази сутрин, докато се сресвах, ме озари нещо възхитително — такава идея! Сигурно е дошла от Бога. Мисля, че ще бъде направено в двустишия. О, изумително! И подхожда на онези твои чудесни думи за смирението.

— А, добре. Трябва да тръгвам за издателя, за да видя как вървят проповедите ми. Изпратих копие на архиепископа и той може би е говорил за тях. Това би увеличило значително продажбите.

Да, те бяха хора с идеи и често клатеха отрицателно глава на сина си. Той изпитваше страхопочитание към тях, боеше се от величието им и се срамуваше от себе си. И още в ранното си детство твърдо реши да има идеи. Четеше страшно много. Попадна му „Защита на магьосничеството“ на крал Джеймс и той се зае да докаже, че написаното в нея е вярно. С помощта на древни заклинания и черна течност, която съдържаше множество отвратителни съставки, а също и с голямо количество хашиш, той се опита да излети от покрива на къщата. Докато заздравяваха двата му счупени крака, попадна на „Откриване на магьосничеството“ на Скот.

Системата на Декарт предизвикваше брожение сред учените, а и Джеймс Флауър реши да сведе цялата философия до основен принцип. Той нареди хартия и много тънки пера до себе си, но не успя да стигне до своя принцип. „Мисля, следователно съществувам — каза той, — или поне мисля, че съществувам.“ Но се получи кръг, който не го доведе до никъде. След това се присъедини към новосъздадената школа на Бейкън. В упорити опити той изгори пръстите си, опита се да кръстоса детелина с ечемик и отскубна краката на безброй насекоми, стремейки се да открие нещо — каквото и да било, но не успя. И тъй като имаше приличен доход от парите, оставени му от някакъв чичо, опитите му бяха разнообразни и продължителни.

Сепаратист с фанатична сила беше написал ярка книга с най-добрия научен стил „Влиянието на алкохола — моментно и трайно“. Тази творба попадна в ръцете на Джеймс Флауър и една вечер той се захвана да провери някои от по-странните й теории, по време на изследването духът на индукция го напусна и той без причина или предупреждение нападна един от гвардейците на Нейно височество с гърне с цветя — единствената спонтанна идея в живота му, макар че той не го осъзна. Въпросът беше потулен от един архидякон, роднина на майка му. Вложиха малкото състояние на Джеймс Флауър в плантация в Барбадос и го изпратиха да живее там. Очевидно не беше в крак с ортодоксията и пентаметрите.

И така на острова той стана тъжен старец. Библиотеката му беше най-богатата в Уест Индия и доколкото беше известно, той беше най-ученият мъж в околността. Но неговите познания не образуваха едно цяло. Беше заучавал, без да усвоява, беше запомнял, без да схваща. Умът му представляваше печална купчина от несвързани факти и теории. В мозъка му, както и на лавиците, „Коментарите“ на Цезар стояха рамо до рамо с Демокрит и с трактат за самозараждането. Джеймс Флауър, обявил, че е творец, стана тих, благ джентълмен, някак си некадърен и безполезен. В по-късните си години беше започнал да бърка убежденията с идеите. Ако някой излагаше достатъчно гръмко мнението си, Джеймс Флауър се плашеше, защото си казваше: „Ето едно от онези надарени от Бога създания, имащи власт над огъня, който на мен изцяло ми липсва.“